Милан Асадуров
Който следва пътя (10)

9. Златният човек

— Хък, защо баща ти ни разхожда на каишка през твоя живот? Как мислиш?

— Струва ми се, че ни е повел нанякъде, а по пътя показва на близнаците какви не трябва да станат, когато пораснат.

— Искаш да кажеш, че негодникът ни е отредил ролята на нагледно пособие в педагогически експеримент! Така ли?

— Инстинктът ми подсказва, че става дума за нещо такова. Поредната луда приумица на баща ми, който явно не е доволен как възпитаваме хлапетата.

— Не съм сигурен, че подходът му е правилен. Според мен ще се получи обратният ефект и близнаците много ще се гордеят с нас, като ни видят да вършим нашите подвизи! — многозначително взе да клати главите си драконът.

— Другият вариант е баща ми да е пратил тебе на курс за усъвършенстване на герои, пък аз да съм ти нагледното пособие — опита се да разведри обстановката Хък.

Двамата събеседници водеха този разговор на тръстиков сал насред езерото Гуатавита. Хък позна от пръв поглед сакралното езеро на муиските, защото в средата на сала се издигаше жертвена платформа, върху която горяха четири жарави с благовония, охранявани от четирима полуголи воини. Сред тях, гордо изправен, стоеше млад мъж — бъдещият върховен вожд на муиските — зипа. Като знак за въпросното върховенство неговото голо тяло беше намазано с растителни смоли и посипано със златен прашец. Драконът го гледаше влюбено. Той се чувстваше на седмото небе сред жертвените фигурки от чисто злато и скъпоценните камъни, наредени около платформата със Златния човек — El Dorado.

През това време муиските се бяха събрали на брега, свиреха, танцуваха и надаваха ритуални викове със запалени факли в ръце. Вече наближаваха средата на езерото. Жертвоприношението скоро щеше да започне.

— Хък, какво излиза? Че Златният град и Златният човек са едно и също нещо, така ли? — с леко разочарование в гласа попита драконът.

— Не. Не е така, Трифоне. Златният човек можеш да го пипнеш — посочи той вожда в средата на платформата, — а Златния град никой не го е виждал.

— Ама това не значи, че не съществува, нали? — с видимо опасение попита драконът.

— Така е. Не всичко, което не сме виждали, не съществува. Ние, двамата с тебе, не сме виждали Антарктида например, ама тя си съществува.

— Правилно! И кой знае колко злато и скъпоценности има в Златния град! — размечта се чудовището.

— Така твърди и капитан Ореляно.

— Не ми говори за този негодник. Ние ще намерим Златния град, а този негодяй ще ни пререже гърлата и ще вземе всичкото злато за себе си! Отказвам да плавам по Амазонка с него. Така да знаеш. С негодници не искам да си имам работа!

Драконът спря да се цупи, защото полуголите воини слязоха от платформата и с бавни ритуални движения взеха да хвърлят златните фигурки и скъпоценните камъни във водите на езерото. Холографното чудовище се ужаси:

— Тия са ненормални! Божичко, златото ми! Спрете, гадняри недни!

Даже и да го виждаха, воините пак нямаше да му обърнат внимание, защото си гледаха работата. Жертвоприношението беше започнало, а жертвеното животно се оказа златото и скъпоценностите, които драконът си беше заплюл. Той се хвърли във водата в опит да улови някое късче от безвъзвратно отлитащото богатство на народите. Но водите на езерото бяха мътни, а отблясъците от жертвениците подлъгваха чудовището и вместо злато и скъпоценни камъни то ловеше само бликове във водата.

Драмата стана пълна, когато воините запалиха тръстиковия сал, хвърлиха се във водата от двете страни на вожда и заплуваха към брега като стройно ято изтребители на военен парад.

— Къде хукнахте, бе, идиоти?! Върнете се веднага да извадите златото!

Хък се гмурна в езерото, изплува до дракона и кимна с глава към брега:

— Хайде, драконче! Плувай до мен! Време е да се махаме от тук. Богатството е сянка на облак. Сега го има, след миг го няма. И без това беше безсмислено да го мъкнеш с нас. Баща ми непременно щеше да намери начин да ти го задигне.

На брега празнуващите муиски наобиколиха Хък и кротко, но настойчиво го поведоха с танцова стъпка към селото. Драконът се уплаши, че създателят му ще стане на курбан в чест на инавгурацията на вожда. Щом видя огромната златна статуя на разкрачена бременна жена в центъра на индианското селище, Хък го успокои:

— Спокойно, Трифончо! Ще изиграем обреда на пречистване чрез прераждане. Аз вече съм го правил. Този обичай не е на южноамериканските индианци, а на истинските индийци от Индустан, но баща ми винаги е бил пълен дилетант в етнографията. Той стои над тези неща. За него е все едно дали човек е отишъл на погребение в бял костюм, в черни дрехи или по риза на цветя.

Муиските ритуално подскачаха около Хък, докато той обясняваше на дракона как стоят нещата с предстоящия обред. Щом млъкна, те го вдигнаха тържествено на ръце, отнесоха го с подобаващо уважение зад статуята на жената и грижливо го положиха в утробата й като рохко яйце. Вътре беше малко тесничко, но улеите, които имитираха детеродния канал, бяха удобни. Щом главният жрец дръпна някаква ръчка, Хък плавно потегли от утробата по улеите на канала, показа се от вагината, за миг се задържа, а сетне тупна на тревата и се роди май за пети път. Той отдавна му беше изтървал края на този ритуал.

Обредът обаче не беше свършил. Сега муиските го положиха на една носилка и го понесоха към езерото.

Щом го хвърлиха във водата, те най-накрая загубиха интерес към него. Бяха изпълнили задълженията си и продължиха да танцуват. Хък махна с ръка на дракона да го последва и заплува на север. Там, на брега, ги чакаше Ана-Мария:

— Спортувате ли, момчета? Радвам се за вас. Време ви беше. Че бяхте почнали да се закръгляте като понички с крем.

— Къде се загуби, скъпа? — попита я освеженият и пречистен Хък, след като я прегърна и толкова нежно я целуна, че драконът извърна глави, за да не видят влагата в очите му.

Съпрузите се разцелуваха още веднъж, потъркаха носовете си, после лъвицата отново приобщи към разговора холографното чудовище.

— Близнаците са добре! Не ги видях, но ги почувствах със сърцето си. Добре са рожбите ни! Обителта, дето са скрити, още е недостъпна за мен, но скоро ще намеря подходяща магия да проникна в нея.

— Къде са? — попита Хък.

— Баща ти ги държи много назад във времето в една пещера. Ако питаш мене, тя ми се стори малко бутафорна, но както и да е. Там цяла тълпа жени се грижат добре за близнаците. Аз мога да прескачам до пещерата в онова далечно време, но не мога да оставам дълго в него. Нещо ме изтласква в бъдещето. Затова се връщам. Пък нали трябва и за вас да се грижа — усмихна се лъвицата. — Вие обаче сте орисани да изминете целия път, защото моят свекър ви е омагьосал. Аз се усетих навреме и успях да възпра домогванията му с контрамагия. От време на време мога да ви спестявам някое преживяване като това пречистване чрез прераждане например, за което малко закъснях. Апропо, съпруже мой, защо баща ти смята, че имаш нужда от пречистване, преди да се срещнеш с мен. Да не сте мърсували пак зад гърба им, а? — закани им се тя шеговито с пръст.

— Нищо особено не сме правили, скъпа, докато те нямаше — скромно отвърна Хък. — Изобретявахме тоалетното казанче със сър Харингтън, слушахме диспута с Джордано Бруно и вечеряхме с Нострадамус.

— Знам, знам. Сега обаче трябва да си изберете дали да плавате с капитан Ореляно от изворите до устието на Амазонка, за да търсите Златния град — лъвицата изгледа мило дракона, — или искате да обиколите света с Магелан?

Драконът се поколеба за миг, после изглежда се сети за случката в езерото, разтърси глави и изрева:

— Не искам да имам нищо общо с тоя испански негодник Ореляно! Голям мръсник е! Хък, хайде да вървим да обикаляме света и да се прославим за вечни времена!

Лъвицата не изчака да чуе какво мисли съпругът й. Тя ги предупреди: „Да внимавате с туземките по островите!“ и изчезна, а Хък и драконът се озоваха на „Тринидад“ — адмиралския кораб на дон Фернандо де Магелан.