Сала Симука
Червена като кръв (17)

17

Борис Соколов се опита да се обади на естонеца, но онзи не вдигна. Сигурно беше изключил звука, за да се съсредоточи в дебненето. Умно, но вече нямаше значение. Соколов бе получил съобщение от Бялата мечка, че Терхо Вайсайнен се е свързал с него и че хората на Бялата мечка са му предали покана за партито по доста необичаен начин. Борис невинаги разбираше методите на Бялата мечка. Понякога се чудеше дали Бялата мечка е наистина свръхпредпазлив, или просто се забавлява да разиграва хората си. Вторият вариант бе точно толкова правдоподобен, колкото първия. Понякога беше изтощително да изпълняваш заповедите му. Борис знаеше, че е в привилегирована позиция, дори е нещо като фаворит, но въпросната позиция можеше да му бъде отнета във всеки момент. Той живееше в постоянен страх, с невидима примка около врата. Не можеше да си позволи и една-едничка грешка.

Затова бе по-добре да се съсредоточи върху настоящата си задача. Нямаше причина да рискуват някой да свърже естонеца с къртицата им в полицията. Или пък там да извърши нещо необмислено. Вииво Там беше свестен човек, професионалист, но понякога губеше контрол. Когато това се случеше, той ставаше непредсказуем и труден за контролиране.

Борис му изпрати съобщение. Текстът гласеше: Стоп. Прекрати мисията.

 

 

Вииво Там ускори ход. Този път малката кучка нямаше да му се измъкне. Този път щеше да й покаже. Първия път беше извадила късмет. Сега нещата бяха станали лични. Телефонът му зажужа в джоба. Някой се опитваше да му се обади, но Вииво нямаше време. Имаше си работа.

Отначало не беше сигурен откъде му е познато момчето на тренировъчната площадка. После го погледна по-внимателно. Палтото. Беше го виждал някъде. Когато момчето тръгна да тича, Там се сети. Момчето не беше момче, а момиче. Момиче, което тичаше малко по-различно, но не достатъчно, за да не я познае.

А защо Вайсайнен не беше я познал? Собствената си дъщеря?

На Там му отне няколко секунди да осмисли всичко това, но когато разбра, истината го халоса като камион. Момичето не беше дъщерята на ченгето. Това момиче бе съвсем друго и се беше замесило в техните работи. А той щеше да открие как е станало.

Момичето бягаше все по-бързо, а Вииво се разгневяваше все по-силно. Не можеше някаква си пуберска кучка да се изпречва на пътя му. Заради нея бяха замръзнали пръстите и на ръцете, и на краката му. Беше изгубил ценно време, което можеше да прекара в продажба на стока, да виси в храстите на Пииники и да решава судоку в автобусното депо. Момичето с червената шапка беше го направило на глупак.

Сега той щеше да го хване и да го стиска, докато то му каже каква е връзката му със случая.

Щеше да се научи да не играе на игри за възрастни, чиито правила не знае.

 

 

Нагоре по тясната алея, която минаваше покрай конферентния център, после напред към улица „Калева“ и от другата й страна. Лед, хлъзгаво, абсолютно неподходящи за бягане обувки. Студ, изгарящ дробовете, и тежко палто. Зимното бягане определено не беше нейният спорт.

Лумики хвърли поглед през рамо.

Мъжът почти беше я настигнал.

Лумики се опита да диша през зъби. Съскаше, докато тичаше. Шестстотин шейсет и шест шишета се сушат на шосето. Мразовитият въздух не знаеше милост.

През „Калева“ и нататък.

Студ, студ, студ, студ. Студени ръце, студено сърце. Студени ръце, студено сърце. Думите се блъскаха в главата й, докато се опитваше да мисли трезво. Да продължи ли по „Калева“? Плюсове: има хора и коли. Минуси: на места е заледена и е възможно съучастниците на преследвача й да се спотайват някъде наблизо с микробуса, готови да я грабнат всеки момент. Щяха ли да посмеят? Посред бял ден?

Лумики бързо взе решение, когато стигна до следващото кръстовище. Там тротоарът не беше толкова заледен. Тя се обърна и побягна към гробището.

Мъжът я последва. За щастие, изглежда, и той имаше проблеми със заледените участъци.

Студени ръце, студено сърце…

Стига.

Лумики се опита да мисли за нещо друго.

Бягай, скъпи, бягай, скъпи, бягай…

Шерил Кроу дойде на помощ. Кубинките на Лумики все така се хлъзгаха. Тя си даде клетва. Отсега нататък щеше да носи само маратонки, и то с шипове срещу лед. Просто в случай че някой отново я подгони, което съвсем не изглеждаше изключено в светлината на последните събития.

Тя влезе в гробището. Подмина гроба на Вайно Лина^[1] отдясно и този на Дуйсе Лескинен^[2] отляво. Мъртвите писатели и музиканти я спасяваха от скуката в дългите зимни нощи, но сега нямаше как да й помогнат. Наистина ли щеше да умре заобиколена от гробове? Каква ирония.

Чуваше стъпките на преследвача си все по-близо. Знаеше, че не е разумно да поглежда през рамо точно в този момент. Ако го направеше, щеше да изгуби ценни секунди. Дали щеше да успее да стигне до параклиса? Или до задния вход на крематориума? Дали там щеше да има някой? Дали щеше да успее да влезе вътре?

На гробищата не се тича.

Гласът на майка й. Правилата на майка й. Съжалявам, мамо. Дори и ти не можеш да контролираш всичко. Понякога се налага да бягаш.

Мъртвите не ги интересува. Мъртвите са мъртви. Труповете не ги интересува дори и това, че момичето, което тича през гробовете им, се опитва да не се превърне в труп. Точно затова трябваше да бяга, макар краката й да се хлъзгаха страшно на всяка крачка, макар студът да пълнеше дробовете й с миниатюрни дупчици и макар по гърба й да се стичаше пот под тежкото палто и пуловера.

Високите смърчове из гробището бяха целите бели, снегът бе смекчил острите им силуети. Клоните висяха под тежестта му, сведени към надгробните камъни, към посетителите.

Мъртвите и живите. Живите и мъртвите.

Събрани отново на съд.

Лумики вече чуваше дишането на преследвача си. Не след дълго ръката му щеше да сграбчи палтото й.

Тогава се случи нещо. Тя чу тежко тупване, звук между ръмжене и крясък и серия ругатни на естонски. Не ги разбра, но смисълът беше ясен. Не се обърна, но надеждата й вдъхна нови сили.

 

 

Вииво Там се подхлъзна, политна и удари коляното си силно на леда. Веднага му стана ясно, че играта е приключила. Вече не можеше да тича след момичето. Късмет щеше да има, ако успееше да докуцука до дома си сам.

Като окуцяло куче.

Като пършив помияр.

Яростта отново завря в него. Ала сега беше по-силна, по-ярка и по-ослепителна. Подпрян на коляно, той извади пистолета си.

Не мислеше, просто усещаше с всяка фибра на тялото си, че момичето трябва да бъде спряно. На всяка цена.

Вдигна пистолета и стреля.

 

 

Лумики чу глух трясък. После нещо изсвистя покрай бедрото й, удари надгробния камък пред нея и отчупи парче от него.

Куршум.

Мъжът стреляше по нея.

Пулсът й внезапно скочи с двайсет удара в минута. Тя полетя, без да забелязва хлъзгавата земя, студения въздух или струйките пот, стичащи се по гърба й.

След много време се осмели да погледне назад. Силуетът на мъжа беше се смалил, но все още се виждаше на централната алея, хванал се за коляното. Някаква дружелюбна възрастна дама бе отишла да му помогне.

Нямаше и следа от пистолета. Към нея не летяха повече куршуми.

Лумики продължи да тича, което изведнъж й се стори лесно. Знаеше, че е успяла да избяга.

Този път.

 

 

Боята на тавана бе изпъстрена с пукнатини, оформящи странни пътища за никъде. Лумики лежеше на леглото си, гледаше пукнатините и усещаше как гневът й расте. Беше притиснала към корема си износен светлосин плюшен заек с едно ухо. Заекът безропотно търпеше грубата прегръдка на ръцете й.

Беше успяла да се добере до дома си, да събуе кубинките и да захвърли дебелото си палто на един стол. След това съблече овлажнелия пуловер и съвсем мократа блуза под него, влезе под душа и стоя там половин час, оставила водата да тече върху нея като силен дъжд. Изми косата си с шампоан без аромат и тялото си със сапун, също без аромат. Винаги ползваше непарфюмирана козметика. Не защото беше алергична или свръхчувствителна, а защото не искаше да мирише на нещо конкретно.

Беше твърде лесно да разпознаеш човек по миризмата на шампоана, сапуна или лосиона за тяло, да не говорим за парфюм и афтършейв. Дори намек за сапун с плодов аромат стига да информира и запушен нос, че дадена личност е била някъде. Повечето хора не можеха да идентифицират други хора по специфичната миризма на тялото им в обществени пространства — за това се искаше много добре развито обоняние, но всеки, без болните от грип, можеше да разпознае прилепчивите, силни аромати на парфюми.

Миризмите, освен това събуждаха спомени. Миризмата на шампоан с борова смола събуждаше спомена за лятна вечер и водни кончета, пърхащи над повърхността на водата. Душ геловете с мускусен аромат връщаха в съзнанието й образа на жилави, мускулести ръце и гръб с красиви, изпъкнали плешки. Напомняше й за онези моменти, в които лежаха в прегръдките си и се смееха на нещо незначително, дето никой друг не би сметнал за смешно. Караше я да мисли за острия, търсещ поглед на онези светлосини очи, пред който винаги се чувстваше притеснена и объркана. Сърцето й неизменно пропускаше удар, а краката й омекваха, когато някой минувач й замиришеше на същия душ гел. Макар да знаеше, че миризмата не идва от човека, за когото копнееше. Ето колко силен ефект имат миризмите върху паметта ни.

Може и да не помниш как е изглеждал някой непознат, но ако помиришеш афтършейва му някъде другаде, едрата фигура на непознатия, късата коса, джинсите и карираната риза моментално се появяват в съзнанието ти. Лумики например можеше да си спомни походката на този човек и къде го е видяла. Дали е влязъл през определена врата.

Тя не искаше това. Не искаше да я помнят непознати. Дори не беше нужно да я помнят всичките й познати. Искаше да е невидима и без миризма, доколкото бе възможно.

Беше отмила страха и паниката от кожата си. Беше се погрижила за пришките по краката от тичането с кубинките.

Беше отговорила на обаждане от майка си.

— Добре. Не, в училище всичко е наред. Да, имам пари.

Лъжи. Добронамерени лъжи.

Кога бе спряла да разказва всичко на майка си? Когато тръгна на училище? Май тогава. Или може би по-рано, тъй като в семейството й по принцип не разговаряха. Лумики така и не бе успяла да разбере всичко онова, за което не говореха, но липсата на разговори висеше във въздуха из цялата къща, сгъстяваше го така, сякаш всяка стая бе пълна с паяжини. Всеки си гледаше собствената работа. Темите табу бяха извънредно странни — теми, за които външен човек никога не би се досетил, че са табу. Като например плюшеният заек, който сега държеше. Майка й беше го донесла при последното си идване в Тампере и беше й казала, че е бил любимата й играчка в детството й. Когато погледна черните лъскави очички на заека, Лумики веднага се сети, че беше любима играчка другиму. Не нейната, макар че и тя бе си играла с него.

Беше изказала мисълта си на глас.

— Не, грешно помниш — бе казала майка й. — Беше любимата ти играчка и се казваше Оскар.

Лумики бе поклатила глава.

— По-късно го нарекох Оскар. Първо се казваше Зейни. Може да ми го е дала някоя братовчедка.

Майка й не бе казала нищо и Лумики бе сметнала, че заекът е поредното нещо, за което просто не се говори.

Пукнатините по тавана бяха като звездна карта на някакво чуждо небе. Несъвършенства. Обичаше ги. Интересни бяха. Но в момента бе се съсредоточила върху гнева, защото той й даваше сили. Бяха я преследвали отново и някой бе стрелял по нея. Би трябвало всичко това окончателно да я откаже от цялата работа. Само дето искаше да знае всичко, искаше яснота, искаше да се свърши. А най-много искаше тези мъже да си платят за престъпленията. Не искаше да се страхува повече.

Страхът щеше да изчезне, когато всички карти бъдат свалени.

Ето защо вече знаеше какво ще прави на следващия ден. Гневно захвърли заека в ъгъла, извади телефона и се обади на Елиза.

 

 

С помощта на бастун Вииво Там докуцука до вратата и взе да се мъчи с ключа. Не беше лесно да държи бастуна и да върти ключа, като междувременно внимава да не се опира на левия си крак. Залитна и изкриви лице в гримаса.

Прекалено любезната възрастна дама на гробището направо го принуди да се обади на линейка и сигурно щеше да се качи в нея, за да е сигурна, че всичко ще е наред, но фелдшерите я увериха, че Вииво е във възможно най-добрите ръце.

След като откри тънка като косъм пукнатина на рентгеновата снимка, лекарят в спешното му направи шина и го прати да си върви с бастун и силни болкоуспокояващи.

Сега най-сетне си беше у дома. Вииво не помнеше голият му, мрачен апартамент студио да е изглеждал по-уютно. Студена бира, два ибупрофена и може би още нещо. Блестящ пример за употреба на смесени наркотици. После щеше да се обади на Соколов, който вече бе оставил няколко гневни съобщения на гласовата му поща.

Побъркан руснак. Никак не му се щеше да връща обажданията, но ако не го стореше, Соколов щеше да дойде да тропа на вратата му.

В антрето го посрещна миризма на развалено. По някое време трябваше да разчисти планината неизмити съдове в мивката. Но я чакай, в миризмата се долавяше и аромат на мента. Сякаш някой беше смукал бонбон за гърло.

Той затвори вратата и закуцука към дневната-спалня-кабинет. Не успя да включи лампата, защото някой друг му направи тази услуга.

Ала успя да разбере откъде мирише на мента.

Хората на Бялата мечка.

Изстрелът прозвуча като глухо пукване. Вииво падна назад и от устата му потече кръв, прилична на червена боя.