Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (48)

III

С изражението на мъж, навлизащ в ледена вода, Дейвид нагази в рейссак. Тя го наблюдаваше втренчено. При първата крачка лицето му не издаде никаква болка, при втората също, и при третата. Но на четвъртата изпъшка съвсем тихо.

Карълайн, все така сама в тъмното, чу болезнения му стон и се усмихна.

— Тука! — провикна се тя присмехулно и направи една-единствена отмерена крачка по-далече от него и по-близо до Библиотеката. — Насам!

Дейвид пристъпи с грохот към нея, тежък и безмилостен.

Дейвид щеше да е способен да навлезе много по-навътре в рейссак от другите, много по-навътре, отколкото бе решил да навлезе дотук. Тя знаеше, че той владее трикове за контролиране на болката и намаляване до минимум на вътрешните увреждания. Техники съществуваха.

При все това, докато наблюдаваше силата му със собствените си очи, тя се изпълни със страхопочитание пред суровата му, свирепа воля. С изскубнатия тестис го беше изловила неподготвен. Сигурно и той си е играел с нея. Но това сега не беше игра. Сухожилията на шията му бяха набъбнали като въжета. От него се лееше река от пот в най-буквалния смисъл, потта се стичаше по ръцете му, капеше от върха на копието му в снега и над капките се виеше пара.

Тя се стегна и приготви за предстоящото.

— Стига ли ти? Завивай обратно, преди да те е… Аааа! — Викът се изтръгна от нея, вик колкото на болка, толкова и на изненада. Той действаше бързо, дума да няма! Погледна и видя покрития с шипове връх на копието му, забит в левия й крак, и я обзе истински страх. „Той замахна, хвърли и ме набоде буквално толкова бързо, че не видях!“

Ухилен, Дейвид разклати веригата. Краката на Карълайн се подкосиха и внезапно тя се просна по гръб на асфалта.

Той започна да я придърпва. Болката бе неописуема. Карълайн се двоумеше дали да се съпротивлява, или да поеме рачешката в посоката й, за да не си ожули гърба в асфалта.

— О, Дейвид, недей… — Тя вкара треперене в гласа си, знаеше, че това ще го разпали още повече. Но вътрешно бе студена като лед. Когато прецени, че моментът е настъпил, посегна и пречупи върха на копието.

Позволи на едно-единствено премерено стенание да изскочи от устните й и отпълзя.

— Рааа, кучко! — Дейвид смени върха на копието и миг по-късно то я прониза отново, този път в стъпалото. Болката надхвърляше всяка, която някога бе усещала през живота си. Задращи по асфалта, ноктите й се откъртваха, но болката в тях бе като припламване на свещи в сравнение със слънцето. Дейвид я дръпна към себе си, но тя почти не забеляза.

Дланта му се сключи около глезена й. Хватката на мазолестите му пръсти бе като железни клещи. Преобърна я по гръб. Тя дращеше отчаяно по коравия асфалт, дереше го с пръсти. Камъчета разкъсваха плещите й. Толкова навътре бяха навлезли в рейссак ейриал, че й се струваше — още само педя и той ще го убие.

Ала не можеше да помръдне. Силата му надделяваше.

Сега Дейвид я придърпваше към себе си. Посегна, стисна я за коляното и няколко костици изхрущяха. Тя знаеше към какво ще посегне той… „Не, не, не, не, не!“… И той посегна. Заби показалец в дупката, пробита от копието му в крака й, и натисна.

Тя усети как нов писък се надига под натиска на ръцете му, както толкова много пъти преди. Потисна го и го изтласка надолу. Заудря асфалта с боси пети, мъчеше се да навлезе по-навътре в рейссак. Той продължи да я изтезава, ровейки из раната, а после се пресегна към ключицата й, извърши нещо ужасно и тя се счупи. Кожата й приглуши пращенето.

От нея се изтръгна писък. Само един. Беше необходим, той бе примамката, нужна й да го изтегли онези последни три пръста по-навътре, ала и за нея плати неочаквана цена. В онзи писък прозвуча истинна нотка.

Сега ръката му обхващаше гърлото й. Той заби кутрето си в една болезнена точка под челюстта, а с останалата си длан й спираше въздуха. „Така ме уби първия път — спомни си тя. — В миналите дни.“

Мислите й неистово се мятаха и ровеха из магическата книга на ума й, търсеха нещо, което би могло да й помогне.

Удряше го с малките си ръце, дращеше го, посягаше да му избоде очите.

Дейвид бе неумолим. Дейвид бе от камък.

Сега зрителното й поле се замъгляваше по краищата. „Не се получи — помисли си тя. — Дейвид ще спечели. Той ме убива за последно.“ Помисли си за Стийв, какъвто беше на дванайсет години, ухилен и огрян от лятното слънце. Зад очите й разцъфваха черни цветя.

— Това е само началото — прошепна Дейвид. — Когато овладея останалите каталози, ще те призова обратно. И това ще се повтаря отново и отново. Ще го правим всяка нощ за вечни времена.

Далече зад нея в нощта чу тихо метално изщракване — последният зъбец застана на мястото си. То я извади от унеса й, тя се стегна и дойде на себе си.

„Сега!“

Карълайн отвори очи. От недостига на кислород пред очите й се стелеше мрак… но все пак виждаше доста добре. Успокои се и спря да се съпротивлява. Усмихна му се, посегна нагоре и погали нежно трапчинката му с останките на разкървавения си нокът.

Щом докосна Дейвид, неговата усмивка угасна. Гласът му сякаш идеше много отдалече.

— Какво? — попита той. — Какво? Престани! Защо ми се усмихваш?

Устните й беззвучно трепнаха.

— Какво?! — Гласът на Дейвид премина в крясък. — Какво има, ужасна откачена кучко?!

Не беше реторичен въпрос. Щом го зададе, пусна гърлото й.

Карълайн усети напън за хълцане и кашляне, но го овладя. Пое хладна глътка нощен въздух и я вдъхна бавно в дробовете си, първото вдишване от останалия й живот. Когато се почувства съвършено готова, промълви:

— И тогава… — тя се изплю и ситни капки кръв обсипаха лицето й. — … от изток… — Думите излизаха със съскане от пресипналото й смазано гърло. Тя отлепи пръст от бузата му. — … гръмна гръм.

Лицето на Дейвид се взриви.