Милан Асадуров
Който следва пътя (2)

1. Йерен

Който следва Пътя,

        е тъждествен с Пътя.

Който следва добродетелта,

        е тъждествен с добродетелта.

Който напуска Пътя,

        е тъждествен на напускането.

Който е тъждествен на Пътя,

        приема Пътя с радост.

Който е тъждествен с добродетелта,

        приема добродетелта с радост.

Който е тъждествен на напускането,

        приема напускането с радост.

 

Лао Дзъ

— Хък, има ли гел против таласъми?! — попита холографният дракон, докато се мажеше с крема против изгаряне.

— Трябва да питам Моргана — отвърна Хък и се излегна на тревата пред дома им в Плодовитата пустота.

— А не-не! През последните години каквато и рецепта да забърка тази вещица, все любовно биле се получава! — категорично отказа да има нещо общо със старата магьосница драконът.

Той беше нервен, защото любимата му Церберина от три дни беше на гости на някаква приятелка в Библиотеката, а Ана-Мария се занимаваше по цял ден с нейните бизнес партньори и холографното чудовище беше лишено от женско внимание.

— Какво лошо има! Жената се опитва да си върне Арчи — широко се усмихна Хък.

— Искаш да кажеш тебе. И двамата сте от един дол дренки! — тросна се драконът и му обърна гръб, без да уточнява коя е сродната душа на Хък — двойникът му, дето се кипреше пред Томи в тялото на крал Артур, или Моргана.

Последната мания на скучаещия двуглав дракон беше, че медночервеното слънце в Плодовитата пустота е много силно и всеки момент ще хване рак на холографната си кожа. Затова преди закуска се мажеше с крем против изгаряне. Интересът към таласъмите обаче беше нещо ново.

Техният приятел Таласъма, дето се подвизаваше в пиесите на Шекспир, отдавна не се беше вясвал насам да дразни дракона. По примера на Арчи и Томи той и златоликият робот Трипио бяха създали преуспяващ скаутски лагер за прокудени таласъмчета на около шейсет мили нагоре в планината и рядко намираха сгоден случай да прескочат на гости на старите си бойни другари.

— Да не си срещнал някъде Таласъма, Трифончо? — все пак попита Хък.

— Не. Ама от снощи друг идиот ми се мота в краката! — нервно се заоглеждаха главите на дракона, но дворът беше пуст и тих като средиземноморски плаж през декември. — Една двуметрова човекоподобна маймуна с червеникава козина, дръпнати очи и уртикария.

— Сигурен ли си, че не си измисляш дръпнатите очи и уртикарията? Защото без тях това чудо ми прилича на Йерен.

Преди години Хък беше откраднал и изследвал тленните останки на бащата на Йерен, така че познаваше добре анатомичните особености на този род снежни човеци.

— А бе толкова е червен, че не може да няма уртикария! Изобщо нещо китайско имаше в него. Не знам… — смени пак позата с по-възпитана драконът, като се извърна към събеседника си.

— Защото на Земята рижият гигантопитек живее в планините на Китай — засмя се Хък.

— Да, бе! На китайците и снежните им човеци не са като хората. На всички свестни хора по света снежните им човеци са или сиво-черни, или кафеникавочерни, само техните кой знае защо са рижи, с уртикария и… дръпнати очи.

— Саскуоч е червеникавокафяв, а прапрадядото на Йерен беше снежнобял — тъжно рече Хък. — Ама районът май е радиоактивен и поколението по времето на Мао мутира.

— Ааа! Бялата маймуна?! Искаш да кажеш, че тоя, рижият снежен човек с уртикарията, дето се мота в краката ми от снощи, е правнук на баща ти и твой трети полубратовчед?

Преди много векове баща му се беше подвизавал в Поднебесната империя като Бялата маймуна и от тези подвизи (най-вече в леглото) му се бяха народили цял рояк деца — повечето снежни човеци. За жалост сред тях беше и любимата и непрежалима полусестра на Хък Шуин, която баща му сурово наказа със смърт. Подтикната от него, тя се самоуби, понеже се бе влюбила без разрешение в бедняк, търгуващ с изпражнения за тор. И може би, защото сестра му нямаше нищо общо със снежните човеци, баща му от години отказваше да я възкреси.

— Не сме чак толкова близки роднини с рода на Йерен — най-нагло излъга Хък, — но има нещо такова.

Холографният дракон го изгледа укоризнено, дето с такава лека ръка се отказва от роднините си, но не започна да спори както обикновено, защото сега друго го глождеше.

— Знаеш ли кое беше най-интересно, Хък? — заговорнически рече той и пак взе да се оглежда подозрително. — Не рижата козина, нито уртикарията на тоя рошав питек, която ти не признаваш, а това, че само аз го виждах. Нито лъвицата, нито тъпият ВИП го усетиха.

— Странно?! — озадачи се Хък.

За летящия компютър на Ана-Мария не беше чудно да не забележи някого дори да е двуметров, защото беше самовлюбен глупак (според дракона), нарцис (според Хък) и Very Important Person (според Ана-Мария). Но Хък си помисли, че не беше редно неговата лъвица с нейната свръхчувствителност и изострено обоняние да не усети едър, риж, не много прилично миришещ гигантопитек.

Тук имаше нещо гнило. Едва ли увлечението й по осмото изкуство, заради което съпругата му отглеждаше вълшебни цветя-книги, беше притъпило чак толкова сетивата й? По-скоро на Хък взе да му се привижда дългата ръка на баща му. Откакто изчезна от ковчега си преди петнайсетина лета, той не даваше никакви признаци на живот. Но и вулканите по стотина години си траят и после, хоп, по никое време изригват.

— А къде бях аз по това време? — попита Хък.

— В твоята любима изба, при твоето любимо Pinot noir. — Долови се ирония във френското произношение на дракона, че от известно време предпочитанията на Хък се бяха пренесли от Cabernet Sauvignon към Pinot noir. — Когато ти се появи при нас, рижата маймуна се беше изпарила. Но знаеш ли кое още не мога да проумея, Хък? — върна се към деловия тон чудовището. — Преди това ония глупак, ВИП-ът, се приближи до рошавия питек с уртикарията и дори по едно време двамата взеха, че… преминаха един през друг, сякаш… — драконът се замисли как да обясни необичайното явление.

— Сякаш по едно и също време бяха в различни, паралелни пространства? — помогна му Хък.

— Точно така! Цар си. Сякаш бяха в паралелни пространства. Тази дума ми се губеше! Пппаралелни… Пппаралелни…

Изведнъж възторгът на дракона от словесното му попадение се изпари. Прозрял накъде отива работата, той се сниши до земята като сгъваема стълба, завря едната си глава в ухото на полегналия си създател и тревожно прошепна:

— Ама това да не е работа на баща ти, Хък? Да не би старият негодник да ни е проводил съгледвачи от Нищото, а?

— Едва ли родният ми баща е толкова далеч, Трифончо — промърмори сякаш на себе си Хък, умислен.

Неблагоразумното подмятане имаше магическо въздействие върху двуглавото чудовище. То съвсем се сплеска от неочаквания удар под кръста и почти се сля с тревата, като дори спря да се маже със своя въображаем крем против изгаряне на холографна кожа.

— Ти сигурен ли си? — глухо прозвуча гласът му сякаш изпод земята.

— Когато става дума за баща ми, човек не може да бъде сигурен в нищо. Я ме заведи там, където си видял Йерен, драконче! — благо рече Хък. После се надигна и бодро добави: — И се стегни малко! Нищо страшно не е станало! Крайно време беше баща ми да си покаже носа. Обикновено много по-лоши неща се случват, когато се спотайва.

Поободрен, драконът вирна глави и поведе Хък към трапезарията. Плахите му надежди за безоблачно бъдеще обаче отлетяха в небитието в мига, в който прекрачиха прага. Холографното чудовище рязко се дръпна и залепна като плакат на стената. На мястото за почетния гост в далечния край на дългата маса седеше Йерен. Той явно ги очакваше.

И Хък го видя. Очевидно посланието беше за тях двамата. Останалите в къщата бяха лишени от височайшето благоволение.

— Виждаш ли го, Хък?

— Виждам го.

— Значи и ти си надарен — поуспокои се малко драконът, че няма халюцинации.

— По-скоро обременен — промърмори Хък на себе си, клатейки глава.

В това време в трапезарията влезе лъвицата и, без да обръща никакво внимание на неканения двуметров риж гигант, леко притеснено рече:

— Странна работа. Цяла сутрин не мога да открия близнаците. Къде ли не ги търсих. Сякаш вдън земя потънаха. А на теб, Трифончо, какво ти има, че си се свил така?

Холографният дракон чак се разтрепери от страх, но Хък му направи дискретен знак зад гърба да си затваря устите и успокои лъвицата:

— Не се безпокой! Ние с Трифон ще ги потърсим, мила. Мисля, че знам къде са.

В това време Йерен стана спокойно от масата, мина през Ана-Мария, заобиколи Хък и дракона, кимна им с глава да го последват и излезе на двора. Докато се разминаваха, Хък усети лек трепет във въздуха като от досег със статично електричество и някакъв дяволски гъдел. И Йерен не миришеше на диво животно, а на буря. Но Ана-Мария не усети дори тревогата във въздуха. Явно баща му беше извадил арсенал от чисто нови магии с генетични предпочитания.

Щом се отдалечиха от дома, драконът реши, че табуто да говори трябва вече да е паднало, и нервно възкликна:

— Сега я втасахме! Тази маймуна ни води някъде!

Хък, какво иска тоя ужасен тип от нас?!

— Ще видим. Да вървим! Не спирай! Човекът толкова любезно ни покани.

— Ама какъв човек е тази рижа маймуна с уртикарията, бе, Хък?! — възнегодува драконът.

— Имах предвид баща ми — рече Хък и холографното чудовище млъкна като зашлевено през устите.