Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Library at Mount Char, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978(2019)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon(2019)
Издание:
Автор: Скот Хокинс
Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Deja Book
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Излязла от печат: май 2016
Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев
Художник: Живко Петров
Коректор: Стойчо Иванов
ISBN: 978-954-28-2073-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5786
История
- —Добавяне
IV
Стийв огледа набързо вътрешността на къщата, странно празна, и се обърна към вратата. В нея имаше една от онези малки шпионки, през които гледката навън се виждаше изпъкнала в средата. Двата лъва бяха на около пет метра от входа и бавно отстъпваха.
Не беше трудно да се види защо. Сега на улицата се бяха събрали поне стотина кучета с всякакви размери и външност — добермани, Джак Ръсел териери, пудели, едри и дребни, немски овчарки, лабрадори от шоколадовата, жълта и черна разновидност и десетки други породи. Настъпваха към лъвовете.
Едрият мъжкар огледа напред-назад кучешката сбирщина и нададе рев с цяло гърло. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от къщите на Гарисън Оукс. Женската погледна през рамо към вратата и погледът й сякаш се заби в Стийв.
Погледът й напомни на Стийв за нещо, но не се сещаше какво.
„Баси, баси, баси. Какво правя аз тука?“ — Лъвовете го бяха спасили. — „Ама това са лъвове, баси, нали се сещаш.“ И все пак той бе почти изпаднал в нокаут и безсъзнание, когато кучетата го заръфаха.
„Това ми напомня…“ Погледна надолу. От него по пода капеше кръв, но все пак не шуртеше, доколкото виждаше. Това сигурно беше добре. А Карълайн беше казала, че има медицински средства. „Медицински средства?! Това е подозрително удобно — помисли си той, а после: — Господи, как я мразя! Страшно!“
Навън се чуваше нисък тътен, който бавно нарастваше — едновременното ръмжене на стотици кучета. Но не успяваха да заглушат косачката. Лъвицата се беше изпречила на пътя на стареца. Той просто я заобиколи. Кучетата като че въобще не забелязваше.
Лъвът отстъпи още половин крачка. Тейн направи две крачки напред, а останалите кучета плътно го следваха. Ротвайлерът залая машинално пак и пак и пръскаше бяла пяна. В двора се бе ширнало море от сбръчкани муцуни, остри зъби и подивели очи.
„Да, спукана им е работата.“ Дори и лъвовете да имаха къде да избягат, а не беше така — те самите се бяха притекли, за да прикрият отстъплението на Стийв — той не се и съмняваше, че поне някои от кучетата могат да ги надбягат. А те бяха толкова много! Стийв тресна по стената. „Дейба мама му, дейба мама му, дейба мама му!“
Мина му през ум да набере Карълайн, но нямаше време. Грамадният лъв отново отстъпи крачка назад и пак изрева. Ротвайлерът го нападна, той отби атаката и го запокити по въздуха сред тълпата. Лъвицата отново погледна през рамо. Стийв би се заклел, че вижда упрек в очите й. „Нямаше ли нещо по Youtube преди година-две за някакви лъвове и английски пичове, дето си станали дружки? — присети се Стийв истерично. — Абе, майната му.“
Отвори вратата.
Лъвицата го погледна. Може би се самозалъгваше, но му се стори, че го гледа с благодарност.
— Влизай тук! Какво чакаш?
Тя се опита да скочи, но задният й крак се изметна и тя се пльосна по корем на тухлените стъпала пред вратата, а после се надигна с мъка. Мъжкарят не беше ранен, но я изчака да влезе вътре. Някои от кучетата сега бяха само на педя от него.
Той ги държеше на разстояние, като замахваше с лапа и, както му се струваше на Стийв, със силата на характера си.
— Хайде де!
Мъжкарят се завъртя и с два бързи скока се намери от другата страна на вратата. На прага Стийв понечи да я затръшне, по кучетата му попречиха. Две от тях, и двете — хрътки, заклещиха вратове между вратата и касата. Ръмжаха и тракаха със зъби. Стийв ги риташе по главите със здравия си крак, като се подпираше на вратата. С ритник прати горната хрътка в безсъзнание или може би я уби. Когато отпусна вратата, другата се измъкна навън. Тогава успя да затвори — навън имаше още много кучета, но, кой знае защо, само две-три се бяха покачили на стълбите и напразно дращеха по вратата с нокти.
Провери с изключително внимание дали резето е спуснато, а после пусна дръжката. Заключи, а после врътна и долната ключалка за всеки случай. Кучетата навън лаеха и драпаха по вратата. Стийв се облегна на стената и се обърна да види дали лъвовете сега ще го изядат.
Не го изядоха. Всъщност ни най-малко не му обръщаха внимание. Женската се беше проснала във всекидневната. От задната част на крака й липсваше големичко парче. Кръвта от раната не шуртеше, но изтичаше в постоянна струя. От фоайето към мястото, където лежеше, водеше кървава следа.
„Така. Медицинските средства“ — помисли си Стийв. Внимателно, като не изтърваше от око лъвовете, той изкуцука във всекидневната. Навън все още беше светло, но тук бе здрачно. Всички прозорци бяха закрити с дебели завеси и лампи не горяха. Той заопипва стената, накрая напипа редица ключове и защрака напосоки, докато един от тях проработи. Самотна анемична крушка светна горе. Мъждивото й сияние в охра допълнително помръкваше от останките на умрели насекоми по абажура.
— Я! — възкликна Стийв.
Всекидневната представляваше плоско празно пространство колкото гараж за две коли. Всички мебели бяха струпани в ъгъла — диванът бе изправен настрана, смачкан абажур на настолна лампа се подаваше изпод потрошена библиотека, крака на масичка стърчаха като пръстите на скелет. Призракът на дивана витаеше във вид на по-чисто петно на мръсния килим.
Снимките в рамки и картините също бяха струпани на купчината, но на стаята украса не й липсваше. Почти целите стени бяха покрити с недодялано изрисувани изображения — приличаха на творчеството на талантливо дете от детската градина. „Не — помисли си Стийв. — Не е точно така. Приличат на пещерни рисунки.“
Тези образи бяха в същия груб стил, но не изобразяваха животни. „Е, повечето — не.“ Забеляза тук-там няколко четириноги дзвера, вероятно кучета. Но повечето от тези пещерни рисунки изобразяваха съвременни предмети — той разпозна кафявия квадратен фургон на куриерската компания Ю Пи Ес, малка кола със знак на покрива, а до нея — човешка фигура, изобразена с чертички и с пица в ръце. Пощенска кола. Баскетболно табло. Велосипед. Но сред разпознаваемите и обичайни предмети от американския живот се срещаха и необясними неща — черна пирамида, жълт бик, застанал сред огън, сърдити калмари, люлеещи се сред зелени вълни.
Откри споменатите от Карълайн медицински средства, подредени спретнато в ъгъла срещу мебелите — две каси вода „Дасани“, пакет стерилна марля „Джонсън и Джонсън“, две кутии пластири „Бенд ейд“, найлоново пликче с говежда пастърма и нещо като кутия за инструменти с червен кръст на капака. Обикновена бяла кутия съдържаше набор от не толкова познати неща, грижливо увити в стара булчинска рокля: три глинени гърненца, поднос от стиропор със стъклени ампули, малки бурканчета пудра. „Всичко това като че е прясно, така изглежда. Тук е най-много от ден-два.“ Отвори кутия с лепенки, отвори една и я лепна върху малък белег от ухапване на пръста си. На друга кутия пишеше „амоксилин“. Отвори я и намери вътре дузина спринцовки.
— Ехо, здравей!
Стийв се сепна и се завъртя. Беше възрастна жена, преполовила шейсетте, облечена в комплект от пола и панталон на цветя, основно в лилаво. Самата тя беше много бледа, устните й бяха в цианово синьо.
— Колко ми е приятно да те видя! Няма ли да влезеш? Мога ли да ти взема палтото?
— Ъъъ… здравейте. Не знаех, че тук има някого. Извинявайте, че нахълтах така. Много съжалявам. Навън има кучета…
— Няма ли да влезеш?
— Аз не… — Той млъкна и се втренчи в нея. Сети се как косачът постоянно разиграваше, че не чува, и сочеше косачката пак и пак, все едно за пръв път. „Жена му може би? Идеално си пасват!“
— Няма ли да влезеш? — подкани го тя отново. — Колко ми е приятно да те видя! — Лъвът се приближи и я подуши. Тя погледна надолу към двестакилограмовата котка, която цапаше фоайето й с кръв, и го погали по гъстата прашна грива. — Да ти взема ли палтото?
Лъвът погледна през рамо към Стийв и изръмжа със съмнение.
Стийв тръсна глава.
— Пич, нищичко не мога да вдяна.
При думите на Стийв голямата котка изсвистя с опашка доста любезно, сякаш го разбра — може би не думите, но същината на мислите му, чувството. Кой знае защо, Стийв го досмеша. Когато кискането му отново предизвика жената да го попита може ли да му вземе палтото, той се смя дълго и силно.
Може би започваше да му схваща чалъма на тоя шантавелски ден.