Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Library at Mount Char, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978(2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon(2019)
Издание:
Автор: Скот Хокинс
Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Deja Book
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Излязла от печат: май 2016
Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2073-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5786
История
- —Добавяне
II
Ъруин за пръв път влизаше в светая светих. И преди беше идвал в Белия дом — веднъж с туристическа група и веднъж, когато с още двама-трима пичове наминаха да си вземат Кръстовете за изключителни бойни заслуги. Ъруин, на когото не му дремеше за медали, почти бе решил да го пропусне това последното. По онова време обаче си ремонтираше къщата. Интересно му бе да види как дърводелците са наредили первазите и са оформили отгоре извитите стени на Овалния кабинет. Ама стана издънка. Церемонията се проведе в Розовата градина, не в Овалния кабинет, а президентът — не тоя, а предпоследният — се оказа скапаняк. Дойде пиян и през цялото време точеше лиги по племенницата на един пилот от морската пехота. Щом тя му даде да разбере, че не обича страната си точно по тоя начин, Пияндурник МакПолитик се разкара. Освен това по време на церемонията произнесе неправилно името на пилота.
Както и да е, след девет години и двама президенти, ето го тук, в самия Кабинет. Не беше малък, но не беше и толкова голям, колкото очакваше. „Обаче… первазите добре са ги докарали.“ Идеално оформени блокове на цокъла, хубав, чист перваз и почти невидими сглобки на фестона горе. Той се огледа. И останалото в стаята си беше фантазе. Килими в кралскосиньо, редуващи се златни и кремави райета по стените. Погледът му се задържа на президентското писалище — от тиково дърво, със сложна дърворезба, изобразяваща някаква морска битка. „Хубаво изпипани детайли — помисли си той. — А тиково дърво изобщо намира ли се вече? — той се замисли. — Сигурно е антика, някаква такава простотия.“
— … а това е Ъруин Лефингтън — обясняваше Торп. — Преди в 82-ра въздушнодесантна дивизия, а сега специален следовател от Държавна сигурност.
Ъруин вдигна очи. Пред писалището един срещу друг стояха два златисти дивана с масичка за кафе помежду им. На тях се бяха натръшкали президентът и още някакви хора, които той смътно разпозна от новините. Изглеждаха като седнали на тръни. Ъруин завъртя очи наум. „Айде, почна се.“
— Защо е дошъл? — попита една възрастна жена, вперила поглед в него над очилата си. В скута й лежеше отворена папка със секретни документи. „Пак черен бордюр — забеляза Ъруин. — Трала-лала-ли.“ На етикета на вътрешната корица пишеше „Студен дом“.
— По ред причини, госпожо секретар — отвърна Торп. — Сержант… Извинете, специален агент Лефингтън се оказа много напреднал в изясняването на този случай. Преди вчерашните, ъъъ, събития той провеждаше разследване на престъпление, свързано с тях — банков обир. Освен това Лефингтън разпитваше беглеца в момента на бягството му от затвора. Той е единственият известен човек, който е видял извършителите и е оживял.
— Само един пич я свърши тая.
— Моля? — обади се очилатата дама.
Ъруин посочи Торп с палец.
— Той каза „извършителите“. Обаче пичът беше само един. Поне аз тъй видях де.
— Само един? А онзи, който е избягал от затвора? — Генералът зашумоля с листовете от папката с черен бордюр. — Стийв, ъъъ… Ходжсън? Този, когото сте разпитвали?
— Аз не бих използвал точно израза „избягал от затвора“ — отвърна Ъруин. — На мен по-скоро ми се видя, че го отвлякоха от затвора.
— Как така?
Ъруин сви рамене.
— Епа, той яко се ошашка, когато цъфна оня пич по балетна пачка. Всичките се ошашкахме. Направо ни увиснаха ченетата, кат’ пълни кретени. — Ъруин изпита особена наслада от по следния израз. „Кат’ пълни кретени“. Това го изтърсваше само по специални случаи. — Пък и пичът с пачката, за да накара Ходжсън да спре да се дърпа, се наложи да го смлати здравата.
— Извинете — обади се един висок мъж с медночервена коса. — Балетна пачка ли казахте?
Ъруин си прекопа паметта и изрови оттам едно име. „Брайън Хаман — помисли си. — Началник на кабинета на Белия дом.“
— Ъхъ. Лилава пачка и бронежилетка. Израелска, мисля. И към всичкото това — нож. Беше и бос. — Ъруин поклати леко глава. — Баси и шантавото.
— Значи… е бил невъоръжен? — произнесе бавно Торп.
— Бая големичък нож си беше. Обаче без огнестрелно оръжие, ако за това питаш.
— А колко жертви имаше? — попита президентът, докато прелистваше разни документи.
— Трийсет и седем — отвърна Ъруин, без да поглежда в никакви записки.
— Въоръжени ли бяха?
— Мнозина от тях бяха, да. Като че не им е помогнало много. Един тип в коридора лежеше със забучен в гъза четирийсеткалибров „Глок“, набит много по-навътре от предпазителя на спусъка. Само задният край на пълнителя се подаваше.
Държавният секретар, както поднасяше към устата си порцеланова чашка, се сепна и я остави на масата с ненапито кафе.
— Но вас ви е оставил жив — отбеляза тя. — Защо така според вас?
— Фенче — сви рамене Ъруин.
— Моля?
— Малко е дълго за разправяне. — Ъруин мразеше хората, които разправяха дълги истории без покана. Той огледа стаята. Президентът го подкани с жест. — Начи, тоя пич с пачката дъни с ритник вратата на параклиса и кажи-речи на секундата утрепва ченгето, дето го беше довело. — Ъруин си извади от джоба на ризата кутията с тютюн за дъвчене „Копенхаген“, потупа я два-три пъти, за да разтръска тютюна, и налапа малко. — А после попита кой от нас е Стийв. — Той изимитира гласа на грамадния: — „Ештиииийв?“ Ей така. Адвокатът на Ходжсън се раздърдори — тоя си беше путьо, и тая грамада утрепа и него, с една тежест на верига. — Ъруин прибра кутийката с тютюн обратно в джоба си. — Мале, как бързо действаше тоя — рече той, като гледаше многозначително Торп. — Аз толкоз бърз човек в живота си не съм виждал, еба си.
Торп кимна. „Съобщението е получено.“
— Та както и да е, зацепих, че сега ми идва редът. И почнах да мисля на скорост. И го попитах дали познава една мацка на име Карълайн. Той разпозна името. Това май за една бройка щеше да ме отърве.
— Какво ви наведе на тази мисъл? — попита държавният секретар.
Ъруин сви рамене.
— И той, и тя се обличат шантаво.
Сега всички бяха вперили очи в него.
— Шантаво в какъв смисъл? — попита Хаман.
— Ами, той беше по пачка. — Той огледа лицата им. — А Ходжсън беше споменал, че тая мацка, Карълайн, оная вечер като се запознали, се била издокарала с вълнен пуловер и колоездачен клин, от ония, еластичните. И с гети. Шантава работа. Та, това вече ме подсети как една от ония мадами, дето обраха банката, цъфна там по хавлия и каубойска шапка. Не че връзката беше кой знае каква, по-скоро някак си ми напомняха един за друг. Бая тънка връзка обаче, си мислех, че той като и без това се е наканил да ме убива, то не ми пречи да пробвам. И затова го питах дали я познава.
— И се получи?
Ъруин сви рамене.
— Без малко. Поне го позабави за секунда. Той не говореше английски, но си пролича, че името му е познато.
— А на какъв език говореше?
— Де да го знам. С шантав акцент. Не можах да го позная. Обаче като казах „Карълайн“, изправи гръб и се заслуша. После каза „Нобунунга“ или нещо такова. Направих се, че и него го познавам.
— Нобунага? — попита президентът. — Откъде ми е познато това име?
Ъруин се изненада. „Да бе, завършил е история!“ — помисли си той.
— Ода Нобунага. Да, и аз първо за него се сетих.
Президентът щракна с пръсти.
— Да, точно така!
— Извинете ме — обади се държавният секретар, — но за кого говорим?
— Ода Нобунага — обясни Ъруин. — Той обединил шогуната в Япония през шестнайсети век. Поне повечето от него.
Сега всички го гледаха втренчено, както тъпанарите се случва да те зяпат, като ги изненадаш. Всички, освен самия президент. Той лекичко се усмихваше.
— Продължавайте — каза той.
— Ама се бях объркал — обясни Ъруин. — Не беше Нобунага. Той рече „Нобунунга“.
— Кой е този, по дяволите? — попита Хаман.
— Представа си нямам, еба си — сви рамене Ъруин. — Може да е била кодова дума или някаква такава простотия. — Той кимна към директора на Централното разузнаване. — Без да ми се обиждате.
Директорът на Централното разузнаване кимна. „Не се обиждам.“
— И значи, издъних се. Като казах грешното име, оня с пачката зацепи, че се опитвам да го преметна. И се готвеше да ми види сметката с оная неговата пика или поне да се пробва. Обаче излезе, че ми е фенче. Хич не знам кой повече се изненада, той ли, аз ли.
— „Фенче“? — попита държавният секретар. — Значи… вие двамата се познавате? Не разбирам.
— Не бе, просто понякога…
Торп го прекъсна с леден тон:
— Госпожо секретар, командващ старшина Лефингтън е добре известен във военните среди. „Жива легенда“ вероятно е достатъчно добро описание на неговия статут. В Натанз, ранен, той сам, без чужда помощ…
— Да бе, да, и значи — прекъсна го Ъруин, — той беше чувал за мен. По някое време почваш да го разпознаваш тоя поглед.
— Разбирам. И смятате, че затова ви е пощадил?
— Абе, и аз нямаше да си седя там и да го оставя да ми види сметката. Обаче да. След като ме позна, той само награби онова момче, Ходжсън, и офейка.
— Но вие го подгонихте?
— Пробвах се. — Ъруин тръсна глава. — Леле, тоя какъв бързак беше, човек. — Той погледна президента. — Ей, да ви се намира тука кошче за боклук? Трябва да се изплюя. — И той посочи бучката „Копенхаген“ на устната си.
Торп го погледна опулено, а после едва потисна усмивката си.
— Под бюрото — каза президентът.
— Мерси. — Ъруин заобиколи и мина зад писалището на президента, придърпа кошчето му за боклук, изстреля в него кафява струя и го уйдурдиса отгоре на бюрото. „След малко може и пак да потрябва.“
— Абе, може ли да ви задам един въпрос?
Президентът разшава подканващо пръсти.
— На вас к’во ви пука?
— Добре, достатъчно вече с… — обади се Хаман.
Президентът вдигна ръка.
— В какъв смисъл, агент Лефингтън?
Лицето на Хаман страшно почервеня. „Мда — помисли си Ъруин. — Задник.“
— Викайте ми Ъруин — рече той на президента. — Та начи, искам да кажа на вас к’во ви пука?! Да бе, голям ужас, страшна работа, тъй то, ама това не ви ли е малко под равнището на заплатата? — Съвсем искрено го попита. „За един президент избиването на трийсет души не е нещо чак пък толкова важно.“
Президентът и Хаман се спогледаха. Президентът кимна леко.
— Господин Лефингтън… — подзе Хаман.
— Ъруин — поправи го Ъруин.
Лицето на Хаман почервеня още по-силно. На Ъруин не му дремеше.
— Ъруин, тогава — усмихна се Хаман през стиснати зъби. — Вие имате ли разрешение за достъп?
— Имам, бе — отвърна Ъруин. Намираше му се такова покрай тая работа в Държавна сигурност. Каза им нивото. Не беше особено високо.
Хаман за миг доби самодоволен вид, но щом погледна президента, физиономията му се помрачи.
— Въпреки това му кажете — рече президентът.
— Сър, не мисля, че…
Президентът го изгледа.
— Добре — каза Хаман. — Ъъъ, вчера в този кабинет се обади член на терористична организация. Жена.
— Карълайн? Обадила се е тук?
Всички отново го погледнаха.
— Правилно — отбеляза Хаман.
— Бееееез майтап! — възкликна тихо Ъруин. — Брей! За какво искаше да говорите?
— Причината да се обади беше Стийв Ходжсън — каза президентът.
— Нещо не зацепвам.
— Тя искаше да уредя помилването му — обясни президентът.
— Така ли! — възкликна Ъруин, вече крайно заинтересован. — Разговаряли сте с нея? Вие самият? Лично, един вид?
— Тя знаеше паролите за достъп — обясни Хаман и двамата с президента пак се спогледаха.
Ъруин изчака, но никой от тях не каза нищо повече. „Тоя крие нещо — помисли си Ъруин. — С паролите за достъп се стига само до него. Какво е казала? Какво е казала, че да накара тоя гъз да даде телефона на президента?“ Сети се за касиерките от банковия обир, сети се как Амрита Кришнамурти — безупречна служителка в продължение на петнайсет години — изхвърля „бомбите“ с боя, белязаните банкноти, кариерата си. Но в момента някой му говореше. Въпроса обаче си го биваше. Той си го запази за по-късно разглеждане.
— Извинявайте — каза Ъруин. — Я пак?
Президентът не изглеждаше особено обиден от това, че Ъруин е изключил. Ъруин временно реши, че тоя пич му е симпатичен.
— Казах, кое на първо място ви накара да се заинтересувате от нея? — повтори президентът.
— Извършила е банков обир преди три-четири седмици — тя и още една мадама. Оставила е отпечатъци навсякъде из банката. Ама навсякъде! А после — само един отпечатък в къщата, където са го намерили тоя Ходжсън.
— Само един отпечатък? — попита президентът. Гласът му звучеше така, сякаш разбираше защо цялата тази работа е много шантава, което пак изненада Ъруин.
„А, да бе, да, бил е прокурор.“
— Да. Само един-единствен. Шантава работа, а? Обикновено или ги има с купища, или ги няма никакви, ако пипат с ръкавици. Обаче този път — само един. При това идеален. Намериха го на пластината над ключа за осветлението в трапезарията, все едно го е отпечатала на лист.
— Значи е искала да я намерим — заключи президентът. — Защо?
— Не знам — позволи си да отвърне Ъруин. — Обаче въпросът е добър. Искала е да я свържем с тоя Ходжсън може би?
— Постоянно все при него се връщаме. Кой е той?
— С нищо не се отличава, доколкото мога да кажа. Водопроводчик е.
Държавният секретар царствено впери поглед в него над очилата си.
— Водопроводчик?
— Да. — Ъруин отново се изплю в президентското кошче за боклук. — Нали се сещате, ония пичове, дето вкарват тоалетните в ред? Обаче изглеждаше доста нормален — рече той замислено. — Не като ония мадами от банковия обир или пича с пачката.
— Нещо да ви направи впечатление в него? — попита президентът.
Ъруин се замисли над въпроса.
— Не съм си общувал чак толкова много време с него. Но мисля, че той вдаваше какво става не повече от мен. Обаче изглеждаше страшно виновен за нещо. Не можах да схвана за какво. Изловили го да шитка тревица като хлапе и отнесъл две годинки, като отказал да изпорти доставчика си. След това няма арести, но се споменава в много от досиетата на други пичове.
— А сега?
— В днешно време е чист, поне доколкото аз мога да кажа. Освен за мъртвото ченге де. А това той го отрича.
— Вярвате ли му? — попита президентът.
— Да — отвърна Ъруин. — Вярвам му. Мисля, че тя го е натопила.
— Защо?
— За да го използва като средство за постигане на някаква цел, подозирам. Какво казахте, когато ви попита за помилването?
Президентът не отговори. Погледът му беше леден. „Значи е отговорил «да».“
— Няма значение. Това не е моя работа, еба ти. Извинявайте.
— Може и да сте прав — рече президентът. — Средство за постигане на цел. Хм. Какво би поискала от него?
— Де да знам. Много напън, много нещо е това, ако е само за да го хване да й поправи чешмата. Има ли значение?
— В какъв смисъл?
— Ами, ей ви го там Торп. Той не си пада много по преговорите. Ще ги изтрепеш ли?
Всички притихнаха напълно. След време Ханан се обади:
— Благодаря, Ъруин. Това е всичко.
Ъруин изчака секунда, но този път президентът не го заби.
— Да, да. — Той отново се изплю. — Аз не бих.
Сега и Ханан, и държавният секретар го гледаха на кръв.
— Защо не? — попита президентът.
— Мисля, че те това искат — отвърна Ъруин. — Това иска тя. Която и да е тя, хич не е тъпа. Трябва да е била наясно, че ще проследите обаждането, нали? Трябва да е била наясно и че ще ви вбеси, като ви изкара от релсите.
— Тя не ни е изкарала… — подзе Хаман.
— Да бе, да, карай да върви. Та, тъй както аз го виждам, вие или можете да припнете лудешки по веселия път, прокаран от нея за вас, или да се скатаете за известно време, та да видите дали няма да вденете какво става, еба си.
Президентът се втренчи продължително в него.
— Надлежно отбелязано — каза той. — Ще го обмисля.
— Направете го. Приключихте ли с мен?
— Да.
Всички добиха облекчен вид.
— Ъруин, ще ме изчакаш ли във фоайето? — попита Торп. — Бих искал да ми дадеш възможност да те информирам за още някои подробности.
— Да — отвърна Ъруин и въздъхна наум с мисълта за есенните листа. — Разбира се. — И излезе през изхаканата сводеста врата, като се спря само за миг, за да прокара пръсти по съвършената ламперия.