Хенри Х. Неф
Импириум (25)

Глава 23
Кучи ров

Когато се превърнах в Покосителката, Ариана още съществуваше. Тя никога не бе съществувала.

Божествената императрица Мина IV

(322–401 г. сл.К.)

Хейзъл се опомни едва когато „Роуана“ се завърна на Свещения остров. Най-сетне се пробуди, беше в стаята си, а лейди Раша четеше до леглото й.

Беше преди четири дни. През повечето време оттогава тя се опитваше да осмисли случилото се, докато беше в безсъзнание. Императрицата и сестрите й бяха невредими, макар доста да бяха се стреснали от неочаквания взрив в горичката край побитите камъни. Неколцина прислужници бяха пострадали, но най-тежката загуба бе Оливейро. Семейството му служеше на Фереджините поколения наред. Той получи орден посмъртно, а наследниците му бяха дарени с хубави земи в Саутхейвън. Паячката ценеше лоялността.

Хейзъл бе възвърнала съзнанието си, но не и магията. Не можеше дори свещ да угаси или да сътвори светосфера. Господин Монтагю бе така добър да й подари един лунекамък, за да поддържа Мерлин, докато проблемът бъде решен. Нощем хомункулът се сгушваше около светещия къс скала и поемаше енергията му. Хейзъл му беше безкрайно задължена. Бе наясно, че ако той не беше довел Зига, щеше да е мъртва.

Двете с Раша не обсъждаха последствията от загубата на изпита по мистика, нито възможното наказание за ваята. Не знаеха дали Паячката е обмисляла отсрочка или отмяна на условията си. Увереността на Раша, че магията на Хейзъл ще се върне, взе да отслабва и тревогата й видимо растеше. И Хейзъл се тревожеше, макар и по други причини.

Бяха арестували Хоб. Щеше да остане в затвора до процеса, който беше след седмица. Зига й обясни, че е бил член на Съдружието — революционна групировка, в чиито редици бяха проникнали некроманти, за да я употребят за по-коварни цели. Участието му в Съдружието не беше под въпрос; Зига беше конфискувала наръчника му, в който имаше къс древна, почти неуловима шпионска хартия. Измяната му наскърбяваше Хейзъл, но тя отказваше да приеме, че историята приключва дотук. Приятелят й бе попаднал в заговор, който засягаше далеч не само правата на муирите. А тя бе решена да го докаже.

На вратата се почука. Раша влезе с вдървени движения, подпирайки се тежко на жезъла си, и я стрелна строго с очи.

— Нали обеща да не го разглеждаш повече?

Имаше предвид портрета на Ариана Фереджин, облегнат на скрина. Бяха го намерили в огнището при завръщането си от поклонението — покрит с пепел, с прогорено на няколко места платно. Хейзъл не знаеше кога точно бе изпаднал от скривалището, но допускаше, че е станало при споглеждането им с Тализин. Именно тогава за последен път чу гласа на Покосителката и усети признаци на магия в себе си.

Картината беше безжизнена; изображението — съсипано, а зад платното не дебнеше нищо — ако изобщо бе крило нещо. Вече нямаше въздействие върху нея. Щом дойде в съзнание, тя призна всичко на Раша — шептенето със страховитата си предтеча в часа на вещиците. Думите й сериозно разстроиха ваята. Тя взе да се укорява, задето й е показала картината, и се чудеше на глас дали се е натъкнала на нея в архивите само по случайност. Знаеше се, че приживе Покосителката е била невъобразимо могъща магьосница… не беше изключено да е създала механизъм, който да съхрани духа й и да й помогне да се всели в своя наследница.

Но това вече беше минало. С Покосителката бе свършено. Тализин бе я изпепелил.

Раша метна едно одеяло върху повредената картина.

— Готова ли си?

Хейзъл приглади роклята си и се огледа в огледалото.

— Мисля, че да.

— Трябва да си сигурна — напомни ваята.

Принцесата отиде да погали Мерлин, който седеше на леглото.

— Готова съм.

Трийсет минути по-късно влезе в Стария колеж с хомункула. Дворовете на училището бяха в пълния си летен блясък — отрупани с цъфтящи бръшляни и слънчеви рози. Беше задушна, облачна юлска утрин, а по небето от запад се задаваше буря. Хейзъл се отправи към „Маги“.

Коридорът към кабинета на вуйчо й беше необичайно оживен за неделен ден. Чиновници и секретари крачеха забързано наоколо в последни приготовления за Импирските залози, които щяха да се проведат в града същата вечер. Това беше спортното събитие на годината, а вуйчо Базил беше председател на Конния клуб.

Лорд Фереджин сам отвори вратата на кабинета си; носеше летен костюм; на ревера си бе затъкнал цвят от самодивско дърво.

— Ето я и нея! — рече той, целуна Хейзъл по двете бузи и огледа придружавалите я гвардейци.

— Къде е агент Фен?

— На заслужена почивка — обясни Хейзъл. — Преди два дни замина за Африкия.

— Не знаех, че в Червената рота ползват отпуска — рече вуйчо й през смях.

Тя го последва в кабинета и той затвори вратата. Прислугата вече бе сервирала късната закуска; храната ги очакваше под сребърни похлупаци на малка маса, посипана със свежи цветя. Кабинетът си беше същият: полирано дърво и стъклени шкафове, в които проблясваха интересни находки и артефакти. Харкюн седеше в креслото до прозореца като мумия от базалт.

— Как е Раша? — поинтересува се вуйчо Базил.

— Извади късмет — отговори Хейзъл. — Един от куршумите едва не е засегнал гръбнака й. Но се оправя.

— Жилава старица. А ти си жилаво момиче. Преживя ужасни неща.

Тя кимна.

— Просто се опитвам да заживея, както преди. Например с късните ни закуски в неделя. Благодаря, че прие. Знам, че днес си доста зает.

— Всъщност не — рече вуйчо й. — Ще пътувам чак следобед. Случайно да искаш да заложа от твое име?

— Нямам никаква представа от конни надбягвания — рече Хейзъл.

— За твой късмет аз съм специалист. Залозите са три към две за Мистрал, само че Адски огин е по-добър на кално трасе, а се очаква да вали. За него залозите са четири към едно, но ще се променят при първата капка дъжд. Разбира се, винаги може да избереш и нещо рисковано. Залогът за Тинкропър е петдесет към едно.

Тя остави чантата си и Мерлин на перваза на прозореца до себе си. Хомункулът приседна като миниатюрен грифон. Дори изражението на лицето му беше кисело.

— Няма нужда — рече тя. — Нямам пари.

Вуйчо й издърпа стола й да седне.

— Напротив, мила моя. Ще ги получиш на тринайсетия си рожден ден. След няколко месеца ще си една от най-богатите хора в Импириум.

Хейзъл седна.

— Много вълнуващо.

— Никога не отказвай пари — той се настани срещу нея. — Има глупаци, които твърдят, че с пари не се купува щастие, но това е глупаво. Парите ти позволяват да правиш каквото си поискаш, когато си поискаш. Ако това не е щастие, нека някой философ ми разясни какво е. Така, да видим…

Той вдигна похлупаците от ястията и поднесе на Хейзъл яйца, бекон, грейпфрут и къшей квасен хляб. Беше чревоугодник, но смяташе, че закуската трябва да бъде простичка. Тя взе да чопли яйцата и попита:

— А ти? Как се справяш? След всички неприятности?

— Не е зле — призна той. — Търговията се закрепи, лирландците се държат прилично, а бунтовете секнаха. Хората не хранят кой знае каква обич към баба ти, но не биха искали да станат свидетели на убийството на една старица, камо ли на внучетата й. Всичко си има граници, а порядъчните хора го съзнават отлично. Случилото се на остров Ман слиса дори критиците ни. Кой може да управлява Импириум и да се грижи за драконите на порталите освен нашето семейство? Родът Хайд?

Хейзъл завъртя очи.

— Именно — кимна вуйчо й. — Като стана дума за тях, лорд Уилем престана с номерата си в банката. Има си достатъчно грижи, та да се занимава с опитите да отмъкне поста ми, особено в момент, когато императрицата обмисля дали да го обвини в държавна измяна. Оказва се, че Хайд са били в близки отношения с онзи господин Бърк, който се измъкна. Тази история с некромантията е доста противна.

— Всъщност бих искала да поговорим за това — рече Хейзъл.

— Така значи? — вирна вежди той. — Мислех, че би дала всичко да оставиш това зад себе си.

— Така е, само че мой приятел е обвинен в измяна.

Вуйчо Базил я стрелна с очи.

— Онзи паж ли? И какво за него?

— Делото на господин Смит е следващата седмица — обясни Хейзъл. — А аз смятам, че е невинен.

Лордът се изсмя.

— Стига, Хейзъл, моля те! Момчето категорично не е невинно. Член е на Съдружието. Арестувахме двайсет души, включително съквартиранта му в двореца. В града имаше цял кошер радикалисти. Самата Раша разказа, че се надвесил над теб с Брага Рун.

— Мисля, че не е толкова просто — рече тя.

Вуйчо й смръщи вежди.

— И защо?

— Имам някои хипотези — отвърна принцесата. — Само че бих искала да ги обсъдим насаме.

Тя погледна през рамо телохранителя му. Вуйчо Базил схвана намека.

— Харкюн, иди в другия кабинет и затвори вратата, моля те.

Агентът се изправи, изгледа я, озадачен, и пристъпи бавно в другия кабинет. После безшумно затвори вратата.

Лордът намаза филията си с масло.

— Е, за какво става дума?

Тя извади „Малката русалка“ от чантата си и я сложи на масата между тях. Вуйчо й взе обичната си книга с доволен възглас.

— Милата ми. Благодаря от името на колекцията си. Боях се, че си я загубила.

— Не биваше да я взема, без да питам — призна Хейзъл. — Не беше редно. А и така получих нещо, което не беше за мен.

Тя сложи листа хартия на масата. Вуйчо й изви вежди.

— Какво е това?

— Заплаха — рече тя. — От хората, които се наричат Месаря, Пекаря и Свещаря. Решихме, че някой я е оставил в стаята ми по време на церемонията по обявяването на наследницата. Всъщност бележката изобщо не е била за мен. Написана е за теб.

Той се изсмя.

— Абсурд!

— Де да беше — продължи Хейзъл. — Докато я разглеждах онзи ден, забелязах, че на гърба й има лепило. Нищожна капчица. На последната страница на книгата също имаше малко. Хората, които са я оставили вътре, са знаели, че я препрочиташ на всеки празник. Не са очаквали да я вземе друг.

— И защо някой би оставил заплашителна бележка за мен? — попита той.

— Защото са те изнудвали — отговори племенницата му. — Искали са да ти напомнят, че могат да те пипнат всеки момент. Това обаче ти е било известно и затова си им помогнал да проникнат в Лирландския трезор.

Лицето на вуйчо й побледня.

— Добре ли си? — попита. — Откъде ти хрумнаха такива глупости?

Хейзъл продължи бавно, опитвайки се да не се поддава на сълзите.

— Искам да ти дам възможност да си признаеш. Не искам да загубя и последната капчица любов и уважение, които изпитвам към теб.

Вместо гняв, в очите му проблесна съчувствие.

— Заради магията ти е. Загубена е безвъзвратно, нали?

— Може би — отвърна Хейзъл. — Само че сега не обсъждаме мен. Обсъждаме престъпленията, които си извършил срещу Импириум и семейството. Имаш ли нещо общо със смъртта на доктор Разаел, вуйчо Базил? Погледни ме в очите и кажи, че не си бил замесен в заговора срещу мен.

Лорд Фереджин разля кафето си. Вената на слепоочието му взе да пулсира.

— Ще приема това за неуместна шега, с която си прекалила. Нали не си споделяла нелепите си „хипотези“ с други хора? Например със сестрите си?

— Не — рече тя. — Исках да ти дам възможност да се оправдаеш.

— Какво благородство!

Той се пресегна назад и размърда два пръста, сякаш викаше куче. Едно тънко сиво въже се изстреля от витрината и за секунда се уви здраво около Хейзъл, пристягайки я към стола. Мерлин взе да трепери, а Хейзъл отпусна мускули. Не можеше да мръдне.

— Мързеливи окови — обясни лорд Фереджин. — Много са полезни; отпреди Катаклизма. Бих ти се извинил, но не биваше да бъдеш толкова невнимателна. Всички непрекъснато подценяват мъжете Фереджин. Ние също владеем магията.

Хейзъл бе съкрушена.

— Предал си ни, вуйчо. Защо?

— Не исках да го правя — рече той. — Само че хората упорито се месят в чуждите дела. Първо Разаел започна да пъха нос в моите работи. После и онзи мърльо Гус Бейли. А сега и ти.

— Не ми казвай, че си убил доктор Разаел, моля те — пророни Хейзъл. — Тя беше твоя наставница.

— Нямах избор — отговори лорд Фереджин. — Имам дългове, моето момиче. Солидни дългове към солидни хора. Наложи се да бръкна в ковчежето на банката, но Разаел забеляза несъответствията в тефтерите. Беше бясна — винаги е имала твърде големи очаквания за мен. Прекратих със злоупотребите, но това само засили преимуществото на Бърк. Вместо пари той поиска достъп до Лирландския трезор.

— Затова ти си се престорил, че сварваш престъпниците на място — довърши Хейзъл.

— Стана пълна каша — призна той. — На Разаел й се сторило подозрително, че напускам празненството, и ме последвала. Щом се чу, че нещо става с трезора, явно се е досетила, че и аз съм замесен. Наложи се да затворя устата й. Много жалко, както и за раните на онзи млад войник. Горкото момче… Само че се нуждаехме от свидетел, който да потвърди моята версия. Някой наивник, дето лесно се впечатлява… Някой, който никога не е виждал трезора и няма да си даде сметка, че съм го оставил отворен на предния ден. Злосторниците изобщо не носеха ключ.

— А кои бяха те? — попита Хейзъл. — Тези измамници?

— Онази госпожица Марлоу, която намериха на брега. И безценният й ученик — той посочи към другия кабинет.

— Харкюн? — просъска Хейзъл. — Та той е в Червената рота!

— Некромантията е любимата му страст. Започнал да се интересува от нея преди години и така се натъкнал на Марлоу. Тя му станала като майка. Убедила го, че е роб на императрицата, пленник на клетвите, положени при постъпването му в Червената рота. В Сборището обаче намерили начин да разтрогнат обета и Марлоу го отмъкнала от нас. Няма да ти описвам какво иска да стори той с приятеля ти, задето я застреля. И възнамерява да я съживи.

— И как ще го направи? — пророни тя. — Госпожица Марлоу е мъртва.

Вуйчо Базил поклати глава.

— За некромантите смъртта не е краят, Хейзъл. Способен е да я съживи с помощта на кръвна магия. Това са умения от мрака. Нужна му е само мощехранителницата.

— Има само един проблем — отбеляза Хейзъл. — Тя е у Зига Фен.

Лорд Фереджин си топна хляб в един жълтък.

— Съвсем скоро ще й я отнеме. Харкюн не обича твоята мракорка. Опитвала се да го следи. Опасна грешка.

— Зига също е опасна.

— Не е като него — рече вуйчо й. — Гус Бейли едва не умря от ужас, преди Харкюн да пререже гърлото му. Между нас казано, мисля, че той стои зад взривяването на „Тифон“.

— Защо да го прави?

Лорд Фереджин се усмихна горчиво.

— За да затъна още по-дълбоко в дългове към Бърк. Харкюн не ми е слуга, Хейзъл. А надзирател. Щом „Тифон“ ме разори, Бърк и съдружниците му поискаха Брага Рун като гаранция.

Тя се озадачи. Как е успял вуйчо Базил да го отмъкне? Всички Фереджини бяха задължени да се закълнат пред личния ламасу на императрицата, че не са взели меча. Създанията бяха същински детектори на лъжата.

— Всички се заклехме — каза тя. — Как излъга императорския ламасу?

— Не съм лъгал — засмя се вуйчо й. — Открадна го малката ти братовчедка Амелия. Запознахте се вечерта, когато „Тифон“ избухна — малката лигла, дошла ни на гости от Саутхейвън. Невръстните дечица могат да бъдат много сговорчиви, а и на никого не би му хрумнало да ги разпитва. Измъкна меча от Прим, докато я развеждах из тронната зала. Струва ми две блокчета шоколад. Разбира се, никой нямаше да разбере, че е изчезнал, ако ти не беше се опитала да натикаш родовото ни наследство в ръцете на някакъв паж. Голямо разочарование, Хейзъл.

— Кой го казва само. Човекът, дал Брага Рун на враговете ни.

Обвинението явно не го смути.

— Виж какво, драга моя, ако не беше разкрила какво има в Лирландския трезор, сега нямаше да седим тук. Щяхме да сме във война. А аз щях да натрупам цяло състояние от договори за доставки, да изплатя дълговете си и да сложа край на тази гнусна история с Бърк. Ти обаче съсипа тези планове, а Бърк настоя да вкарам тайно неговите хора на борда на един от бойните кораби от ескорта на „Роуана“. Не беше лесно, повярвай ми.

Хейзъл бе поразена.

— За да ме убият? Та ти си ми вуйчо!

Той въздъхна.

— Не ми беше приятно, но те са си наумили нещо абсурдно — че си преродената Покосителка. Затова искат да те убият, Хейзъл. Не успях да ги разубедя.

— Защо не накараха Харкюн да използва Брага Рун? — попита Хейзъл. — Защо изобщо са въвлекли Хоб?

— Трябваше да изчакат да изпаднеш в драконова треска — отвърна той. — Аз не ходя на поклонението, така че не можеше да изпратим Харкюн, без да събудим подозрение. Пък и бяха сигурни, че момчето ще се справи. Интересно какво се е объркало. Може би психнозата му е отслабнала под въздействието на магията на Тализин.

— Значи признаваш, че господин Смит е невинен и че е бил под властта на господин Бърк?

— Има ли значение? — рече лордът. — Нали ще го екзекутират?

— За мен има — заяви Хейзъл. — И ще направя всичко по силите си да не го екзекутират. До делото му има още цяла седмица.

Вуйчо Базил я изгледа със съжаление.

— Не бъди наивна, Хейзъл. Не можеш да помогнеш на момчето. По-добре се погрижи за себе си.

— Защо? — попита тя. — И мен ли ще убиеш, вуйчо Базил? Двайсет души ме видяха да влизам в кабинета ти. Гвардейците ми са пред вратата.

Той поклати глава.

— Кабинетите ни са така облицовани, че да пропускат звук навътре, но не и навън. Дори без пасивните окови може гърлото да си продереш от викане, но никой няма да те чуе. Аз обаче нямам интерес да умреш, Хейзъл. Ти си любимата ми племенница. Освен това смъртта ти би породила съмнения. Не, Харкюн владее по-изтънчени методи. Ще получиш припадък, мила моя — удар, след който мозъкът ти ще изключи. Както си закусваме приятно, изведнъж се катурваш, започваш да кашляш и по устата ти избива пяна. Аз не мога нищо да направя. Ударът явно е свързан със скорошното ти неразположение. Все пак открай време си болнава, а драконовата треска е прочута с непредсказуемите си последствия.

— Моля те, не го прави — рече Хейзъл. — Предупреждавам те.

— Съжалявам. Наближава пладне, а ме чака тежък ден.

Той избърса уста, стана от масата и почука на вратата на другия кабинет.

— Ела, Харкюн. Имам нужда от теб.

Вратата се отвори, но оттам не влезе Харкюн.

Влезе Зига Фен.

Мракорката се криеше в другия кабинет от два дни, за да причака незабелязано Харкюн, щом Хейзъл помоли вуйчо си да поговорят насаме. Едва ли бе се стигнало до борба. И двете ками на Зига бяха червени до дръжката.

Сразен, лорд Фереджин отстъпи назад. Препъна се в едно диванче, отдръпна се от мракорката като пощурял рак и изписка:

— Гвардия! Помощ! Убийци!

Хейзъл го гледаше с натежало сърце.

— Никой няма да се появи, вуйчо. Сам го каза — никой не може да те чуе.

Той се втурна към вратата, но във въздуха пред лицето му изникна Мерлин. Лордът се опита да го блъсне встрани, но компаньонът се преобрази в двуметрова вая.

— Раша! — сепна се той.

Тя го вдигна за гърлото и каза с хриптящ от гняв глас:

— Лейди Раша. Вещица, мистичка и братовчедка на доктор Разаел — ваята, която убихте. Ваята, която ви отгледа!

Вуйчо Базил взе да рита немощно, а лицето му — да посинява. Зига вдигна очи от развързаната Хейзъл.

— Трябва ни жив.

Раша изръмжа и запрати тялото му към масивното писалище. Лордът се просна отгоре му и залепи лице в махагона.

— Правите грешка — изфъфли той. — Правите грешка!

Хейзъл се надигна от мястото си. Чувстваше се слаба и й се гадеше, но не заради стегнатите въжета. Планът, който бяха измислили със Зига и Раша, се развиваше идеално, но това не променяше факта, че собственият й вуйчо — човек, на когото се възхищаваше и вярваше — бе ги предал. Новината щеше да съкруши Изабел. Вайълет — също. Паячката? Кой знае какво е нейното отношение към сина й… Хейзъл се обърна към Зига.

— Ами Харкюн? Жив ли е?

Мракорката поклати глава.

— Беше твърде опасен, за да го пленя. Наложи се да го ликвидирам.

Хейзъл извади записващото устройство на Мей-Мей Хан от чантата си и го изключи.

— Имаме достатъчно доказателства, за да свалят някои обвинения от господин Смит.

Зига не беше толкова обнадеждена.

— Хоб не е убиец, но не е и невинен, Ваше Височество. Шпионството е углавно престъпление.

— Баба ми може да го помилва — рече Хейзъл. — Убедена съм, че ще ме изслуша.

Откъм вуйчо й долетя сподавен смях.

— Какво толкова смешно има? — поинтересува се тя.

— Този паж, за чието помилване мислиш… — рече той безгрижно. — Ще го екзекутират.

— Глупости — заяви Хейзъл. — Делото на господин Смит е идната събота. Императрицата ме увери, че мога да се явя като свидетел.

— А ти й повярва! — ухили се лорд Фереджин. — Няма да има никакви дела, малката. Само екзекуции — днес, на Кучи ров. По пладне всички изменници ще полетят надолу.

Стомахът на Хейзъл се превърна в буца лед. Тя се опули срещу вуйчо си.

— Лъжеш.

Навън „Старият Том“ започна да отброява дванайсет. Вуйчо Базил цъкна с език.

— По-добре побързай!

Тя се втурна към вратата, отвори я и се изстреля покрай изумените гвардейци. Раша извика след нея, Зига се спусна по петите й, но Хейзъл не спря. Не можеше да загуби и миг в спорове или кършене на ръце. Стъпките й проехтяха в коридора. Тя зави зад ъгъла и блъсна входната врата на „Маги“. Докато летеше надолу по стълбите, някой я дръпна за лакътя.

— Ваше Височество! — рече Зига. — Кучи ров е на километри оттук. Дори зефис не може да стигне дотам навреме.

Хейзъл се измъкна от хватката й и препусна по алеята, като разблъска група учители, които тъкмо отваряха чадъри заради дъждеца. Тя не усещаше капките по кожата си — усещаше само блъскането на сърцето в гърдите си — толкова бясно, че се уплаши да не изскочи. Никога не бе тичала толкова бързо, никога не бе изпитвала такова безумно отчаяние. Магията й беше изчезнала, но въпреки това тя съсредоточи цялата сила на ума и волята си върху преобразяването. Трябваше да се превърне в кошута, в птица, в стрела… в каквото и да е, което да е по-бързо от нея… в нещо, толкова бързо, че да стигне до Кучи ров преди…

Пореден удар на камбаната. Шестият или седмият? Тя ускори ход още повече. Едната й обувка се изхлузи, после и другата. Зига я викаше. Мракорката звучеше притеснена, дори уплашена, но Хейзъл не спря. И въпреки това не беше стигнала дори портите на Стария колеж. Захлипа, разплака се. Страхът и безсилието прекипяха и се превърнаха в сляп, нажежен до бяло гняв. Той я изгаряше, изпепеляваше я отвътре. Болката беше непоносима.

НАЙ-СЕТНЕ!

Викът на Покосителката едва не пръсна съзнанието й. Сянката не беше отишла никъде. Подобно на Зига бе лежала в засада, събирайки сили за мига, в който магията на Хейзъл щеше да се съживи.

А магията се завърна с мощна, дива сила, подобно на тлеещ огън, лумнал неочаквано диво в пещта. Сега обаче пламъците горяха по-свирепо, откогато и да било. Горещината им бе всепоглъщаща — точно като желанието на Покосителката да поеме контрола и да заличи и последната следа от наследницата, която бе избрала за своя приемница.

Хейзъл обаче се възпротиви. Опълчи се с жар, с каквато не беше го правила досега… тласкана от неистова, отчаяна нужда да съществува, да оцелее, да живее и да обича, да спаси своя приятел. Покосителката също беше отчаяна. Хейзъл усети в съзнанието си приливна вълна от омраза и глад, която твърде дълго бе се събирала. Нямаше нищо срамно да се поддаде на тази неукротима воля. Не принадлежеше на себе си; животът й всъщност не беше за нея самата. Тя беше жертва — жертвата, която Покосителката бе принесла на самата себе си преди повече от две хиляди години.

Време беше да умре.

Само че Хейзъл отказваше да се предаде. Отказваше да изтлее. Щеше да се бори докрай, докато Покосителката, Паячката, както и всички останали в този нестабилен, но красив свят най-сетне осъзнаеха коя е тя.

Тя беше Хейзъл Фереджин.

Усилието стана непоносимо. Хейзъл изпищя, тялото й се пръсна.

 

 

Дъждът се сипеше неумолимо над Хоб, а той оглеждаше лицето на убиеца си. Гвардеецът беше на десет стъпки от него. Беше млад — малко по-голям от Маркъс Финч. Имаше нещо нелепо в старанието му и упорството да не гледа в очите затворника, чийто живот щеше да отнеме след малко. Бе вперил поглед над рамото на Хоб, притиснал карабината до гърдите си, скован като войник играчка, в очакване да навият пружината му.

Такъв войник играчка стоеше пред всеки от двайсет и двамата затворници, наредени край Кучи ров. Всички затворници бяха членове на Съдружието, но Хоб познаваше неколцина. Виктор беше през четирима вляво от него, Баду — през осем вдясно.

Рано сутринта надзирателят бе го събудил и закарал до килията чакалня, където другите затворници обличаха сиви роби. Някои плачеха; други протестираха, че делото им още не е минало. Хоб не каза нищо, докато един свещеник му предложи напръстник греховино за изкупление. Той отказа. Греховете и причастията не вълнуваха Моргу. Вълнуваше я само, че Хоб е проявил глупостта и слабостта да се озове в такова положение. За него нямаше живот в отвъдното. Чакаше го нищото.

Поне магистратът най-сетне бе млъкнал. Хоб не искаше да прекара последните си мигове, слушайки разплутия съдия, който сипеше гневно хули за моралната поквара, неблагодарността на масите и дълга на империята да раздаде правосъдие.

Речите секнаха, щом „Старият Том“ започна да бие. Хоб се опита да не брои ударите; заслуша се в лекия дъждец, в шепота на прибоя, дори във вятъра, който виеше в мъртвешката черна клисура зад гърба му. Около Кучи ров витаеха какви ли не разкази за духове и зловещи дела. Точно сега Хоб вярваше на всички. Дали и той ще се превърне в дух? Или просто ще се размаже в скалите и водата ще го отнесе в залива? Поне щеше да е с баща си.

Опита да се съсредоточи върху това; наближаваше „Старият Том“ да удари дванайсет. Забеляза Божествената императрица сред зрителите. Паячката бе се настанила в паланкина си — крехка и съсухрена, и ги наблюдаваше с мрачна решителност. Той я изгледа с гняв и ненавист. Лейди Силва също беше сред тълпата. Красивото й лице изглеждаше по-изпито, отколкото при последната им среща. Явно бе прекарала доста безсънни нощи в тревога дали връзката й със Съдружието ще излезе наяве. Следователите посетиха Хоб три пъти по време на краткия му престой в затвора, но той така и не успя да им каже нещо. Психнозата отшумяваше бавно.

Удари десет.

Светкавица проблесна в небето на юг. Над двореца и Стария колеж с неестествена скорост се завихриха буреносни облаци; търбусите им станаха зеленикавочерни. Зрителите се озърнаха — задаваше се завеса от пороен дъжд. Някои се скриха под най-близките дървета.

Единайсет.

Хоб сведе глава, благодари за живота си и се сбогува наум с трима души. Щяха да му липсват.

Дванайсет.

Той изпъна гърди. Гвардейците вдигнаха карабините и рязко направиха две крачки напред. Хоб се почуди дали войникът ще го погледне в очите.

Не го направи.

Прикладът на пушката се заби с все сила в гърдите му и той полетя в бездната. Падаше като камък. Вятърът свиреше в лицето му и заглушаваше виковете наоколо. Прониза го болка — бе ударил крака си в зъберите. От сблъсъка се преобърна. Черната вода под него се тласкаше в острите, покрити с пяна скали. И прииждаше стремително. Проблесна ослепителна светлина, разнесе се пронизителен гръм, после…

Той застина.

Хоб се облещи срещу плискащото се отдолу море. Раци бродеха сред камъните, останките от дрехи и потрошените кости. Огледа се; и другите затворници висяха във въздуха. И те, изумени като него.

Някаква невидима сила, сякаш магнитно поле, го обгръщаше. Започна да се издига. Другите също се понесоха нагоре в прогизналите си от дъжда роби. Хоб се взираше глуповато в стената от обгорен камък пред себе си. Чу виковете на някои затворници — благодаряха на боговете, дето почитаха. Той не го направи. Бе чувал доста разкази за фалшиви или твърде продължителни екзекуции. Просто ги измъчваха.

Ала щом стигна горе, разбра, че се е излъгал.

Един бог наистина бе чул молитвите им.

Божеството се издигаше пред тях в ярко сияние, което едва не го заслепи. Отначало го взе за Великия цар, но после си даде сметка, че силуетът е твърде дребен, за да е той. Едва след секунди прозря, че пред него стои Хейзъл Фереджин.

Принцесата бе с гръб към увисналите във въздуха затворници. Дишаше тежко, пръстите й потрепваха, а около тялото й с пращене се виеха бели пламъци. Земята под нозете й димеше и съскаше като след сблъсък с метеорит. В радиус от петдесет метра от Нейно Височество нямаше и един гвардеец или зрител. Всички бяха се проснали в калната трева отвъд това разстояние. Дори паланкинът на императрицата беше изтласкан и бе се прекатурил настрани. Паячката бавно изпълзя. И тя ведно с другите бе се вторачила, поразена, в ужасяващото създание пред тях.

Гласът на Хейзъл се извиси над глъхнещия гръм:

— Екзекуции няма да има.

Всички се извърнаха към Божествената императрица, впила пронизващите си черни очи в своята внучка. Накрая Паячката кимна примирено. После се усмихна. Студена, бегла усмивка, преливаща от гордост.

И от триумф.