Хенри Х. Неф
Импириум (24)

Глава 22
Убиец

Най-добрите убийци никога не са непознати.

Шарон,

пръв възпитаник на атропосите

Тялото на Хейзъл сякаш беше в безтегловност, но тя имаше усещането, че се движи, че се носи по някаква ленива река от мъгла. Изживяването щеше да е приятно и ефирно, ако не беше болката. А тя проникваше навсякъде, без да секва. Клещи притискаха костите й; сърцето й изпомпваше не кръв, а вряща смола, която я изгаряше отвътре. Беше осъзнала, че магията й е изчезнала, в мига, в който дойде в нещо като съзнание. Усещаше празнина, кухина, от която я обземаше чувството, че някой е разкъсал душата й. Тази загуба бе по-ужасяваща и от физическата болка. Коя е Хейзъл Фереджин без магията си? Не можеше да отговори.

Единственият проблясък магия, който долавяше, идваше от Мерлин. Хомункулът лежеше отгоре й. Вместо да се храни с нейната магия, той споделяше малкото, което имаше. Ако беше в състояние да се помръдне, Хейзъл щеше да се изсмее. Ето че тя бе се оказала паразитът.

И все пак бе загубила и неща, по които не тъжеше. Вярно, магията й бе изчезнала, но с нея като че бе се стопила и Покосителката. Когато Ард Рри пое към портала, тя се опита да се скрие дълбоко в Хейзъл. Не беше очаквала Великият цар да се появи лично — Хейзъл бе усетила ужаса й. И не можа да заблуди Ард Рри.

Сянката не успя да се скрие от него. Той щеше да я извади наяве — затова протегна ръка, — само че раната му се отвори. Прочутият прорез, направен с острие на злото по времето, когато Ард Рри бил смъртен герой.

Именно като такъв беше й се явил; Хейзъл ясно съзнаваше, че не е случайно. Хрътката беше висок, но учудващо млад, с тъмна коса и с тънък бял белег през бузата. Носеше черно копие с осанката на боец, но излъчването му бе удивително деликатно предвид делата, които му приписваха.

Когато раната се отвори и кръвта рукна по кожата му, той тутакси се дръпна назад. На лицето му се изписа не болка, а изненада, тъй като в желанието си да й помогне едва не забрави решението, което бе взел толкова отдавна. Преди порталът да се затвори обаче, Ард Рри й каза нещо. Три думи, които кънтяха в ума й и до този миг.

Винаги има избор.

След това Хейзъл обърна гръб на портала, надникна право в очите на Тализин и попадна в плен на драконовото заклинание. Парализирана и безпомощна, тя усети как съзнанието на дракона нахлува в нейното, помитайки съпротивителните й сили като таран. Болката бе неописуема. Спомняше си, че изпищя, помнеше, че и Покосителката изкряска, а гласовете им се сляха в адски дует.

А после всичко секна. Щом дойде в някакво подобие на съзнание, Хейзъл вече не усещаше коварното присъствие на Покосителката. Беше изчезнало безследно ведно с магията й.

Единствените гласове, които чуваше в момента, бяха онези, които искаше да чуе. Още бяха приглушени, но ставаха все по-ясни с всяка изминала минута. Хоб говореше със Зига. Хейзъл искаше да ги види; беше й омръзнало да лежи неподвижно и безмълвно. Но още не можеше да помръдне; самата мисъл бе немислима.

И все пак започна да различава обстановката. Предметите постепенно добиха очертания, макар и мъгляви. Успя да различи хора в шатрата. Хоб редеше цепеници на купчина до огъня. Внезапно тя осъзна, че гледа през очите на Мерлин.

— Къде е лейди Раша? — попита Хоб и остави и последното дърво на купа.

— Отиде да поспи — отвърна Зига.

Видът й загатваше, че малко сън не би се отразил зле и на нея.

— А Нейно Височество? Как се чувства?

— Няма промяна — рече Зига.

Той погледна Хейзъл.

— Е, поне Мерлин е буден.

Приближи се, притеснен и угрижен. Погали Мерлин с върха на пръста си, но очите му бяха приковани в Хейзъл.

— Наистина ли мислите, че Нейно Височество ще се оправи?

— Лейди Раша разбира тези неща повече от мен.

— Държите ли на нея? — попита той отнесено.

— Моля?

— Държите ли на Нейно Височество? Искам да кажа, разрешено ли ви е да се привързвате към хората, които охранявате? Или е в нарушение със задълженията ви?

— По принцип не съм телохранител.

— Знам — кимна Хоб. — Само че не отговорихте на въпроса ми.

За няколко мига се възцари тишина.

— Да кажем — поде Зига, — че ако ми е писано да имам дъщеря и тя прилича на Хейзъл Фереджин, бих го сметнала за голям късмет.

На лицето му изгря усмивката, която Хейзъл обожаваше — цялата му сериозност изчезна и той се превърна просто в прекрасно момче.

— Не сте толкова ужасна, агент Фен. Знаех си, че криете сърце някъде дълбоко.

— И вие не сте толкова ужасен, господин Смит. Между другото, нали нямате нищо против да задържа наръчника ви още известно време?

— Бях забравил, че е у вас.

Сух смях.

— Много се съмнявам. Стана ми интересно… Нов ли го купихте, или на старо?

— Дадоха ми го в Училището за прислужници. Защо?

— Ами… — поде Зига, — просто открих парче пергамент, пришито към задната корица. Празно е и не излъчва нищо, но е доста старо. Ще трябва да го пратя за проверка при специалистите в…

БУФФ!

Взривът разтърси земята. Цепениците в огъня се събориха и над тях заиграха искри. Покривът на шатрата засия, сякаш в небето бе се издигнало огромно огнено кълбо. Зига хукна навън. Хейзъл зърна силуета й, очертан на потрепващото платнище. Лейди Раша се втурна в шатрата, стресната, закопчавайки колана около робата си.

— Как е Нейно Височество? — попита тя Хоб.

Той кимна и се отдръпна, а ваята се приведе над Хейзъл. Отвън долетяха викове, последвани от свирки и рогове. Хейзъл чу Зига, която ревеше заповеди на гвардейците. Мракорката провря глава през входа на шатрата.

— Стойте тук — нареди тя на Раша и Хоб. — Оставям ви на капитана.

И с тези думи изчезна. Капитанът на гвардейците застана на входа на шатрата, вдигнал карабината пред себе си. Въпреки напрежението не беше загубил самообладание.

— Запазете спокойствие — рече им той. — Нещо избухна навътре в сушата. Не се тревожете. Скоро всичко ще бъде под…

От ухото му пръсна червена пара.

Тялото му се метна настрани, след което се прекатури напред. Лейди Раша се спусна да го подхване, а Хейзъл видя как гвардейците отпред се строполяват. Искаше да изкрещи, да ги предупреди да залегнат, но не беше в състояние. Вцепенена от ужас, гледаше Раша, застанала на входа с мъртвия капитан в ръце, под вражески обстрел.

Първият куршум завъртя тялото й. Вторият я запрати назад в шатрата, където се стовари върху мъртвия капитан. И остана там, без да помръдва.

Принцесата бе твърде ужасена, за да осмисли случващото се. Мерлин бе се втренчил пред себе си и трепереше като лист. Хоб приклекна спокойно до огъня. Защо не е залегнал? Защо не опита да вземе карабината на капитана? Без съмнение, който и да стреляше по тях, скоро щеше да нахлуе в шатрата.

Вместо това той взе една цепеница и я отвори като огромен тубус. После извади нещо отвътре. Мерлин впи ноктенца в гърдите на Хейзъл.

Щом съзря Брага Рун, Хейзъл разбра, че ще умре. Щеше да я убие един от малкото хора, на които вярваше. В ума й се яви сцена от фантазията — немоните, обкръжили Покосителката, си предават тайно острието, докато накрая една от тях го забива в сърцето й. Доктор Фебус наистина бе ясновидец.

Собственото й безразличие обаче я изненада. Вярно, страхуваше се да умре, но не беше убедена, че иска и да живее. Раша беше мъртва. А Хоб — момчето, на което държеше далеч повече, отколкото й се щеше да си признае — всеки момент щеше да я предаде по най-болезнения възможен начин. Милото му отношение, насърченията… всичко се оказа лъжа. Той й беше враг.

Вече бе се надвесил над нея с мрачно, решително лице. Това не беше момчето, което познаваше. Този Хоб бе непознат — хауджски ловец, погълнал сърцето на чеширски вълк. Той избута Мерлин встрани с Брага Рун. Хомункулът изскимтя и се отдръпна от острието. Между сърцето й и острия като бръснач връх стоеше само тънка преграда от плът и кости.

— Съжалявам — пророни Хоб. — Нищо лично. В името на Импириум…

Той вдигна острието, чийто връх потреперваше. Дишаше дълбоко, спокойно, сякаш се опитваше да се овладее. Какво му става? Внезапно Хейзъл осъзна, че той се бори с нещо, впрегнал целия си дух. Не искаше да го прави… нещо го караше. А той се опитваше да му се опълчи.

Безуспешно.

Тя отвори бавно очи. Изумена, че е събрала сили да го направи, се взря в него със собствените си, червени като на заек очи, а не през очите на Мерлин. Той отклони своите. По тъмните му бузи се стичаха сълзи. Погледът му се спря на медальона й — глупавия сувенир от пътуването им до Импирия.

— Не гледай — прошепна той. — Моля те. Ще убият семейството ми. Нямам избор…

Жилите на врата му бяха изпъкнали като корабни въжета. Цялата му ръка се тресеше. Върхът на Брага Рун потрепваше на сантиметри над гръдния й кош. Хейзъл усети, че и от нейните очи са рукнали сълзи. Не можеше да говори, но направи всичко възможно да му даде знак, за да му стане ясно, че го разбира. Че не му се сърди. Че му прощава.

— Действай, момче!

Мъжкият глас долетя от входа. Зрението на Мерлин се насложи върху нейното. Тя съзря едър мъж с отпуснати рамене в тъмни дрехи, стиснал пушка в ръка. Той прекрачи през Раша и капитана и изсъска:

— По-бързо! Трябва да се омитаме.

Мъжът се приближи и светлината от огъня освети лицето му. Хейзъл го разпозна от снимката на редник Финч. Гвардеецът, загинал пред Лирландския трезор. Сержант Бийчър. Незнайно как, но бе се озовал тук, в шатрата.

— Ще се справиш — рече той. — Давай смело. Просто остави всичко на острието.

Хоб вдигна меча, но застина на място. От челото му се лееше пот; той трепереше и се бореше с всички сили.

— Не мога.

— Можеш — изръмжа сержантът. — Изрекохме ти заклинание.

Хоб тръсна глава.

— Вие го направете.

Лицето на Бийчър потъмня и той насочи пушката си към Хоб.

— Сега или никога, момче!

Хоб издиша и бавно отпусна ръка.

— Никога.

После врътна китка и запрати Брага Рун право към другия. Мечът се завъртя около оста си, проблясвайки. Сержантът инстинктивно вдигна цевта да отбие смъртоносното острие. Хоб светкавично се хвърли отгоре му. Пушката гръмна, а двамата се стовариха върху една масичка, претърколиха се на земята и се сбиха като диви зверове.

Хейзъл насочи вниманието си към Мерлин. Малкото създание тутакси й се подчини и излетя от шатрата като врабче. Ала без него тя вече не можеше да следи какво се случва. Очите й бяха отворени, но тялото й още беше парализирано. Можеше само да се взира в тавана на шатрата, заслушана в ожесточената, отчаяна битка.

 

 

Хоб вече не се притесняваше за оръжието. Куршумът бе го одраскал по ухото и то кървеше, но пушката не вършеше работа от толкова близо. Сега се тревожеше повече за въздуха. Сержант Бийчър го стискаше за гърлото като мечи капан с яките си пръсти. И не пускаше, нищо че Хоб бясно удряше и дращеше около очите му.

Бе се борил за живота си пет пъти. Два пъти със зверове, три — с човешки същества. Най-лошо беше, когато избяга от хауджите след сею. Вуйчовците му го преследваха цели три дни, все едно гонеха дивеч. Преживяването бе ужасно — не само защото ловците му бяха роднини, а защото освен че бяха хитри, обладаваха свиреп хищнически инстинкт. Хоб не успяваше да ги подлъже, а те не се отказваха от гонитбата. Когато най-сетне го хванаха натясно, вече бяха пречупили духа му и желанието да им се изплъзне. Оцеля само защото — макар че едва не се раздели със скалпа си — успя да се добере до обсега на наблюдателницата в Здрач. Предупредителните изстрели не можеха да стреснат вуйчовците му, но те държаха много на животните си. Щом часовият откри огън по кучетата им, двамата хауджи зарязаха Хоб в снега и се върнаха на шейните. Беше получил урока си — битката не беше въпрос само на физическа сила. И тя, и уменията имаха значение, но не повече от волята. Победата често спохождаше онзи, който бе по-издръжлив на болка. А Хоб доста издържаше.

Пресегна се към една от горящите цепеници. Стисна я и кожата му взе да съска болезнено. Потисна обаче инстинкта да я пусне и я завря в лицето на Бийчър. Сержантът понечи да извие глава, без да разхлаби хватката си. Ала бе невъзможно да се справи и с двете. Пламтящото дърво се лепна за кожата му. Мъжът изстена, а после изрева като ранен бик. Пусна Хоб, блъсна цепеницата встрани и с все сила стовари юмрук в младежа.

Пред очите на момчето затрепкаха светлини. Сержантът заби лакът в главата му. Ала Хоб не го пускаше. Бийчър обаче бе много по-едър и силен. Сграбчи го за китката и рязко я изви напред. Хоб се извъртя, за да не се потрошат костите му. Озова се по гръб и съзря обгореното, кърваво лице на врага си. Погледът на сержанта бе почти нечовешки. С животински вой той го удари с глава и смаза носа му. Хоб бе на крачка да загуби съзнание.

— Какво става, по дяволите? — изсъска някой гневно.

Замаян, Хоб различи на обратно лика на господин Бърк, изникнал на входа. Бийчър си пое дъх и каза с дрезгав от кръв и ярост глас:

— Твоят Джак така и не го направи.

Господин Бърк влезе в шатрата и огледа Хоб през рамото на Бийчър.

— Изключено. Под психноза е.

Сержантът впи ръка в гърлото на Хоб.

— И аз така мислех, а сега лицето ми е на дреб. Ще го изкормя!

— Стига! — нареди господин Бърк. — Губим време. Къде е мечът?

Сержантът пусна Хоб, който се закашля, и се втурна към Брага Рун. Мечът лежеше край огъня, полускрит под пръснатите цепеници. Хоб се опита да стане, но господин Бърк го натисна в гърдите с ботуш. Хейзъл лежеше безпомощна, със скръстени ръце, сякаш сламеникът бе погребална клада. Бийчър се надвеси над нея, стиснал Острието на Дом Фереджин.

С мощно свистене вятърът нахлу в шатрата и едва не угаси огъня. Превърна се в сянка. А сянката — в Зига Фен.

Мракорката застана пред Хейзъл с дълга черна кама във всяка ръка и впи поглед в Бийчър.

— Предай се.

Тонът й бе спокоен, дори благ. Ала сержантът не й обърна внимание. Изруга и с все сила замахна с Брага Рун.

Контраатаката на Зига бе светкавична. Хоб чу само остър звън и крясък, който внезапно секна. Сержант Бийчър залитна и се прекатури. Брага Рун бе в краката на агентката.

Господин Бърк откри огън с револвера, който Хоб бе използвал при разкопките. Зига дори не понечи да залегне или да се предпази. Куршумите се забиха в невидима преграда. Тя просветна за миг, а парчетата метал издрънчаха обезвредени на пода. Зига насочи една от камите си към огъня.

Пламъците лумнаха, обагриха се в бледозелено, увиха се около шията на Бърк и го издигнаха във въздуха като в примка. Той изпусна револвера и се вкопчи в тях, но те не отпуснаха хватката си. Пред очите на Хоб красивото лице на мъжа взе да пуши и се покри с мехури. Плътта му се стопи като восък и разкри части от черепа. Ала господин Бърк не изкрещя, а се ухили мъртвешки.

— Шибболта нул-савину, Зига-фина. Нанска Айония.

И с тези думи изчезна. Трупът на капитана бясно се гърчеше, сякаш някой бе му пуснал ток, а после и той, и всичко в шатрата застина.

Зига не се спусна в гонитба. Провери как е Хейзъл — взря се в очите й и напипа пулса й. Хоб се надигна и избърса кръвта от ухото си.

— Не мърдай — рече мракорката.

Ала той не се подчини, не беше на себе си. Имаше едничката цел да залови господин Бърк и госпожица Марлоу. Ако се измъкнеха, с майка му и със сестра му бе свършено. Дотътри се до пушката на Бийчър, на няколко стъпки от лейди Раша.

Посегна към приклада, но нечия кървава ръка го стисна за китката. Хоб се обърна. Раша бе впила очи в него. Леденосиньото на очите й бе помътняло; старата вая трепереше, но бе оголила острите си зъби в хищна гримаса.

— Това е твое дело! — прошепна тя и го дръпна към себе си. — И ти си от тях!

Той се опита да се отскубне, но макар стара и ранена, ваята бе далеч по-силна от младо човешко същество. В гърлото й се надигна яростно ръмжене. Хоб бе на ръба да изгуби самообладание. Зига се спусна към тях.

— Спри! Не е от тях.

— От тях е и още как! — изджафка ваята.

— Не — рече Зига. — Пусни го, Раша. Нейно Височество е невредима. Трябва да се погрижим за теб. Загубила си много кръв.

Ваята го пусна с диво презрение. Полека-лека гневът й се уталожи, а силите й се изпариха. Тя се отпусна и избърса кръвта от муцуната си.

— Императрицата? — прошепна.

— В безопасност е.

Бийчър едва не бе смачкал гръкляна на Хоб.

— Ще сторят нещо на семейството ми — каза той, сякаш преглъщаше стъкло.

Зига бе се заела с огнестрелната рана в рамото на Раша.

— Вземи пушката и тръгвай.

— Нуждая се от помощта ви — изграчи той.

Мракорката извади един кожен калъф и избра тесен скалпел.

— Няма да оставя Нейно Височество.

Той грабна пушката и излетя от шатрата. Хвърли поглед на труповете на гвардейците, после надолу по пътеката към огньовете и факлите на плажа. На носовете на „Роуана“ и бойните кораби светлееха фенери с вещерски плам. Нямаше как да мине оттам, не и целия в кръв и с оръжие в ръка. Заобиколи шатрата. Малкото плато, на което бе издигната, се намираше на десетина метра над едно заливче. Той се събу, засили се и след две крачки скочи.

След сюрреалистичен миг на безтегловност полетя надолу. Носеше се към водата, а хладният нощен въздух свистеше край него. Вдигнал пушката високо над себе си, за миг зърна звездите, после се вряза в морската повърхност; гмурна се сред кълбета мехурчета, водорасли заплетоха краката му. Мидени черупки и камъни се врязаха в ходилата му, когато опря дъното. Той се оттласна, стрелна се към повърхността и си пое шумно въздух. После с диво пляскане стигна брега, изкатери се на сушата и хукна по плажа.

Нощта бе почти ясна, а над морето бе увиснала огромна лятна луна. Бе достатъчно светло, но го чакаше доста път. Спусна се бързо към пещерите, които бе споменала госпожица Марлоу. От време на време съзираше следи от човешки крак, който вълните не бяха отмили, и ускоряваше ход.

Докато тичаше, изпадна в нещо като транс. С живота му бе свършено, но отчаяно искаше да спаси майка си и Аня. Не обръщаше внимание на паренето в дробовете си, нито на черупките, които се забиваха в стъпалата му. Те не съществуваха. Съществуваха само следващата крачка, следващата следа в ситните камъчета на плажа. Фенмарук, Вессук и Кайута бяха с него. Дори Моргу. Нямаше да го изоставят. Не и когато дъщерята на шамана е в опасност.

Носеше се над камъни и пясък, през локвички и езерца с морски жълъди по края. На няколкостотин метра пред него се издигаше бял каменен блок, сякаш забит в пясъка. Около него изхвърлени от морето парчета дърво бяха образували кръгове, сякаш бе свещено място. Отвъд камъка морето се врязваше в сушата и захранваше ред приливни езерца в подножието на осеяната с пещери варовикова скала. Нямаше хора, нито огньове, нито…

Ето!

Очите му доловиха слаб проблясък синя светлина над океана — сякаш някой бе вдигнал за миг капака на фенер. В морето пред носа бе закотвен едномачтов платноход. Тъмните му платна почти не се виждаха между стърчащите над водата скали. След като го съзря обаче, Хоб успя да различи и подробности. Синята светлина примигна отново.

Беше сигнал.

Той забеляза малка гребна лодка, устремена към кораба. Греблата оставяха следи от бяла пяна. Съдът почти бе стигнал до платнохода. Стиснал пушката, Хоб хукна, за да стреля от по-близо. Беше се съсредоточил изцяло върху лодката и едва не падна в едно от езерцата. Усети се навреме и се отправи към няколко скали над водата. Краката му се захлъзгаха по слузестата повърхност до морското ниво, но заклини приклада на пушката в цепнатина над главата си, набра се и се закрепи.

Щом стигна горе, изтръска водата от дулото и свали заглушителя — подозираше, че може да се отрази на скоростта и посоката на куршума. Но не беше времето да изучава новостите, а и не беше нужно да пази тишина. Имаше значение само точността.

Той хвърли цилиндъра до себе си, опря пушката на рамо и се прицели. Лещата на мерника бе намазана с фосфорол като очилата му в Здрач. Тъмнината на мига се проясни и лодката изплува в зрителното му поле.

Силуетът с плащ бе доближил лодката до кораба, а екипажът тъкмо спускаше въжена стълба през борда. Двамата пасажери уловиха края й и започнаха да се катерят. Първа беше госпожица Марлоу; вторият — непохватна, осакатена фигура, чийто оголен на места череп лъщеше на лунната светлина.

Хоб се прицели в създанието, известно му като „господин Бърк“. Опита се да успокои дишането си и да не мисли дали ще уцели. Бе повалял елени и от по-далеч, но не и с толкова разтуптяно сърце. Пък и корабът се поклащаше на вълните и целта подскачаше нагоре-надолу. Трябваше да вземе предвид и духащия към сушата вятър. Както и разстоянието. Толкова много условия…

Моряците помогнаха на госпожица Марлоу да се прехвърли през перилата. Господин Бърк също почти бе стигнал. Хоб издиша бавно, прошепна молитва в очакване на следващата вълна.

Пук-пук!

Тялото се стовари с плясък във водата — но не онова, в което бе се прицелил. Миг преди да дръпне спусъка, госпожица Марлоу бе се навела през борда да подаде ръка на господин Бърк. Движението беше струвало живота й. Докато тя потъваше в морето, господин Бърк се скри невредим зад планшира. Семейството на Хоб все още беше в опасност.

Той насочи пушката към кораба, но на палубата нямаше жива душа. Въпреки това съдът се насочи стремително напред, сякаш на руля стоеше дух. Колкото до лодката, гребецът пъргаво бе я скрил зад скалите.

Хоб скочи от камъка и зашляпа по студения пясък. Тичаше все по-бързо, заковал очи в кораба. Съдът набираше скорост; екипажът спусна брамселите и го насочи на северозапад към наближаващия облак мъгла.

— Хайде! — примоли се Хоб. — Един изстрел. Един точен изстрел.

Изкатери се по малката дюна отпред и вдигна приклада на рамо.

Пук-пук-пук-пук!

Ала не улучи.

Куршумите се забиха в дървото, може би и в платната или въжетата, но не и в господин Бърк. Хоб свали оръжието и мълчаливо проследи как корабът се стопи в мъглата ведно с надеждите му.

Прекара следващите часове на плажа, седнал в унес, с гръб о каменния блок. Фереджинките вече бяха в безопасност, затова по целия остров плъзнаха патрули. Първите, които минаха край Хоб, взеха пушката му, но не го арестуваха — по заповед на Зига. Мракорката явно бе решила лично да се заеме с него. А това не вещаеше нищо добро.

Войниците го разпитаха къде са отишли нападателите, но той си даде сметка, че не е в състояние да им каже нищо. Психнозата още действаше. Те решиха, че е изпаднал в шок, и продължиха напред. Не след дълго един от бойните кораби се понесе на север; застаналият на носа мистик управляваше попътния вятър. Не след дълго и той изчезна в мъглата и Хоб отново остана сам.

Малко преди зазоряване вълните изхвърлиха тяло. Отначало Хоб го взе за тюлен, тъй като в тези води имаше много, но скоро една чайка кацна, за да го огледа, и почти веднага долетя още една. Той се надигна бавно и пое към прибоя.

Почти цялото тяло го болеше. Ухото и вратът му бяха покрити със засъхнала кръв. Носът му бе счупен, стъпалата — жестоко нарязани. Болката в дясната му ръка обаче притъпяваше всичко друго. Мехурите по кожата бяха се пукнали, оголвайки плътта по дланта и пръстите му. Раните го боляха дори при повей на вятъра, камо ли ако докоснеше или хванеше нещо. В разгара на битката не беше му попречило. Сега обаче бе същинска агония.

Той се вгледа в тялото на пясъка.

Кокът на госпожица Марлоу бе разпуснат; дългата й, бяла коса се разстилаше във влажна плетеница. Хоб се поблагодари, че лежи по очи, тъй като плътта й се разпадаше като морска пяна, изпускайки мирис на сяра. Той отстъпи и с тих ужас проследи как тялото й, крепено вероятно от черна магия или от алхимията, постепенно се превърна в каша.

Крясъците на чайките зад него го накараха да се обърне. По плажа идваше самотна фигура. Мъглата бе плъзнала помежду им, но той тутакси разпозна силуета и походката.

Зига не бързаше. Когато стигна до него, огледа останките на госпожица Марлоу.

— Какво е това?

— Другата — отвърна Хоб. — Кой охранява Нейно Височество?

— Червената рота — отвърна тя. — Членовете на императорското семейство се събраха.

Тя приклекна над госпожица Марлоу. С едната си кама взе да ровичка и да вади принадлежности от кашата и подгизналите дрехи. Колан, шише, няколко гривни, пръстени и бронзов медальон. Тъкмо той я заинтригува най-много. Изглеждаше точно като останалите.

— Значи всички са били некроманти — обади се Хоб.

— Без Бийчър — уточни Зига, докато разглеждаше медальона. — Той вероятно е бил обикновен помощник. Другият мъж обаче беше много силен. Ще го намеря. Въпросът е личен.

— Какво ви каза? — попита Хоб.

— „Шибболтите не забравят. Нито Айония“ — промълви тя тихо.

— Коя е Айония?

Мракорката сви устни.

— Сестра ми, господин Смит. Умря преди десет години.

Тя вирна вежди и пусна медальона в джоба си.

— Дайте да видя ръката ви.

Хоб се подчини и подаде ръка.

— Ще боли доста, но ще се оправи — обяви тя. — Как сте иначе?

Той сви рамене. Отвътре се чувстваше мъртъв. Зига се взря настойчиво в него.

— Заплашили са майка ви и сестра ви?

— Да.

Той затвори очи, решен да не се поддава на сълзите. Последното, което искаше, бе да се разплаче пред Зига Фен. Агентката сложи ръка на рамото му.

— Бихте се доблестно за Нейно Височество. Ще ви оставя насаме пет минути.

Повече обяснения не бяха нужни. Хоб тръгна бавно обратно по стъпките си. След петдесетина метра спря и нагази във водата. Изкуши се да не спира, но все пак го стори. Просто стоеше, втренчен в тъмните вълни, докато слънцето надзърна над хоризонта и превърна сивите мъгли в злато. Не мислеше за господин Бърк, за Съдружието, за Фереджин, дори за семейството си. Щеше да има достатъчно време да размишлява за всичко. Съсредоточи се върху прохладната вода, която се плискаше около глезените му, и върху пясъка между пръстите на краката си.

— Време е — долетя гласът на Зига.

Той излезе от водата и застана до нея. Агентката върза китките му. Лицето й бе безизразно — също като в деня, в който се запознаха.

— Хобсън Смит, арестуван сте за държавна измяна срещу Нейно Сиятелство Божествената императрица.