Сала Симука
Червена като кръв (28)

28

Имало едно време момиче, което тичало толкова дълго, че краката му отказали да го носят. Но то продължило да тича в съзнанието си, в сънищата си. Стройните му, силни, пъргави крака прелитали над преспите почти без да докосват пухкавия бял сняг. Тичало като човек, който знае, че е свободен, който знае, че никой няма да го хване.

Лумики се люшкаше на ръба между съзнанието и забравата.

Вече не й беше студено. Беше й топло. На някакво ниво осъзнаваше, че това не е хубаво, но вече не я интересуваше. Лежеше по гръб на снега.

Помисли си за кръвта, която се стичаше от бедрото й върху снега. Представяше си как червеното оформя прекрасни спирали на белия фон, как рисува великолепна картина, която расте ли, расте, докато обхване цялата гора.

Видя се отвисоко, сякаш се рееше на десет метра във въздуха. Черна коса върху белия сняг, пръсната като ореол около главата. Вечерна рокля, която, макар и скъсана, блестеше като съшита от рубини. Извиващи се фигури на снега, които растяха, разпростираха се плавно.

Красиви. Не грозни.

 

 

Грозна. Дебела. Кльощава. Странни зъби. Дразнещ глас. Мазна коса. Мръсни обувки. Космати ръце. Тъпа. Идиотка. Малоумна. Задник. Курва.

Откъде взе тези дрехи? От боклукчийската кофа ли?

Вашите сигурно ги е срам да излизат с теб на улицата.

Аз ако изглеждах така, нямаше да подам носа си навън.

Сигурно си осиновена.

Никой никога няма да поиска да те целуне.

Никой не може да се влюби в теб.

За какво мрънкаш? Ако те боли, кажи си. А, боли ли? Я млък, че ще ти дам да се разбереш.

Толкова си грозна, че синините направо те разкрасяват.

Думи, думи, думи, думи, думи, думи, думи, думи. Фрази, изречения, въпроси, викове.

Ти не си тези думи. Не си виковете и обидите. Не си злобните подмятания, изплюти към теб като безвкусна дъвка. Не си ударите или синините, които причиняват. Не си кръвта, стичаща се от носа ти. Не си под техен контрол. Не си тяхна.

В теб има част, която никой не може да докосне. Ти си ти. Ти си своя, а в теб е цялата вселена. Можеш да бъдеш каквото си поискаш. Когото си поискаш.

Не се страхувай. Вече няма нужда от страх.

— Вече няма нужда да се страхувам — прошепна тихо Лумики.

От устата й излезе облаче пара.

Все още помнеше лицата им. Момичешките им гласове и смехът, който кънтеше ли, кънтеше по коридорите на училището дори след края на учебния ден в притихналата сграда.

Особено ясно помнеше миризмите. През първите години това беше прилепчивата, фалшива миризма на ароматизирани гумички. После на бонбони, изядени скришом в междучасието — малинови дражета и лакрица. Дъх в лицето й, хем сладък, хем солен. Гланц за устни с аромат на карамел, манго и мента. Ванилов парфюм от „Боди Шо“, първия, който майките им позволяваха да носят в училище. По-късно — истински парфюми, чиито миризми се променяха, докато денят напредваше, а настроенията се сменяха заедно с дрехите и модите. Последният хит на сезона от „Ескада“.

Научи се да ги разпознава бързо и точно, да ги подушва от разстояние, за да е подготвена, когато се появят иззад ъгъла. Понякога това й помагаше. Понякога й даваше достатъчно време да се скрие и да избегне срещата. Но най-често не помагаше. Тогава осъзна колко отвратително всъщност миришат парфюмите, когато вонята им се смеси с миризмата на пот, и колкото отблъскващо смърди неизмитият писоар в момчешката тоалетна, когато заврат главата ти в него и ти наредят да оближеш студения твърд порцелан.

Спомняше си имената им. Винаги щеше да ги помни.

Ана-София и Ванеса.

Това продължи от първи клас до средата на девети. Всяка година ръцете ставаха по-силни, думите по-жестоки, а ударите по-болезнени. Лумики не знаеше защо момичетата са избрали нея. Може би беше се усмихнала неправилно или изобщо не бе се усмихнала. Може би бе казала нещо с погрешен тон в погрешен момент. Това нямаше значение. Бързо научи, че никога няма да успее да промени външността или поведението си така, че Ана-София и Ванеса да я одобрят и да я оставят на мира.

Лумики не каза на никого. Дори не бе си помислила да го направи. Мълчанието бе норма в дома й. Не питай нищо, не казвай нищо. Всичко беше наред, ако никой не казваше нищо лошо на глас. Синините, драскотините, изкълчените китки, разкъсаните дрехи. Всичко можеше да се обясни, ако се наложеше да се дава обяснение. Училището бе бойно поле и Лумики никога не беше сигурна кой е приятел и кой — враг. Стратегиите й изискваха внимателно обмисляне. Да се опита да сведе жертвите до минимум. Ако бе казала на някой учител, нещата щяха само да се влошат. Приемаше за даденост, че няма да й повярват. Ана-София и Ванеса знаеха как да се държат пред възрастните. Усмивките им бяха ангелски, невинни.

Насилие, изтезания и подчинение. Лумики бе отказала да мисли за случващото се с нея като за тормоз, защото тормоз звучеше някак незначително, преходно и просто. Малко развлечение, нищо повече. Малко шегички. Малко бутане. Сама си падна. Това си е наша вътрешна шега.

В осми клас Лумики започна тайно да тича и да вдига тежести. Беше решила да постигне възможно най-добра физическа форма, за да може да избяга. Това вършеше работа все по-добре, но кошмарът не свърши.

После, в един късен зимен следобед, когато слънцето бе изчезнало зад хоризонта и дворът на училището бе празен, Лумики беше се скрила зад контейнера с органични отпадъци, докато се увери, че Ана-София и Ванеса са си тръгнали. Беше изтърпяла смрадта на бананови обелки и остатъци от грахова супа, които проникваха в мразовития въздух, носени от топлината на разложението на боклука. Изчака, докато настъпи тишина. Над двора започна да пада синкав здрач. Покой.

Лумики напусна скривалището си. Движеше се безшумно. Сля се със сивите сенки като въздишка на вятъра по отъпкания сняг. Чу шума от коли някъде в далечината. Чу лай на кучета от парка. Чу как от покрива на училището пада сняг. И въпреки това чу стъпките на Ванеса и Ана-София твърде късно. Твърде късно хукна, понесена на крака, пълни с експлозивна сила. Просто не беше достатъчно бърза. Момичетата я подгониха към задния ъгъл на двора, където се издигаха високи тухлени стени. Докато тичаше към стената, тя свали ръкавиците си и ги пъхна в джобовете. Стига до стената, вкопчи се за грапавата повърхност на тухлите и се опита да се изкатери нагоре. Краката й не намираха опора. Пръстите и замръзнаха от ледения въздух и не успяха да се задържат на стената. Беше в капан.

Лумики се обърна, притисна гръб към тухлената стена и се приготви за ударите им. Беше се научила как да ги поема. Знаеше как да се предпази от най-лошото. Знаеше кога да вдишва и кога да издишва, кога да напрегне мускули и кога да ги отпусне. Само се надяваше, че боят няма да продължи прекалено дълго точно днес. Беше й студено и й се пишкаше. Искаше да се прибере. Искаше да изяде леко прегорелите рибни шницели на баща си и да напише домашното си, без да мисли за нищо.

Ана-София и Ванеса се приближиха. Не продумаха.

Мълчанието беше по-страшно от заплахи и обиди, кондензираше се в очакване, от което в устата на Лумики се надигаше жлъчка. Момичетата се прокраднаха леко към нея, като вълци. Но тя предпочиташе да се изправи срещу гладни, ядосани вълци вместо срещу двете момичета с лъскави дори и в мрака коси и яркочервени устни. Бяха много по-опасни същества, с лед вместо кръв в сърцето.

Лумики бавно започна да брои обратно от 10 към 1 и да чака първото посегателство върху личното й физическо пространство. Не знаеше дали то ще е под формата на леко бутане по рамото, бърз ритник в стомаха или порция плюнка с дъх на мента в лицето.

Десет, девет, осем, седем…

Изведнъж почувства как в нея нараства нещо нажежено до червено. Нещо странно. Нямаше усещането, че тя го създава. Гняв. Ярост. Заслепяващо желание да не се страхува. Числата от обратното броене изчезнаха, всяка мисъл изчезна, времето и пространството изчезнаха. По-късно нямаше никакъв спомен за случилото се. Късче от паметта й липсваше. Черна дупка в хода на живота й.

Беше яхнала Ана-София в снега и я удряше по лицето с всички сили. По кокалчетата й имаше нещо топло и тъмно. Смътно осъзна, че е кръв от носа на Ана-София. По-скоро заподозря, отколкото усети, че Ванеса се опитва да я дръпне. Лакътят на Лумики се вряза в стомаха на Ванеса и тя я пусна.

Лумики нямаше представа откога млати Ана-София. Гледаше се някъде отдалеч. Момиче, по чиито бузи и брадичка се стичаха сълзи и сополи. Чиито ръце се вдигаха и спускаха все по-немощно с всеки следващ удар. Това наистина ли беше тя? Не трябваше ли да е обратното? Ана-София скимтеше и се опитваше да предпази лицето си, а Ванеса се държеше за корема и крещеше на Лумики да спре. Това не беше ли на обратно? В следващия момент Лумики нахлу с трясък обратно в собственото си тяло, усети отпуснатото тяло на Ана-София под себе си и яростта изчезна.

Изправи се. Краката й трепереха. Ръцете й висяха безжизнено. Студът захапа пръстите й. Избърса лицето си. Ана-София се надигна, но не стана на крака, а Ванеса коленичи до нея. Не погледнаха Лумики в очите. И тя не ги погледна в очите. Никой не продума. Мълчанието говореше по-ясно от думите.

С треперещи, изтощени крака, Лумики пое към къщи. Не се страхуваше, че момичетата ще я последват и ще се опитат да си отмъстят. Не се страхуваше от нищо. Не чувстваше нищо. Не мислеше за нищо. На половината път до дома си спря край пътя и повърна. Граховата супа изглеждаше учудващо непроменена след изяждането й.

Когато стигна вкъщи, веднага се вмъкна в банята, преди родителите й да я зърнат. Момичето, което срещна погледа й в огледалото, бе непознато. По бузите му имаше следи от кръв. Изненадана, Лумики вдигна ръка и ги докосна. Момичето в огледалото повтори жеста. Кръвта не беше нейна. Беше кръвта на Ана-София, която неволно бе размазала с ръце по лицето си. Сега изми лицето си с гореща вода — веднъж, два, три, четири пъти. Търка ръцете си със сапун, докато започна да я щипе.

Когато най-сетне вечерта си легна, заспа моментално и спа до късно на следващата сутрин, без да сънува. Когато телефонът й записука, за да я събуди, се почувства по-зле от всякога. По-зле, отколкото се чувстваше след ден на побой.

Лумики беше сигурна, че случката няма да приключи с това. Ана-София и Ванеса нямаше да оставят нещата така. Щяха да я накажат — или официално, или по друг начин. Никога нямаше да се откажат от отмъщението.

Мина един ден, после два, три, седмица, месец. Нищо не се случваше. Ана-София и Ванеса просто я оставиха на мира. Да, все още бе изолирана от класа и никой не говореше с нея доброволно, но никой не я удряше. Не я обиждаха. Не й пращаха съобщения със заплахи за убийство.

Всичко това просто спря.

Лумики постепенно започна да вярва, че е истина. Задиша по-свободно. Дойде пролетта и донесе повече светлина и по-малко училище. Докато слушаше как останалите ученици пеят Den blomstertid nu kommer^[1], както винаги по случай приключването на годината, почувства как нещо тежко, черно отпуска хватката си върху нея. С дипломата си за завършен девети клас в ръка, тя излезе на слънце и пое към лятото и свободата.

Снегът заблестя в жълто. После в оранжево. После в зелено. Лумики видя светлините и чу пукотевицата. От небето заваляха златни звезди. После разцъфнаха огромни рози, листенцата им се разтвориха, разтопиха се и изчезнаха. Към луната препусна еднорог. Планетите танцуваха. Фойерверки.

В чест на Бялата мечка.

Сигурно беше станало дванайсет и половина.

Помисли си за малкия джипиес, прикрепен към бедрото й с жартиер. Припомни си инструкциите, които бе дала на Елиза, в случай че не се върне от партито и не се свърже с тях до полунощ.

Трябваше да си тръгне преди да удари дванайсет.

Но това не беше ли друга приказка? „Пепеляшка“?

Пукотът продължаваше. Лумики се носеше на многоцветни вълни. Чувстваше се добре. Само беше уморена.

Всяка нощ, щом лампата изгасне и нощта се спусне.

Нали така се пееше в приспивната песен?

Нали така започваше синият сън?

Синьо, синьо, искрящо синьо.

За момент си помисли, че фойерверките продължават. После осъзна, че не чува пукота от експлозиите. Вместо това дочу вой на сирена.

 

 

Бяла стена. Стерилна миризма. Ярки светлини.

Кошмарна, пулсираща болка някъде далеч. Не можеше да мисли за нея. Вкус на антибиотици в устата.

Кап-кап-кап. Нещо се вливаше в нея. Беше завързана към нещо. Смътно си спомни, че всички тези неща около нея си имат имена. Само дето нямаше сили да се сети за тях.

Фигури, движещи се пред светлината.

Познати лица.

Мама. Татко.

Звуци отдалече, отвъд прозорци, над водата, отвъд стената.

— Докторът каза, че е прескочила трапа. Не плачи, мила. Alskling^[2]. Ще се оправи. Боец е.

— Просто не мога да спра да го мисля. Няма да понеса да изгубим и нея.

— Няма да я изгубим. Тихо. Тихо.

И нея? Кого другиго бяха изгубили майка й и баща й? На Лумики й се искаше да ги попита, но не можеше да произнесе думите. Дори само за да отвори устата си, щеше да й е нужно огромно усилие. Искаше само да спи. Трябваше да запомни въпроса и да го зададе по-късно. По някое време. След като спи сто години.

Само че това не беше ли друга приказка? „Спящата красавица“?

Лумики усети как потъва в леглото, в мекотата му, как се отпуска през матрака, сякаш е облак, и как полита.