Хенри Х. Неф
Импириум (14)

Глава 12
Оздравяване

Историята разкрива какво се е случило.

Икономиката — защо се е случило.

Давид Менло,

архимаг (17 г. пр.К.-72 г. сл.К.)

Пет дни по-късно Хоб пишеше писмо в лечебницата на двореца, присвил очи през превръзките. Намираше се в просторно, окъпано в слънце помещение с много прозорци, разкриващо цъфтящите самодивски дървета, по които чуруликаха кардинали^[1] и скачаха около гнездата си. Вместо ликовете на Фереджините на картините по стените бяха изобразени пасторални пейзажи. Докато Хоб шареше с писалката по листа, съседът му по легло изсумтя.

— Готов съм, но ти не бързай.

— Само секунда — пророни Хоб.

Той остави писалката, разкърши пръсти и прочете писмото.

21-ви март, 3014 г.

 

Скъпа мамо,

Пиша ти осмо писмо, а не съм получил отговор, но вероятно имаш много работа или си ми ядосана. Не ми се сърди. Все ми повтаряше, че трябва сам да намериш пътя си на този свят. Аз търся своя. Надявам се, че онова, което ти оставих, ти е от полза. През лятото може да се преместите. Навсякъде другаде би било по-добре, отколкото под наем при Дейн…

Няма да повярваш къде попаднах. Империята е далеч по-внушително и чудато място, отколкото мислех. Добре съм, така че не се притеснявай. Пиши, когато можеш. Изпращай писмата до Училище за прислужници в търговията и занаятите, С. Фелс 111, Квартал на пазарите, Импирия. Оттам ще ми ги препратят. Прегърни Аня от мен и й дай въдицата ми (онази с червената лента). Да опита на Милърското блато, когато започнат да се люпят еднодневките. Поздрави на всички, на Къртицата и на Синчо специално.

Удовлетворен, той сгъна листа и го пъхна в плик от восъчна хартия, който щеше да го опази по пътя му до Стража планина. Докато стигнеше до Здрач, пощата или се съсипваше, или пристигаше разпечатана.

— Трябват ти марки — подхвърли редникът, който лежеше до него.

— Мисля да ги спечеля от теб — отговори Хоб. — По десет точки за марка?

— Нека бъдат пет, за да ти дам урок.

— Става.

Той се намести, така че да стига дъската за аркадия между двете легла. Огледа четирите плоскости на играта, за да се увери, че всичко е на мястото си.

— С каква цел ще играем? — попита.

На аркадия можеше да избираш между пет цели, като за всяка бе нужна различна стратегия. Обезобразеното лице на съседа му се изкриви в усмивка.

— Завладяване.

— Съгласен — кимна Хоб. — Ти си.

Противникът му обърна малкия пясъчен часовник и спусна своя кентавър с едно ниво, за да се изправи срещу дракона на Хоб. Дързък ход, твърде дързък за началото на играта. Хоб плъзна своя джин към една свободна кула…

И половината пясък в часовника не бе изтекъл, когато гвардеецът се призна за победен. Той се вторачи ядно в дъската.

— Добра игра — рече Хоб.

— Не беше игра — изсумтя войникът. — А погром. Какво ти дължа?

— Да видим — пресметна Хоб. — Остават ми драконът, ифритът, кентавърът, магьосницата и двете пречи-духчета. Сто и пет точки, тоест… двайсет и една марки.

Гвардеецът изстена.

— Реванш?

Хоб се съгласи при условие войникът да му брои десетте марки, нужни, за да изпрати писмото си. Щом ги получи и ги залепи, сложи плика настрана и избута леглото на мястото му.

— Ами играта? — сопна се гвардеецът.

— Първо трябва да повдигнеш бойния си дух — пошегува се Хоб. — А мен ме чака работа.

По-голямото момче се намуси.

— Каква работа? Ти си паж в болнични.

Хоб дръпна завесата между тях и извади импирския си наръчник от кутията с лични принадлежности, която бе му донесъл Виктор.

Пишеше съобщенията си до Съдружието на шпионската хартия от вътрешната страна на задната корица, но отговорите им пристигаха на друга страница. Изписваха се върху един абзац със ситни букви — списък с дипломати — и се смесваха с останалия текст. За последен път бе получил отговор, преди да пострада, но беше време за нова вест. Той отгърна на 213-та страница.

Много хора поеха огромен риск, за да ти осигурят място в двореца. Не са го направили, за да се явяваш на идиотски дуел, които можеше да струва живота ти, а и привлича нежелано внимание. Изключително сме недоволни. Старай се да не се набиваш на очи и напредвай тихо към целта си. Не успееш ли да го направиш, ще бъдем принудени да вземем мерки, които предпочитаме да избегнем. Сведенията, събрани от теб като паж, са полезни, но приоритет са магичните способности на ХФ. Ще докладваш всичко чуто и видяно. Имаме опасения, че не си изцяло отдаден…

Хоб почервеня — някои от обвиненията не бяха справедливи. Беше докладвал всичко, на което бе станал свидетел в Страшната гора: спора на Хейзъл с Данте, посещението й на гроба на Покосителката като в транс, както и появата на онзи злокобен човек елен. Какво друго трябваше да им каже? Нямаше представа какво бе притеглило Хейзъл към камъните, нито пък в какво се състояха способностите й. Нейно Височество никога не говореше за магията си, а на Хоб не му се искаше да настоява след разгрома край Кучи ров. Стигаше късметът, че срещите, на които й разказваше за Муирландия, щяха да продължат.

Всъщност имаха среща същия следобед. Лейди Раша бе изпратила зефис, за да се поинтересува дали е достатъчно укрепнал за една кратка среща; Нейно Височество имаше изпит по икономика същата седмица. Нямаше нужда да се мести — те щяха да го посетят. Хоб затвори очи и се опита да си спомни всичко, което бе учил за Провинциалните изпити: финансовите принципи, средствата за производство, регионалната индустрия…

 

 

Малко преди пет часа една от муменховните избута леглото на Хоб в самостоятелна стая и смени чаршафите. Всички медицински сестри в лечебницата бяха муменховни — пухкави женствени същества, почти изцяло човеци с изключение на кравешките си крака и опашки. Въпреки първоначалното си недоверие към тях Хоб установи, че са мили създания, неуморни в грижите за пациентите си.

Той се наведе през перилото на леглото си, за да види краката на сестрата пред него.

— Благодаря, Сууза.

Муменховната се усмихна свенливо. Създанията бяха неми и почти еднакви с изключение на петната по краката си. Сууза донесе два стола и се оттегли.

Нейно Височество пристигна точно навреме, придружавана от лейди Раша и Зига Фен. Тя свали качулката си, поздрави го малко смутено и попита как се чувства.

— Все по-добре с всеки изминал ден, Ваше Височество — покашля се Хоб. — Бих искал да ви благодаря за онази вечер. Искрено съжалявам за семейния ви меч.

— О… — рече Хейзъл и поруменя.

За изненада на Хоб извинението му явно по-скоро я притесни.

— Вината за меча не беше ваша — поде тя и стрелна лейди Раша с очи.

Ваята поклати глава, сякаш в отговор на някакъв неизречен въпрос. Хейзъл като че се канеше да подхване спор, но лейди Раша изпуфтя предупредително. Хоб побърза да смени темата.

— Кога се сдобихте с това?

Той посочи подобното на прилеп същество, увиснало на гуглата на Нейно Височество.

Хейзъл се ухили доволно.

— Това е Мерлин. Господин Монтагю имаше един хомункул в повече и ми го даде за награда, задето се застъпих за вас. Каза, че съм проявила характер.

Хоб се наведе напред. Създанието беше по-малко от ръката му и напомняше миниатюрно човече с лъскава синьо-черна кожа и криле от нежна кожица. Спеше дълбоко, дишайки учестено, а клепачите му потрепваха, сякаш сънуваше. Макар да беше новоизлюпено, със сбръчканата си физиономия приличаше на беззъб старец.

Хейзъл го погали по лъскавата глава.

— Не е ли прекрасен?

Хоб успя да изсумти уклончиво.

— По-добре да започваме. Каква е темата?

Принцесата изстена.

— Парите — най-досадното нещо на света. Мисля, че научих теорията, но Монтагю обича да я прилагам и да давам примери. За което сте ми нужен вие.

— Разбрано — рече Хоб. — Кажете какво знаете и ще започнем оттам.

Хейзъл въздъхна и взе да нарежда онова, което бе наизустила: видовете валута и стойността им, а после започна да обяснява — малко несвързано, — че Роуанската банка е направила „нещо си“, за да следи колко пари има в обращение и да подпомогне икономиката на Импириум.

— Какво ще кажете? — попита тя.

— Не е зле — отвърна Хоб. — Само дето теориите няма да ви помогнат много да вникнете в механизмите на икономиката.

— Какво искате да кажете?

— Почти никоя от импирските валути не е в обращение в Северозапада. Дори в големи селища като Вулфаст.

— Защо?

— Банките ги задържат. Така стойността им се покачва, Ваше Височество.

— Нали стойностите са фиксирани? — не разбра Хейзъл. — В учебника така пише.

— В действителността импирската валута е далеч по-ценна, отколкото пише във вашия учебник — рече Хоб. — Търсенето е огромно, но банките отпускат по съвсем малки количества.

— И за какво им е да го правят? — озадачи се Хейзъл.

Хоб се замисли за най-достъпното обяснение.

— В моето село живее една жена, Мама Хауъл. Та тя ми каза, че всъщност трябва да знаеш само едно-две неща за парите, после всичко останало ти става ясно. Най-важното е търсенето и предлагането.

— Монтагю го загатна — рече Хейзъл. — Но реши, че на всички ни е ясно за какво говори. Не даде примери. Не успях да схвана.

Хоб посочи каната с вода, оставена от медицинската сестра.

— Колко бихте ми платили за това?

Хейзъл я погледна изумено.

— Николко. Мога да си намеря вода, откъдето си пожелая.

— Ами ако не можете? Ами ако това е последната вода наоколо? Колко ще струва тогава?

— Всеки се нуждае от вода — произнесе Хейзъл бавно. — Ако тя свърши, каната вероятно ще стане безценна.

Хоб кимна.

— Това е принципът на търсенето и предлагането. Обикновено той определя цената на нещата. А сега си представете, че водата се намира трудно, но аз имам големи запаси в таен резервоар. Дали да продам всичко наведнъж?

Принцесата се замисли за миг.

— Ако го направите, цената ще се понижи. Но ако продавате по малко вода, може да задържите цената висока.

— Колко висока?

Принцесата побутна Мерлин.

— Колкото са готови да платят хората, да речем.

— Точно така — кимна Хоб. — Ето защо банките събират валутата в Северозапада. Ако взема кредит от десет солара от някоя банка, ще са ми нужни стоки на стойност трийсет солара, за да изплатя заема с пари. Повечето хора така и не успяват да изплатят дълговете си.

— Ако банките са толкова скъпи, защо хората ги ползват? — попита Хейзъл. — Не може ли просто да си разменят стоки? Господин Монтагю каза, че размяната на стоки се среща често в Муирландия.

— Така е — отвърна Хоб. — В моето село хората не се разплащат помежду си с пари — твърде скъпо е. Разменяме кожи или гориво, зрънца сребро, дори труд. С бирниците и с банките обаче не можеш да разменяш стоки. Те приемат само официалната валута.

Хейзъл потъна в дълбок размисъл. После внезапно се врътна към лейди Раша.

— Наистина ли това е принципът? Струва ми се нечестно.

Старата вая прочисти гърло.

— Не знам, Ваше Височество. Както казва господин Смит, между теорията и практиката може да има различия по различните места. Не допускам обаче, че вуйчо ви би одобрил, че банките задържат валутата, която се очаква да използват муирите. Не е етично.

Лицето на Хоб остана безизразно. Точно това правеше Роуанската банка — от столетия насам. Беше изумително колко малко знаеха тези хора за институциите, които поддържаха властта им. Незнанието не беше извинение. Те бяха част от системата, съучастници в несправедливостите й.

Докато обсъждаха това, Хоб неизбежно си зададе въпроса дали от Съдружието злоупотребяват с него. Наивността на Хейзъл показваше, че проблемите на Импириум стигат далеч по-дълбоко от представителите на императорското семейство. Законите бяха създадени в интерес на нищожна част от населението. Може би нещата са били различни по време на Мина Първа, каза си той, но това беше преди три хиляди години. Днес Импириум бе покварен, прогнил и вмирисан до сърцевината си. Беше безсмислено да губят толкова време и енергия, опитвайки да оценят магичните способности на принцесата. Имаше истинска работа за вършене.

Той прогони тези мисли и продължи урока — обсъдиха още някои понятия като лихва и съотношението „риск-печалба“. Хоб черпеше смело примери от мините.

— Когато започнах работа там — обясни той, — трябваше да взема заем, залагайки бъдещите си заплати, за да си купя екипировка. Лихвата беше висока, затова исках да изплатя дълга си възможно най-бързо. За целта доброволно се хващах на задачи с по-високи вредни.

— Какво означава „вредни“? — попита Хейзъл.

— Пример за риск и печалба — отвърна Хоб. — Някои задачи са по-опасни от други, затова миньорите, които ги изпълняват, искат повече пари. Ако се занимавах с взривовете или работех близо до Мракория, можех да изкарвам двойно повече пари. Обаче се искаше съобразителност. Някои задачи си струваха риска, други — не.

— Как се ориентирахте в избора си?

Хоб сви рамене.

— Инстинктивно. Разговарях с ветераните. Ако бригадирът сипеше твърде много хвалби, никога не се хващах. Оставях тези задачи на лапнишараните.

— Хм… какво е това? — не разбра Хейзъл.

— Извинете, Ваше Височество. Това е жаргон за глупаците, които биха приели.

Хейзъл се обърна към лейди Раша.

— Ние сме лапнишарани.

Ваята излая хрипливо няколко пъти, което вероятно беше нейният начин да се изкиска. Оказа се, че наистина е смях, тъй като тя щипна принцесата и й се скара, задето кара една старица да се смее. Обичта между двете бе трогателна. На Хоб внезапно му домъчня за майка му и за Аня.

— Имате ли други въпроси, Ваше Височество?

Принцесата прибра тетрадката си.

— Раните ви. Заздравяват ли?

Хоб дръпна нагоре ръкава на нощницата и й показа прецизните шевове на лявото си рамо.

— Боли ме тук-таме, но са по-добре — той прекара пръст по една голяма черна татуировка. — Тази татуировка изглеждаше по-добре. Майка ми никога няма да ми прости.

— Канех се да ви попитам за татуировките — рече Хейзъл. — Не знаех, че имате такива обозначения. Всички муири ли ги носят?

— Не. Това са хауджски символи. На племето на майка ми. Младите хауджи ги получават, ако оцелеят след сею. Шаманът отказа да ми ги направи, така че майка ми ги изрисува сама.

— Какво представляват? — попита принцесата.

Той разгърна нощницата и оголи гърди. И се престори, че не е забелязал поруменяването й.

— Хауджите почитат дванайсетте духа. След като момчето издържи своя сею, шаманът избира три от тях, които да го напътстват в живота.

Хоб взе да посочва, започвайки от дясното рамо:

— Фенмарук Вълка, Вессук Сьомгата и Кайута Лисугера.

Хейзъл надникна от по-близо.

— Не успях да ги различа ясно в общата картина. Прекрасни са. Защо майка ви избра точно тези?

Хоб сведе очи.

— Смята, че Вълка ми дава сили, Сьомгата — волята ми, а Лисицата — съобразителността.

— А това? — попита тя и посочи разсечената татуировка. — Прилича на птица.

— Това е Моргу — отговори той. — Слага се на всяко момче. Когато умра, гарванката ще отнесе душата ми до мястото за покой. Ако съм почел пазителите си, ще ме отнесе при предците ми. Ако ли не, душата ми ще иде в Пустошта.

— Вярвате ли в това? — поинтересува се принцесата.

Хоб се усмихна неубедително.

— Старая се да не вярвам. Това, че счупих Острието на Дом Фереджин вероятно ми осигурява билета за там. Още не мога да повярвам какво се случи.

Хейзъл се обърна към лейди Раша.

— Трябва да му кажем истината. Иначе не е редно.

— Ваше Височество… — поде ваята предупредително.

Хейзъл се обърна инатливо към Хоб.

— Не сте счупили Брага Рун, господин Смит. Дори не сте го държали в ръка.

— Не разбирам — озадачи се Хоб. — Дали сте ми фалшификат?

— Не — побърза да отговори Хейзъл. — Всъщност да. Но нямах представа, че не е истинският. Взех меча направо от ръцете на Прим.

— А къде тогава е истинският? — подметна Хоб.

Принцесата се направи, че не чува ръмженето на наставницата си.

— Не знаем, и това е единствената причина баба ми да не е чак толкова строга с мен и със сестра ми. Ако не бяхме ние, императрицата никога нямаше да разбере за липсата на меча. За съжаление, истинският Брага Рун е използван за последен път преди векове. Възможно е да е бил откраднат преди години.

Ваята реши, че принцесата е споделила достатъчно.

— Ваше Височество, не сме сигурни, че мечът е бил откраднат. Знаем само, че не е бил на съхранение при Прим. Не ви съветвам да разпространявате слухове.

— Стига де — рече й Хейзъл. — Ясно е, че е бил откраднат!

— Само някой Фереджин може да измъкне Брага Рун от пазителя му — противопостави се ваята. — Обвинявате собствените си роднини в кражба. Убедена съм, че има и друго обяснение.

Хоб се върна към момента, в който бе стиснал легендарното острие. Не знаеше какво да очаква, но със сигурност не очакваше да му се стори толкова обикновено. Озадачи го обаче не собственото му усещане, а реакцията на противника му.

— Мисля, че той знаеше — прошепна той.

— Мислите, че кой е знаел какво? — не разбра Хейзъл.

— Лорд Хайд — продължи Хоб. — Знаеше, че мечът е имитация. Затова прие да продължим с дуела — знаеше, че това не е истинският Брага Рун.

Зига наклони глава.

— Защо смятате така?

— Наблюдавах го внимателно — рече Хоб. — В първия момент, след като видя Брага Рун, бе искрено изненадан. Но после долових нещо друго. Коварно изражение, сякаш знаеше, че мечът няма да ми помогне. Цялата тази преструвка дали да продължи дуела бе, за да покаже какъв е смелчага. Лорд Хайд не е и помислял да се откаже.

Хейзъл се извъртя към Раша.

— Знаех си! Хайд са зад всичко — трезора, „Тифон“, а сега и Брага Рун. Всичко се подрежда!

— Не е вярно — рече ваята сухо. — А и не е редно да обсъждаш тези неща пред външни хора.

Зига Фен сложи ръка върху ръката на наставницата.

— Въпросният външен човек споделя ценни прозрения. Бих искала да чуя повече за мнението му по темата.

Хоб ненавиждаше очите на агентката. Бяха като на проклета котка — неразгадаеми и подигравателни.

„Просто кажи истината.“

Той сви рамене извинително.

— Всъщност не са чак прозрения. Просто нюх — поради изражението на лорд Хайд. Ако се върна назад, съм готов да заложа всичко, че е знаел, че това не е Брага Рун.

— Повече от нюх е — намеси се Хейзъл, развълнувана. — Това е доказателство. Кой род плаща най-много за лирландските печати? Хайд. Кой дом заведе дело за контрола върху банката след взрива на „Тифон“? Хайд. Ако Брага Рун изчезне, чие острие е следващото по сила? Острието на Хайд!

Принцесата бе очарована от дедуктивните си умения. Лейди Раша смръщи рунтавите си вежди.

— Ваше Височество, всеки от Висшеродните домове би искал да стане свидетел как семейството ви губи контрол над лирландските печати и над банката. А и забравяте, че човек от рода Хайд не би могъл да вземе Брага Рун от Прим. Само някой от рода Фереджин е способен на това.

— В рода ни има стотици дребни благородници — рече Хейзъл. — Може Хайд да са подкупили някого и…

— Достатъчно! — отсече лейди Раша. — Няма да позволя да сипете недомислени обвинения. Лирландците са далеч по-вероятният заподозрян както за трезора, така и за „Тифон“. Предполагате, че Брага Рун някак е свързан с тези събития, но няма доказателства за това. Такива догадки са безотговорни.

Ваята скръсти ръце. Хейзъл я изгледа предизвикателно. Зига Фен обаче не отделяше очи от Хоб.

— Някакви хипотези, господин Смит?

Хоб я изгледа ядно.

— Защо питате мен?

— И аз имам нюх за човешките лица.

— Зига — рече Хейзъл ядосано, — говорите така, сякаш го обвинявате. И все пак какво мислите, господин Смит? Бих искала да чуя.

— Честно казано, нямам представа дали между събитията има връзка, нито пък кой би могъл да стои зад тях. Моят съсед обаче би се съгласил с лейди Раша за трезора. Смята, че са били лирландците.

— И кой е съседът ви? — поинтересува се Хейзъл.

Хоб почеса превръзката на лявото си око. Раната го сърбеше нетърпимо.

— Редник Маркъс Финч. Онази нощ е бил на пост пред Лирландския трезор. Той е оцелелият гвардеец.

Хейзъл посочи лечебницата.

— И е там?

— Да, Ваше Височество. В дъното.

Принцесата скочи на мига.

— Искам да говоря с него.

Лейди Раша стана почти също толкова светкавично.

— Ваше Височество, не мога да приема това. Императрицата и вуйчо ви са поверили разследването на определени хора. Не може да си играете на частен детектив.

Хейзъл бутна книгите в чантата си.

— Минаха месеци, Раша. Никой нищо не е открил. Един разговор с редник Финч няма никому да навреди. Така или иначе, желанието ми да разбера дали Хайд са виновни за част от случилото се дължи на мои собствени съображения.

— Които са? — попита Раша.

— Да кажем просто, че не държа Данте Хайд да ми става зет — отвърна Хейзъл; после се обърна към Хоб. — Смятате ли, че редник Финч би говорил с нас?

— Струва ми се, че за него ще е удоволствие — отвърна Хоб. — Много е съвестен. Мисълта, че вече не може да служи в гвардията, го смазва.

— Защо да не може? — поинтересува се Хейзъл.

Хоб се опита да отговори дипломатично.

— В Импирската гвардия има изрични физически изисквания. Редник Финч вече не отговаря на тях.

— Хм… — рече Хейзъл смутено. — Е, убедена съм, че се старае.

Войникът дремеше, когато муменховните избутаха леглото на Хоб на мястото му. В лечебницата нямаше много пациенти, но сестрите сложиха параван около тях, за да осигурят известна дискретност на Нейно Височество.

— Маркъс — изшътка Хоб. — Събуди се де.

Гвардеецът се размърда и седна до решетките зад главата си.

— Какво става? Ще играем ли?

— После — отвърна Хоб. — Някой иска да се запознаете.

— Кой?

— Благородник е.

— От кой дом?

— Един от баш благородниците — вметна Хоб многозначително.

— Сега? — изсъска Маркъс. — Не съм измил зъбите си.

— Мисля, че това няма да я смути. Просто иска да ти зададе няколко въпроса. За Новата година.

Маркъс стисна перилото на леглото.

— Нали не е императрицата!

Хоб поклати глава и редникът видимо се успокои. Отпи вода и опита да приглади онова, което бе останало от косата му. Хоб даде знак на Сууза да доведе посетителите.

— Редник Финч — обяви той, — позволете да ви запозная с Нейно Височество лейди Хейзъл Фереджин, както и с нейната наставница лейди Раша и Зига Фен от Червената рота.

Бившият гвардеец изпъна гръб, щом трите посетителки влязоха зад паравана. Понечи да козирува, но Хейзъл настоя, че не е нужно.

— Много мило от ваша страна да ни приемете с такова кратко предизвестие, редник Финч. Надявам се служителите ни да се грижат добре за вас — рече тя.

Макар да говореше изключително любезно, Хейзъл не го гледаше в очите. В мига, в който зърна оголеното му до кост безносо лице, извърна поглед.

„Изглежда така, защото е пазел семейния ви трезор — помисли си Хоб с раздразнение. — Не го карайте да се чувства като изрод.“

— Грижите им са безупречни, Ваше Височество — рече Финч. — Ако имам късмет, ще ме изпишат през лятото и ще мога да се върна у дома.

— А къде е домът ви? — попита Хейзъл учтиво.

Все още стоеше, забила поглед в пода. На Хоб му кипна. Това не беше онази Хейзъл от Кучи ров; това беше принцеса Фереджин на посещение при войската за няколко снимки.

— Бодиле, Ваше Височество. Селце на запад от Нови Халифакс.

Тя кимна.

— Предполагам, че е много хубаво. Съжалявам, че ви досаждаме, но ми се иска да споделите с нас какво се случи в онази злокобна нощ.

— Разбира се, Ваше Височество. Макар вече да разказах всичко, което си спомням, на капитана на гвардията и на агент Харкюн.

— Ще ви бъда много благодарна — рече Хейзъл.

В следващите двайсет минути редник Финч разказа за пореден път онова, което си спомняше. Явно бе го правил доста пъти, тъй като минаваше гладко от една случка към следващата. Започна с това как патрул на пристанището го е сменил на поста, как са се появили маскираните злосторници, после е пристигнал лорд Фереджин и са разбрали, че се извършва престъпление. Разказваше безстрастно до момента на нападението. В този миг взе да губи самообладание и да посяга често към водата.

— Вратата на трезора се отвори — рече той тихо. — Сержант Бийчър ми нареди да отведа лорд Фереджин в безопасност. Побягнахме. Сержантът изстреля няколко куршума, после се чу писък. Ужасяващ писък, който никога няма да забравя. От трезора струеше силна светлина. На стената се появи сянка. Ваята ме преследваше. Обърнах се да стрелям, но бях закъснял. Събориха ме, загубих съзнание и се опомних тук. Дори не успях да отида на погребението на сержант Бийчър.

— Възхищавали сте му се, нали? — отбеляза Хейзъл.

Редникът кимна.

— Беше верен на войнския си дълг, Ваше Височество. Ако не беше ни осигурил малко преднина, мисля, че нито вуйчо ви, нито аз самият щяхме да оцелеем. Дължа му живота си.

Той посочи снимката на нощното си шкафче. Хоб бе решил, че мъжът на нея е някой роднина. Не беше разбрал, че е убитият сержант. В Импирската гвардия бяха останали малцина като него; видът на Бийчър загатваше, че се е сражавал в поне една-две истински битки.

— Има мило лице — рече Хейзъл и вдигна снимката до нея: красив млад мъж. — А този кой е?

Финч се поколеба.

— Хм… Боя се, че това съм аз, Ваше Височество. Направиха ми я в деня, в който научих, че са ме приели в гвардията.

Принцесата остави снимката на мястото й и бавно издиша.

— Искрените ми извинения, редник Финч. Трябваше веднага да ви разпозная.

Тя най-сетне го погледна, без да се обръща. От патрицианската поза нямаше и помен. Беше се превърнала в обикновено момиче, в чиито очи искреше съчувствие.

— Не е нужно да се извинявате, Ваше Височество — отвърна Маркъс. — И на мен ми е трудно да се разпозная. Не се чувствайте гузно. Лицето ми го няма, но ръцете още ми служат. Баща ми е обущар. Ще започна работа в неговия дюкян.

Принцесата успя само да кимне, тъй като очите й стремително се пълнеха със сълзи. Редник Финч се опита да разведри обстановката, като се усмихна — доколкото можеше да го направи човек без устни.

— Така няма да стане. Тук сте, за да получите отговори, не да ме съжалявате. Мога ли да ви разкажа още нещо?

Хейзъл се окопити.

— Сигурен ли сте, че ви е нападнала вая? Някои мехруни са умели илюзионисти.

Войникът посочи лицето си.

— Това не е дело на илюзия, Ваше Височество. Беше или вая, или някакъв друг преображенец. Добре знам, че демоните могат да променят формата си. Смятам, че злосторниците са били лирландци.

— Популярна хипотеза — призна Хейзъл. — Любопитно ми е на какво се е дължала ярката светлина в трезора.

— На лирландските печати — отговори редник Финч. — Светят изключително ярко. А в трезора са стотици.

— Защо не са по корабите? — озадачи се Хейзъл.

— Всеки печат в обращение има копие, което се пази в трезора — намеси се лейди Раша. — Между двата има магична нишка, Ваше Височество. Ако единият спре да действа, другият също угасва.

— Умно — рече Хейзъл. — Така е невъзможно да си купиш печат на търга и да отплаваш завинаги. Ако не го върнеш, просто ще го обезвредим, изключвайки копието му в трезора.

— Точно така — потвърди лейди Раша.

— Защо обаче крадците не са отмъкнали нито един печат? — почуди се Хейзъл. — Току-що си говорихме за търсенето и предлагането. Комплект от два печата би струвал цяло състояние.

— Нямаше време, Ваше Височество — каза редник Финч. — Когато престъпниците отвориха вратата, вече бяхме вдигнали тревога. А и печатите са колкото щит. Не можеш просто да вземеш няколко и да избягаш.

— Как изобщо са смятали да ги отмъкнат? — попита Хейзъл.

Редникът нямаше отговор.

— Нямам представа, Ваше Височество. Не носеха нищо със себе си. Знам само, че изглеждаха досущ като лорд Фереджин и доктор Разаел.

Хейзъл кимна, но изглеждаше объркана. Беше разбираемо. Хоб бе останал с впечатлението, че истината по тези въпроси се крие далеч по-дълбоко, отколкото можеше да си представи. Дали пък опитът за кражба в Лирландския трезор всъщност не е нещо друго? Дали не е за отвличане на вниманието?

Брага Рун.

Едва се сдържа да не възкликне. Взломът в трезора вероятно бе направен с цел да отвлече вниманието от същинското престъпление — кражбата на Брага Рун. Ако зад последните събития стояха Хайд, стратегията им щеше да се окаже доста сполучлива. През последните няколко месеца Фереджините бяха станали жертва на публично унижение и на значителен финансов удар; освен това бяха разбрали, че Острието на Дома им липсва. И поотделно тези събития бяха от полза за Хайд; взети заедно, бяха откровен опит за преврат. За капак лирландците бяха идеалната изкупителна жертва за взлома в трезора и експлозията на „Тифон“.

Въпреки вълнението си Хоб съзнаваше, че в хипотезата му има пробойни. Ако думите на лейди Раша бяха верни, само член на рода Фереджин можеше да измъкне Брага Рун от ръцете на Прим, тоест, някой роднина бе предал семейството. А и защо бяха убили доктор Разаел? Какъв смисъл имаше злодейството? Самият взлом също поставяше въпроси. Той щеше да послужи за отвличане на вниманието само ако бъдеше разкрит, което бе станало по случайност: лорд Фереджин просто бе се появил, докато измамниците са били в трезора. Какво изобщо търсеше той там? Дали е замесен? Хоб се съмняваше. Никой не бе пострадал повече от последните събития от Базил Фереджин. Взломът в трезора бе опетнил репутацията му, а ако можеше да се вярва на Данте Хайд, с „Тифон“ бе потънало цялото му състояние.

Хоб имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

„Успокой се. Не може да засипеш Съдружието с теориите си за конспирация.“

Хейзъл продължи с още няколко въпроса — както за трезора, така и за редник Финч. После благодари на Маркъс за лоялността му към семейството й и за саможертвата му за вуйчо й. Въпросите й относно здравето му и бъдещите му планове бяха искрени. Преди да си тръгне, тя обеща отново да го посети. Хоб й вярваше. Редник Финч — също.

— Преди мислех, че принцесата е някакъв демон — пророни той, след като посетителите им си тръгнаха. — Заради външния й вид и слуховете. Това ще ми е за урок. Тя е най-прекрасната от всички. Вуйчо й веднъж не дойде да ме види. Просто ми прати писмо и малко пари.

— Добро момиче е — кимна Хоб.

Краткият отговор се дължеше на обърканите мисли и чувства, които витаеха в главата му. Светът не беше черно-бял, както му се искаше.

— Откъде я познаваш? — полюбопитства Финч.

Хоб вдигна поглед.

— Моля? О, не бих казал, че я познавам. От време на време разговаряме за живота в Муирландия. Трябва да го изучи за училище.

— Вярно ли? И как получи тази работа?

— Чист късмет — отговори Хоб. — Една игра?

Финч мушна перилото с палец.

— Да, сър. Време е късметът да споходи и мен.

Щом нареди полето на аркадия, Хоб взе твърдото решение да загуби. Искаше Финч да върне марките си, но загубата, така или иначе, беше неизбежна. Не бе съсредоточен върху играта, а върху конспирациите и късмета.

Бе отговорил на въпроса на Финч на шега, но все пак бе се замислил. Късметът определено бе изиграл роля в срещата му с Хейзъл Фереджин, но далеч не беше единственият фактор. В Съдружието пък имаха късмета, че лейди Раша го отмъкна от лейди Силва, само дето бяха направили безброй маневри, та да насочат развоя на нещата към този изход. И то със съдействието на Висшероден дом — доброволно, или не. Не беше изключено Съдружието да работи и с други Висшеродни домове по други заговори. Хоб си спомни пътуването с Трансконтиненталния влак и живия интерес на Бърк към вестникарските статии за Лирландския трезор. Дали Съдружието има пръст и в това? Възможно ли е да са в заговор с рода Хайд, за да свалят Фереджин?

И ако е така, какво се надява да спечели всеки? Безспорно и двете страни си даваха сметка, че щом победят общия си враг, другите ще се обърнат срещу тях. Интересите им бяха напълно противоположни. В крайна сметка от Съдружието не желаеха просто да заменят династията Фереджин с династията Хайд… целта им беше да разтърсят Импириум из основи. Сред обучителите на Хоб нямаше две мнения: всички мехруни са врагове, всички мехруни са отговорни за потисничеството над муирите. Цялата система трябваше да бъде променена. Висшеродните домове не бяха кой знае колко по-добри от императорското семейство. Доколкото бе забелязал, Хайд бяха дори по-лоши, що се отнася до правата на муирите. Не можеше да допусне, че господин Бърк или госпожица Марлоу са се съюзили с такива хора.

Докато Финч се радваше на печалбата си, Хоб си даде сметка, че се надява лирландците да се окажат виновниците. Това щеше да опрости нещата и да разсее съмненията му, че е просто пешка в игра, която не разбираше съвсем. От Съдружието настояваха за още сведения, но той не възнамеряваше да споделя нищо, преди да обмисли внимателно всичко. Искаше да разбере за какво работи, както и с кого. Последното съобщение от Съдружието бе го разтревожило. Безспорно съдържаше заплаха: „Внимавай какво вършиш и докладвай, иначе ще вземем мерки“.

Защо толкова държат да научат повече за Хейзъл Фереджин? В края на краищата тя е просто дете, макар и не много по-малка от него. А и колкото повече научаваше за нея, толкова повече се изненадваше. Никога не бе подозирал, че принцесата ще поеме риск заради някого другиго, камо ли пък прислужник. А тя бе се застъпила за него два пъти, и то в случаи, когато би било далеч по-лесно да не предприема нищо. А и току-що бе показала искрено съчувствие към Финч. Хоб не смяташе, че тя е нечий враг. Какво толкова, ако разкрие, че владее могъща магия? Нали така се предполага за всички от рода Фереджин? Защо в Съдружието държат толкова на тези сведения? Той усети, че стомахът леко започва да го присвива.

Две муменховни пристигнаха, за да го приготвят за вечерната му лунна баня — свалиха превръзките и покриха раните и лицето му — дори счупения му зъб — с лепкав мехлем. След това избутаха леглото му в съседното помещение, сложиха го в специалния асансьор и го издигнаха под купол от руническо стъкло. Пълната луна грееше високо над него. Щом светлината й падна върху него, той усети гъделичкане по кожата си — дребните лунасекоми в мехлема оживяха.

Хоб предпочиташе да не си представя хилядите магични гадинки, които го хапеха, смучеха соковете му, гризяха кожата му и повръщаха, докато лекуваха плътта, а дори и костите му. Съжаляваше за проявеното любопитство в първата нощ в лечебницата. Понякога е по-добре да не знаеш как точно се случват нещата.

Изминаха няколко часа, преди да го върнат в главното помещение, почистен и сънен. Финч похъркваше тихичко край дъската за аркадия, оставена непокътната като паметник на победата му.

Щом сестрите се оттеглиха, Хоб дръпна завесата около леглото и посегна към наръчника. Отвори на 213-та страница и установи, че съобщението от Съдружието е изчезнало и на негово място отново стои списъкът с дипломатите. Отгърна на задната корица и се втренчи в голата подвързия, преди да изпише с пръст отговора си.

Нищо ново за докладване.