Скот Хокинс
Библиотеката на Въглен връх (14)

II

От гърма всички разбраха, че се е върнал. Очакваше се да го посрещнат в Библиотеката. Един по един те влязоха вътре и се събраха на поляната — Майкъл дойде от гората, Дженифър — от ливадата, и тъй нататък, всички, освен Маргарет. Тя вече беше с него.

— Погледнете — каза той и всички погледнаха. Лявата ръка на Маргарет беше тежко счупена. Висеше безжизнена и от кожата й като шип стърчеше кост. Дженифър понечи да й помогне, но Бащата й махна да се отдръпне.

— Защо тя не реве? — говореше леко, все едно се обръщаше само към ветреца.

Никой не отговори.

— Защо тя не реве? — попита той отново, този път по-заплашително. — Никой ли няма да ми отговори? Несъмнено някой от вас трябва да знае.

Дейвид смънка нещо.

— Какво? Не те чувам?

— Казах „ган ейриал“.

Мислите на Карълайн се понесоха във вихър. Думите „ган ейриал“ означаваха в буквален смисъл „отхвърляне на страданието“. Самият израз си беше доста безсмислен — страданието съществуваше, само се огледай — но начинът, по който той произнесе думите, предполагаше, че това е наименованието на набор от умения. Някакъв вид самоанестезия? На Карълайн й бе известно, че Бащата знае какво ли не за анестезията, а също и за това как сам да спреш кръвотечението от раните си и да се излекуваш. Но той учи на такива неща само Дейвид. С ужас, който бавно се нажежаваше, тя осъзна за какво бе всичко това. Щом Маргарет е наясно с ган ейриал, значи…

— Някой е чел неща, невключени в каталога му.

Младите библиотекари зашумоляха като суха шума.

— Всъщност не обвинявам Маргарет — изрече Бащата замислено. — При своето обучение тя често търпи болка. Кой би могъл да й търси вина, че иска да я облекчи? Не. Не и на Маргарет. — Той почука с нокът по зъбите си. — Кого да виним тогава?

— Мен — прошепна Дейвид. — Аз бях.

— Ти? — престори се на изненадан Бащата. — Ти? Сериозно? Интересна работа. Кажи ми, Дейвид, защо според теб аз самият не съм научил Маргарет на ган ейриал?

— Аз… не знам.

— Защото не съм искал тя да го научи! — избоботи Бащата. Това накара всички да потръпнат… Всички, освен Дейвид. Той беше любимецът на Бащата и го знаеше. — И все пак… Щом си избрал да преподаваш изкуството на ган ейриал, ти несъмнено си го овладял. Нямах представа, че си толкова напреднал с учението. Впечатлен съм, ще си призная. — Той ги помами с ръка. — Ела с мен.

Всички го последваха — страх ги беше да откажат. Заедно проследиха Бащата и Дейвид надолу до главната улица на селището, покрай къщите на мъртъвците, и ах, как й се искаше на Карълайн да бе умряла заедно с тях! Никога не беше виждала Бащата по-гневен. Несъмнено сега предстоеше да се случи нещо ужасно. Последваха го оттатък шосето и нагоре по стръмните стъпала, издълбани в пръстта.

Там, на поляната горе на хълма, откриха грил барбекюто на Бащата. Карълайн си спомняше за съществуването на това нещо, но никога не се беше сещала за него. То представляваше куха бронзова отливка във формата на крава, или на бик по-точно. Беше в естествена големина и отлято от жълт метал, горе-долу един пръст дебел. Докато Бащата продължаваше да се прави на американец, си го държеше в задния двор.

Понякога, когато си правеха квартален пикник например, той печеше в него хамбургери или пък свинско. По онова време си изглеждаше доста нормален. Тя смътно си спомняше някакви хора — може би дори своите родители — да коментират необичайния грил, но го нямаха за кой знае какво.

Когато Бащата ги приюти, не след дълго премести грила тук горе. Тя така и не разбра защо, но все някаква причина трябва да е имало. Уредът беше феноменално тежък. Мъртъвците се скупчиха около него и го вдигнаха като един. Потяха се и се напрягаха в лятната жега. Бикът им се предаваше бавно и мъчително, педя по педя, копитата му дълбаеха траншеи в тревата. За преместването му бяха нужни няколко дни и поне две-три съживявания.

Сега, като го видя за пръв път от години, единствената реална мисъл, хрумнала на Карълайн, беше: „А, да, бе. Онова чудо“. Свързваше го главно с празненствата от нейното детство, хамбургери и барбекю. Сандвичите със свинско бяха особено вкусни, спомни си тя.

После изплува и един по-мрачен спомен. Всъщност, сети се тя, за последно го видях на оня гуляй по случай моето посрещане. Спомни си как видя капака отстрани на грила отворен и как гъстият дим от хикори бълваше навън. Спомни си как затисна устата си, за да не изпищи, когато димът се развея, и съзря месото вътре, и разпозна деликатната извивка на задницата на Аша, и видя отрязаната глава на Иша да се взира в нея, одрана и безока. Хрумна й, че този миг вероятно бе собствената й узан-ия. Да, помисли си, сигурно е било тогава. До този миг все още бях в шок.

Освен това й хрумна и че бикът може да се използва и за печене на други неща, не само на свинско. Погледна Дейвид. Същата мисъл сигурно беше минала и през неговия ум. Гледаше бика с широко отворени, ужасени очи.

Ала Дейвид беше храбър. Овладя се и се ухили на Бащата.

— Стига де — рече той. — Съжалявам. Няма вече да правя така. Нищо не съм целял с това. — Биеше се със сянката си, както и те постъпваха понякога.

Бащата отиде при бика и отвори капака отстрани. Отвън бронзът му лъщеше — мъртъвците го лъскаха постоянно, но вътре беше черен-пречерен. Дейвид, момче най-много тринайсетгодишно, вдигна ръце — предаваше се. Бащата му посочи да влезе вътре. Дейвид не коленичи, но се разтрепери.

— О… О, не!

Бащата вдигна вежди — изчакваше за още, но Дейвид млъкна.

Омразата на Карълайн към Дейвид отстъпваше само на ненавистта й към Бащата, но в този миг без малко не й дожаля за него. Погледът му, докато влизаше в бика, й напомни за още един израз на атул — „уазин нята“, което значи моментът, в който и последната надежда умира.

Резетата, с които бащата залости капака, не бяха бронзови, а от дебело желязо, древни и нащърбени. Преди този миг не й беше хрумвало да се запита за каква цел служат. Сега разбра. Месото, осъзна тя, не напира да се измъкне навън.

След това в продължение на около час останалите носеха дърва от запасите на къщите в селището, наръч по наръч. Бащата извика неколцина от мъртъвците — сред тях и майката, и „Денис“ — и те също помагаха. Дори и той самият удари едно рамо.

Бикът сияеше в златно, лъщящ в лъчите на следобедното слънце. Един по един те наредиха дървата си в основата му — главно борови, дебели и лепкави от смола.

Дженифър се строполи на колене, разплакана. Открай време си беше най-добросърдечната сред тях. Майкъл, вече посвикнал с мисленето на зверовете, отколкото на хората, гледаше как дървата се трупат, без да разбира за какво загатва това. На Маргарет като че просто й беше интересно.

Малко преди залез-слънце Бащата драсна кибритена клечка. Добре бяха заредили с подпалки. Купчината дърва се разпали бързо и огнените езици се разгоряха в буен огън само за минути. От ноздрите на бика заизлиза дим — отначало само струйка, която прерасна в стълб.

Продължиха да подхранват огъня, докато слънцето не залезе и всички очакваха да чуят виковете на Дейвид, ала той беше толкова силен! Лъхаше такава жега, че когато се стъмни, Карълайн не можеше да се приближи до бика на повече от десет крачки. Оттам тя мяташе дървата си в огъня, доколкото можеше. Дори и тогава жегата пърлеше космите по ръката й. Мъртъвците продължиха бавно да се тътрят към огъня, несъзнаващи нищо, кожата им се зачервяваше и по нея се надигаха мехури.

Но Дейвид беше толкова силен! Чак когато съвсем се стъмни и бронзовият корем на бика започна да сияе в убито оранжево, той започна да пищи.

Когато се сещаше за лицето на Бащата, тя си го спомняше огряно от този огън.

Каква рядкост беше да го видиш да се усмихва.