Виктория Айвярд
Стъкленият меч (8)

Осма глава

Краката на металния стол стържат по пода — единственият звук в квадратната килия. Оставям другия стол там, където лежи, преобърнат и очукан, след като е запратен в стената. Кал доста се е постарал да опустоши килията, преди да стигна тук, хвърлял е двата стола и една вече вдлъбната маса. Има една-единствена пролука в стената точно под прозореца, където се е ударил ъгълът на масата. Но мятането на мебели не ми върши работа. Вместо да си пилея енергията, аз я съхранявам и сядам в ъгъла на стаята. Кал крачи напред-назад пред прозореца повече като животно, отколкото като човек. Всяка частица от него копнее за огъня.

Килорн отдавна си е отишъл, тръгнал си е с новия си приятел, полковника.

А аз съм разобличена точно каквато съм — особено глупава риба, която постоянно захапва ту една, ту друга кукичка и никога не си взима поука. В сравнение с Двореца на Слънцето, Арчън и Кулата на костите обаче това си е направо ваканция, а полковникът е нищо в сравнение с кралицата или взвод екзекутори.

— Не е зле да седнеш — казвам на Кал, най-сетне уморена от ожесточената му напрегнатост. — Освен ако не смяташ да се измъкнеш, като протриеш пода с краката си?

Той се намръщва раздразнен, но все пак спира да се движи. Вместо да си придърпа стол, се обляга на стената в детински акт на непокорство.

— Започвам да мисля, че харесваш затворите — казва той, като лениво почуква с кокалчета по стената. — И че имаш ужасен вкус за мъжете.

Това ме жегва повече, отколкото ми се иска. Да, държах на Мейвън, държах на него далеч повече, отколкото искам да призная, а Килорн е най-близкият ми приятел. И двамата са изменници.

— И теб не те бива много да си избираш приятели — изстрелвам в отговор, но репликата отскача от него, без да го засегне. — И нямам — думите се разбъркват, излизайки от устата ми погрешни и надути — никакъв вкус за мъжете. Това няма нищо общо.

— Нищо — той се подсмихва, почти развеселен. — Кои бяха последните двама души, които ни заключиха в килия? — Когато не отвръщам засрамена, той упорито продължава: — Признай си го, трудно ти е да държиш сърцето и ума си разделени.

Изправям се толкова бързо, че столът пада назад и издрънчава на пода.

— Не се дръж, сякаш не си обичал Мейвън. Сякаш ти не остави твоето сърце да взема решения, когато ставаше дума за него.

— Той ми е брат! Разбира се, че бях сляп за него! Разбира се, че не мислех, че ще убие нашия… баща ни — гласът му пресеква при спомена, оставя ме да зърна отчаяното и сломено дете под фасадата на воин. — Допуснах грешки заради него. И — добавя тихо — допуснах грешки и заради теб.

Аз също. Най-лошата беше, когато сложих ръката си в неговата, когато му позволих да ме издърпа от спалнята ми в танц и спирала надолу. Позволих на Гвардията да убие невинни заради Кал, за да му попреча да отиде на война. Да го задържа близо до себе си.

Себичността ми имаше ужасна цена.

— Повече не можем да правим така. Да допускаме грешки по взаимна вина — прошепвам, като заобикалям това, което искам да кажа в действителност. Това, което се опитвам да си кажа вече от дни. Кал не е посока, която би трябвало да избирам или да искам. Кал е просто оръжие, нещо, което да използвам — или нещо, което другите да използват срещу мен. Трябва да се подготвя и за двете.

След един дълъг миг той кимва. Имам чувството, че ме вижда по същия начин.

Влагата в казармите се сляга, присъединява се към студа, който още се таи дълбоко в костите ми. При обичайни обстоятелства бих потреперила, но започвам да свиквам с това чувство. Предполагам, че би трябвало да свикна и да бъда сама.

Не на света, а тук, вътре. В сърцето си.

Част от мен иска да се изсмее на затрудненото ни положение. Отново съм заедно с Кал в килия, в очакване на онова, което ни готви съдбата. Но този път страхът ми е смекчен от гняв. Не Мейвън, а полковникът е този, който ще дойде да злорадства, и съм ужасно благодарна за това. Подмятанията на Мейвън не са нещо, което искам да преживея някога повече. Дори мисълта за него ми причинява болка.

Кулата на костите беше мрачна, пуста, по-дълбок затвор от този. Мейвън се открояваше рязко с бледа кожа, с блеснали очи, с ръце, посягащи да уловят моите. В отровения спомен те потрепват между меки пръсти и наръфани нокти. И двете искат да пролеят кръвта ми.

Веднъж ти казах да скриеш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Това бяха последните му думи към мен, преди да ни осъди на екзекуция. Ще ми се съветът да не беше толкова добър.

Бавно издишвам и се надявам да изхвърля спомените заедно с дъха си. Не се получава.

— В такъв случай какво да правим по въпроса, генерал Калоре? — питам и соча към четирите стени, които ни държат в плен. Сега мога да видя леките очертания в ъглите, квадратните каменни блокове, малко по-тъмни от останалите, закрепени право в плоскостите на стените.

След един дълъг миг Кал се изтръгва от мислите, точно толкова мъчителни като моите. Благодарен за разсейването, бързо изправя другия стол и го избутва в един ъгъл. Изправя се, като едва не си трясва главата в тавана, и прокарва ръка по Безмълвния камък. Той е по-опасен за нас, отколкото каквото и да е на този остров, по-пагубен от всяко оръжие.

— Кълна се в цветовете си, как са се докопали до това? — промърморва той; пръстите му се опитват да намерят ръб. Но камъкът е равен, съвършено вграден. Скача обратно долу с въздишка и се обръща с лице към прозореца за наблюдение. — Най-добрият ни шанс е да счупим стъклото. Няма как да се промъкнем около тези тук вътре.

— Въпреки това е по-слабо — казвам, загледана в Безмълвния камък. Кал отвръща на погледа ми. — В Кулата на костите имах чувството, че се задушавам. Това не е и наполовина толкова зле.

Кал свива рамене:

— Тук няма толкова много каменни блокове. Но все пак достатъчно.

— Откраднати?

— Сигурно. Има само ограничено количество Безмълвен камък и само правителството може да го използва — по очевидни причини.

— Вярно е… в Норта.

Той накланя глава, озадачен.

— Мислиш, че тези са донесени отнякъде другаде?

— Отвсякъде пристигат контрабандни товари. Пиемонт, Езерните земи, също и други места. И не си ли виждал никакви войници тук, долу? Униформите им?

Той поклаща глава:

— Не. Не и откакто онзи кучи син с червеното око ме доведе вчера.

— Наричат го „полковника“ и е баща на Фарли.

— Бих й съчувствал, но моето семейство е безкрайно по-лошо.

Засмивам се подигравателно, почти развеселена:

— Те са езерняци, Кал. Фарли и полковникът и всичките му войници. Което означава, че там, откъдето дойдоха, има още.

Объркване замъглява лицето му:

— Това… това не може да бъде. Видях с очите си бойните позиции; няма как да се мине през тях — поглежда ръцете си, разсеяно чертаейки карта във въздуха. На мен ми се струва безсмислено, но той я познава отблизо. — По двата бряга на езерата има блокади; за Задушливите земи не може изобщо да става и дума. Да придвижваш стоки и запаси, е едно, но не и хора, не и в такъв голям мащаб. Ще трябва да имат криле, за да преминат от другата страна.

Дъхът ми нахлува навътре така бързо, както осъзнаването. Бетонният двор, огромният хангар в края на базата, широкият път, който не водеше наникъде.

Не път.

Писта.

— Мисля, че имат.

За моя изненада широка, искрена усмивка разцъфва върху лицето на Кал. Той се обръща към прозореца, надзърта навън към празния коридор.

— От обноските им може още много да се желае, но „Алената гвардия“ ще създаде на брат ми много главоболия.

И тогава аз също започвам да се усмихвам. Ако полковникът се отнася по този начин с така наречените си съюзници, много бих искала да видя какво причинява на враговете си.

 

 

Времето за вечеря идва и отминава, белязано само от посивял стар езерняк, който донася табла с храна. Той прави знак на двама ни да се дръпнем назад и да се обърнем с лице към далечната стена, за да може да плъзне подноса през един процеп във вратата. Никой от нас не реагира: упорито оставаме на мястото си до прозореца. След дълго стоическо чакане той се отдалечава с резки гневни крачки и изяжда ухилено вечерята ни. Това не ме смущава ни най-малко. Израснах, гладувайки. Мога да издържа няколко часа без ядене. Кал, от друга страна, пребледнява, когато храната се отдалечава бавно; очите му проследяват блюдото със сива риба.

— Ако си искал да ядеш, трябваше да ми кажеш — промърморвам и сядам отново на мястото си. — Няма полза от теб, ако умираш от глад.

— Така се предполага да мислят — отвръща той с леко пламъче, проблясващо в погледа му. — Предполагам, че ще припадна след закуска утре, и ще видя колко добре ще се отрази на техните лекари един юмручен удар.

В най-добрия случай планът е несигурен и аз сбърчвам отвратено нос.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не — казвам нацупено.

— И аз така си помислих.

— Хм.

Безмълвният камък има странно въздействие върху двама ни. Като ни отнема това, на което разчитаме най-много — способностите ни, килията ни принуждава да се превърнем в някого другиго. За Кал това означава да е по-находчив, по-пресметлив. Не може да се осланя на създаването на адски огньове, така че вместо това се обръща към ума си. Макар че, ако се съди по идеята за припадането, не е от най-умните и находчивите.

Промяната в мен не е толкова очевидна. В края на краищата аз съм живяла седемнайсет години в мълчание, без да знам каква мощ се спотайва в мен. Сега си спомням отново онова момиче, безсърдечното, себично момиче, което беше готово да стори всичко, за да спаси собствената си кожа. Ако езернякът се върне с нов поднос, по-добре да е готов да почувства ръцете ми около гърлото си, и ако успеем да се измъкнем от тази килия, мълнията ми в костите си.

— Джулиан е жив — не знам откъде идват думите, но внезапно те увисват във въздуха, крехки като снежинки.

Кал рязко вдига глава с внезапно блеснали очи. Вероятността вуйчо му все още да диша, го ободрява почти толкова, колкото свободата.

— Кой ти каза?

— Полковникът.

Сега е ред на Кал да промърмори едно: „Хм“.

— Мисля, че му вярвам — това ми спечелва презрителен поглед, но аз упорствам: — Полковникът мисли, че Джулиан е бил част от капана на Мейвън, поредният Сребърен, който да ме предаде. Затова не вярва в списъка.

Кал кимва с отнесен поглед.

— Онези като теб.

— Фарли ги нарича — нарича нас — новокръвни.

— Е — въздъхва той, — ще ги наричат единствено „мъртви“, ако не се измъкнеш скоро оттук. Мейвън ще ги излови всичките.

Грубо, но вярно.

— За отмъщение ли?

За моя изненада Кал поклаща глава:

— Той е нов крал, наследил убит баща. Не е най-подходящата отправна точка, от която да започне царуването си. Висшите династии, особено Самос и Айрал, с готовност ще се възползват от всеки шанс да го отслабят. А откриването на новокръвните, след като публично те разобличи, със сигурност ще постигне това.

Макар че Кал е отгледан да бъде войник, обучаван в казармите на истинска война, той е роден също и да бъде крал. Може и да не е толкова лукав и хитър като Мейвън, но разбира от държавни дела по-добре от повечето хора.

— Следователно всеки, когото спасим, ще го нарани не само на бойното поле, но и на трона.

Той се подсмихва криво и обляга глава на стената:

— Доста често си служиш с това „ние“.

— Това смущава ли те? — питам, опипвайки почвата. Ако успея да привлека Кал да издирва новокръвните заедно с мен, всъщност може и да имаме шанс да изпреварим Мейвън.

Едно мускулче на бузата му се присвива: единственият признак за нерешителността му. Не успява да отговори, преди вече познатото маршируване на ботуши да го прекъсне. Кал изпъшква полугласно, подразнен от завръщането на полковника. Когато понечва да се надигне, ръката ми се изстрелва и го бута обратно на мястото му.

— Не му ставай на крака — промърморвам, облегната назад в собствения си стол.

Кал се подчинява и се отпуска с ръце, скръстени върху широките му гърди. Сега, вместо да удря по прозореца и да мята маси по стените, той има стоически, спокоен вид като канара от плът, която дебне да размаже онзи, който се приближи твърде много. Само да можеше. Ако не беше Безмълвният камък, той щеше да е бушуващ огнен ад, по-изгарящ и по-ярък от слънцето. А аз щях да съм буря. Вместо това силите ни са сведени само до костите, до двама тийнейджъри, роптаещи в клетка.

Полагам всички усилия да не помръдвам, когато полковникът се появява на прозореца. Не искам да му доставям удовлетворението от гнева си, но когато до рамото му се появява Килорн със студено и сурово изражение, тялото ми подскача рязко. Сега е ред на Кал да ме възпре: ръката му притиска леко бедрото ми, за да ме задържи на мястото ми.

Полковникът се взира за миг, сякаш запаметява гледката на пленените принц и Мълниеносно момиче. Завладява ме порив да се изплюя върху изцапаното с кръв стъкло, но се въздържам. После той се извръща от нас, сочейки с дълги, закривени пръсти. Те потрепват веднъж, два пъти, правят знак на някого да пристъпи напред. Или да бъде изведен напред.

Тя се бори като лъв и принуждава телохранителите на полковника да я повдигнат от земята. Юмрукът на Фарли улучва един от тях в челюстта, той се просва и изпуска ръката й. Тя блъсва другия в стената на прохода, смачква врата му между лакътя си и прозореца на друга килия. Ударите й са свирепи, целящи да нанесат възможно най-голяма вреда, и виждам как по похитителите й вече разцъфват пурпурни синини. Но телохранителите внимават да не я наранят, полагат всички усилия просто да я обуздаят.

Заповеди на полковника, предполагам. Готов е да хвърли дъщеря си в килия, но не и да й остави синини.

За мое слисване Килорн не бездейства. Когато телохранителите я притискат към една стена, всеки — притиснал по едно рамо и един крак, полковникът прави знак на рибаря. С треперещи ръце той измъква матово сива кутия. Вътре проблясват спринцовки.

Не чувам гласа й през стъклото, но е лесно да чета по устните й. Не. Недейте.

— Килорн, спри! — Изведнъж прозорецът става студен и гладък под ръката ми. Удрям по него, опитвам се да привлека вниманието му. — Килорн!

Но вместо да слуша, той изправя рамене, обръща се с гръб, така че не виждам лицето му. Полковникът прави обратното, взира се в мен вместо в спринцовката, потъваща във врата на дъщеря му. В здравото му око потрепва нещо странно — разкаяние може би? Не, това не е човек, който храни съмнения. Той ще направи каквото трябва, на когото трябва.

Килорн се отдръпва, след като е извършил деянието, празната спринцовка е остра в ръката му. Чака, гледа как Фарли се мята да се отскубне от похитителите си. Но движенията й се забавят, а клепачите й увисват, когато опиатите започват да действат. Накрая се свлича върху пазачите езерняци в безсъзнание и те я завличат в килията срещу моята. Оставят я на пода, преди да заключат вратата, затварят Фарли точно като Кал, точно като мен.

Когато нейната врата се затръшва, моята се отваря с щракване.

— Обзавеждането ли сменяте? — пита полковникът с презрително сумтене и оглежда вдлъбнатата маса, докато влиза. Килорн го следва, прибира кутията със спринцовки обратно в палтото си предупредително. За теб, ако нарушиш правилата. Избягва погледа ми, суети се с кутията, докато вратата се заключва зад тях, оставяйки двамата пазачи да охраняват коридора от другата страна.

Кал гледа кръвнишки от мястото си, изражението му е убийствено. Не се съмнявам, че мисли за всички начини, по които би могъл да убие полковника и които ще са най-болезнени. Полковникът също знае това и измъква къс, но смъртоносен пистолет от кобура си. Оръжието виси отпуснато в ръката му като навита на кълбо змия, дебнеща да нападне.

— Моля, седнете, госпожице Бароу — казва той, посочвайки с пистолета.

Да се подчиня на заповедта му, ми се струва все едно да се предам, но нямам друг избор. Сядам на мястото си, оставям Килорн и полковника да стоят над нас. Ако не са пистолетът и пазачите в коридора, които наблюдават внимателно, може и да имаме шанс. Полковникът е висок, но по-стар и ръцете на Кал лесно ще се сключат около гърлото му. Би трябвало самата аз да нападна Килорн, като разчитам на знанието си за все още зарастващите му рани, за да поваля предателя. Но щом ги надвием, вратата все така ще е заключена, пазачите — все още наблюдаващи. Схватката ни няма да постигне абсолютно нищо.

Полковникът се ухилва самодоволно, сякаш чете мислите ми.

— По-добре си остани на стола.

— Трябва ви пистолет, за да накарате две деца да се държат прилично? — подхвърлям му подигравателно, наклонила брадичка към пистолета в ръката му. На земята няма жива душа, която би дръзнала да нарече Кал „дете“ дори и без способностите му. Дори само военното му обучение го прави смъртоносен — нещо, което полковникът знае достатъчно добре.

Той пренебрегва оскърблението и застива пред мен, така че кървавото му око се забива в моите очи.

— Знаеш ли, имаш късмет, че съм напредничав човек. Няма много хора, които биха го оставили жив — кимва към Кал, преди да се нахвърли обратно на мен, — и има доста, които биха убили и теб.

Хвърлям поглед към Килорн, надявам се да осъзнае на чия страна е. Той се върти неспокойно като малко момче. Ако отново бяхме деца, все още еднакво високи, щях да го ударя с юмрук право в стомаха.

— Не ме държите тук заради удоволствието от компанията ми — казва Кал и прекъсва рязко драматичното излияние на полковника. — Така че за какво ще ме размените?

Реакцията на полковника е единственото потвърждение, което ми е нужно. Челюстта му се свива, стяга се гневно. Искал е самият той да каже думите, но Кал му е отнел възможността.

— Размяна — промърморвам, макар че прозвучава повече като съскане. — Ще размените едно от най-добрите оръжия, с които разполагате? Толкова ли сте глупави?

— Недостатъчно глупави, за да мислим, че ще се бие за нас — отвръща полковникът. — Не, тази глупава надежда оставям на теб, Мълниеносно момиче.

Не захапвай стръвта. Той точно това иска. И въпреки това имам нужда от цялото си самообладание, за да се взра право напред и да не поглеждам Кал. Честно казано, не знам на кого е верен или за кого се бие. Знам единствено срещу кого е готов да се бие — Мейвън. Някои биха помислили, че това го поставя на същата страна като нас. Но аз знам по-добре. Животът и войната не са толкова прости.

— Много добре, полковник Фарли — той трепва, когато си послужвам с фамилното му име. Обръща леко глава, но устоява на порива да погледне назад към дъщеря си, лежаща в безсъзнание в килията си. Там има болка, отбелязвам и съхранявам наблюдението за по-късна употреба.

Но полковникът реагира подобаващо на острото ми подмятане.

— Кралят предложи сделка — казва той, думите му натискат като нож, който всеки момент ще пусне кръв. — В замяна за прогонения принц крал Мейвън се съгласи да възстанови обичайната възраст за задължителна военна служба. Обратно на осемнайсет вместо на петнайсетгодишна възраст — той свежда очи, гласът му се снижава заедно с тях. За един кратък, несигурен миг зървам бащата под жестоката външност. Умът му се залутва към децата, изпратени да умрат. — Добра сделка.

— Твърде добра — казвам бързо с тон, достатъчно суров и убедителен, за да скрия страха отдолу. — Мейвън никога няма да зачете такава размяна. Никога.

От лявата ми страна Кал издишва бавно. Събира ръце с вдигнати и долепени пръсти, показва множеството порязвания и синини, с които се е сдобил през последните няколко дни. Те потрепват в конвулсии последователно, един след друг. Отвличане на вниманието от истината, която се опитва да избегне, каквато и да е тя.

— Но вие нямате избор — казва Кал, ръцете му най-сетне застиват неподвижно. — Отказването на сделката обрича на гибел всички тях.

Полковникът кимва:

— Наистина. Не губи кураж, Тиберий. Смъртта ти ще спаси хиляди невинни деца. Те са единствената причина, поради която още дишаш.

Хиляди. Те със сигурност струват колкото Кал, безспорно. Но дълбоко в сърцето си, в коварната, студена част от себе си започвам да осъзнавам всичко прекалено добре, нещо от мен не е съгласно. Кал е боец, предводител, убиец, ловец. И вие имате нужда от него.

В повече от едно отношение.

Нещо проблясва в погледа на Кал. Знам, че ако не беше Безмълвният камък, ръцете му щяха да се разтресат от пламък. Той се навежда леко напред, устните му се отдръпват назад, оголват равните му, бели зъби. Гримасата е толкова агресивна и животинска, че очаквам да видя хищни зъби.

— Аз съм вашият законен крал с вековно Сребърно потекло — отвръща, кипящ от гняв. — Единствената причина, поради която вие още дишате, е защото не мога да изгоря кислорода от тази стая.

Никога не съм чувала подобна заплаха от Кал, толкова първична и груба, че прерязва вътрешностите ми. А полковникът, обикновено спокоен и невъзмутим, също я усеща. Дръпва се назад твърде бързо, като едва не се препъва в Килорн. Подобно на Фарли, той е смутен от страха си. За момент цветът на лицето му става същият като на кървавото му око, прави го да изглежда като домат с човешки крайници. Но полковникът е направен от по-суров материал и прогонва страха си в един-единствен, овладян миг. Приглажда назад бяло русата си коса, сплесква я към черепа си и прибира пистолета си в кобура с доволна въздишка.

— Лодката Ви тръгва тази нощ, Ваше кралско Височество — казва той с изпукване на врата. — Съветвам Ви да се сбогувате с госпожица Бароу. Съмнявам се, че ще я видите отново.

Ръката ми се сключва около седалката на стола ми, впива се в студения, груб метал. Само ако името ми беше Еванджелин Самос. Тогава щях да увивам този стол около гърлото на полковника, докато усети вкус на желязо и кръвта нахлуе и в двете му очи.

— А Мер?

Дори сега, на косъм от собствената си смъртна присъда, как може Кал да е достатъчно глупав, че да се безпокои за мен?

— Ще бъде наблюдавана — намесва се Килорн, проговорил за пръв път, откакто влезе в клетката ми. Гласът му потрепва, както и би трябвало. Страхливецът има всички основания да се бои, включително и от мен. — Охранявана. Но не и наранена.

По лицето на полковника светкавично преминава гримаса на неприязън. Предполагам, че той също ме иска мъртва. Не знам кой би могъл да оспори решенията му. Мистериозните хора от Командването на Фарли може би, които и да са те.

— Така ли ще постъпвате с хора като мен? — процеждам, чувствайки как се надигам от мястото си. — Новокръвните? Това ли ще е следващото — да доведете Шейд тук, долу, и да го затворите в клетка като някакъв домашен любимец? Докато се научим да се подчиняваме?

— Това зависи от него — отвръща полковникът с равен тон, всяка дума е като хладнокръвен ритник в стомаха. — Той е добър войник. Досега. Точно като твоя приятел — добавя и полага едната си длан върху рамото на Килорн. Излъчва бащинска гордост, нещо, без което Килорн отдавна живее. След толкова време като сирак сигурно дори такъв ужасен баща като полковника го кара да се чувства добре. — Без него никога нямаше да имам оправданието или възможността да те заключа.

Мога само да гледам кръвнишки Килорн и да се надявам, че погледът ми го наранява толкова много, колкото той нарани мен.

— Колко ли горд трябва да си.

— Още не — отвръща рибарят.

Ако не бяха годините ни в Подпорите, многото ни часове, в които крадяхме и се промъквахме като улични плъхове, никога нямаше да го видя. Но Килорн е лесен за разгадаване поне за мен. Когато накланя тяло, едновременно извива гръб и присвива бедра, ми се струва естествено. Но няма нищо естествено в онова, което се опитва да направи. Долният край на жакета му провисва и очертава кутията със спринцовките. Тя се изплъзва опасно, свлича се между плата и корема му все по-бързо и по-бързо.

— О… — изрича той задавено, измъква се от хватката на полковника, когато кутията отскача и се изтръгва. Отваря се рязко във въздуха и докато пада, от нея се посипват игли. Те се удрят в пода, разбиват се и разливат течност по пръстите на краката ни. Повечето хора биха помислили, че всичките са счупени, но зоркият ми поглед забелязва една все още непокътната спринцовка, полускрита от присвиващия се юмрук на Килорн.

— Мътните да го вземат, момче — казва полковникът и се навежда, без да мисли. Посяга към кутията, надява се да спаси нещо, но вместо това във врата му се забива игла.

Изненадата от ставащото дава на Килорн секундата, която му е нужна, за да изпразни спринцовката във вените на полковника. Подобно на Фарли той се бори, удря силно Килорн през лицето, който полита и се блъсва в далечната стена.

Преди полковникът да успее да направи дори стъпка повече, Кал скача рязко от стола си и го запраща към наблюдателния прозорец. Войниците езерняци гледат безпомощно от другата страна на стъклото с готови, но безполезни оръжия. Знаят, че не могат да отворят вратата. Не могат да рискуват да пуснат чудовищата от клетката им.

Съчетанието от опиатите и инертната тежест на Кал просва полковника в безсъзнание. Той се свлича надолу по прозореца, коленете му омекват и се подгъват под тялото и мъжът рухва в много непристойна купчинка. Със затворени очи има далеч по-малко заплашителен вид. Дори нормален.

— Оу — чува се откъм стената, където стои Килорн, разтриващ бузата си. Упоен или не, полковникът умее да удря доста злобно. Вече е започнала да се оформя синина. Без да мисля, пристъпвам бързо към него. — Няма нищо, Мер, не се тревожи…

Но аз не идвам да го утешавам. Юмрукът ми се блъсва в отсрещната буза, кокалчетата ми се удрят в кост. Той надава вой, полита от инерцията на юмручния ми удар, като едва не изгубва равновесие напълно.

Пренебрегвам болката в юмрука си, потривам ръце.

— Сега си еднакъв и от двете страни — а после го прегръщам, сключвам ръце около корема му. Той трепва в очакване на още болка, но скоро се отпуска под докосването ми.

— Така или иначе, щяха да те хванат тук, долу. Сметнах, че ще съм по-полезен, ако не съм в съседната килия — той въздиша тежко. — Казах ти да ми се довериш. Защо не повярва?

Нямам отговор за това.

На прозореца за наблюдение Кал въздиша гласно и привлича вниманието ни обратно към настоящата задача.

— Не мога да оспоря смелостта ти, но този план простира ли се много по-далеч от това да изпееш приспивна песничка на тази отрепка? — той побутва с крак тялото на полковника, докато в същото време рязко насочва пръст към прозореца, сочейки пазачите, които все още ни наблюдават.

— Само защото не мога да чета, не значи, че съм глупав — казва Килорн с остра нотка в гласа. — Наблюдавайте прозореца. Трябва да се случи вече всяка секунда.

Десет секунди, за да сме точни. Взираме се в продължение точно на десет секунди, преди с примигване да се появи познат силует. Шейд, изглеждащ много по-добре от брата, когото видях в лечебницата едва тази сутрин. Стои на крака без чужда помощ, с шина на ранения си крак и само бинтове около рамото. Размахва бастуна си като тояга, цапардосва и двамата пазачи, преди да успеят да осъзнаят какво става. Те се свличат на пода като чували с чукове с глупави изражения на лицата.

Ключалката на килията се отключва с весело ехо и Кал се озовава до вратата в миг, отваряйки я рязко. Пристъпва навън във въздуха на прохода, диша дълбоко. Следвам го светкавично и въздъхвам гласно, когато тежестта на Безмълвния камък се свлича. Ухилено придърпвам искрите към пръстите си, гледам ги как пукат и се разклоняват по кожата ми.

— Липсвахте ми — промърморвам на най-скъпите си приятели.

— Странна птица си ти, Мълниеносно момиче.

За моя изненада Фарли се обляга на отворената врата на килията си, истинско олицетворение на спокойствието. Изобщо не изглежда засегната от опиатите — ако изобщо са й се отразили по някакъв начин.

— Ползата от сприятеляването със сестрите — казва Килорн, блъсвайки се в рамото ми. — Една хубава усмивка беше всичко, което бе нужно, за да отвлека вниманието на Лена и да пъхна нещо безобидно в кутията.

— Направо ще е съкрушена да открие, че си изчезнал — отвръща Фарли, присвила устни в нещо подобно на нацупена гримаса. — Горкото момиче.

Килорн само изпухтява презрително. Очите му се стрелват към мен.

— Това не е мой проблем.

— И сега? — пита Кал: войникът в него взема връх. Раменете му се напрягат, твърди под излинелите му дрехи, и той обръща врат напред и встрани, за да държи под око всеки ъгъл на прохода.

В отговор Шейд изпъва ръка с длан, насочена към тавана.

— Сега скачаме — казва той.

Аз първа слагам длан върху ръката му, хващам се здраво. Дори и да не мога да имам доверие на Килорн, Кал или когото и да е друг, мога да имам доверие в способността. В силата. В мощта. С огъня на Кал, моята буря и бързината на Шейд нищо и никой не може да ни докосне.

Докато сме заедно, никога повече няма да преживея попадане в затвор.