Хенри Х. Неф
Импириум (18)

Глава 16
Lingua Mystica

Мистиците свирят по ноти; магьосниците творят симфонии.

Давид Менло,

архимаг (17 г. пр.К.-72 г. сл.К.)

Хейзъл се събуди с вик. Около минута остана неподвижна на леглото в мрака, докато потта по кожата й изстиваше. Мерлин бе излетял от възглавницата и бе се спасил на тоалетката. Хомункулът я погледна тревожно; очичките му светеха меко в тъмнината. Тя се надигна, отметна влажните завивки и се опита да успокои дишането си. Навън безлунната нощ още бе далеч от зората.

Беше сънувала кошмара три пъти от „Гротеска“ досега. Носеше се ниско над океан, който кипваше след нея. Нощта бе матовочервена и беззвездна. От морето, подобно на огромни антени, стърчаха кристални кули. Щом ги наближеше, те се пропукваха, пръсваха се и се сриваха във водата като мразовитите късове на ледник. На хоризонта се мержелееше нос, увенчан с град от черен базалт. Поривите на вятъра играеха със знамената, на които се различаваше полумесец, увит в бучиниш. Флагът на кралица Лилит… на древна Зенувия. Внушителните порти на града се отвориха и цяла армия пое напред под воя на роговете. После сянката на Хейзъл падна отгоре им — огромна, черна и назъбена. Десет хиляди лица се извърнаха нагоре и осъзнаха, че са обречени.

Страхът остави Хейзъл и бе заменен от яд. Тя скочи от леглото, отиде до камината и начерта някакъв знак във въздуха. Беше намерила ново скривалище за портрета — тайник, който нито сестрите й, нито Оло можеха да открият. В огнището лумна зелен вещерски плам и изпълни стаята с ослепителна светлина. Хейзъл приклекна и бръкна в огъня. Пламъците й причиняваха болка, но нямаше да опарят или да изгорят кожата й. Пръстите й напипаха онова, което търсеха. Тя измъкна портрета от огъня и го метна ловко на един стол. Над платното и позлатената рамка се изви струйка дим. Момичето на него се взираше спокойно в нея.

— Излизай! — изръмжа Хейзъл. — Махай се от ума ми!

Гласът, с който проговори, не беше детски, а на възрастна жена. Нещо беше изкривило гласните й струни, бе ги усукало и опънало, докато започнаха да звучат почти нечовешки.

Не аз съм в твоя ум, момиче. Ти си в моя.

Хейзъл стисна ръце в юмручета.

— Ще те издам. Ще кажа на Раша.

Едва чут смях.

Няма да кажеш на никого. Най-малкото на нея. Горката Раша. За какво й трябваше да напира толкова…

— Ти си виновна!

Сигурна ли си?

Хейзъл се задъха. Всъщност така и не разбра какво бе се случило с Раша по-рано същата седмица. Бяха потънали в заниманията си в Тур ан Гриан, когато тя поиска да се упражнят в телепатия. Два пъти безуспешно опита да проникне в съзнанието на повереницата си, но или Хейзъл, или Покосителката не я допускаха. На третия опит ваята загуби съзнание и припадна. Вече се възстановяваше, но не беше ставала от леглото от дни.

Раша би искала да се упражняваш. Да започнем с прогресиите?

Хейзъл застана пред картината със скръстени ръце. Зад нея вещерският плам приемаше една след друга формите, които му нареждаше съзнанието й. Всяка бе съвършена с гладки като разтопен метал очертания.

По-бързо, прошепна гласът.

Формите се замъглиха, сякаш някой разбъркваше карти. Те не само се заредиха по-бързо, ами ставаха все по-сложни. Геометрични, органични, кристални, чудовищни…

Стига. Готова си.

Вещерският плам угасна бавно. В стаята отново се възцари мрак.

— За какво? — прошепна Хейзъл.

За преображението, дете. Нали това иска Раша?

Тя кимна вяло, без да обръща внимание на Мерлин, който пърхаше възбудено наоколо. Затвори очи и си представи прасенцето, в което бе опитвала да се превърне толкова пъти — бледорозово, с бели мустачки и големи уши. С чевръсти малки крачета и…

Точно така.

Тя отвори очи и вдигна ръка пред себе си. Малките й пръсти постепенно се сраснаха и приеха формата на копито. Сърцето й затуптя от радост. Материята действително можеше да се мени! Можеше да се превърне не само в прасенце. Можеше да стане нещо друго… каквото си пожелаеше!

Прасенцето, което бе си представила, изчезна. На негово място се появи нещо огромно и мрачно, гибелно, покрито с пера. Ръката й затрепери неукротимо. По плътта й избиха мехури като на врящо тесто.

Болка прониза другата й ръка. Тя сведе очи: Мерлин беше впил тънките си като игли зъби в дланта й. Опита се да го отърси, но упоритото зверче не пускаше. Беше се вкопчило отчаяно в ръката й и гризеше месото й, докато тя най-сетне успя да го метне право нагоре. Хомункулът се преметна през глава и спря сред звънтящите кристали на полилея.

— Какви ги вършиш? — скара му се Хейзъл.

Мерлин опита да се закрепи по-добре. Щом успя, избуха тихо с въпросителна нотка. Хейзъл го изпепели с поглед, вбесена, че е попречил на магията. После размаха здравия си юмрук срещу него.

— Сериозно, Мерлин! Направо ми иде…

Тя занемя, втрещена от безформената маса, която стърчеше от ръкава й. Ръката й вече не беше човешка. Напомняше свинско копитце, но овъглено и почерняло. От едната му половина се подаваше лъскав, черен извит нокът, който бе започнал да се цепи като препечена наденичка.

Хейзъл откъсна очи от него и огледа стаята. През прозорците нахлуваше дневна светлина. Небето вън бе добило блед прасковен оттенък. Беше изумително, че времето е минало толкова бързо. Навън се случваше нещо… цареше оживление. Тя отвори прозореца и я връхлетя кучешка врява. Явно и последното куче в Стария колеж бе се разджафкало.

Тя хлопна прозореца, завъртя дръжката и вдигна портрета на Ариана Фереджин от стола. Както винаги, се закле, че го поглежда за последен път. После отново направи заклинанието за вещерския плам и го прибра в камината. Пламъците угаснаха, а с тях изчезна и картината.

Хейзъл обърна гръб на огнището и огледа отчаяно ръката си. Дали Раша може да я оправи? Беше намислила да посети ваята по-късно през деня. Тя се намръщи и дръпна ръкава над отблъскващата гледка. Какво ли щеше да се случи, ако Мерлин не беше я разсеял? Тя вдигна очи. Хомункулът я гледаше подозрително от полилея.

— О, Мерлин! — повика го тя. — Моля те, слез. Много съжалявам. Не бях на себе си.

Създанието се премести по-напред, изгука отново и се спусна към нея. Кацна на рамото й и протегна кожестата си шия като припичаща се костенурка. Хейзъл го почеса под брадичката и въздъхна.

— Е, слънцето изгря. Денят започва.

Петнайсет минути по-късно излезе от стаята си, увита с огромна пухкава хавлия с дълги ръкави. Сестрите й вече бяха седнали да закусват в дневната.

— И ти ли го усети? — попита Изабел, седнала до отворения прозорец.

— Какво да усетя? — не разбра Хейзъл.

— Земетресението — обади се Вайълет иззад вестника. — Защо според теб всички кучета лаят? По-чувствителни са на такива неща.

Хейзъл седна, като се стараеше да не показва ръката си. Скри я под масата.

— Не съм усетила нищо. Надали е било толкова силно.

— Ха! — изсмя се Изабел. — И цяло бедствие да беше, пак нямаше да го усетиш. Спиш като труп.

— Изглежда като труп, искаш да кажеш — рече Вайълет, щом надникна над вестника. — Сенките под очите ти са зловещи, Хейзъл. Сложи им лимонов сок.

Изабел въздъхна.

— Събота сутрин е любимият ми момент по това време на годината. Нямаме часове, нямаме задължения, толкова е топло, та можеш да отвориш прозореца, но и достатъчно хладно, за да ти е приятно край огъня. Ако не бяхте вие двете, щях да съм в рая.

Тя отпи от сока си и се пресегна за парче бекон.

— Точно така, давай смело с бекона! — намеси се Вайълет. — Нали скоро не ни очаква бал… О, момент, всъщност… очаква ни.

Изабел взе бекона.

— Значи ние да гладуваме, докато мъжете се превръщат в селкита? Ние дебелеем, а те „добиват тежест“. Когато станеш императрица, трябва да забраниш корсетите, Вайълет. Или поне да накараш и мъжете да ги носят.

— Подкрепям предложението! — чу се глас от панерчето с хляб.

Вайълет свали вестника.

— Не ставай смеш… Уф!

Тя замахна с вестника към Памплемус, който мигновено се омете измежду филийките. Вайълет се прицели отново, но хомункулът беше страшно пъргав — изненадващо предвид издутия му тумбак. Той се наведе и бъдещата императрица едва не цапардоса Мерлин, който се катурна назад през ръба на масата. Хейзъл инстинктивно се пресегна да го улови и показа скритата си ръка. Вайълет изпусна вестника.

— Какво е това?

Хейзъл се направи на ударена. Тя остави Мерлин на масата и си взе от бекона.

— Ръката ми — рече нехайно. — Имах дребен инцидент.

Челюстта на Изабел направо бе се откачила.

— Какво стана?

— Опитах да променя формата си — обясни Хейзъл. — Само че… Ами не стана много добре.

— В какво се опитваше да се превърнеш? — попита Изабел.

Хейзъл опита да размърда ръка.

— Не е ли очевидно?

Вайълет продължи да се взира в грубоватата форма на почти вкостенелия й крайник.

— Ръка на прасе?

— Всъщност по-точно е да се каже „крак на прасе“ — рече Хейзъл, хем озадачена, хем изпълнена със задоволство, че Вайълет е познала.

— А ядеш бекон! — възмути се Изабел. — Ама че канибалско!

Хейзъл изгрухтя, при което Изабел избухна в неудържим смях. На Вайълет не й беше забавно.

— Защо се занимаваш с такива неща, докато Раша е болна?

— Исках да проверя дали ще се справя — отвърна Хейзъл отбранително.

Изабел я мушна с клечката си за хранене и изписка въодушевено:

— Колко е мекичко! Усещаш ли? Уф! Това нокът ли е?

— Да — каза Хейзъл и дръпна ръка.

Вайълет приглади страниците на вестника.

— Превръща се в прасе, обучава се при пажовете… Не правиш чест на семейството ни, Хейзъл.

— Престани, Вай! — скастри я Изабел. — Невероятно е, че е успяла да го направи. Не е съвършено, но аз пък съвсем не мога да се преобразявам. Ти можеш ли?

— Не е в това въпросът — рече Вайълет.

— Точно в това е въпросът — продължи Изабел. — Паячката иска да вземе изпитите за мистик след шест месеца!

Тя се обърна към Хейзъл:

— Как върви?

Хейзъл огледа свинския си крайник.

— Добре, ако целта ми е да стана Първи разред. Мистиците от Трети разред трябва да умеят да се превръщат в бозайници, птици и влечуги. Чака ме много работа. И все пак това май е напредък.

— О, да, безспорно — подхвърли Вайълет снизходително.

Изабел се смръщи.

— Толкова ли е трудно просто да я поздравиш?

— Съжалявам — отвърна Вайълет. — Малко съм разтърсена от факта, че още четири кораба са изчезнали, а днес следобед трябва да присъствам на военен съвет. И все пак — поздравления, че си станала отчасти прасе, Хейзъл. Много вдъхновяващо.

— Още четири? — смая се Хейзъл. — Кога се е случило? Последно научих за „Стормпрау“ — тя огледа заглавията. — Защо във вестника не пише нищо?

— Защото плащаме страхотни рушвети, та да не се разчуе — отвърна Вайълет сковано. — Демонстрациите в Импирия вече са неудържими. Ако хората научат истината, из цялата империя всеки ден ще има бунтове.

— Ще обявим ли война на лирландците? — попита Изабел.

Вайълет бутна вестника настрана.

— Не знам. Те отричат да са престъпвали законите. Не разбирам откъде лорд Краавх намира дързост за такива лъжи. Очевидно е, че демоните потопяват корабите независимо дали имат печати, или не. Изпитва ни, а вуйчо Базил само се пени. Вече ги обвини за „Тифон“.

— Какво смята Паячката? — поинтересува се Изабел.

Вайълет почти се изсмя.

— Засега — нищо. Просто слуша съветниците и се блещи срещу всички с акулските си очи. Мисля, че започва да оглупява. Защо иначе ще се интересува толкова от Хейзъл?

— Стига, Вайълет! — скастри я Изабел. — Мислиш ли, че ще отстъпи от трона?

Вайълет изпуфтя.

— Според лейди Силва бих могла да я принудя да го стори. Импириум има нужда от твърда ръка, а баба май е прекалено стара, за да я осигури.

— В никой случай не бива да обсъждаш тези въпроси с лейди Силва — рече Изабел разгорещено.

— А с кого да ги обсъждам? — сопна й се Вайълет. — Със сестрите си? Едната е на път да стане прасе. Другата мисли само за закачките с Андрос Елуван.

— Лейди Силва не ти е приятелка — посочи Изабел. — След всяка среща с нея започваш да дърдориш за Работилницата. Тя работи за тях. Ако не можеш да го прозреш, значи си сляпа.

Вайълет й се озъби:

— Сигурно е много приятно да мислиш, че светът е черно-бял, а ти знаеш отговорите на всичко. Да ти е хрумвало, че може да ни се наложи да прибегнем до подкрепата на Работилницата? Че може би искам, да говоря за Работилницата? Може пък да се окажат полезни във войната с лирландците… ако се стигне дотам.

— И преди сме разгромявали лирландците — рече Изабел.

— Кога? — изсмя се сестра им. — Преди две хиляди години? Мина Шестнайсета била утвърдена магьосница. И наистина имала власт над тях. Паячката не се справя убедително дори с мистиката.

— Не е ли от Пети разред? — озадачи се Изабел.

Вайълет завъртя очи.

— Не ставай смешна. Едва успява да запали свещ. В старо време прометейските учени до един били от Пети разред. Знаеш ли с колко души от него разполагаме в момента?

Тя вдигна три пръста.

— И никой не е от рода Фереджин, между другото. Не са виждали единия от двайсет години. Ако най-доброто, на което е способна Хейзъл, е да превърне едната си ръка в копито с нокти, значи наистина ще имаме нужда от Работилницата.

Изабел бе смаяна.

— Не… не знаех.

Хейзъл сведе поглед. Основанията за заповедта на Паячката придобиха яснота.

— Е, вече знаеш! — тросна се Вайълет. — Така че, преди следващия път да решиш да ме изкараш идиотка, замисли се дали разполагам със сведения, които не са ти известни. И които в много случаи бих предпочела да не знам…

Беше на път да се разплаче.

Изабел сложи ръка до лакътя на сестра си.

— Ще се сринеш, ако държиш всичко в себе си. Можем да ти помогнем.

Вайълет като че не я чу. Приковала очи в изстиналия си зелен чай, тя изрече тихо:

— Паячката умира. Няма да наследя короната, ще наследя война.

Очите й се спряха на безформената ръка на Хейзъл.

— С какво ще идеш на бала?

— Още не знам — рече Хейзъл. — Ще пробвам няколко рокли след контролното за муирите.

Бъдещата императрица се надигна от масата.

— Избери нещо с ръкавици. Недопустимо е да изглеждаме нелепо.

— Е — подхвърли Изабел, — поне ръката й показва, че отново сме овладели могъщата магия.

Вайълет замълча за миг.

— Не. Показва обратното.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата.

След като сестра им се оттегли, Хейзъл и Изабел се умълчаха, всяка потънала в собствените си мисли. Дори Памплемус се въздържа от забележки и осмука един сладкиш. Внезапно всичко като че помръкна и доби заплашителни багри. Майският бал беше важно събитие — не само свещен ден, в който се отбелязваше завръщането на слънцето, а и честване на датата, на която една магьосница бе нанесла първия удар на човеците срещу демоните във Великата война. И въпреки това предвид последните събития Хейзъл се чудеше дали ще е по-добре да го отменят или отложат. На вратата се почука и влезе Оло. Тя се зае да почисти след закуската. Хейзъл бързо пъхна ръка в ръкава си. Изабел поклати глава.

— Ако ще излизаш, по-добре вземи ръкавиците ми.

 

 

След час Хейзъл напусна общите им покои, облечена добре и нахлузила ръкавици. Зига я чакаше отпред. Двете поеха надолу по стълбите.

Хейзъл знаеше, че положението с лирландците е напечено, но все пак не допускаше, че на хоризонта наистина има риск от война. Да, но Вайълет бе отишла на военен съвет. Не беше изключено Паячката да обяви война на лирландците още същия ден. Какво би означавало това? От раждането си Хейзъл не помнеше сериозни метежи, камо ли войни. Единствената война, която беше виждала, бе в ужасния сън, и не я оставяше на мира. Вгледа се в скритата си в ръкавицата ръка и си рече: „Никога повече. Трябва да я държиш настрана, иначе ще полудееш!“.

Двете със Зига стигнаха до Роуан и поеха по стъпалата към „Старият Том“; вече не мислеше за призрачното минало, а за по-земни неща. От посещението им в Импирия преди две седмици доста често се сещаше за Хоб.

Денят, който прекараха в столицата, беше един от най-прекрасните, но и най-ужасните в живота й. Дори не бе опитала да обясни защо бе се разстроила толкова при срещата с протестиращите пред банката. Какво да каже? Че е видяла изчезването на „Полярна звезда“ и е станала свидетел как лирландците унищожават кораба пред очите на обречения юнга? Хоб щеше да я помисли за луда. Не бе споделила нищо с никого — дори с Раша или с Изабел.

А толкова искаше да каже на Хоб. Нещо в излъчването му я караше да се чувства в безопасност в негово присъствие. Не физически — в безопасност от предразсъдъци. Спокойна. Хоб беше сериозно момче, можеше да бъде дори страшен, но излъчваше достойнство. Имаше вродена дарба да изслушва и да помага, а не да съди, да се присмива или отбягва. Искаше й се да има някой като него сред мигльовците. Тогава можеше да си говорят и на обществени места.

Улавяше се, че избира обиколни пътеки из двореца с надеждата да се засекат, докато той изпълнява задълженията си на паж. Зига — да бъде благословена — не казваше и дума, когато Хейзъл предлагаше да се отклоняват напълно безсмислено и да спират, за да надникне в някоя зала или коридор. В повечето случаи откриваше само строги служители, но от време на време се натъкваше на някой застанал мирно паж. Ако я забележеше, Хоб кимваше леко и по лицето му пробягваше сянка от усмивка, преди отново да наложи безизразната си, стоическа маска. Хейзъл обожаваше тези „случайни срещи“, но едно копие на програмата му за деня щеше да й бъде от полза. Беше заприличала на лутащ се сановник.

Това не беше първото й увлечение, но бе първото по момче, що-годе на нейната възраст. На шест години хлътна по един гвардеец на име Капитан Хътчинс — такъв красавец, та Хейзъл заяви на сестрите си, че „искри“. Изабел още й се подиграваше.

С Хоб обаче беше друго. Двамата се познаваха и бяха прекарали доста време заедно. Имаше чувството, че се разбират от мига, в който кръстосаха погледи на вечерята у лейди Силва. Ако не беше той, Хейзъл нямаше да открие безредната прелест на Импирия, забавните хитреци лутини, невероятния евклидов футбол. Нямаше да види Овчи врат; да разбере смисъла на звездите с четири лъча; да усети суровия, надигащ се гняв на протестиращите. Хоб беше мостът й към широкия свят отвъд Свещения остров, свят, който преливаше от красота, радост и мъка. Хейзъл изгаряше от желание един ден да види повече от този свят. И най-важното — знаеше кого ще избере за свой спътник — татуирания паж от Стража планина. Странно нещо е животът.

Хоб вече ги очакваше в Гръмкия гредоред със съвършено изгладена униформа. Той се поклони.

— Добро утро, Ваше Височество. Здравейте, агент Фен.

— Какви мъчения сте ми подготвили? — попита Хейзъл.

Тя съблече палтото си и го сложи на един стол. Забеляза, че на всяка маса има необозначена карта на област от Муирландия.

— Нищо кой знае колко трудно — увери я той. — Мислех да започнем с географията. Казахте, че учителят е много взискателен по този предмет.

Така беше. Класното на Хейзъл при Монтагю беше след по-малко от две седмици, а тя бе чувала големи страхотии за неговите класни. Говореше се, че дава на учениците карти без никакви надписи със задачата да изпишат областите, графствата, градовете, основните производства и какви ли не още коварни подробности. Ако не се представеше блестящо, нямаше да завърши с отличие и Паячката щеше да е недоволна.

— Ще ви се наложи да използвате писалка, Ваше Височество — рече Хоб. — Така ще се справите ли?

Той посочи ръкавиците.

— Хм… — заекна Хейзъл. — Ръкавиците… Цяла сутрин ми е много студено. Предпочитам да остана с тях.

Зига седна на стола в дъното, а Хоб взе да препитва Хейзъл за Каспийските степи. Стиснала писалката в ръкавицата си, тя се мъчеше да изпише главните графства в района, но се справи едва с половината.

— Не забравяйте — подсети я Хоб. — Нощем По Улиците Бродят Лъжливи Мошеници…

Трикът за запаметяване й помогна да се сети и за Унтерлин, но само толкова. Тя изостави картата и погледна наредените до нея картончета с въпроси. Хоб взе първото и го обърна.

— Какво се отглежда основно в областта?

— Ориз — отвърна принцесата.

Хоб поклати глава.

— Представете си къде се намират степите на световната карта. Твърде сухи са. И прекалено на север. Опитайте пак.

— Царевица? — предположи тя обнадеждено.

Хоб остави картончето.

— Пшеница. Да опитаме с някое друго. Кой нечовешки вид е най-многоброен в областта?

— Гоблините — заяви Хейзъл уверено.

— От кое племе?

— Знам го — каза тя и си спомни една гравюра в книгата си. — Черните джодпури. Яздят дорести мулета и носят едни такива смешни гащета. Те са най-добрите търговци в областта.

— Добре — кимна Хоб. — Кажете ми кой управлява Мидволга и с какво е важен той.

Тя напрегна паметта си. Мислеше, че е подготвена, но изведнъж всичко, което бе учила, се разбърка.

— Не си спомням — рече с въздишка.

— Няма проблем — каза Хоб. — Лорд Тристрим е Херцог на Мидволга, където е разположен родовият трон на властта в степите. Той налага закона и събира импирските данъци. И се грижи за населението, което е…?

Хейзъл се смръщи.

— Трийсет хиляди?

— Четири милиона.

Той се отказа от останалите картончета и накара Хейзъл да се премести на друга маса. После посочи картата на нея.

— Роуанският субконтинент. На него би трябвало да сте неотразима.

Но не беше така. С изключение на Импирия херцогствата и останалите градове на картата се оказаха неразличими едно от друго петна. Вторачена в тях, тя с болезнено смущение усещаше погледа на Хоб и отминаващите секунди. Под ръкавиците от ръцете й се лееше пот.

— Нямам никаква представа — рече тихо.

— Започнете с нещо, което знаете — предложи Хоб.

Тя стисна писалка и написа „Импирия“ покрай брега.

— А кой е големият град на север? — подкани я Хоб.

Тя затвори очи. Знаеше го, наистина го знаеше! С голямото пристанище и с рибарите. Обработваха много шисти. Редовно имаха проблеми с кентаврите — през 2819-та бяха подписали някакво примирие.

Отпусна се на най-близкия стол.

— Не знам. Не знам какво става. Явно съм забравила всичко. Може би е по-добре да оставим за друг път.

— Не — рече Хоб твърдо. — Не сте забравили. И няма да отлагаме. Какво има?

Хейзъл само сви рамене. Чувстваше се глупаво и много объркана. Имаше опасност сълзите й да бликнат, от което се чувстваше още по-глупаво. Хоб седна на стола срещу нея. Тя затвори очи и издиша.

— Не знам. Уморена съм. Тревожа се за Раша. Никога не е боледувала така. Никога.

— Ще се оправи — рече Хоб.

Тя кимна, макар да не беше убедена. Лейди Раша служеше на рода Фереджин от десетилетия, беше изпълнила ролята на наставница дори за майка й като малка. Ваята беше много стара. Един ден нейната Раша щеше да умре.

— Не мога — пророни тя. — Просто се откажете от мен.

Хоб поклати глава.

— Няма да е днес. Нито утре. Ако ще да ми дадат цялото злато в Импириум.

Тя вдигна очи към момчето насреща. Беше стиснал устни, скръстил ръце, вперил сиво-зелените си очи в нейните. И мускулче не помръдваше. Което го правеше прекрасен, но и отвратителен.

— Доста сте инатлив, господин Смит. Не е приятно.

Той се ухили.

— Да, казвали са ми. Обаче имам идея, Ваше Височество. Да я споделя ли?

— Добре — прие тя.

— Да разменим ролите си. Три месеца ви разказвам за своя свят. Защо не ми кажете нещо за своя за разнообразие?

— За моя свят? — рече Хейзъл. — Та вие живеете тук. Всеки ден сте в него.

Хоб се замисли за миг и кимна.

— Вярно, само че не съм мехрун. Винаги ми е било любопитно какво ли е чувството да правиш магии. Правилно ли смятам, че е страшно забавно?

Хейзъл въздъхна.

— Преди беше. Магията бе любимото ми занимание. И не просто „забавно“. А великолепно.

— Какво се промени?

Тя се извърна и зарея поглед из библиотеката, по прашните книги, по затворените кепенци на прозорците… Навсякъде, но не и в него. Не й беше разрешено да говори за магията.

— Какъв е смисълът? Нали трябва да разглеждаме Муирландия?

— Така е — кимна Хоб. — Просто ще приемем друга гледна точка. Понякога е нужно да спреш да цепиш дървата, за да наточиш брадвата.

Тя изстена.

— Това някаква хауджска поговорка ли е?

— Не — отвърна той. — Ще прозвучи дори по-добре. Научих я от Мама Хауъл в Здрач. Тя имаше здрав разум. И много дърва за цепене.

Напук на всичко Хейзъл се засмя.

— Е, добре, господин Смит. Да „наточим брадвата“, каквото и да значи това. Давайте.

— Казахте, че магията е прекрасна — поде Хоб. — Какво имахте предвид? За въздействието й ли говорите, или за нещо друго?

Той подпря лакти на масата и се взря в нея с интерес.

— Не е заради въздействието — отвърна тя замислено. — По-скоро е като хубав пъзел. Хората се опитват да съберат парченцата му от хиляди години, за да видят общата картина. Именно това е Lingua Mystica: последното издание на един безкраен пъзел. Не знам ще успея ли да го обясня по-добре.

Тя стана и взе да крачи наоколо. Хоб бе прав. Добре беше да оставят Муирландия няколко минути, да се заемат с нещо, което засягаше по-дълбоките й интереси. Тя затвори очи.

— Представете си невидима арфа — поде. — Огромна арфа, колкото целия свят. Муирите не могат да я видят, но мехруните долавят присъствието й и могат да дрънкат по някои от струните. Така наречените „заклинания“ всъщност са песен, поредица от ноти, изсвирена на тази мистична арфа. Колкото по-даровит е мистикът, толкова по-красиво свири.

— Звучи логично — рече Хоб. — А защо да е пъзел?

— На арфата не се свири с пръсти, а с език и със смисъл — отвърна Хейзъл. — Всички думи носят сила, но някои са по-силни от други. В лингва мистика има над две хиляди отделни думи само за „огън“ — думи, взети от всички езици, за които можете да се сетите. Всяка има свое приложение. За едно заклинание е подходяща арамейската. За друго — латинската или дриадската. Ако промениш и дума в магична формула, трябва да смениш и останалите. Не всички комбинации действат. Нещо като шаха или аркадия — на теория има милиони възможни ходове, но само няколко, които всъщност би направил.

— Хората вероятно записват съчетанията, които действат — подхвърли Хоб.

— Разбира се — кимна Хейзъл. — Мистиците го правят открай време. Тъкмо това са заклинанията. Вълнуващото е, че има и по-добри варианти… просто още не са открити.

— А как се стига до нови открития? — поинтересува се той.

Хейзъл се въодушеви. Ясно й беше, че Раша не би го одобрила, но пък й беше приятно да говори по тема, за която знаеше толкова много. Така си спомни, че има нещо, в което бе изключително добра.

— По три начина — започна да обяснява тя. — Най-често срещаният е, когато мистиците подобряват съществуващите заклинания с малки промени, например в подредбата, съставките и жестовете. Магьосниците се опитват да правят нови открития, но са само един-двама от поколение и успехите им са рядкост. Веднъж на хилядолетие се появява и някой виртуоз, който не само изсвирва нещо ново, ами открива и нови струни, за чието съществуване не сме подозирали. Това са истинските изследователи, хората, които наистина разширяват знанията ни. Хора като Мина Първа. Единственото същество, доближило се до метамагията — на теория това е съвършената магия — бил Астарот, но опитът му довел до Катаклизма. Той обаче не използвал собствена магия — хитрувал.

— Как така?

— Имал е артефакт — продължи Хейзъл. — „Книгата на Тот“, в която са вписани всички същинни имена — свещените думи на съзиданието. Те позволили на Астарот да преобразява света, както си пожелае. За щастие, книгата вече не е тук — първият архимаг на Импириум използвал магията в нея, за да я изпрати на недостъпно място. Произведение, събрало толкова познание на едно място, е твърде опасно.

— Тоест, дори аз имам същинно име? — рече Хоб.

— Разбира се — потвърди Хейзъл. — Всички имат. И всичко. Без същинно име нищо не може да намери място в света. Няма да има същност, дух, душа…

— И хауджите имат подобно поверие — прекъсна я той. — Шаманите казват, че дори реките и скалите имат дух. Това същото ли е като същинното име?

Тя кимна.

— Ами ако изречеш същинното име на нещо? — поинтересува се Хоб. — Ще го призовеш ли?

— Възможно е — отговори Хейзъл. — Същинното име обаче не е просто съчетание от букви и звуците, които означават те. Силата му се задейства само когато бъде използвано от човек, който има мощта и волята да овладее онова, за което се отнася името. Затова магичните създания като лирландците пазят толкова ревностно същинните си имена — опасяват се, че някой може да ги обърне срещу тях.

— Щом са толкова тайни, как изобщо мистиците успяват да ги научат? — попита Хоб.

Тя се засмя.

— Същинните имена не са дадени произволно. Типът създание, мястото, където се е родил, родословието му… най-различни неща играят роля в определянето на същинното му име. Мистиците и учените работят неуморно, за да съберат тази информация. Всъщност магьосниците са толкова могъщи не заради количеството магия, което владеят… а заради инстинктите си. Един много надарен магьосник би могъл да познае същинното ти име само ако те наблюдава достатъчно дълго.

Хоб вдигна вежди.

— Вие можете ли да го отгатнете?

— Не твърдя, че съм магьосница — рече Хейзъл. — А дори да бях, не бих направила подобно нещо. Това не е игра, господин Смит. Същинното ви име е най-истинската, най-съкровената, най-уязвимата ви същност. С него бих могла да ви пречупя, да ви сразя, да ви променя, да ви подчиня… каквото си пожелая.

— Говорите само за лошо — отбеляза Хоб. — Не може ли същинните имена да послужат и за добро?

— Това е спорно — отвърна принцесата. — Според някои е редно да използваме същинните имена, за да променим света към по-добро. Други са на мнение, че те са свещен дар от нашия създател, изковани точно каквито трябва да бъдат. Нашата намеса би нарушила изначалния им замисъл.

— Вие как мислите?

— Според мен скриването на Книгата на Тот е мъдра постъпка — отвърна Хейзъл. — Както казва лейди Раша, за да се построи храм, са нужни мнозина, за да се разруши — само един.

— Виж, това би могло да е хауджска поговорка — каза Хоб. — Интересно… когато пристигнах на Свещения остров, очаквах, че магията ще бъде навсякъде. Но с изключение на лабиринта и на Страшната гора мисля, че не съм видял кой знае какво.

Хейзъл се изуми колко слаби са сетивата на муирите.

— Та магията е навсякъде — обясни тя. — Заклинания отпреди хилядолетия са втъкани по целия Свещен остров, особено тук, в пределите на колежа. Формули за защита и отбрана, заклинания, които засилват изпълняваната тук магия. Това обаче е Старата магия, по-мощна, но по-недоловима от вълшебните светлини и фойерверките. Една от причините Астарот да предизвика земетресенията по време на Катаклизма било желанието му да разруши Роуан. Всичко останало се сринало в морето, но колежът още стои. Старата магия го предпазва.

Беше изумително.

— И вие усещате тази магия? — попита Хоб.

— Разбира се — отговори Хейзъл. — Понякога мога да доловя дори кой е създателят й. Безпогрешно отличавам работата на Мина Първа. Почеркът й е непогрешим.

— Наистина ли? — удиви се Хоб. — Като пикня на стълб?

— Не знам какво означава това, но ми се струва гадно.

— Неподходящ, пример — побърза да вметне Хоб. — В Здрач има много кучета и те все душат кой къде е бил.

— Хм… — замисли се Хейзъл. — По-скоро бих го оприличила на художник, който разпознава творбите на свой колега. Магията на Мина Първа се отличава с изящество, каквото липсва в магията на Мина Втора. Мина Трета е нескопосана, а заклинанията на Мина Четвърта са пропити с ярост. Тя ползва по-малко думи, но съчетанията й са далеч по-странни. Като неразбираема поезия, която променя начина, по който виждаш света, независимо че не можеш да вникнеш в нея.

— Щом разбирате какво съдържат заклинанията им, не можете ли да ги пресъздадете?

Тя се усмихна.

— Всеки ден минавате покрай стотици картини в двореца. Колко от тях можете да нарисувате?

— Нито една.

— Същото е с магията — обясни Хейзъл. — Мистиците може и да се възхищават от техниката на друг заклинател, но това не значи, че са в състояние да изпълнят заклинанието му. Ако беше така, щеше да има куп мистици от Десети разред, а не само един в историята. Едно заклинание не е просто думи. Освен тях са важни заклинателят, съставките… дори обстоятелствата. Заклинание, направено по време на зимното слънцестоене, може да се окаже по-силно от направеното в друг момент. Има безброй фактори. Точно затова хората посвещават целия си живот на изучаването на магията. Ето за тази красота говорех.

Хоб беше добил вглъбено, почти замечтано изражение.

— Удивително! — рече той искрено. — Може ли да ми покажете нещо?

Зига се обади от ъгъла:

— Ваше Височество, мисля, че лейди Раша не би одобрила.

Хейзъл го погледна извинително.

— Май е права.

— Разбира се — кимна Хоб. — Просто ми стана интересно. Дори някоя светлинка?

Хейзъл се поколеба. Обясненията за принципите на магията й бяха припомнили колко я обича. Искаше й се да покаже на Хоб частица от онова, което можеше, но мисълта я изпълваше и с тревога. Тя го погледна, а сърцето й се преметна в гърдите й. Какво толкова? Някое мъничко заклинание няма да навреди никому… нещо, което може да направи дори насън.

— Не бива да казвате на никого — предупреди тя. — Обещайте!

Той вирна вежди при настоятелния й тон, но все пак кимна.

— Обещавам, Ваше Височество.

— Чудесно — рече Хейзъл. — Така или иначе, за тази не е нужно дори да си Първи разред, а малко начални упражнения не са излишни. Заклинанието се нарича библиоск. Често се ползва от библиотекари.

Тя вдигна ръкавици и изрече формулата, като замени общоприетата гръцка дума за „име“ с думата на акадски. Книгите в Гръмкия гредоред тутакси изскочиха от полиците. Хоб залегна, защото подвързаните в кожа томове и книжките с меки корици взеха да се стрелкат наоколо и да се пренареждат в обратен азбучен ред. За десет секунди и последната книга бе се пъхнала на мястото си и бе изравнила гръбче с тези на околните.

Хоб се закашля и размаха ръка в гъстите облаци прах, които се носеха наоколо. На лицето му се разля широка усмивка, след което избухна в искрен смях. Неусетно и Хейзъл се разсмя.

— Невероятно! — гракна той.

Тя си придаде скромен вид.

— Както казах, тази не е трудна. Сигурна съм, че всеки мехрун на Свещения остров е способен да я направи.

— Богове мои! — възкликна Хоб и се огледа, смаян. — Просто щракнахте с пръсти. Ако бях на ваше място, щях да правя магии по цял ден.

— Изкушаващо е — призна Хейзъл. — Затова обаче са училищата като Роуан. Ненужното използване на магията — „злоупотребата с магия“, както я наричат някои учители — се смята за просташко и дори опасно. Всяко заклинание си има цена. И крие рискове.

Тя си пое дълбоко дъх, след което свали ръкавицата и вдигна обезобразената си ръка. Често бе се чувствала уязвима, но в този миг беше различно. Не можеше да го обясни, но искаше Хоб да види ръката й.

Зига се спусна към тях.

— Кога се случи това, Ваше Височество?

Хейзъл махна едно пухче от ръкавицата от кривия нокът.

— Днес рано сутринта. Не се тревожете. Убедена съм, че Раша ще я оправи.

Тя му хвърли смутен поглед. Как ли ще приеме такова нещо?

Усмивката му бе угаснала, но явно не беше стреснат или отвратен. Изглеждаше загрижен.

— Как се стигна до това?

— Опитвах се да се преобразя — обясни принцесата. — На изпита трябва да покажа умение да се превръщам във всякакви животни. Опитах… ами опитах се да се превърна в прасе.

Хоб изгледа, озадачен, изкривения нокът.

— Явно е доста по-трудно от библиоск.

Тя се засмя вяло.

— Според Раша — не. Би казала, че всъщност няма разлика между двете. Тъкмо затова ми се ядосва.

— Да, но ако вие смятате, че разлика има, значи има — рече Хоб. — Дори да е само в ума ви. Защо библиоск е толкова лесен за вас?

Хейзъл издиша и сви леко рамене.

— Нямам представа. Просто е забавно заклинание.

— Превръщането в прасе не е ли забавно? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна тя с раздразнение.

Хоб умееше с няколко прости въпроса да разсее трудностите, които се струваха безнадеждно сложни — полезно умение, що се отнася до Муирландия. В момента обаче говореха за магия. Това беше далеч по-лично. Хейзъл не беше убедена, че й се говори за това.

Той повтори въпроса. На лицето му бе изписано искрено очакване. Тя преглътна сухо и затвори очи.

— Ако не мога да се преобразявам, не мога да премина в Трети разред. Времето ми изтича. През октомври ставам на тринайсет.

— Ще го издържите — рече Хоб. — Ще ви вземат в Трети разред, каквото и да е това.

Тя вдигна прасешкото си копитце.

— Мислите ли?

Хоб махна с ръка.

— Това са подробности. Вече знаете какво е необходимо, за да се преобразите. Както и всичко, за да се справите блестящо на изпита на Монтагю. Всичко.

Гърлото й се стегна.

— Тогава защо не мога да го направя?

— Просто не си разрешавате.

Тя се засмя уморено. За нейна изненада обаче Хоб явно не се шегуваше.

— Говоря съвсем сериозно. Някои хора толкова се страхуват от провала, че дори забравят какво се опитват да постигнат. Стремят се не да постигнат успех, а да избегнат провал. А разликата е огромна. Убедих се в това на сею, както и на Провинциалните изпити. Библиоск стана лесно, тъй като не се страхувахте от резултата и просто се оставихте на момента. Дори ви беше забавно — той се приведе напред. — Време е да повярвате в себе си, Ваше Височество. Позволете си да постигнете не само успех, а величие.

Тя отстъпи назад. Пажът внезапно взе да говори твърде напрегнато и сериозно. Думите му я уплашиха. Що за измишльотини! Не можеш сам да си разрешиш да станеш велик. Величието идва от… Тя вирна вежди. Откъде точно?

Като представител на Фереджините над Хейзъл открай време тегнеха най-различни очаквания. Усещаше ги, откакто се помнеше. Те почти винаги бяха съпътствани от страх — страха от провала, от отхвърлянето, от подигравките. Никога не беше възприемала величието като забавление, като душевна нагласа или състояние. Гледаше на него като на страшен еталон. Разбира се, че искаше да бъде велика — кой не го иска, — но беше ли си го позволявала? По-скоро не. В крайна сметка, за да го стори, трябваше да повярва, че има качества, наистина ценни качества.

Така ли беше? Не и според Вайълет. Както и според дворцовите лигли. Според Изабел… може би, но в същото време сестра й се възприемаше като нейна закрилница. В ума й внезапно засия прозрение.

„Мнението на другите няма значение.“

Мисълта бе толкова пряма — като утешителните думи, които родителите мълвят на децата си; и все пак съдържаше една изконна истина. Целият свят можеше да повярва във величието на Хейзъл, но тази вяра не струваше пукната пара, ако самата тя не повярваше в себе си. И обратното — светът можеше да обърне гръб на мечтите й, но това нямаше значение, стига самата тя да ги смяташе за възможни. Величието не просто започваше от нея. Тя бе единственото условие за постигането му.

Хейзъл примигна. Нямаше представа от колко време стои така; усещаше само двете струйки сълзи по бузите си. Хоб не бе помръднал. Зига също. Над тях се чуваше потракването и скърцането на механизма на „Старият Том“. Хейзъл се втренчи в обезобразената си ръка.

Не беше нужно да изрича формулата на глас — не и за магия, насочена към самата нея. Просто произнесе думите наум и се съсредоточи.

Беше все едно да развърже сложен възел, подръпвайки внимателно края на въжето. Палецът и пръстите й на мига се разделиха, издължиха се и приеха обичайната си форма, а изкривеният нокът се прибра и изчезна. Тя размърда пръсти — не от изненада, а от възхищение. Само преди няколко часа задачата бе й се сторила безнадеждна. Сега стана от само себе си, все едно си поемаш дъх.

Тя стрелна с очи първо Хоб, после Зига. И с доволна усмивка си представи розово прасенце — обло и пухкаво като възглавница.

Внезапно започна да пропада. Масата, столовете, всичко наоколо взе да се издига, сякаш ставаше по-голямо, или тя се смаляваше. Очите й се озоваха на нивото на крачолите и обувките на Хоб. Той стана и бързо заобиколи масата. Хейзъл скокна пъргаво над дрехите си и чу стреснато изквичаване.

„Аз ли го направих?“

Втурна се към Зига, чието тяло вече не беше палитра от отсенки и нюанси, а плоски петна от черно и бяло. Червеното, зеленото и синьото още личаха, но останалите цветове бяха изчезнали. Зига приклекна, за да я разгледа отблизо. Хейзъл взе да квичи диво, стрелна се покрай нея и се втурна край рафтовете, които миришеха силно на дъб, прашен пергамент и вакса за под. Долавяше и мириса на домашния дух, отговорен за почистването, усещаше дори следи от хората, които бяха пипали книгите наоколо. Благодарение на любопитната си зурла можеше да научи толкова много и дори не усещаше отслабналото си зрение.

— Ваше Височество — рече Зига, — добре ли сте?

Разбира се, че е добре! Току-що се превърна в прасе! С радостен квик Хейзъл започна да търчи между рафтовете, удивена от бързината и пъргавината си. Хоб подтичваше, ухилен, след нея, като се стараеше да не я изпуска от поглед.

Какъв ден!

Идеше й да обиколи целия Стар колеж, да разрови почвата под дърветата, да изгрухти недоволно пред учителите и да им навири опашката си. И на Раша! Ваята щеше да скочи от леглото, щом научеше, че е успяла да се преобрази. Нямаше търпение… трябваше да й каже веднага! Трябваше просто да се преобрази отново и…

Задъхана, се закова на място до дрехите си.

Беше гола! Като прасе.

— Браво! — похвали я Хоб и изръкопляска.

Тя се изстреля напред. Вярно, беше прасе, но голо! Беше немислимо Хоб да я вижда така. Този абсурд я накара да се разтърси от лудешки смях. Не може да няма някое нововъведение, с което дрехите ти да се променят с теб. Иначе изпитите по мистика ще протичат доста странно.

Тя се втурна обратно към дъното на библиотеката и се шмугна в един празен шкаф с първия удар на „Старият Том“. После се обърна и бутна със зурла плъзгащата се врата под грохота на камбаните. Щом потъна в мрака, се преобрази отново в Хейзъл Фереджин, задъхана и замаяна. Въпреки че не беше едра, се наложи да сгъне тяло и да се превие на две. Докато чакаше камбаните да спрат, по гърба й потекоха струйки пот.

— Зига? — извика тя накрая.

Нечий ботуш тропна по вратата на шкафа.

— Ваше Височество?

— Бихте ли донесли дрехите ми, ако обичате?

Зига отговори със завидно самообладание.

— Разбира се.

— Чудесно — рече Хейзъл. — Господин Смит?

Гласът му долетя от другия край на помещението.

— Да, Ваше Височество?

— Чудех се дали не може да отложим останалата част от преговора. Имам нужда от малко време, за да… се опомня.

— Разбира се.

Благодаря!

В този миг й хрумна още нещо. Така и така беше затворена в шкафа, поне можеше да му зададе въпроса, който никога не би дръзнала да изрече в лицето му.

— Ъъ, и още нещо — обади се тя отвътре.

— Да?

Тя стисна очи.

— Бихте ли помислили дали не ви се идва на Майския бал? — изтърси, след което последва накъсан, светкавичен водопад от думи: — Ще се наложи да дойдете като прислуга, което не е много честно, признавам, обаче аз ненавиждам тези събития, а бих… ами, бих се чувствала по-добре, ако знам, че някой приятел е наблизо.

Пауза.

— За мен ще бъде чест.

Хейзъл изквича възхитено като прасенце. След което се вкамени, ужасена и безмълвно го изчака да излезе. Няколко секунди по-късно в ухото й прошепна познат глас.

Сега ни трябва само драконът.