Виктория Айвярд
Стъкленият меч (6)

Шеста глава

По-голямата част от храната е постна и безвкусна — сива овесена каша и възтопла вода. Само рибата я бива — треска, донесена направо от морето. Има дъх на сол и океан точно както въздуха. Килорн гледа удивено рибата, чуди се лениво какви ли мрежи използва Гвардията. Ние сме в мрежа, идиот такъв, иска ми се да изкрещя, но столовата не е място за такива думи. Тук също има езерняци със стоически вид в тъмносините си униформи. Докато облечените в червени униформи членове на Гвардията се хранят заедно с останалите бегълци, езерняците никога не сядат, постоянно обхождат наоколо. Напомнят ми за офицерите от Сигурността и изпитвам позната мразовита тръпка. Тък не е толкова различен от Арчън. Отделни фракции се състезават кой да поеме контрола, а аз съм точно в средата. А Килорн, моят приятел, най-старият ми приятел, може и да не вярва, че това е опасно. Или по-лошо — може би разбира и не го е грижа.

Мълчанието ми продължава, нарушавано само от равномерни хапки риба. Те ме наблюдават внимателно, както са инструктирани. Мама, татко, Килорн, Гиза — всички се преструват, че не са се вторачили в мен, и преструвката им се проваля. Момчетата ги няма, все още са до леглото на Шейд. Подобно на мен, те го смятаха за мъртъв и наваксват изгубеното време.

— И така, как попаднахте тук? — думите засядат в устата ми, но ги заставям да излязат. По-добре аз да задавам въпросите, преди те да започнат да ги задават на мен.

— Лодка — казва татко навъсено, докато шумно сърба лъжица овесена каша. Засмива се на шегата си, доволен от себе си. Усмихвам се леко, за да му угодя.

Мама го смушква, цъка раздразнено с език.

— Знаеш какво иска да каже тя, Даниел.

— Не съм глупак — той изсумтява, натъпкал в устата си още една лъжица. — Преди два дни около полунощ Шейд цъфна на верандата. Искам да кажа наистина цъфна — прави жест с ръце, щрака с пръсти. — Знаеш за това, нали?

— Да.

— Едва не докара инфаркт на всички ни, като само с едно „пук“ се появи ей така, изведнъж, ами… жив.

— Мога да си представя — промърморвам, спомнила си как реагирах самата аз, когато видях Шейд отново. Помислих си, че и двамата сме мъртви на някакво място, далече отвъд тази лудост. Но подобно на мен Шейд просто се беше превърнал в някого другиго — в нещо друго — за да оцелее.

Татко продължава, вече набрал скорост — буквално. Количката му се поклаща напред-назад на скърцащите си колела, движи се в ритъма на бурните му жестове.

— Е, след като майка ти спря да плаче над него, той се залови за работа. Започна да мята разни неща в една торба. Безполезни неща. Знамето от верандата, снимките, кутията ти с писмата. Нямаше логика наистина, но е трудно да питаш за каквото и да е един син, възкръснал от мъртвите. Когато каза, че трябвало да тръгваме веднага, незабавно, ми стана ясно, че не се шегува. Така че тръгнахме.

— Ами вечерният час? — мисълта за Мерките още се забива остро в ума ми като гвоздей в кожата ми. Как бих могла да ги забравя, когато бях принудена лично да ги обявя? — Можеха да ви убият!

— Имахме Шейд и неговото… неговото… — татко се мъчи да намери правилната дума и отново жестикулира.

Гиза завърта очи, отегчена от странното кривене на баща ни:

— Той го нарича „скачане“, забрави ли?

— Това е — той кимва. — Шейд ни прехвърли със скок покрай патрулите и ни въведе в гората. Оттам отидохме до реката и една лодка. Още позволяват нощем да се прекарва товар, разбираш ли, така че накрая се оказахме седнали в щайга за ябълки за кой знае колко време.

Мама се присвива ужасено при спомена:

— Гнили ябълки — добавя тя. Гиза се изкикотва леко. Татко почти се усмихва. За момент сивата овесена каша се превръща в зле сготвената яхния на мама, бетонните стени се преобразяват в грубо издялано дърво и семейство Бароу вечеря. Това отново е домът ми и аз съм просто Мер.

Оставям секундите да се нижат, слушам и се усмихвам. Мама бъбри за незначителни неща, за да не ми се налага да говоря, оставя ме да се храня на спокойствие. Дори прогонва втренчените погледи на хората в столовата, като посреща всеки взор, насочил се случайно в моята посока, с кръвнишко изражение, което познавам от личен опит. Гиза също играе ролята си, отвлича вниманието на Килорн с новини за Подпорите. Той слуша съсредоточено, а тя хапе устна, доволна от вниманието му. Предполагам, че лекото й увлечение още не е отшумяло. Така остава само татко, който унесено поглъща втората си купичка овесена каша. Взира се в мен над ръба на купата си и зървам мъжа, какъвто е бил някога. Висок, силен, горд войник, човек, когото едва си спомням, толкова далече от това, което е сега. Но подобно на мен, подобно на Шейд, подобно на Гвардията татко не е съсипаното, глуповато създание, на каквото прилича. Въпреки инвалидната количка, липсващия крак, и щракащото приспособление в гърдите си все пак той е видял повече битки и е оцелял по-дълго от повечето хора. Изгуби крака и белия си дроб само три месеца преди окончателното си уволнение след близо двайсет години задължителна военна служба. Колко хора стигат толкова далече?

Изглеждаме слаби, защото така искаме. Може би тези думи изобщо не са на Шейд, а на баща ни. Макар че току-що овладях собствената си сила, той крие своята, откакто се прибра у дома. Спомням си това, което каза снощи, полускрито в сънищата. Знам какво е да убиеш някого. Определено не се съмнявам в това.

Странно, именно храната ми напомня за Мейвън. Не вкусът, а самият акт на храненето. За последен път се храних до него в двореца на баща му. Пихме от кристални чаши, а вилицата ми имаше седефена дръжка. Бяхме заобиколени от слуги, но въпреки това до голяма степен сами. Не можехме да говорим за предстоящата нощ, но аз постоянно хвърлях погледи към него крадешком, надявайки се, че няма да изгубя кураж. Той ми вдъхваше такава сила в онзи момент.

Вярвах, че е избрал мен и моята революция. Вярвах, че Мейвън е моят спасител, благословия. Вярвах в онова, което той можеше да ни помогне да извършим.

Очите му бяха толкова сини, пълни с различен вид огън. Жаден пламък, остър и странно студен, с нотка на страх. Мислех си, че се страхуваме заедно за нашата кауза, един за друг. Толкова съм грешала.

Бавно избутвам чинията с риба, която издава стържещ звук по масата. Достатъчно.

Шумът привлича погледа на Килорн като аларма и той се обръща рязко да ме погледне.

— Приключи ли? — пита, хвърлил поглед към недоядената ми закуска.

В отговор се изправям и той скача на крака заедно с мен. Като куче, подчиняващо се на команди. Но не моите.

— Можем ли да отидем в лечебницата?

Можем ли — ние. Думите ми са внимателно подбрани като димна завеса, която да го накара да забрави коя и каква съм сега.

Той кимва, ухилен:

— Шейд се подобрява с всяка секунда. Е, семейство Бароу, какво ще кажете за една разходка? — добавя той, като хвърля поглед към най-близкото си подобие на семейство.

Очите ми се разтварят широко. Трябва да говоря с Шейд, да разбера къде е Кал и какво планира за него полковникът. Колкото и да ми липсваха близките ми, те само ще ми се пречкат. За късмет, татко разбира. Ръката му се раздвижва бързо под масата, спира мама, преди тя да успее да се обади, общува с нея без думи. Тя се размърдва, залепва на лицето си извинителна усмивка, която не стига до очите й.

— Мисля, че ние ще дойдем по-късно — казва тя, като има предвид нещо много повече от тези няколко думи. — Крайно време е за смяна на батерията, нали.

— Да му се не види — промърморва татко с висок шепот, като хвърля лъжицата си в купата си с отвратителна храна.

Очите на Гиза бързо се стрелват към моите, опитват се да разгадаят от какво имам нужда. Време, пространство, шанс да започна да оправям тази каша.

— Имам да шия още знамена — въздиша тя. — Доста бързо им виждате сметката.

Килорн отминава добродушната закачка със смях и крива усмивка, както е правил хиляда пъти.

— Както искате. Насам, Мер.

Въпреки снизходителното му държание го оставям да ме поведе през столовата. Грижливо придавам драматизъм на оттеглянето си: преструвам се, че куцам, държа очите си сведени. Преборвам се с порива да отвърна дръзко на погледите на всички, които ме наблюдават: членовете на Гвардията, езерняците, дори бегълците. Времето, прекарано в двора на покойния ни крал, ми служи също толкова добре във военна база, където отново трябва да крия коя съм. Тогава се преструвах на Сребърна, невъзмутима, безстрашна, стълб на сила и мощ на име Марийна. Но онова момиче щеше да е редом с Кал, затворено в липсващата Казарма 1. Така че трябва отново да бъда Червена, момиче на име Мер Бароу; момиче, от което никой не би трябвало да се бои или да подозира, че то разчита на едно Червено момче, а не на себе си.

Предупреждението на татко и Шейд никога не е било толкова ясно.

— Кракът още ли те мъчи?

Толкова съм се съсредоточила да се преструвам, че куцам, че едва долавям загрижеността на Килорн.

— Нищо особено — отговарям накрая, присвила устни в тънка линия от престорена болка. — И по-лошо съм преживявала.

— Сещам се за скачането от верандата на Ърни Уик — очите му проблясват при спомена.

Тогава си счупих крака и прекарах месеци в гипс, който струваше на двама ни половината ни спестявания.

— Вината не беше моя.

— Мисля, че избра да го направиш.

— Бях предизвикана.

— Че кой би направил такова нещо?

Той се разсмива искрено, побутва ме през една двойна врата. Коридорът на другата явно е ново допълнение. На места боята още изглежда мокра. А над нас потрепват лампите. Зле поставена инсталация, разбирам мигновено, защото чувствам местата, където електричеството прекъсва. Но един захранващ кабел остава непрекъснат, простиращ се надолу по коридора отляво. За мое разочарование Килорн се насочва надясно.

— Какво е това? — питам, сочейки в обратната посока.

Той не лъже.

— Не знам.

Лечебницата на Тък не е толкова мрачна, колкото медицинския пункт в подводницата. Високите тесни прозорци са широко разтворени и в помещението нахлуват свеж въздух и слънчева светлина. Бели униформи сноват напред-назад между пациентите, чиито бинтове, за щастие, не са изцапани с червена кръв. Тихи разговори, няколко сухи прокашляния, дори едно кихане изпълват стаята. Нито един стон от болка или пукане на кост не прекъсва тихия шум. Тук не умира никой. Или просто са умрели вече.

Не е трудно да намеря Шейд и този път той не се преструва, че спи. Кракът му още е повдигнат, придържан от по-професионално направена шина, а превръзката на рамото му е нова. Привел се е надясно, гледа към леглото до себе си със стоическо изражение. Още не мога да разбера към кого се обръща. От двете страни на леглото има завеса, която крие пациента от останалата част на лечебницата. Когато се приближаваме, Шейд размърдва бързо устни, шепне думи, които не мога да различа.

Млъква рязко, когато ме вижда, и това ми се струва като предателство.

— За малко се размина с хулиганите — обажда се той и се отмества, за да ми направи място на леглото. Един мъж, изпълняващ ролята на медицинска сестра, понечва да му помогне, но Шейд го отпраща с махване на насинената си ръка.

Хулиганите — старото прозвище, с което наричаше братята ни. Шейд израсна дребен и често служеше като боксова круша на Брий. Трами беше по-мил, но винаги вървеше по тромавите стъпки на Брий. В крайна сметка Шейд стана достатъчно находчив и бърз да се изплъзва и на двамата и ме научи да правя същото. Не се съмнявам, че ги е отпратил от леглото си, за да му осигурят достатъчно спокойствие да говори с мен — и с онзи, който е зад завесата.

— Хубаво, вече ми лазят по нервите — отвръщам с добродушна усмивка.

За външните наблюдатели изглеждаме като брат и сестра, които просто си бъбрят. Но Шейд е наясно с положението: очите му потъмняват, когато стигам до долния край на леглото му. Забелязва престореното ми куцане и кимва едва доловимо. Повтарям действието му. Схващам посланието ти, Шейд, високо и ясно.

Преди дори да успея да дам знак, че ще го попитам за Кал, ме прекъсва друг глас. При звука му стисвам зъби, заставям се със силата на волята си да остана спокойна.

— Как ти харесва Тък, Мълниеносно момиче? — обажда се Фарли от уединеното легло до Шейд. Провесва крака отстрани, обръща се изцяло с лице към мен, стиснала чаршафите си с две ръце. По красивото й лице, обезобразено от белег, пробягва болка.

Лесно е да избегна въпроса.

— Още решавам.

— А полковникът? Как ти се струва? — продължава тя, снижила глас. Погледът й е предпазлив, неразгадаем. Невъзможно е да се досетя какво иска да чуе. Затова свивам рамене и вместо това се заемам да оправям одеялата на Шейд.

Устните й се извиват в нещо подобно на усмивка.

— Прави страхотно първо впечатление. Има нужда във всеки миг да доказва, че владее положението особено редом с хора като вас двамата.

В миг стигам до леглото на Шейд, изпречвам се между Фарли и брат си. В отчаянието си забравям да куцам.

— Затова ли отведе Кал? — думите прозвучават рязко и бързо. — Не може да допусне воин като него да се мотае наоколо и да го злепоставя!

Тя свежда очи, сякаш засрамена.

— Не — промърморва. Звучи като извинение, но още не знам за какво. — Не затова отведе принца.

В гърдите ми се заражда страх:

— Тогава защо? Какво е направил?

Тя не получава шанс да ми каже.

Странна тишина се спуска над лечебницата, сестрите, сърцето ми и думите на Фарли. Нейните завеси скриват вратата от нас, но чувам тежките стъпки на ботуши, маршируващи в бърз ритъм. Никой не говори, макар че няколко войници козируват от леглата си, когато ботушите приближават. Виждам ги през пролуката между завесата и пода. Черна кожа, покрита с кора от мокър пясък и приближаваща се все повече с всяка секунда. Дори Фарли потръпва при гледката и забива нокти в леглото. Килорн се присламчва по-близо, наполовина ме скрива с едрото си тяло, докато Шейд полага всички усилия да седне в леглото.

Макар че това е болнично отделение, пълно с Червени ранени и мои така наречени съюзници, една малка частица от мен призовава мълнията. Електричеството припламва в кръвта ми, достатъчно близо, за да посегна към него, ако ми потрябва.

Полковникът заобикаля завесата, червеното му око е фиксирано в постоянен гневен поглед. За моя изненада то се спира върху Фарли, зарязвайки ме за момента. Придружителите му, езерняци, ако се съди по униформите им, приличат на бледи, мрачни версии на брат ми Брий. Издялани от мускули, високи като дървета и покорни. Застават от двете страни на полковника с отработено движение, заели са позиции в края на леглата на Шейд и Фарли. Самият полковник застава по средата и приклещва Килорн и мен. Доказва, че владее положението.

— Криете ли се, капитане? — казва полковникът, докато опипва завесата около леглото на Фарли. Тя се наежва, когато чува името и намека. Когато той цъка високо с език, жената видимо се присвива от страх. — Достатъчно умна сте, за да знаете, че присъствието на публика няма да ви предпази.

— Опитах се да направя всичко, което поискахте, трудното и невъзможното — изстрелва Фарли в отговор. Ръцете й потръпват в одеялата, но от гняв, не от страх. — Оставихте ми сто войници, за да превзема Норта, цяла една страна. Какво очаквахте, полковник?

— Очаквах да се върнеш с повече от двайсет и шест души — резкият отговор се стоварва силно. — Очаквах да си по-умна от едно седемнайсетгодишно принцче. Очаквах да защитиш войниците си, а не да ги хвърлиш срещу бърлога на Сребърни вълци. Очаквах много, много повече от теб, Даяна, далеч повече от това, което даде.

Даяна. Името е ударът, с който я довършва. Истинското й име.

Тръпките на ярост, разтърсващи Фарли, се превръщат в срам, омаловажават я до куха черупка. Забива поглед в краката си, втренчена в пода отдолу. Познавам добре погледа й, погледа на една съкрушена душа. Ако продумаш, ако помръднеш, ще рухнеш. Тя вече започва да се пропуква, принизена от полковника, от думите му и от собственото си име.

— Аз я убедих, полковник.

Част от мен иска гласът ми да потрепери, да накара този мъж да помисли, че се боя от него. Но съм се изправяла и пред по-лоши неща от войник с кърваво око и зъл нрав. Много, много по-лоши.

Леко побутвам Килорн настрани и излизам напред.

— Аз гарантирах за Мейвън и плана му. Ако не бях аз, вашите мъже и жени щяха да са живи. Кръвта им тежи на моята съвест, не на нейната.

За моя изненада полковникът само се засмива на изблика ми.

— Не всичко се върти около вас, госпожице Бароу. Светът не върви по ваше нареждане.

Нямах това предвид. Звучи глупаво дори в собствения ми ум.

— Тези грешки са нейни собствени и на никой друг — продължава той, като се обръща отново с лице към Фарли. — Отнемам ти командването, Даяна. Оспорваш ли това?

За един кратък, изпълнен със сдържан гняв миг изглежда, че капитанът може и да го направи. Но тя свежда глава и очи и се затваря в себе си.

— Не го оспорвам, сър.

— Най-добрият ти избор от седмици насам — процежда той и се обръща да си върви.

Тя обаче не е свършила. Отново вдига поглед.

— А какво ще стане с мисията ми?

— Мисия ли? Каква мисия? — полковникът изглежда повече заинтригуван, отколкото ядосан, единственото му здраво око се стрелка насам-натам в орбитата си. — Не бях уведомен за никакви нови заповеди.

Фарли насочва поглед обратно към мен и изпитвам странна близост с нея. Дори победена, тя все още се бори.

— Госпожица Бароу имаше интересно предложение, по което планирам да действам. Вярвам, че Командването ще се съгласи.

Едва не се ухилвам на Фарли, одързостена от изявлението й в лицето на такъв противник.

— Какво е това предложение? — пита полковникът и ме поглежда, изправил рамене. От толкова близо ясно различавам завъртулките кръв в окото му, които се движат бавно като облаци, носещи се по вятъра.

— Получих списък с имена. На Червени като брат ми и мен, родени с мутацията, която ни позволява да притежаваме собствени… способности — трябва да го убедя, длъжна съм. — Те могат да бъдат открити, защитени, обучени. Червени като нас, но силни като Сребърни, способни да се бият открито с тях. Може би дори достатъчно могъщи, за да спечелят войната — гърдите ми се разтърсват от треперлив, хрипкав дъх, когато потръпвам от мисли за Мейвън. — Кралят знае за списъка и със сигурност ще ги убие до един, ако ние не ги намерим първи. Няма да остави такова мощно оръжие да се изплъзне.

За момент полковникът мълчи, челюстта му се движи, докато мисли. Дори не може да стои на едно място, играе си с фина верижка, скрита в яката му. Зървам между пръстите му златни брънки, разкриващи изящна плячка, каквато никой войник не би трябвало да носи. Питам се от кого ли я е откраднал.

— А кой ви даде тези имена? — пита накрая с овладян и непроницаем тон. За такъв свиреп човек изненадващо добре умее да крие мислите си.

— Джулиан Джакос — когато изричам името, в очите ми набъбват сълзи, но няма да им позволя да се отронят.

— Сребърен — полковникът се усмихва подигравателно.

— Поддръжник — изстрелвам в отговор, наежена заради тона му. — Беше арестуван, защото спаси капитан Фарли, Килорн Уорън и Ан Уолш. Помогна на „Алената гвардия“, застана на наша страна. И вероятно е загинал заради това.

Полковникът се отпуска отново на пети, все още навъсен.

— О, вашият Джулиан е жив.

— Жив? Все още? — ахвам, шокирана. — Но Мейвън каза, че ще го убие…

— Странно, нали? Крал Мейвън да остави такъв предател все още да диша? — той се наслаждава на изненадата ми. — Така, както аз виждам нещата, вашият Джулиан изобщо никога не е бил на ваша страна. Дал ви е списъка да ни го предадете, за да изпрати Гвардията за зелен хайвер и после да попаднем в нов капан.

Всеки може да предаде всеки. Но отказвам да повярвам това за Джулиан. Разбирам го достатъчно, за да знам на кого е предан в действителност — на мен, на Сара и на всекиго, който би се противопоставил на кралицата, погубила сестра му.

— А дори ако, ако списъкът е верен и имената наистина водят към други — той търси думата, без да си прави труда да бъде любезен — такива неща като вас, тогава какво? Да се промъкваме покрай най-ужасните шпиони на кралството, преследвачи, по-добри и по-бързи от нас, за да ги намерим, така ли? Да направим опит за масово измъкване на онези, които все пак успеем да спасим? Да основем Училището за чудаци на Бароу и да прекараме години, обучавайки ги да се бият? Да пренебрегнем всичко друго — цялото страдание, децата войници, екзекуциите, заради тях? — той поклаща глава и дебелите мускули на врата му се изопват. — Тази война ще е свършила, а телата ни — изстинали, преди да успеем да спечелим дори късче земя с твоето предложение — полковникът хвърля разпалено поглед към Фарли. — Останалите от Командването ще кажат същото, Диана, така че, освен ако не искаш отново да се направиш на глупачка, предлагам да си държиш устата затворена по този въпрос.

Всеки довод е като удар с чук, сведен безмилостно до необходимата степен. Той е прав за някои неща. Мейвън ще изпрати най-добрите си войници да открият и убият хората от списъка. Ще се опита да го запази в тайна, което ще го забави, но не с много. Със сигурност ще ни предстои тежка работа. Но ако има дори най-малък шанс за още един войник като мен, като Шейд, няма ли да си струва?

Отварям уста да му кажа точно това, но той вдига ръка:

— Няма да слушам повече това, госпожице Бароу. И преди да подхвърлите някой заядлив коментар, че се опитвам да ви спра, спомнете си дадената клетва. Заклехте се да служите на „Алената гвардия“, а не на собствените си себични мотиви — той посочва към стаята с ранени войници, до един пострадали, докато се бият заради мен. — А ако техните лица не са достатъчни, за да ви задържат в строя, тогава си спомнете приятеля си и собственото му положение тук.

Кал.

— Не бихте посмели да го нараните.

Кървавото му око потъмнява, вътре се завърта ален вихър в цвета на гнева.

— За да защитя своите, със сигурност бих — ъгълчетата на очите му се повдигат, издавайки самодоволна усмивка. — Точно както и ти. Не се заблуждавайте, госпожице Бароу, наранявали сте хора, за да постигнете собствените си цели, най-вече принца.

За момент имам чувството, че очите ми са се замъглили от кръв. Виждам само червено, бесен гняв. Към върховете на пръстите ми се втурват искри, танцуващи точно под кожата ми, но аз стискам юмруци, за да ги възпра. Когато зрението ми се прояснява, светлините потрепват над мен — единственият признак за гнева ми. А полковникът си е отишъл, оставил ни е да сдържаме гнева си сами.

— Спокойно, Мълниеносно момиче — промърморва Фарли: тонът й е по-мек, отколкото съм го чувала някога. — Не е толкова лошо.

— Не е ли? — процеждам през стиснати зъби. Най-много от всичко ми се иска да експлодирам, да пусна на воля истинската си същност и да покажа на тези слаби мъже точно с какво си имат работа. Но това ще ми спечели затваряне в килия в най-добрия случай или куршум — в най-лошия. И ще трябва да умра със знанието, че полковникът е прав. Вече причиних толкова много вреда, и то все на най-близките си хора. По причини, които смятах за правилни, казвам си. За добро.

Вместо да ми съчувства, Фарли изправя гръб и се обляга назад, гледа ме как кипя вътрешно. Засраменото дете, каквото беше, изчезва с шокираща лекота. Поредната маска. Ръката й се вдига разсеяно към врата, издърпва златна верижка, същата като тази на полковника. Нямам време да се питам каква е връзката — защото от верижката виси нещо. Заострен железен ключ. Не е нужно да питам къде е съответстващата му ключалка. Казарма 1.

Тя ми го подхвърля безгрижно, с ленива усмивка на лицето.

— Ще откриеш, че съм забележително добра в даването на заповеди и особено ужасна в изпълняването им.