Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (47)

I

— Достатъчно се отдалечихме — каза Карълайн.

Стийв спря на около четвърт миля надолу по пътя от входа на Гарисън Оукс. Не си направи труда да отбие извън платното. Карълайн бе като на тръни, изнервена, и се люлееше напред-назад на седалката. Стийв никога не бе я виждал такава. Нага наблюдаваше като омагьосана от задната седалка.

Беше към девет часа вечерта. Сега дори и звездната светлина бе угаснала. „Дали е просто облачно, или е направила нещо и със звездите?“ Смътно осъзна, че е в нещо като шоково състояние.

— Защо спираме?

Карълайн посочи. Недалеч от входната табела светеше една улична лампа и лъчите й очертаваха долу малък остров сред дългото море от мрак. Стийв се взря. На светлото стояха трима души. Зрението му не беше достатъчно добро, за да различи лицата им, но се виждаше ясно, че единият е облечен с балетна пачка. В корема му избликна страх — рязък и студен.

— Това Дейвид ли е?

Карълайн стисна устни замислено, а после кимна.

— Тече му кръв. Ъруин явно е по-добър, отколкото бях преценила. Отдавна някой не беше пускал кръв на Дейвид.

— Това там долу Ъруин ли е?

Тя кимна.

— Той пък какво прави тук?

— Сърдит е и е дошъл да разкатае мамата на някоя гад.

— На някой конкретно ли?

— На врага. На мен, на Дейвид, на всеки, който е останал. Сетил се е, че най-накрая ще дойдем тук. Много е умен.

— Но какво…

— Шшт!

Ъруин вдигна пистолета и го насочи в лицето на Дейвид. Дейвид се ухили, наведе се и си залепи носа до дулото на пистолета. Ъруин стреля. Петлето удари празния патронник.

Дейвид зашлеви Ъруин по устата с опакото на ръката си.

— Добре — каза Карълайн. — Време е да влезем в играта.

— Какво?

— После — отсече тя. — Сега искам да отидеш в Библиотеката. Нали си спомняш коя къща е?

— Да, но… ти нали няма да ходиш там долу? — Стийв посочи уличната лампа и Дейвид. Нага изръмжа на задната седалка.

— Там отивам. А ти ще влезеш в Библиотеката. Там ще си в безопасност. Като приключа, и аз ще дойда.

— Какво? Ти луда ли си? Ти имаш ли представа тоя какво може да…

— Стийв, трябва да ме слушаш! — сопна се Карълайн. — Няма много време. Аз трябва да сляза там и ти не можеш да дойдеш.

— Ти отиваш там? Сама?

Тя кимна.

— Ще дойда с теб — заяви той. — Навярно мога да…

— Стийв, слушай! Не го казвам, за да те обидя, но ако се стигне до бой срещу Дейвид, ти нямаш абсолютно никакъв шанс да спечелиш. Няма как да стане.

Стийв отвори уста да отговори, но после се сети как Дейвид бе довтасал в затвора, въоръжен само с копието си, и как беше застлал коридорите му с трупове на въоръжени мъже. Затвори уста. След малко се обади:

— Добре. Схванах. А ти имаш ли?

— Имам не просто шанс.

— Карълайн, освен ако не си много по-добър боец, отколкото се издаваш…

— Стийв — прекъсна го тя. — Върви. Просто върви. Аз ще се оправя. Рейссакът ще ти осигури безопасност. Никой от важните не би могъл да се добере до теб там.

— Как е възможно да го знаеш?

— Просто го знам. — Тя се поколеба. — Много отдавна имаше едно… нещо като тържествено посрещане. Празненство. И основното ястие бяха две сърни. Това е тригерът на рейссак. Никой от опиталите месото им не може да припари до Библиотеката. А това са всички, които имат някакво значение. Там нищо няма да те застрашава.

— Но…

— Просто върви, Стийв. Всичко ще е наред, ако го оставиш на мен.

Спогледаха се ядно. След много време Стийв каза:

— Да, добре. Но какво искаш да направя, ако не се получи така, както си мислиш? Да се върна тук, или…

— Не — заяви тя с категоричен глас. — Не се опитвай нищо да направиш. Аз бих могла и да загубя. Възможно е. Може и да се случи. След няколко минути така или иначе ще разберем. Ако не дойда да те взема след някъде около час, или ако въобще някога видиш Дейвид — нищо не се опитвай да правиш. Намери отнякъде пистолет и си пръсни мозъка. Или пък се обеси. Или скочи от някой мост. Както ти дойде. Дейвид не може да възкресява, още не. Като се научи, сигурно ще е забравил за теб.

Стийв зяпна насреща й.

— Говоря буквално — поясни тя. — И не се майтапя. Това не е шега. Кажи ми, че разбираш.

След продължително време той й кимна едва забележимо.

— Разбирам — каза той. — Да. — Не беше наясно дали това е истина или не.

Тя се поусмихна, а после издиша продължително.

— Обаче дотам няма да се стигне. — Говореше спокойно и с непоколебима увереност. — Аз няма да го позволя. — Огледа изпитателно ръцете си. Стийв също ги огледа. Върховете на пръстите й не помръдваха. — Аз още те обичам, Стийв. Ти също трябва да го знаеш.

Той се опули смаяно насреща й. Нищичко не му идваше на езика. След неловка пауза отвори уста и от нея капнаха думите:

— Карълайн, аз…

Тя се усмихна малко тъжно.

— Изчакайте, докато те се занимават с мен, после с Нага се шмугнете ей там. — Тя посочи към мрака зад гърба си. — Оградата не я опасва цялата. Ще се оправите.

Той проследи накъде сочи пръстът й, без дума да обели.

— Ами кучетата?

— Какво? Не. Няма да създават проблеми.

„Вчера обаче създадоха доста тежички проблеми, да му се не види“ — помисли си той, но си прехапа езика. Сега в нея имаше нещо, което я караше да напомня на олюляваща се кобра с разперена качулка.

— Как може да си сигурна? — попита. — Нали уж бяха бащините ти…

— Ще останеш невредим, Стийв. Кучетата ми се подчиняват. Те открай време са си мои.

Стийв се втренчи в нея с помрачняло лице. Дрезден.

— Карълайн…

— После! — Гласът й бе вбесяващо спокоен.

Очите на Стийв се превърнаха в цепки. Дрезден, нападнат от гъмжилото, потънал под него, но продължаващ борбата, докато… Усети как гневът му се надига и го потисна.

— А сега трябва да тръгвам — каза Карълайн. — Разбираш ли какво трябва да направиш?

Стийв успя да кимне, без да му проличи колко е ядосан.

— После ще ти обясня — каза тя. — Наистина.

Огледа го изпитателно и това, което видя, никак не я зарадва. Намръщи се, после се наведе и го целуна веднъж, много бързо, по дясната буза. Още преди да се усети какво става, и то свърши. После тя отново се отпусна на седалката, затвори очи и издиша продължително. Отвори безмълвно вратата и застана отпред, обляна от светлината на фаровете. Сянката й се издължи и падна като затъмнение върху Дейвид, Ъруин и Маргарет.

Стийв наблюдаваше, прикован на място.

Карълайн беше боса и бе облечена със същите смахнати дрехи, с които я беше видял за пръв път — колоездачния клин, пуловера и гетите, сега мръсни и изпокъсани. По бедрото й се спускаше струя засъхнала кръв. В рамката на огледалото за обратно виждане Стийв виждаше себе си и Нага — и двамата окървавени и напрегнати. Лъвицата надничаше над рамото му от задната седалка. Но същевременно виждаше и как Карълайн върви напред и как при всяка крачка мускулите на прасците й лъщят на светлината на фаровете.

Нещо в тази жива картина — така и никога не реши кое точно — му напомни как Дрезден се обърна и застана срещу глутницата кучета, как всеки мускул от анатомията на лъва изпъкваше в стегнат релеф — неми проводници на титаничната му, яростна воля.

Дейвид въртеше на пръста си пистолета на Ъруин. Ъруин, коленичил на земята пред него, се мъчеше да стане. Дейвид опря пистолета в главата на Ъруин и каза „Бум!“, а после се разсмя и го захвърли в мрака. Маргарет седеше с отрязаната глава на президента в скута си и кротичко й гугукаше. Мъртвите устни на президента шаваха.

Карълайн не можеше да различи какво се опитва да каже той.

— Здравей, Дейвид.

Дейвид се обърна. Беше оплескан с кръв от глава до пети, почти цялата засъхнала. Беше колосала дантелата на пачката му. Тук-там по кожата му бяха полепнали парченца плът. Лъхаше на метал, само с приглушена нотка на разложена плът, или може би Маргарет лъхаше на разложено. Ухили се до уши, щастлив както никога.

— Май славно си си прекарал тая вечер — рече Карълайн.

Маргарет изхихика.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дейвид, намигна на Маргарет и фрасна Ъруин в лицето. Ъруин се строполи в полусвяст на земята. Дейвид се обърна с лице към нея. — Значи… ти си била?

Карълайн кимна.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, и то немалко. Толкова си… свитичка!

— Точно от тихите води трябва да се пазиш.

— Ще го запомня. Бащата е мъртъв, нали?

Тя отново кимна.

Усмивката на Дейвид се разтегна още малко. Зъбите му бяха мощни и кафяви.

— Ти си го убила.

Тя пак кимна.

Дейвид отметна глава и избухна в смях. Смя се дълго и шумно.

— Да се шашнеш — каза той. — Направо да се шашнеш. Ха на бас… — Той й се закани с пръст. — Ха на бас, че някой е чел разни неща извън каталога му. Ммм? Мммм?

Карълайн се усмихна и сви рамене.

Той пак се разсмя.

— Дано да си внимавала, че това може да те вкара в беля.

— Внимавах.

— Как го уби, ако мога да попитам? Бащата е… беше… много добър. Дори и като отхвърлим останалите му умения, според мен той може и да е най-най-добрият на ръкопашен бой в света. Каза ми, че нещо взел да сдава, ама ако питаш мен, не му личеше. На мен… на мен… никак не би ми се искало да му изляза насреща. Поне засега. Моля те, кажи ми как го уби. Направо си умирам да разбера. Научно любопитство и прочие.

— С нож.

— Нож. — По гласа му си личеше, че не може да повярва.

Тя кимна.

— Разполагах и с елемента изненада, разбира се.

На асфалта зад гърба на Дейвид Ъруин се размърда и се помъчи да се изтласка нагоре.

Под гъстия кървав перчем бръчки прорязаха челото на Дейвид. Той срита Ъруин, но доста разсеяно. Изучаваше я с поглед и се опитваше да разбере дали тя го лъже. Падаше си малко телепат и тя го знаеше. Не чак в същата степен като Бащата, но успяваше да различи разни неща в ума на враговете си, особено в разгара на битката. Тя можеше да прикрие истината зад думите си, да го остави да се чуди, но не го направи.

— Елементът изненада — произнесе той бавно. — Да. Бих казал, че наистина разполагаш с него. С нож. — Той люшна глава. — Да се шашнеш. Доколкото това има значение, и аз самият се склонявах към ножа. Най-простите оръжия са единственият шанс срещу противник като Бащата. Повечето хора не биха го разбрали. — Замислено впери в нея очи. — Май съм те подценявал, Карълайн.

На Карълайн не й се искаше той да продължи да размишлява в тази насока.

— Някой успя ли да се измъкне от дома на госпожа Макгиликъти?

Ъруин бе успял да се вдигне на колене и сега бавно отпълзяваше от тях.

— Не! Почти съм сигурен, че само ние с Маргарет успяхме. Ония войници за американци си ги биваше. Мишка би могла да се изшмули навън може би, ама друго — надали. А… извинявай, Карълайн, вие с Майкъл си бяхте приятелчета, нали?

Карълайн усети как погледът на Маргарет, алчен и жежък, падна върху нея. Внимаваше, като говори, чувствата да не проникват в гласа й.

— Не — каза тя. — Не особено.

Маргарет се намръщи, разочарована, и отново се съсредоточи върху главата на президента.

— И сигурно и рейссак ейриал е твой? — Дейвид разговаряше непринудено, но никого не успяваше да залъже. Щом рейссак бе неин, това означаваше, че е действала сама. След смъртта й Библиотеката щеше да остане без защита и Дейвид рано или късно щеше да намери как да проникне вътре. А после двамата с Маргарет без никаква съпротива насреща им щяха да опоскат Бащините каталози и Вселената щеше да бъде погълната от мрак, в сравнение, с който третата епоха щеше да е същински рай. С ъгълчето на окото си Карълайн забеляза, че Ъруин е стигнал до тротоара.

— Мой е, да.

— Така си и мислех. И какъв ти беше планът? Мислеше си, че двамата с Нобунунга ще тръгнем един срещу друг сигурно?

— Това бе възможност, която обмислих. — Вярно си беше. Освен това я бе отхвърлила. — Но той умря по-рано, отколкото очаквах.

Ъруин, каталясал, вдигна празния пистолет и го огледа, сякаш не можеше да си спомни какво точно е това.

— А после… какво? Ония войници трябваше да ме гътнат ли? Американци?! Да убият мен?! — Той се усмихна. — Така ли?

Тя сви рамене.

— Евентуално. Много бяха. И имаха пушки. Ти не си неуязвим, Дейвид.

— Вярно си е — усмихна се Дейвид. — Нито пък ти.

— Ако ти кажа, че имам предло…

Докато успее да забележи, ръката на Дейвид се стрелна напред и лявата й буза се взриви от болка. Усети вкуса на кръв.

— … предложение? Можем да обединим сили, Дейвид. Винаги съм ти се възхищавала, и ти го…

Нов шамар и още болка, този път отдясно. Маргарет се изкикоти.

— … знаеш. Възхищавах се на силата ти. — Сърцето й бе сякаш от лед. Тя падна на колене, лицето й бе на педя от чатала му. — Аз мога да съм твоя. Доброволно. Винаги съм го искала, знаеш ли. Често си мислех за теб. Тайно. Щях да си кажа, но съм толкова стеснителна…

Зъбците на плана й се зацепваха един за друг и се нареждаха в окончателна позиция. Отначало бе отхвърлила този подход, без да се замисля. Твърде очебийна беше тази тактика. Чак след задълбочено изучаване се замисли сериозно над идеята. В текстовете на Бащата нейната ефективност се утвърждаваше непоклатимо. Както бе илюстрирано в безброй много бележки под линия, мъжете изглупяват с петдесет-шестдесет процента, щом и чаталът им е замесен. Близкото разстояние усилва ефекта. Сега с безпристрастно одобрение забеляза, че в дълбините на Дейвидовата пачка нещо се разшава.

Маргарет вдигна вежда. Ъруин навлезе залитайки в Гарисън Оукс, отвъд границата на рейссак.

„Засега е в безопасност.“ Карълайн насочи изцяло вниманието си към Дейвид. Изглеждаше скептичен, но не и незаинтересован.

— Ето — каза тя. — Нека ти покажа. — И тя посегна и погали крака му с върховете на острите си нокти.

Дейвид вонеше на разлагаща се плът и на кисела пот. Тя бръкна сред воланчетата, заопипва нежно и най-сетне докосна ствола на пениса му.

— Ето — каза тя. — Ето.

Прокара връхчетата на ноктите си надолу до скротума и го обхвана в шепа. Дейвид отметна глава. Тръпнеше от наслада.

— Ето. — Тя изръмжа и същевременно заби дългите лакирани нокти на лявата си ръка и дръпна надолу с всички сили. Не успя да отскубне и двата му тестиса, но единият все пак остана в шепата й. Подготовката му щеше да си каже думата — след преживяното в бика тя би си казвала думата и в най-невъобразими ситуации — но щеше да му потрябва време да се окопити. Беше спечелила няколко секунди.

Дейвид изрева и замахна слепешката с опакото на ръката си в опит да я зашлеви, но Карълайн се сниши под нея. Не беше толкова бърза като него, но разиграваше този миг от десет години насам. Пусна чатала му. Той инстинктивно отскочи крачка назад.

— Ах, ти, гадна кучко! — изръмжа Дейвид не без възхита.

И по тази тема записките на Бащата бяха съвсем ясни — има няколко начина за моментално изваждане на мъж от строя, но ударът в чатала не беше сред тях. За да дойде истинската болка, трябваше да минат секунда-две.

— Чакай — произнесе тя бавно. — Извинявай. Нещо нередно ли направих? Мислех, че ти обичаш по-грубичко. — Докато го произнасяше, Дейвид я гледаше втренчено и все повече не вярваше на ушите си… но изслуша цялото изречение. Което продължи около четири секунди.

Когато тя млъкна, той вече потъваше в истинските дълбини на болката. Изстена.

Карълайн усмихнато изтръска кръвта от ноктите си.

— Да, значи грешката е моя.

Дейвид отново изрева, сви юмруци и пристъпи към нея — държеше се с едната ръка за чатала и почти се беше прегънал на две.

Карълайн се претърколи назад, скочи на крака и хукна към входа. Дейвид беше по-бърз от всички… обикновено. Но точно сега това малко не важеше.

Ала тя нямаше как да води задълго. Още щом овладееше болката, той щеше да я погне. Тя хукна към входа на Гарисън Оукс. След десетина крачки профуча през входа… и влезе в обхвата на рейссак. Спря и се обърна.

По земята тъкмо почваше да се трупа сняг. Следите от босите й ходила се простираха до мястото, където стоеше Дейвид, сега присвит на две от болка. Със задоволство забеляза няколко капки кръв долу на снега.

Дейвид издиша горещ въздух и облакът от пара се белна под уличната лампа. Изправи се в цял ръст. Маргарет му даде копието и се дръпна, все едно от жарък, разгорял се огън.

Дейвид се загледа в следите по снега, а после се взря в тъмното. Очите му, древни очи на дивак, святкаха убийствено — злият и страшен поглед на черен идол, изобразяващ божество на смъртта.

— Идвам за тебе, Карълайн!