Милан Асадуров
Който следва пътя (17)

16. Светецът от Рилската пустиня

Хък тръгна назад във времето към Рилския манастир, без да е воден този път на каишка от баща си, а по собствена воля. Така не му се наложи първо да възкръсне, а после да умре. А тъкмо това се беше случило с него — в обратен ред, разбира се, — през 1143 г. Щом откри в тъмнината празна килия, той положи внимателно дракона на дървения одър в скромната монашеска обител. Чудовището беше изпило толкова кумис, че сигурно щеше да спи поне едно денонощие. Хък духна свещта и тъмните стени на килията се отдръпнаха назад в мрака.

Той излезе навън, слепешком прекоси настлания с каменни плочи широк двор и, щом стъпи на пътеката, планината го приласка. Открай време Рила и нейната монашеска обител бяха призвани да носят покой на човешкия дух, да го лекуват и да го извисяват. Хък пое нагоре по урвата и само след няколко крачки го налегна страшна печал и сълзи рукнаха от очите му. За първи път от много време насам беше останал сам. И най-страшните сълзи на този свят — сълзите от безсилие, безпомощност, безнадеждност, дето понякога са способни да преместят планини, изпълниха очите му и потекоха по бузите му. Беше тръгнал с надеждата Рила да разтвори широко душата му, та да успее да надникне в нея, а вместо това дойдоха сълзите. Нима нямаше никаква надежда? Хък погледна към върха на планината. Връх Мусала беше поне на четири-пет часа път. Не можеше да си позволи да загуби толкова време. Октоподът беше пуснал пипалата си и смучеше жизнените сокове на неговата лъвица. Хък напрегна волята си и полетя. Вятърът за няколко мига изсуши очите му. Погледът му се втвърди. И решителното изражение се върна на лицето му.

Случи се един от малкото дни в годината, когато връх Мусала не беше покрит със сняг. В краката му лежаха като вторачени очи на времето седемте Рилски езера. На Хък му спря дъхът. Ненапразно народът беше кръстил този чутовен връх „Място за молитва“. Добре знаеше, че Майката на всички неща няма да го чуе. Но беше длъжен да опита! Той протегна врат като вълк единак при пълнолуние и в мига, в който бе готов да завие, му се яви видение. Възрастен мъж с дълги бели коси, изпито лице и дълга бяла брада благо рече:

— За да станеш безсмъртен, първо трябва да умреш… Протяжният вик на Хък огласи планината. Той се строполи и умря за втори път в живота си. Хоризонтът на изток се обагри в кърваво червено. Белокосото видение се появи отново във въздуха, хвана за ръка душата на Хък, която беше тръгнала да се възвисява, и кротко, но настоятелно я върна обратно в тялото. Когато се увери, че тя се е успокоила и няма да го напусне, видението се разтвори във въздуха. В същия миг яркият слънчев диск се показа на хоризонта.

Беше минало доста време, когато Хък се стресна от нечие присъствие и отвори очи. Драконът Трифон безуспешно се опитваше да му направи изкуствено дишане, докато охкаше и се вайкаше:

— А бе, човече, на луд ме направи! Станахте вече трима! Единият се преструва на умрял в килията на манастира! Другият се е гътнал на тоя пусти баир. Солук не ми остана, докато се кача дотук. А третият се прави, че не ме познава! Туй живот ли е! Хайде, ставай! Стига си се излежавал! Престани да се преструваш на умрял! Акъла ми взе!

— Защото сме на Мусала, затова ли употребяваш толкова турцизми, драконче? — попита Хък с прегракнал глас, сякаш цяла вечност не беше говорил.

— Уф, възкръсна ли най-сетне? — искрено се зарадва холографното чудовище.

— Не, защото не съм умирал истински. Малко полетях и изглежда ми се замая главата.

— Ще ти дам аз една замаяна глава! Виж го ти! Не бил умирал истински! Защо тогава от два часа се опитвам да те съживя, а ти си се тръшнал като истукан и не мърдаш! Хайде ставай, мързеливецо! Трябва да спасяваме Ана-Мария! Забрави ли?!

В този миг белокосото видение на светеца се появи отново сякаш искаше да се увери в успеха на лечебната процедура. Холографното чудовище трепна:

— Хък, виждаш ли го този?

— Да.

— Той ме доведе при тебе… Знаеш ли кой е този добър човек?

— Защо не го попиташ? — усмихна се за първи път от доста време Хък.

Драконът събра кураж и се изправи пред видението:

— Уважаеми! Ще бъдеш ли така добър да осведомиш Тифон Великолепни на кого трябва да благодари за вълшебното изцеление на неговия велик приятел от рода Хогбен?

— Аз, смиреният и многогрешен Йоан, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята — постеля и тревите — храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но като милосърден и чедолюбив баща обилно задоволи всичките ми нужди.

— Уважаеми Йоане от Рилската пустиня! Какъв съвет ще дадеш на нас, бедните грешници? — прояви творческа фантазия в любопитството си холографното чудовище и се изпъчи.

Хък следеше разговора с интерес.

— Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели… — отвърна светецът. — Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща… — рееше се над главите им светецът, после се спря пред дракона и го погледна благо в очите. — Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият опита да изкуси чрез сребролюбие и мене — понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не приех златото, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове — и така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме… А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е коренът на всички злини…

— Уважаеми Свети Йоане от Рилската пустиня! Нека да оставим това пусто злато настрана. Ще ни кажеш ли как да постъпим?

— Що означава, чеда мои, това: да забравяме нещата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предаваме всячески на глъбините на забвението всичко онова, което сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг — рече светецът и се разтвори във въздуха.

— Хък, познаваш ли този свят човек? — замислен попита драконът.

— Да, той беше светец много преди църквата официално да го канонизира.

— Вярвам ти — разсеяно рече драконът, който се беше замислил нещо. — Сега седни и си почини малко, че имам да свърша една работа и после тръгваме.

Хък го изгледа любопитно, но се подчини и седна, защото и без това краката му едва го държаха. Двуглавият дракон подскочи. Издигна се на няколко метра над земята. Взе да се рее като гигантска манта над връх Мусала и да нарежда:

— Майко на Боговете, Майко на Господарите, Съзидателко на огнените чинове, изкусна Майсторке на безплътните сили и Създателко на всички неща, Която нито един от човеците не е видял, нито може да види, и от Която се бои и трепери всичката твар — монотонно редеше молитвените слова драконът и клатеше ритмично глави, докато плавно и величествено кръжеше около върха като истинска манта. — Ти, Която някога възгорделия се военачалник на небесното войнство и по непокорство отклонилия се от своето служене Си свалила на земята, и отстъпилите заедно с него демони, що станаха бесовете на злобата, Си хвърлила в дълбините на мрачния тартар, направи това заклинание, извършено с Твоето страшно име, да бъде съкрушително за този предводител на лукавството и за всичките негови полкове, и за всичките негови пагубни дела. Прогони го и му запрети, както и на демоните му, та да отстъпи съвсем, за да не прави вече никаква вреда на благочестивата Ана-Мария; но да приемат тези запечатани властна сила, за да стъпкват змия и скорпион, и октопод, и всяка вражеска сила. Защото се възпява и величае и от всяко дихание със страх да се слави Твоето пресвято име, сега и всякога, и във вечни времена.

Хък избърса влагата от очите си и попита:

— Трифоне, как се роди в главичките ти всичко това?

— Светецът ме научи, докато идвахме насам — гордо рече драконът. — Ти да не мислиш, че през цялото време съм спал като заклан! Само чаках да излезеш и веднага скочих на крака. Много книги има в този манастир. Умни книги. Ама свещите са малко. Едвам намерих една книга, в която имаше молитви за всичко. Ама тази я нямаше.

— Браво, момчето ми! — рече Хък и стана. — Много се заседяхме на тоя връх — твърде близо до боговете. Време е вече да тръгваме. Пеша ли ще слезем при хората или ще летим?

— Както искаш, Хък. Ама аз казвам да летим — рече драконът и се спусна плавно от висините досущ като някой тръгнал на лов скат право към седемте Рилски езера, дето приличаха на вторачени очи.

На платото край петото езеро с формата на бъбрек много хора в бели одежди танцуваха в кръгове около малцина цигулари.

— Хък, какво правят тия долу? — любознателно попита драконът.

— Членовете на Бялото братство посрещат изгрева.

— Затова ли правят сутрешна гимнастика?

— Това не е физзарядка, момчето ми, а свещен танц. Нарича се паневритмия. Създаде го Учителят Беинса Дуно като средство за зареждане с космическа енергия. Някой път ще ти разкажа за него.

— Хък, а тази… пневморитмия дали ще може да замести захранването ми? — попита драконът. — Защото…

— Престани да говориш врели-некипели — прекъсна го Хък, — ами ела и се хвани за мен, че трябва да отидем при Авицена, докато баща ми още не се е усетил, че си имам двойник.

— Ако питаш мене, вече си имаш и тройник, ама нейсе! — засмя се драконът на собствения си каламбур и елегантно кацна на раменете на Хък.

В следващия миг те се озоваха пред гостната на скромен, но изискан ориенталски дом в ранната привечер.