Милан Асадуров
Който следва пътя (1)

Благодарности

Отново се налага за кой ли път да благодаря на жена си и на двете си дъщери, които продължават да ме хранят и обичат, защото в днешно време от книги у нас дори моят приятел Людмил Станев не може вече да се храни. По традиция следващата благодарност е за родителите ми до трето коляно, но този път ще ги прескоча, както ще пропусна и духовните ми бащи Хенри Катнър, братя Стругацки и Хорхе Луис Борхес, защото вече им благодарих в предишните книги от „Истории за Нищото“. Същата участ ще споделят Лао Дзъ, Робърт Шекли и Роджър Зелазни. При тях трудно ще се вредя изобщо, защото вече им е благодарно цялото човечество.

Няма как да не спомена с добро обаче Артър Кларк. Коментарите на неговите „Мистерии“ храниха семейството ми в най-трудните години на прехода. По онова време всяка седмица забавлявах читателите на вестниците с някоя мистерия и тя ни купуваше насъщния. По-късно събрах всичките мистерии в една виртуална книга, която публикувах в интернет като четвърта част от „Истории за Нищото“. Тя далеч надмина тиражите на хартиените ми книги със своите 3843 читатели до днес само на второто издание.

Особена благодарност дължа и на Кърт Вонегът. Докато г-н Кларк ме хранеше буквално, г-н Вонегът ми даваше сили да поглъщам огромните порции свобода, които се затъкваха в гърлото ми — нещо неминуемо, след като си израсъл при тоталитарен режим. „Синята брада“, „Галапагос“ и „Добре дошли в Маймунарника“ нагледно ми показаха, че животът е още по-глупав и по-смешен, отколкото изглежда на пръв поглед.

Благодаря и на моя редактор Петя Топалова. След като толкова години редактирах разни автори — повечето приятели — най-после и аз усетих какво удоволствие е разбиращ човек да се отнася добронамерено към текста ти.

Накрая да не забравя да изсипя дъжд от благословии върху новия ми 23-инчов монитор NEC AccuSync AS231wm. Благодарение на него диабетната ретинопатия не успя да ме изхвърли от занаята.