Хенри Х. Неф
Импириум (12)

Глава 10
Гробът на Покосителката

Една доблестна постъпка струва колкото хиляда покани за вечеря.

Тоби Сладура,

прочут бонвиван, разказвач и донжуан

— Дръжте се! — викна Хоб.

Създанието се издигна под лодката, разтърси я и ги понесе към брега със стряскаща скорост. Двамата се вкопчиха в бордовете, без да знаят да се смеят ли, или да крещят, докато водата се носеше покрай тях.

Хоб надникна над борда и установи, че вече са почти до тръстиките. Ако не забавеха, щяха да се разбият в брега.

Разнесе се джафкащ смях, създанието ги пусна и завъртя огромното си тяло около лодката. Хоб надигна глава над дъските и се озова пред разумно черно око, разположено на муцуна, напомняща тюленова. Селкито се обърна по гръб, метна нещо в лодката и се потопи. Беше вързопче, увито в мушама.

— Сигурно е следващото указание — отбеляза Хоб и й го подаде.

— Благодаря ви, господин Смит. Ще го отворя, след като си поема дъх.

Двамата се засмяха. За миг Хейзъл заприлича на обикновено момиче от Здрач — но само за миг. Лодката вече се носеше между тръстиките.

— Намерихте ли нещо? — провикна се Татяна.

Хейзъл вдигна вързопчето.

— Еха! — писна Мей-Мей. — Колко вълнуващо!

— По-бързо! — намеси се Данте. — Другите отбори стигнаха до третото изпитание.

Хоб скочи от лодката и я издърпа през плитчините до каменистия бряг. Униформата и обувките му бяха съсипани, но поне си струваше. Цяла година занимания в Гръмкия гредоред нямаше да му донесат онова, което му осигури краткото, страховито пътешествие с лодката. Хейзъл Фереджин му повярва. Той обаче с почуда установи, че това не го радва колкото очакваше.

Принцесата и Мей-Мей се заеха да развият вързопчето, а Данте се надвеси над него, докато изливаше водата от обувките си.

— Гребеш като еднорък щраус.

— Щраусите нямат ръце, милорд.

— Знам, муирино — свъси се Данте. — Това му е смешното.

— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство. Шегите винаги стават по-смешни, ако има кой да ти ги обясни.

Татяна прихна. Данте отново го стисна за ръката и впи пръсти като орлови нокти.

— Що за нагло поведение. Ако служеше на моето семейство…

— Но не служи — чу се леден глас.

Данте се извъртя към Хейзъл.

— Какво казахте?

— Не служи на Дома Хайд — повтори тя хладно. — Господин Смит служи на Дома Фереджин. И ако не го пуснеш, ще се убедиш каква е разликата между двете.

Хоб беше смаян от преобразяването на Хейзъл. Не беше физическо — беше си същото албиносче с широка червена рокля, но едва сдържаният гняв, изписан на нежното й лице, определено бе смущаващ.

Данте го пусна.

— Със сигурност има разлика, Ваше Височество. Вашият дом гасне, докато моят никога не е бил по-могъщ. Родът Фереджин не се е проявявал с нищо особено през последните хиляда години. Всички освен вас го знаят. Онзи пожар погълна не само „Тифон“. Погълна и цялото ви проклето семейство.

— Какво общо пък има онзи кораб? — озадачи се Хейзъл.

— Попитайте вуйчо си — изсмя се Данте.

— Питам теб.

Младият граф разпери ръце, сякаш съжаляваше, задето трябва да сподели такава тъжна вест.

— Според слуховете лорд Фереджин е вложил цялото си състояние в кораба. Да загубиш собствените си пари, е нещастие, но той е загубил и парите на доста други хора.

Данте цъкна с език.

— Умните хора не слагат всички яйца в една кошница. Особено ако кошницата е пълна с барут.

— Не знам за какво говорите, но ако кажете и думичка повече против вуйчо ми, ще…

— Ще какво? — изсумтя Данте презрително. — Ще ме изпортите на императрицата?

Хейзъл пристъпи напред. Беглата усмивка не стигна до блесналите й червени заешки очи. Тя произнесе едва чуто:

— Не. Ще ви се иска да ви се размине само с това.

Самият Хоб също се съмняваше в мистичните сили на Фереджините, но не можеше да отрече, че по костите му пробяга ледена тръпка. Не беше се чувствал така от изпита сею, от мига, в който осъзна, че чеширският вълк го следи. Коя е тази Хейзъл?

Намду разсея напрежението.

— Искате ли все пак да разгледаме последното указание, или държите на препирнята? На мен лично един хомункул ще ми бъде от полза.

Хейзъл отмести очи от Данте, отвори плика и прочете указанието на глас.

Богиня подземна, в зимна утроба,

пленена лежи Покосителката в гроба.

Влез по средата на короната древна,

що се издига над могилата тревна.

Край Скалата на сфинкса и дъба разсечен —

ще я откриеш, където гарвани грачат.

— Страхотно — подметна Татяна.

Намду огледа Страшната гора.

— Къде е тази Скала на сфинкса?

Мей-Мей вече бе разгърнала картата.

— Не мога да я намеря.

Хейзъл сгъна листа и го пъхна в джоба на палтото си.

— Знам къде трябва да идем. Не е далеч.

Данте се изсмя.

— И откъде знаете, Ваше Височество?

— Била съм там и преди.

Мей-Мей я дръпна за лакътя.

— Нали преди казахте, че не сте стъпвали в Страшната гора?

— Така е.

С тези думи Хейзъл се обърна и тръгна на запад, скръстила ръце, за да се предпази от вятъра. Съотборниците й се спогледаха.

— Брей… — обади се Татяна. — Взе да става доста странно. Какво да правим?

— Да вървим след нея — сви рамене Мей-Мей. — Освен ако някой има по-добри предложения.

Групичката се проточи след Хейзъл, която вече имаше трийсетина метра преднина. Хоб нахлузи жвакащите си обувки и забеляза, че Зига отново върви след тях. Границата между безопасността на обекта и прекомерната натрапчивост вероятно бе тънка за телохранителите. Мракорката явно знаеше за селкито в лагуната, както и че създанието не е опасно. Може би бе стигнала до същото заключение и за Данте Хайд.

Въпреки страховитото си име и слава, Страшната гора се стори на Хоб по-скоро странна, отколкото истински опасна. Дворцовите лигли и мигльовците живееха в имения и палати — естествено бе да се чувстват неприятно навън. Хоб обаче бе отраснал в сурови земи. В сравнение със Стража планина Страшната гора беше като увеселителен парк — толкова дива, та да предложи някое и друго животно, но и достатъчно безопасна за разходките на лордовете и дамите.

Ала впечатленията му взеха да се променят, когато напуснаха откритите тревни поляни и поеха нагоре по тясна пътека сред хълмовете. Точно както в тунела, той усети някакво напрежение, сякаш гората ги наблюдаваше. Хейзъл напредваше целеустремено, без да обръща внимание на клоните и драките. Останалите обаче се движеха доста по-предпазливо.

— Дали има вълци тук? — попита Татяна и махна едно листо от рамото си. — Прилича ми на място, в което се въдят вълци.

— Да не би да ви е страх да не ви изяде нещо, лейди Кастил? — ухили се Данте.

— Би било същинска трагедия да умра преди Майския бал. Роклята ми е фантастична. Вие кого сте поканили, между другото?

— Хейзъл Фереджин, ако приеме.

Двамата се изсмяха.

— Шшш — скастри ги Намду.

Момчето подскачаше при всеки изпращял клон. Хоб искрено се забавляваше от това, докато си даде сметка, че може да го пратят за нови панталони за лорд Джейн, ако някоя сова се обади не навреме.

— Какво мислите за Покосителката в указанието? — прошепна Мей-Мей. — Така наричат Смъртта, нали? Не се нуждая от хомункул чак толкова. Семейството ми си има дяволчета.

— Толкова ли сте невежа? — обади се Данте. — Това е прякорът на Мина Четвърта. Историците я наричат Покосителката. Стровски не спира да дърдори за нея. Има хиляди гробници, пръснати из Импириум. Минавал съм с коня покрай една в Ийстмарч. Явно и тук има.

Това обяснение хич не успокои Намду, който докосна чело с жест, предпазващ го от злото.

— Говори се, че тя е най-ужасната!

Хоб с досада трябваше да признае, че е съгласен с Намду. В Северозапада хората много се страхуваха от Покосителката — белезите от жестокостите й още не бяха се заличили там. Цели области бяха необитаеми — почвата им бе превърната в отровна пепел. Според легендата владетелката била по-могъща дори от Мина Първа, а и далеч по-кръвожадна. Хауджите я наричаха Анкю — „Гладът“ — и не излизаха от колибите си по време на зимното слънцестоене, когато според мълвата духът й обикалял наоколо. Това, че някога са убили императрицата и са разпръснали останките й, изобщо не ги успокояваше. Хауджите настояваха, че Анкю не може да бъде истински убита. Един ден щяла да се върне досущ като мрачна комета, за да потърси възмездие.

— Това трябва да е Скалата на сфинкса — възкликна Мей-Мей.

Тя посочи гранитната плоча, стърчаща в една пролука между дърветата. Наистина напомняше смътно легнал лъв с човешка глава. Хейзъл се приближи и плъзна пръсти по повърхността й.

— Сега ни трябва дървото.

Намериха го на около трийсет метра от сфинкса — внушителен дъб, разцепен през средата от мълния. През пролуката Хоб съзря Хейзъл, която се катереше по една туфеста могила към следващата — увенчана с черни побити камъни. Два пъти бе се натъквал на подобни места в Стража планина, но така и не беше се приближил. Камъните изглеждаха зловещо като пръсти, протегнали се от подземния свят.

Той се обърна, за да потърси Зига. През дърветата отдолу прозираха руините и езерото. Ала от мракорката нямаше и следа.

Някаква птица се обади гърлено от близките клони. Хоб се обърна — Хейзъл стоеше насред пръстена от камъни. Тя се извърна бавно, отпусната, вглъбена. Останалите се събраха в основата на могилата, но никой не посмя да се качи горе. Дори самодоволното изражение на Данте бе се стопило и на лицето му бе се появил откровен страх.

Граа!

Гарван колкото котка, грачеше от близкия габър. Втора птица изпляска с криле и се присъедини към първата. Още три гарвана изграчиха от едно изсъхнало самодивско дърво.

Граа! Граа! Граа!

Върхът на хълма екна от дрезгавия птичи хор. Десетки черни силуети накацаха по околните клони и ги пронизаха с черните си като мъниста очи. Острите им клюнове се поклащаха, а птиците пърхаха с криле и не спираха да грачат.

Татяна прекрачи назад.

— Какво става?

Мей-Мей изпищя — един гарван се спусна и я перна. Групичката взе да отстъпва. Всички приклекнаха и покриха глави, тъй като все повече гарвани започнаха да пикират, профучавайки около тях. Никоя птица обаче не докосваше побитите камъни; не смееха дори да прелетят между тях. Хоб мерна Хейзъл. Беше посегнала към най-близкия до нея камък. Изкрещя й да не го докосва, но принцесата не го чу.

В мига, в който го допря, гарваните се разпищяха и се разлетяха сред дъжд от клонки и пера. Над гората се възцари неестествен покой. Хоб плувна в студена пот.

Никой не помръдваше. Хейзъл сякаш бе изпаднала в транс. Пръстите й не бяха се отделили от камъка, а от него се носеше жужене. Звукът бе едва доловим, но Хоб усещаше глухите вибрации, подобни на електрическо напрежение, които минаваха през скалите и почвата. Къде ли е Зига?

Той се обърна да я потърси и застина. Нещо беше приклекнало в сянката на разцепения дъб. За секунда се поддаде на внушението, че силуетът е просто част от дървото.

Ала той се раздвижи. Прокрадна се напред, промуши се под един клон и се изправи в целия си ръст. Все още беше в сянка, но личеше, че не е човек. Беше по-висок от хората. Обърна се и показа глава, окичена с очупени еленови рога.

Имаше кошмарна физиономия. С всяка предпазлива стъпка ставаше все по-отчетлива. Хоб различи чифт жълти бухалски очи на грубото лице с човешки и кози черти. Покритото със сплъстена козина здраво тяло се плъзна ужасяващо незабележимо нагоре по хълма. Никой от останалите не беше го усетил. Колкото до звяра, той явно се интересуваше само от Хейзъл. Не сваляше очи от нея, докато се прокрадваше към побитите камъни.

Това част от изпитанието ли е? Надали, рече си Хоб. Инстинктите му до един нашепваха, че нещата ужасно са се объркали. Това не беше игра.

Би дал всичко за вярната си боека. В момента обаче не разполагаше дори с джобно ножче. Наведе глава и съзря камък колкото юмрук на няколко стъпки от себе си. Тъкмо се наведе да го вземе, когато Намду забеляза човека елен и изкрещя.

Създанието нададе дрезгав вой и се спусна към Хейзъл, дращейки и с четирите си крайника. Всички с изключение на Хоб се пръснаха от пътя му. Около него ечаха писъците на другите, но той не можеше да избяга. Втурна се косо, стиснал камъка. Човекът елен го забеляза и оголи жълти зъби. Хоб запрати камъка по него и го улучи в скулата. Звярът се претърколи в мократа шума, стисна лице, но отново се изправи.

Хейзъл стоеше все така, долепила ръка до камъка, без да съзнава опасността. Хоб и създанието се носеха към нея. Хоб беше по-близо, но човекът елен бе по-бърз. Хоб прескочи корена пред себе си, заби крак в един дънер и се метна напред.

Сграбчи Хейзъл през кръста и я събори на земята. В същия миг нещо остро — може би нокти — разсече голата плът на тила му. Желязна хватка стегна прасеца му и го дръпна назад. Хоб взе да рита ожесточено, сграбчи един клон и се извърна, за да го забие в очите на човека елен. Не улучи, но разцепи челото му. Звярът отскочи назад и приклекна, сякаш се готвеше за скок. Бухалските му очи се стрелнаха над рамото на Хоб. Създанието изръмжа, обърна се и побягна на два крака между дърветата. Воят му огласи хълмовете.

Хоб се обърна, задъхан и окървавен. Зига бе се надвесила над Хейзъл.

— Къде беше? — кресна й той. — Задачата ти е да я пазиш.

Зига го погледна.

— Нямате представа каква е задачата ми, господин Смит. Съветвам ви да се опомните.

Агентката надигна принцесата да седне. Отделила се от камъка, Хейзъл примигна и огледа, замаяна, дърветата.

— Тя беше тук — прошепна тя. — Успях… да я чуя.

От дълбините на гората отново долетя вой. Зига вдигна Хейзъл като кукла.

— Време е да тръгваме, Ваше Височество — тя килна глава към Хоб. — Добре ли сте?

Той докосна кървавото петно под малката рана над ухото му.

— Не е сериозно.

Пукането на клон го накара да се обърне. Мей-Мей надзърташе плахо към Хейзъл. Останалите също бяха се върнали. Данте Хайд тутакси се отправи към свитъка, облегнат на един от камъните.

— Все още имаме някакъв шанс.

— Как може да мислиш за състезанието? — възмути се Татяна.

Пребледнялото й лице бе окаляно. По скъпите й одежди бяха полепнали листа и съчки, но тя сякаш не ги забелязваше. Не откъсваше очи от гората.

— Хейзъл можеше да загине.

Данте счупи печата на свитъка.

— Нищо й няма. Можем само да й се ядосваме. Ако не беше докоснала камъка, онова нещо нямаше да се появи. Може дори сама да го е извикала. Откачено момиче!

— Тръгвайте към шатрата — нареди Зига рязко.

— Не приемам нареждания от мракорци.

Зига сви рамене.

— Тогава стойте тук. Сигурна съм, че утре сутрин ще открият поне някаква част от тялото ви.

Данте хвърли смутен поглед към притъмнялото небе през преплетените клони на дърветата. В далечината пак се чу вой, последван от барабани. Той пъхна свитъка в джоба си и се спусна по пътя, по който бяха дошли, следван от Намду и Татяна. Мей-Мей тръгна със Зига и Хейзъл. Хоб вървеше последен, притиснал раната с ръка, без да изпуска дърветата от очи.

На половината път Хейзъл настоя да я пуснат на земята. Докато Данте препускаше напред с последния свитък, останалите напредваха бавно между руините. Хейзъл не беше пострадала, но явно не знаеше какво се е случило.

— Казахте „тя беше тук“ — промълви Мей-Мей тихичко. — Коя е „тя“?

— Моля? — рече Хейзъл. — Не знам какво съм казала. Зави ми се свят и реших, че може да припадна — тя погледна Хоб. — Защо кървите?

— Дреболия, Ваше Височество.

 

 

— Край камъните дебнеше някакво създание — каза Зига. — Господин Смит ви защити. Длъжници сме му.

Агентката му кимна едва забележимо. Беше безспорно признание… но на какво? На благодарност? На одобрение? Той така и не недоумяваше къде бе изчезнала, когато се появи човекът елен. Не беше проява на небрежност — съвсем не беше в стила й. Каква бе задачата й, ако не да защитава Хейзъл Фереджин? Дали пък е искала да провери как би постъпил Хоб пред лицето на опасността? Само дето беше безумие да излага на риск сигурността на принцесата по този начин. В момента обаче Хоб не можеше да намери по-добро обяснение.

И защо човекът елен се опита да нападне Хейзъл? Да не би да е нарушила някакво табу, докосвайки побитите камъни? И в такъв случай защо учителите бяха скрили указанието на толкова опасно място? А на какво се дължеше странното й поведение? Не беше само заради гробницата на Покосителката; бе започнала да се държи странно доста преди да стигнат до нея.

Хоб не можеше да отговори на почти нищо, но това бе първото свидетелство, че около Хейзъл Фереджин може би наистина има нещо необичайно, на което бе се натъкнал. Тъкмо от такива случки се интересуваха господин Бърк и госпожица Марлоу. Трябваше да изпрати доклад възможно най-скоро, без да пропусне и подробностите около спречкването между Нейно Височество и Данте Хайд. Ако думите на Данте бяха верни, избухването на „Тифон“ обричаше вуйчото на Хейзъл — ако не и целия й род — на финансов крах.

Отборът на Хейзъл се събра пред шатрата; повечето от другите ученици вече се хранеха. Хоб не се учуди, че разтревожената лейди Раша се втурна към Хейзъл. Онова, което го изненада, бе скованата официалност, с която го посрещна Оливейро.

— Господин Смит, бих искал да поговорим.

Той последва помощник-иконома с недоумение до група дървета далеч от останалите.

— Проблем ли има, сър?

Оливейро огледа дрехите му.

— Няма да коментирам външния ви вид, тъй като ми е ясно, че понякога на пажовете се падат по-мръсните задачи, но съм много притеснен от ужасното ви поведение.

Хоб примигна.

— Не разбирам.

— Един от лордовете се оплака.

Оливейро се обърна, поклони се на Данте Хайд и той излезе от шатрата.

— Съжалявам, че те злепоставям, Оливейро, но ми се стори уместно да те уведомя, че един от твоите хора се е държал зле.

„Не се поддавай на гнева.“

Хоб стисна ръце зад гърба си и впери очи пред себе си.

— Може ли да попитам какво съм сторил, та да ви обидя?

Данте се изсмя, изумен.

— Ето за това говоря, Оли! Този муирин не знае мястото си. Непрекъснато отговаря и прави остроумни забележки. Твърде си благ с тях!

Данте се завъртя небрежно и зашлеви силно Хоб през лицето. Той отстъпи крачка назад, бузата му пламна, а очите му се насълзиха. Погледна Оливейро, очаквайки да се намеси, но помощник-икономът бе забил мрачен поглед в обувките си. Данте избърса слюнката му от ръкавицата си, хвърли му поглед за миг, после отново замахна.

— Още един шамар ще му се отраз…

Главата му отскочи от крошето, което Хоб заби точно в носа му. Лордът залитна и падна, а Хоб се метна отгоре му. Пред очите му бе се спуснала червена завеса. В момента не беше дворцов паж или шпионин на Съдружието; беше издържалият сею хаудж, заклел се да почита четирите духа, чиито ликове красяха плътта му. Не му пукаше, че Данте Хайд е мехрун, нито че принадлежи към един от най-могъщите родове в Импириум. Никой не можеше да го удря просто така. По-скоро щеше да се прости с живота си, отколкото да търпи такива унижения.

Нечия здрава мишница се сключи около врата му, пресече притока му на въздух и го дръпна настрани. Докато се опитваше да се освободи, Хоб забеляза карабина на земята. Беше в хватката на някой от стражарите. Пред очите му трепкаха петънца. Щеше да загуби съзнание. Ушите му писнаха, но той все пак чу:

— Пуснете го.

Стражарят го пусна и Хоб се строполи на четири крака, взе да плюе и да кашля, и вдигна очи. Данте бе извадил сабята си. Беше пребледнял от ярост. Изплю кървава храчка и замахна с всичка сила към главата на Хоб.

Дзъннн!

Хоб отвори очи. Зига Фен стоеше между тях. Не можеше да си обясни как се е озовала тук толкова бързо. Агентката бе парирала удара със сабята с една от камите си.

— Разкарай се от пътя ми — изсъска Данте.

— Няма да позволя да нараните прислужник на Нейно Височество — отвърна тя.

В гласа й нямаше и следа от гняв или заплаха. Просто обясняваше положението.

— Той ме нападна! Посегателството на муирин върху мехрун се наказва със смърт.

— Само ако подадете жалба — отбеляза тя.

— Не ми е нужна жалба — кресна Данте. — Аз ще произнеса присъдата! Имам правото като един от Хайд.

Това не впечатли Зига.

— В случаите на нелоялност присъда произнася Божествената императрица. Една от привилегиите на рода Фереджин.

Данте избърса окървавения си нос.

— За какво говориш?

— За думите ви край езерото — отвърна Зига хладно.

— Ти беше на петдесет метра от нас — озъби й се той.

— Чух всичко идеално, милорд.

— Думата на Хайд срещу тази на някаква си наемница от Мракория? — рече Данте надменно. — Добре, да идем в съда.

Мей-Мей Хан пристъпи напред, стиснала малък уред, и натисна копчето отгоре. От колоната се разнесе гласът на Данте:

„Родът Фереджин не се е проявил с нищо особено в последните хиляда години. Всички освен вас го знаят. Онзи пожар не погълна само «Тифон». Погълна и цялото ви проклето семейство.“

Лицето на Данте посърна.

— Какво е това?

— Просто „глупава джунджурия от Работилницата“ — обяви Мей-Мей със задоволство.

— Още ли държите да упражните правата си, лорд Хайд? — попита Зига.

Данте се поколеба и хвърли поглед към съучениците си, които наблюдаваха случващото се от шатрата. После се намръщи гневно, обърна се отново към Зига и прибра сабята си.

— Не — измърмори той. — Просто стана недоразумение.

После изпепели Хоб с поглед, изтупа тревичките от палтото си и пое към зеления тунел, който извеждаше от Страшната гора. Сестра му Имоджин се спусна след него. Оливейро се правеше, че иска да потъне вдън земя. Намести копчетата на ръкавелите си и изпъна гръб.

— Господин Смит, това беше непростимо. Службата ви е прекратена. Вървете да опаковате багажа си.

Хейзъл се приближи, придружавана от лейди Раша.

— Няма да прави нищо такова — рече тя.

Оливейро се поклони.

— Ваше Височество, позволете да изразя несъгласието си. Това момче си позво…

Тонът на Хейзъл бе спокоен, но с отчетлива стоманена нотка.

— Родът ми няма да загуби един качествен прислужник заради грубиянщините на Данте Хайд. Ако има нещо непростимо, то е един мъж в разцвета на силите си да стои безучастно, докато пред него незаслужено бият момче.

Помощник-икономът зяпна, после затвори уста. Изглеждаше смаян, както и всички останали. Кое е това момиче и къде се е дянала Хейзъл Фереджин?

Господин Монтагю се покашля.

— Мисля, че дойде моментът да сложим край на днешния излет. Господин Оливейро, този младеж кърви и се нуждае от медицински грижи.

Зига помогна на Хоб да стане и извика стражаря, който бе го озаптил.

— Изпроводете го до двореца. Лорд Хайд може да дебне на края на тунела. Ако пажът пострада, ще ви държа лично отговорен.

Стражарят се поклони. Зига тръгна с тях и докосна леко Хоб по рамото.

— Кажете на лечителите да използват беладона.

— Защо? — попита Хоб. — Какво беше онова създание според вас?

— Не мога да кажа със сигурност, но възнамерявам да науча.

— Ще предам на лечителите — кимна Хоб. — И искам да ви благодаря, агент Фен. Щях да съм мъртъв, ако не бяхте се намесили.

Тя го погледна.

— Помогнахте на Нейно Височество. А аз помогнах на вас.

 

 

Час по-късно Хоб седеше на писалището си и потискаше поривите да разчопли шевовете си. Виктор — също доста пострадал — лежеше на леглото си и лекуваше травмите си от коридорното меле. Хоб още не беше му разказал за случилото се в Страшната гора; в момента на съквартиранта му не му беше до това. Двамата със Зеке бяха понесли тежка загуба — не бяха завършили дори първия етап. Зеке беше в лечебницата със сътресение на мозъка, така че Виктор трябваше да се справи сам с изпитанието в кухнята.

— Ще ме изядат — отбеляза той замислено. — Винаги съм знаел, че ще свърша като яхния.

— Никоя вещерица няма да те пипне — успокои го Хоб. — Нали са те подушили.

Утехата не подейства особено добре — Виктор се зае да подготви завещанието си. Хоб щеше да получи най-хубавите му ботуши. На вратата се почука — лекичко, едва ли не колебливо.

— Отворено е — обяви Виктор.

На прага застана Оливейро.

— Може ли да вляза? — попита.

— Разбира се, Оли — отвърна Виктор. — Тъкмо ще ми помогнеш да отмъкна пая. Помощник-икономът ще бъде идеалното прикритие.

— Трябва да поговоря с господин Смит.

Виктор го изгледа с неразбиране.

— Очаква се да изляза, така ли?

— Стой на място — нареди му Хоб. — Ако сте тук, за да ме уволните отново, давайте, сър. Няма нужда от официалности.

— Хм, съвсем не — рече помощник-икономът, явно смутен. — Дойдох да се извиня. Моментът беше напрегнат и действах според протокола, а не според съвестта си. Заслужих си упреците на Нейно Височество, особено предвид някои подробности, които научих впоследствие. Надявам се да ми простите.

Искреността му срази Хоб, дори го трогна. Вярно — решението му да не се намеси, когато Данте го удари, не биваше да го изненадва; все пак Оливейро цял живот бе се подчинявал на мехруните. Хоб стана, приближи се до него и стисна ръката му.

— Разбира се, сър. Не ви се сърдя.

Помощник-икономът бе видимо облекчен.

— Благодаря ви. Е, приятна вечер, господа.

Той хвърли поглед към Викторовата половина на стаята, осеяна със смачкани парчета хляб, чорапи и други части от снаряжението му.

— Препоръчително е да подредите малко.

— Какво става? — запита Виктор в мига, щом Оливейро излезе.

— Нищо — рече Хоб. — Убеден съм, че ще научиш и последната подробност.

— Предполагам, че е свързано с това…

Той посочи подутите кокалчета на Хоб и шевовете зад ухото му.

Преди Хоб да успее да отговори, на вратата отново се почука.

— Човек едно завещание не може да напише — изстена Виктор, надигна се от леглото и отвори. — Кой сте вие?

Отговори му младежки, подчертано официален глас.

— Това ли е домът на Хобсън Смит?

Хоб опита да види кой е, но съквартирантът му пречеше.

— За какво ви е? — попита Виктор подозрително.

— Имам съобщение.

— Дайте го.

— Имам нареждания да изчакам отговор — отвърна другият сухо.

— Чудесно — отвърна Виктор. — Настанете се удобно — и затръшна вратата в лицето му. — Напудрен сополанко. За какво те търси прислужник на Хайд?

Подаде на Хоб малък плик за писма, запечатан с черен восък. Той се досети какво има вътре още преди да го отвори.

Негово Превъзходителство Данте Уилем, Граф на Ийстмарч, наследник на Дом Хайд настоява за удовлетворение по повод нанесения му по-рано днес удар. Ще Ви очаква на скалите край Кучи ров в два часа утре сутринта. Муиринът има уверенията ни, че въпросът ще бъде решен без магия. Елате или си спечелете вечно презрение.

Хоб остави картичката.

— Какво става? — попита Виктор напрегнато.

— Имам покана. За дуел.

— Шегуваш се! — възкликна Виктор. — С кого? С оня пикльо отвън? Ще му издърпам ушите и ще го пратя да си върви. Надали има и десет години.

— Не е от паж. От Данте Хайд.

Усмивката на Виктор се изпари.

— Моля? — очите му отново се стрелнаха към кокалчетата на ръката му. — Хоб, моля те, не ми казвай, че си фраснал граф по брадичката.

— По-скоро в носа и зъбите.

Виктор се отпусна на леглото и се вторачи в Хоб с ужас, но със страхопочитание.

— Сериозно ли си направил такова нещо?

Хоб кимна. С негово разрешение Виктор прочете картичката два пъти, после я остави.

— Не разбирам. Благородниците не се дуелират с пажове. Не се обиждай, но ти дори не си мехрун, камо ли член на някой от Висшеродните домове. Дуелът с теб е под достойнството на Данте Хайд. Може просто да поръча да те обесят.

— Няма да подаде жалба.

— Защо?

Хоб предпочиташе да не навлиза в подробности.

— Хейзъл Фереджин се застъпи за мен. Ползвам се от нейната егида, но ако приема да се срещна с него на дуел…

— Ще може да ти отмъсти — довърши Виктор мрачно. — Е, ще уведомя този мишок отвън, че ще поемеш презрението с две бучки захар.

— Не — отсече Хоб и му препречи пътя. — В моя край предизвикателства не се отхвърлят. Никога. Иначе си обречен на подигравки до гроб.

— Вече не си в Здрач — разгорещи се Виктор. — А и не си някой лорд, та да се тръшкаш за семейната чест. Хората нехаят дори за имената на пажовете, камо ли дали някой от тях се е явил на дуел, или не.

— Не ме е страх от него.

— Значи освен всичко си и идиот — тросна му се Виктор. — Данте Хайд е психопат, Хоб. Не е някой грубиян в училище, а и това не е първият му дуел. Убивал е хора.

— Аз също — рече Хоб тихо.

— И така да е — рече Виктор колебливо, — това не е свада в Стража планина. Това е джентълменски дуел, а противникът ти е обучен от най-добрите фехтовачи в Импириум. Няма да издържиш и кихавица време.

— Тогава ти ще получиш най-хубавите ми ботуши. Само че ми е нужен секундант.

Виктор мигом се притесни.

— Никога не съм бил секундант в дуел. Не знам какво е нужно.

— Да започнем с това — кажи на вестителя, че ще ида на Кучи ров — предложи Хоб.

Съквартирантът му стисна устни.

— Решен си да го направиш, така ли?

Хоб кимна. Виктор въздъхна.

— Е, явно няма да се измъкна от секундантството. Имам само едно условие.

— Казвай.

— Да откраднеш пая.

Стиснаха си ръцете.