Сала Симука
Червена като кръв (16)

16

Лумики стоеше в лобито на конферентния център и се двоумеше.

Дотук всичко беше минало гладко. Бащата на Елиза бе толкова съсредоточен върху достигането на целта си, колкото и преследвачът му да не го изпусне от очи, и никой от двамата не обърна внимание на Лумики. Беше изостанала колкото можеше, без да ги изпуска от поглед. Тук съм — няма ме. Тази игра й беше добре позната.

След като преминаха железопътния мост, тримата подминаха университета и свиха на север, към конферентния център. Вътре Лумики се сблъска с проблем.

Терхо Вайсайнен вървеше решително по главния коридор, следвайки „Синята линия“ на Кимо Каиванто — ивица сини плочки в центъра на коридора, която на места се отклоняваше към стените и се превръщаше в кобалтовосини статуи. После Вайсайнен свърна към мъжката тоалетна. Преследвачът му спря за няколко секунди пред вратата, огледа се и го последва.

Лумики обмисли възможностите. Можеше да изчака в лобито, скрита от чужди погледи. Само дето в тоалетната можеше да се случи нещо важно. Най-вероятно щеше да се случи. Нямаше начин бащата на Елиза да е дошъл тук само за да разнообрази гледката на санитарния фаянс, докато се облекчава. Имаше друга причина и Лумики трябваше да открие каква е тя. Не можеше да влезе вътре като момиче, защото щеше да привлече твърде много нежелателно внимание. Значи щеше да влезе като момче.

Лумики се огледа в огледалата до гардеробната. Носеше тъмни дрехи и проста сива шапка. И дрехите, и шапката бяха унисекс. Дебелото зимно палто прикриваше формата на тялото й. Тя бързо прибра косата си под шапката и смени стойката, като измести леко центъра на тежестта си. Промени изражението си.

Трансформацията беше изумителна. В огледалото се виждаше тийнейджър с ниско нахлупена шапка, който я гледаше лошо.

Походката бе най-важна. Трябваше да поотпусне мускули, да се поразкрачи и да се прегърби леко. После пристъпи към вратата на мъжката тоалетна, хвана дръжката и уверено отвори.

 

 

Пръстите на Терхо Вайсайнен се хлъзнаха, когато се опита да вдигне капака на казанчето. Оказа се изненадващо тежък и плътно прилепнал. Опита да пъхне нокти в тясната цепнатина между капака и казанчето, но това не му помогна. Трябваше му нещо по-дълго. Затършува в джобовете си. Светлоотразителната му лента за ръкав нямаше да свърши работа, нито пък шофьорската книжка. За щастие, на дъното на единия джоб на палтото си попадна на стар ключ за велосипеден катинар, който успя да провре в процепа. После започна да натиска, за да повдигне капака възможно най-безшумно. Изведнъж чу, че някои влиза в съседната кабинка.

Да си имаше късмета. Не можеше ли поне веднъж да му потръгне?

Ключът беше се изкривил опасно, но за щастие, и капакът се вдигаше. Накрая издрънча силно в ръба на казанчето. Шумът прозвуча като експлозия в тихата тоалетна.

Външната врата отново се отвори. Прекрасно, още чифт уши. Новодошлият зае кабинката от другата му страна. Терхо се почувства обграден. Сега трябваше само да се успокои, да диша дълбоко и да се опита да потисне параноята. Конферентният център беше обществено място с безплатни тоалетни. Разбира се, че ще влизат и други хора. Просто така се случи, че трима мъже едновременно поискаха да си изпразнят червата. Е, двама.

Терхо съблече палтото си и нави ръкавите на ризата си. Пъхна ръка в казанчето и заопипва вътрешността му. Отначало усещаше само вода и му се догади, макар да знаеше, че течността е чиста. Сигурен ли беше, че е в правилната кабинка? Ами ако вече бяха прибрали телефона? Или ако му бяха спретнали номер?

После ръката му се удари в нещо.

Бинго.

Извади черен плик, който очевидно бе непромокаем. Отвори го внимателно и вътре намери телефон, опакован в найлон. Пъхна го в единия джоб на палтото си, прибра пакета в другия и сложи капака на мястото му. Сърцето му думкаше в ушите като откачен барабанист. Осъзна, че ръцете му треперят. Коленете му бяха омекнали от страх, макар да нямаше от какво да се страхува.

Вече облечен, той отвори врата и отиде при мивките.

Хубаво си изтърка ръцете със сапун, изплакна ги обилно и повтори процедурата. Устоя на изкушението да се върне в кабинката и да изтрие отпечатъците си от казанчето. Щеше да е прекалено.

От другите кабинки не се чуваше нито звук. Май върлува запек, помисли си Терхо, внимателно подсуши ръцете си и бързо излезе от тоалетната.

 

 

Лумики броеше секундите. След бърз поглед надолу бе се уверила, че е влязла в кабинката до Терхо. Той явно се бореше с нещо, ако се съдеше от шумовете, които долитаха от кабинката. След като си свърши работата, той изми ръцете си и излезе.

Тя чу, че преследвачът пусна водата в своята кабинка. Вероятно за пред хората. После и той излезе от тоалетната, без да измие ръцете си. Лумики мразеше някой да не мие ръцете си, след като е ползвал тоалетната. Не че беше маниачка на тема чистота, но тук ставаше дума за елементарна хигиена.

Пет, шест, седем, осем…

Когато преброи десет секунди, Лумики отвори вратата на кабинката, изми ръцете си и излезе от тоалетната. Имаше достатъчно време да види как Вайсайнен излиза от сградата с другия мъж по петите му, и ускори крачка.

 

 

Паркът и езерото с патиците изглеждаха като в приказка. Всички дървета — и стволовете, и клоните — бяха покрити или с дебел слой скреж, или със сняг, замръзнал в деликатни форми. Слънчевите лъчи отразяваха всяко кристалче. Дърветата блещукаха, лъщяха, проблясваха и искряха. Снежната кралица бе минала с шейната си през парка с развети коси и одежди и бе покрила всичко след себе си с миниатюрни ледени кристалчета, застинали във въздуха. Беше превърнала всичко наоколо в белота и вълшебство.

Дъхът на Снежната кралица. Лед и вятър.

Дъхът на Лумики. Водни изпарения, които бързо се превръщаха в скреж, полепнал по шала й и по нежните, почти невидими косъмчета по бузите й.

Тя спря до един кът за тренировки на открито до алеята за джогинг и няколко пъти се набра на успоредката, без да спира да се ослушва. Терхо Вайсайнен тъкмо бе извадил телефон от джоба на палтото си и вървеше към езерото, притиснал телефона до ухото си.

Преследвачът му бе се скрил зад едно дърво и се правеше, че пали цигара. Вайсайнен явно още не бе го забелязал. Може и да беше видял как Лумики се набира на успоредката, но нямаше да заподозре, че някакво момче, излязло да потренира на въздух, ще прояви интерес към разговора му. Освен това вероятно си мислеше, че е достатъчно далече и никой не може да го чуе. Само че в неподвижния леден въздух звуковите вълни се носеха надалеч.

Три, четири, пет.

Лумики броеше набиранията си, докато чакаше бащата на Елиза да започне разговора.

— Ало? Обажда се… Добре де, знаеш кой се обажда.

Говореше на английски, което я затрудни. Говореше и тихо, обърнат с лице към езерото и някои от думите му се губеха, преди да успее да ги чуе. Ако говореше на фински, щеше да й е по-лесно да попълни празнотите.

Ръцете й започнаха да се уморяват. Явно напоследък бе занемарила набиранията. Но не се отказа.

Преследвачът също слушаше.

Дванайсет, тринайсет…

— Бялата мечка… вече? Утре в осем. Ясно. Официално. Ако може само…

Последното изречение увисна недовършено. Някой явно беше затворил на Терхо Вайсайнен.

Лумики бе чула достатъчно. Значи бащата на Елиза щеше да отиде на партито на Бялата мечка въпреки всичко.

Ръцете й изневериха и тя се просна на земята с треперещи мускули, пламнали от болка заради претоварването.

Мамка му. Толкова за невидимостта й.

Вайсайнен и преследвачът му се обърнаха и я погледнаха. Нямаше начин да продължи да върви след тях. Сега най-важното бе да преглътне разочарованието и да довърши изпълнението си на невинен млад спортист.

Лумики се затича леко по алеята около езерото, като се постара да запази мъжката си стойка. Кубинките й се подхлъзнаха по заледената настилка и твърде очевидно развалиха впечатлението. Нямаше как магически да се сдобият с шипове срещу лед само със силата на волята й. Просто се налагаше да продължи, както си е.

Няма нищо за гледане, хора, просто едно хлапе, което тренира на въздух.

Само да можеше да се добере до другата страна на езерото, щеше да й се открие пътят към къщи, където щеше да си налее нещо топло и да подготви „доклада“ си за Елиза.

Лумики разбра, че надеждите й са били напразни, когато чу тежки стъпки зад гърба си.