Милан Асадуров
Който следва пътя (15)

14. Любовта е безусловна доброжелателност

Тръстиковите флейти ней подеха бавно нежна и протяжна мелодия, сякаш се обърнаха с молитва пряко към Бога. Танбурите монотонно ги подкрепиха в съзвучие с ударите на сърцата на танцуващите дервиши. Четиримата мъже ритуално си свалиха черните наметала. Огрени от призрачната светлина на горящите факли, с дългите си бели одежди те заприличаха на въртящи се скулптури от слонова кост. Само един дервиш остана в черно — настойникът, учителят, техният духовен водач, онзи, когото следваха. Ритъмът постепенно се ускори, набра сила и танцът на дервишите се завихри в бясно темпо. Всеки се въртеше около собствената ос обратно на часовниковата стрелка. Дясната ръка на дервишите беше повдигната нагоре, готова да поеме божията благодат, а лявата сочеше надолу, готова да раздава божията милост.

— Хък, тия защо са облечени така? — попита драконът, изнервен, че на някои хора им се танцува, докато той страда.

Двамата седяха в някакво теке и с интерес наблюдаваха сема — танцът на въртящите се дервиши. Не оскверняваха церемонията, като си говореха, защото никой не ги чуваше, нито ги виждаше. Слава Богу, поне това умение не бяха загубили. Но бяха твърде угрижени, за да се наслаждават истински на вихрения танц и божествената музика.

— Конусовидните им червени шапки олицетворяват надгробните камъни, връхните дрехи — самия гроб, а дългите ризи — погребалния саван. Поне така ме е учил Мавляна — обясни Хък на чудовището. — Свалянето на наметалата символизира освобождаването от земните окови и спасението от смъртта. Докато се въртят около себе си, те се въртят и в пространството, точно както Вселената се върти в присъствието на Бог. Така постигат единение с него…

— А кой е този Мавляна? — повдигна вежди драконът.

— Мавляна буквално означава Нашият господар.

— При него сме тръгнали да го питаме как можем да се отървем от опеката на баща ми и да си възвърнем духовните сили и магическите способности.

— Какви ги дрънкаш! — рипна драконът пред перспективата да замени стария Хогбен с нов опекун. — Ние сме свободни същества! Ние нямаме господар, забрави ли?! — той изгледа подозрително Хък. — Аз поне съм свободен дракон!

— Не си свободен, а холографен, но нейсе! — засмя се Хък. — Неправилно ме разбра. Той не ни е господар. Той е Учител. „Нашия господар“ символично го наричат въртящите се дервиши от ордена „Мевлеви“, който Мавляна Джалал ад-Дин Мохамед Руми навремето основа в Коня.

— Този Мавляна еди-кой си трябва да е бил най-великият магьосник на всички времена, щом е успял да основе орден в кон. Та той сложи и проклетата Моргана в джоба си! А бе, тоя кон да не е бил троянски? — плесна се изведнъж по челото на дясната глава холографното чудовище. — Нали тука някъде из тия чукари беше Троя?

— Катеренето по баирите на Тибет съвсем ти изпи мозъка, приятелю! — искрено се развесели Хък. — Конят не е любимото ти ездитно животно, нито пък някакво кухо негово дървено подобие, а много стар град в центъра на Кападокийското плато. Точно в него би трябвало да се намираме в момента. В по-ново време той дълги години беше в Римската империя — отплесна се Хък в спомените си, — но към края на XI век селджуките го превзеха и го направиха столица на своя султанат. Там се беше преместил да живее моят учител, персиецът Джалал ад-Дин. Селджуките наричаха Римската империя Рум, та в чест на новата си родина той прие прозвището Руми, което по нашему ще рече Византиеца. Иначе Мавляна е роден във великия град Балх, столицата на Балхара — най-древното българско царство според някои еретично мислещи историци или персийската провинция Бактрия според официалната историография. На младини семейството му избяга от Балх на запад под натиска на ордите на Чингис хан, в които служех и аз. Така че моя милост първо го прогони от родния му град, където между впрочем навремето се роди и Заратустра, а сетне, в 1268 г., му станах ученик.

Холографното чудовище напълно се обърка от купчината имена и дати, която Хък изсипа с лека ръка на главите му. Наистина повечето ги беше чувал. С някои от тях дори лично се беше запознавал в Библиотеката и в Речния свят. Но забъркани в такава прекалено заплетена духовно-историческа мешавица, те му дойдоха твърде много:

— Чакай-чакай! — викна той. — Искаш да кажеш, че…

В това време на сцената сред въртящите се дервиши излезе едно конферансие във фрак с микрофон в ръка и се накани да се обърне към публиката в тъмната зала.

— Искам да кажа, че е време да се махаме! В програмата сигурно има бъг — почука с пръст по слепоочието си Хък, — защото съм сбъркал времето и сме попаднали на представление за туристи. Дръж се хубаво за мен, че да не взема и теб да загубя…

И в следващия миг Хък и драконът се озоваха насред голо, пусто и усойно високопланинско плато, заобиколено от величествени скали. Зимата вилнееше с пълна сила. Камъните направо се пукаха от студ, а ветровете гонеха на воля валма от тръни в пущинака.

— Боже, какъв е този кучешки студ! — изпъшка драконът, след като едва намери сили да се отлепи от създателя си.

Откакто Хък започна да пътува по собствена воля във времето, при всеки скок холографното чудовище се залепваше като гербова марка за гърба му от страх да не остане сам в този луд, луд свят на семейство Хогбен. Макар заради физическото естество на Тифон Великолепни температурата да не влияеше подобаващо на неговата особа, той изглежда усещаше с холографната си кожа тия минус двайсет и няколко градуса или, най-малко, проклетите градуси въздействаха пагубно на психиката му.

— По тия места е ставало и по-студено — успокои го Хък. — Помня, великият пътешественик Евлия Челеби веднъж ми разказа, че видял в Коня как една котка се опитва да прескочи сокака от една къща в друга, ама такъв студ бил сковал града, че тя замръзнала във въздуха и провиснала като някой сталактит. Чак на другия ден по пладне се постоплило достатъчно, та застиналата във въздуха котка най-сетне паднала на земята. Да-да — спря с ръка възраженията на дракона Хък. — И аз не му вярвах, докато не изкарах една зима в Коня.

След два часа най-сетне, изнурени и премръзнали, се добраха до дома на Мавляна Джалал ад-Дин Руми. Домакинът — приятен възрастен мъж с дълга бяла брада, едър гърбав нос и благи очи с цвят на угнила маслина, от които струеше топлина — ги нагости с чай и се постоплиха. Хък изпи бавно, с протяжно удоволствие божествената напитка, а драконът си сръбна скришом. Едва тогава, както му е редът в Ориента, където се знае, че времето тече доста по-бавно и чаят е по-хубав, гостът описа най-съществената част от техните премеждия, сподели как е загубил някои свои умения и накрая зададе най-важния въпрос:

— Мавляна, какво искаше да каже тибетският лама с това „Погледни в себе си!“?

— Не купувай къща там, където съсед ще ти бъде отчаянието — отвърна Руми след кратък размисъл. — Гледането навътре е болезнено, но това ще разкъса завесата. Когато човек забрави каквото е научил, той става като чист лист, готов за въпроси, чийто отговори не е заучавал. Ти, който слушаш моите думи от доста време, приеми някои от моите думи. Ти си слушал подобни на тях и преди и си ги приемал. Ти приемаш наполовина някои от моите думи, а върху някои други се колебаеш. Може ли някой да „чуе“ това твое отричане, приемане или вътрешна нерешителност? Не, няма орган за такова „чуване“. Без значение колко внимателно слушаш, никакъв звук отвътре не достига до ухото. Самото твое посещение при мен е един вид въпрос, формулиран без вокални органи и език, сякаш казваш: „Покажи ни пътя и изясни каквото вече си показал.“ И като седим заедно, без значение дали разговаряме или не, това е отговор на твоите вътрешни въпроси.

Хък слушаше внимателно мъдреца и попиваше всяка дума.

— Мавляна, знаеш ли как да си възвърна способността да бъда Сянка?

— Видях много хора — нямаха дрехи. Видях много дрехи — в тях нямаше хора… Формата е уловка в пътя на Реалността. Когато си уловен във форми, ти обожаваш идоли… Размърдай се подобно на бебето в утробата. Развий сетива, които да свидетелстват за Светлината. Узрей в този свят-утроба и се подготви за второто си раждане — без участието на земята — в неограниченото… Ако човек не се издигне над сетивата, той остава невеж за невидимите области… Светът е този момент… Явленията са обвивки — семето е скрито. Птицата се рее високо в небето, но сянката й се движи бързо върху земята. Ти гониш сянката, несъзнателен за факта, че сянката е мимолетен образ на птицата.

Неочаквано великият суфист се обърна към холографното чудовище, което любопитно беше провесило двете си глави пред Хък, тъй както се криеше зад него, и зяпаше Учителя, сякаш се канеше да го глътне:

— Просто ще се възхищаваш на каната или наистина ще пиеш водата?

— Мавляна, нима виждаш моя приятел? — в първия миг се изненада Хък и тутакси се засрами от риторичния си въпрос.

— Той е точно пред теб. Но накъде е това? Къде е „отпред“ на душата? „Отпред“ и „отзад“ се отнася за телата. Светлината-Дух не е ограничена от пространството. Изследвай своя вътрешен отвъден свят. И не бъди късоглед дневен сънливец, объркан от кошмара да си в тяло.

Холографното чудовище се престраши и се обърна към мъдреца с треперещ глас:

— Учителю, какво ни чака утре?

— Суфи е детето на Сега. Нито един от онези, които са на Пътя, не казва „утре“. Без смърт животът няма никакво значение. Той щеше да бъде реколта, оставена да изгние… Малките герои побеждават своите врагове. Големите герои побеждават себе си… Любовта и борбата са сключили брак и са родили света… Миналото и бъдещето са капаци, затварящи прозореца, през който струи слънчевата светлина на Бог…

— Мавляна, жена ми е болна… — прошепна Хък.

— Излез от кръга на ума и времето и влез в кръга на любовта… Влюбеният и Възлюбеният като огледало са един за друг. Единият е причина за отражението на другия… Докато не се превърнеш в такова огледало не можем Влюбен да те наречем… Любовта е безусловна доброжелателност.

— Мавляна, чувствам, че времето ми изтича. Научи ме как да се превърна в огледало!

Драконът се залепи за своя създател, готов за скока във времето, а великият източен мъдрец благо ги проводи по Пътя:

Не можеш да виждаш Духа, защото той е твърде близо… „Погледни в себе си!“