Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (5)

5

Декър постави ръце на масата. Ланкастър забеляза, че свива длани в юмруци и палецът му се впива в показалеца толкова силно, че оставя отпечатък.

— Името му? — попита той, без да откъсва поглед от наченатата купчина бъркани яйца.

— Себастиан Леополд. Или поне така се представи. Странен тип.

Декър включи онова, което наричаше моя дигитален видеорекордер. Това бе едно от предимствата на състоянието му.

Кадрите пробягаха пред очите му с такава скорост, че му бе трудно да ги следи, и въпреки това не пропусна нито една подробност. Превъртя записа от начало до край, но не откри това име.

Отвори очи и поклати глава.

— Нищо не ми говори. А на теб?

— И на мен. Но пак ти казвам, така се представи. Може това да не е истинското му име.

— Документи за самоличност?

— Не, нищо. Празни джобове. Мисля, че е бездомник.

— Пуснахте ли пръстовите му отпечатъци в базата данни?

— Да, но не открихме съвпадение.

— Как попаднахте на него?

— Това беше най-лесната част. Дошъл сам в участъка в два през нощта и се предал. Току-що приключих разпита.

Декър я прониза с поглед.

— Този тип се появява след шестнайсет месеца и си признава тройно убийство?

— Знам, не се случва всеки ден.

— Мотив?

Тя се размърда неловко.

— Дойдох, за да те информирам, Еймъс. Разследването не е приключило. Знаеш процедурата.

Той се приведе напред. Тялото му покри почти цялата маса. Отново зададе въпроса с напълно спокоен глас, сякаш двамата седяха на долепените си едно срещу друго бюра в полицейското управление.

— Мотив?

Тя въздъхна, извади лентичка дъвка от джоба си, прегъна я на две и я пъхна в устата си. След три бързи, енергични движения на челюстите изрече:

— Леополд каза, че си го обидил. Ядосал си го.

— Кога и къде?

— В „Севън-Илевън“. Месец преди да направи… каквото е направил. Явно е затаил злоба. Между нас казано, не мисля, че е с всичкия си.

— Кой „Севън-Илевън“?

— Какво?

— Кой магазин на „Севън-Илевън“?

— Ъъъ… онзи до вас, предполагам.

— На „Де Сал“ и Четиринайсета улица?

— Каза, че те е проследил до дома ти. Така разбрал къде живееш.

— Значи е бездомник, но има кола? Защото аз никога през живота си не съм ходил пеша до „Севън-Илевън“.

— Сега е бездомник. Нямам представа какъв е бил тогава. Той току-що влезе в участъка, Еймъс. Много неща не знаем за него.

— Снимката. — Това не беше въпрос. След като го бяха арестували, трябваше да го снимат и да му вземат отпечатъци.

Ланкастър извади телефона си и му го подаде. На дисплея се виждаше загоряло мръсно лице. Косата бе сплъстена, а брадата — отдавна неподстригвана. В някои отношения Леополд приличаше на него.

Декър затвори очи и отново включи вътрешния си видеорекордер, превъртя целия запис, но отново не откри нищо.

— Никога не съм го виждал.

— Може би сега изглежда различно.

Той поклати глава и попита:

— На колко години е?

— Трудно е да се прецени, а и той не ни каза. Най-вероятно в началото на четирийсетте.

— Едър ли е?

— Малко над метър и осемдесет, към осемдесет килограма.

— Стегнат или отпуснат?

— Стегнат. Доста жилав, доколкото мога да преценя.

— Братът на жена ми беше едър колкото мен, беше строителен работник и вдигаше огромни щанги във фитнеса. Как е възможно този да го надвие?

— Ще разследваме, Еймъс. Сега не мога да кажа.

Той я погледна в очите, но този път мълчанието му бе по-красноречиво от думите. Тя въздъхна, задъвка яростно дъвката си и отвърна:

— Братът на жена ти бил заспал пиян на кухненската маса. Изобщо не го видял да влиза. А Леополд решил, че това си ти, понеже бил в гръб.

Смятал е, че убива мен, докато е прерязвал гърлото на Джони?

— С Джони не си приличаме.

— Видял го е в гръб, Еймъс. Освен това не забравяй, че този човек не е с всичкия си. Откачен е.

Декър затвори очи.

След това този откачен тип се е качил на горния етаж, застрелял е жена ми и е удушил дъщеря ми?

Отвори очи в мига, в който Ланкастър стана от стола.

— Имам още въпроси — каза той.

— Но аз нямам други отговори. Мога да изгубя значката си заради това, че дойдох тук и ти казах всички тези неща. Знаеш го, Еймъс.

Декър стана и се извиси над нея, огромен мъж, чиято поява караше малките деца да се разбягват с писъци.

— Трябва да го видя.

— Невъзможно. — Тя започна да отстъпва назад. После забеляза издутината на кръста му. — Въоръжен ли си? — попита го изумено.

Той не проследи погледа й.

— Предадох пистолета си, когато напуснах полицията.

— Но всеки може да си купи оръжие. И то не едно. Въоръжен ли си?

— Дори да съм, законът не го забранява.

— Не забранява да носиш оръжието си открито — каза Ланкастър. — Но не и скрито, освен ако не си полицейски служител.

— Не е скрито. Ти можа да го видиш, нали?

— Не е същото, Еймъс, много добре знаеш!

Декър протегна ръце.

— Закопчай ме тогава! Сложи ми белезниците и ме прибери в същата килия, където е Себастиан Леополд. Можеш да ми вземеш пистолета. Няма да ми трябва.

Тя продължи да отстъпва.

— Не ни притискай. Остави ни да си свършим работата. Разполагаме с този тип. Да следваме правилата. В нашия щат има смъртна присъда. Ще получи инжекция за това, което е извършил.

— Да, след десет години може би. А дотогава ще си има килия и легло. Ако наистина е луд и адвокатът му се възползва от това, ще получи доживотна присъда, която ще излежава в някое комфортно психиатрично отделение, където ще чете книги, ще реди пъзели, ще ходи на консултации и ще получава безплатни лекарства, за да не изпитва болка. Не е зле за един бездомник. Искам сам да проверя нещата.

— Той призна, че е извършил трите убийства, Еймъс.

— Искам да го видя.

Тя се обърна и бързо закрачи към колата си пред входа. В един момент спря, обърна се и изрече сърдито:

— Добре, прави каквото искаш, задник такъв!

Декър я проследи с поглед и отново седна на своята маса. Всеки човек се нуждае от място, което да нарече свое. За него това място беше масата в ресторанта.

Сутринта се бе събудил без никаква цел в живота. Сега всичко се бе променило.