Виктория Айвярд
Стъкленият меч (26)

Двайсет и шеста глава

Слепите камери могат да ни предпазят само за определено време — и това време очевидно е изтекло. Започва с експлозии назад в коридора. Чувам как Кета крещи при всеки взрив, изплашена от това, което е причинила и което продължава да причинява на плът и кости. Всеки накъсан вик разтърсва като шокова вълна килийния блок и кара и без друго мудните новокръвни да застиват неподвижно.

— Продължавайте да се движите! — излайва Фарли. Маниакалната й енергия е изчезнала, заместена от сурово властно държание. — Следвайте Ейда, следвайте Ейда! — подкарва ги като овце, буквално дърпа някои от тях нагоре по стълбите. Шейд е по-услужлив, прехвърля със скок най-старите и болните нагоре от най-ниските нива, макар че това обърква повечето от тях. Килорн ги пази да не се препънат и да паднат от покрития пасаж, дългите му крайници се оказват от полза.

Ейда размахва ръце, насочва новокръвните към вратата до себе си. Отгоре има голямо, черно С.

— С мен — крещи тя. Очите й пробягват по всичко и всички, докато брои. Налага се да побутна към нея много от тях, макар че те са необяснимо привлечени към мен. Поне малкото момиче схваща посланието. Приближава се с несигурно щапукащи крачки до Ейда и се вкопчва в крака й, опитва се да се скрие от шума. Всичко отеква ужасно в блока, преобразено в подобие на животински вой от бетонните стени и металната облицовка. После отекват пистолетни изстрели, последвани от непогрешимия смях на Никс. Но той няма да се смее дълго, ако това нападение продължи.

Сега идва частта, от която се ужасявам най-много — частта, срещу която най-упорито се съпротивлявах. Но Кал беше ясен — трябва да се разделим. Да покрием по-голям терен, да освободим повече затворници и най-важното — да ги измъкнем благополучно. Така че тръгвам през множеството от новокръвни, борейки се с прилива, с Камерън до себе си. Тя мята ключа през рамо и Килорн го улавя сръчно. Гледа ни как тръгваме, без да смее да мигне. Това може да е последният път, в който ме вижда, и двамата го знаем.

Кал ме следва отзад. Чувствам топлината му от метри разстояние. Той изгаря свързващия пасаж зад нас, оставя го да се стопи, отрязва ни от другите. Когато стигаме отсрещната врата — онази, означена с надпис „КОМАНДВАНЕ“, Камерън се залавя с електрическото табло. Не мога да направя нищо, освен да се взирам, хвърляйки погледи между Килорн и брат си, докато запаметявам лицата им. Кета, Никс и Дармиън изтичват обратно в килийния блок, отдалечават се със спринт от ожесточеното нападение, което вече не могат да удържат. След тях политат куршуми, отскачащи със звън от метала и от плътта на Никс. Отново светът забавя ход и ми се иска да спре напълно. Иска ми се Джон да беше тук, да ми каже как да постъпя, да ме увери, че съм направила правилните избори. Да ми каже кой ще умре.

Гореща, почти изгаряща ръка улавя бузата ми и насила ме отдръпва от останалите.

— Съсредоточи се — казва Кал, взрян настойчиво в очите ми. — Мер, точно сега ще трябва да ги забравиш. Довери се на това, което правиш.

Едва мога да кимна. Едва успявам да проговоря:

— Да.

Зад нас килийният блок се опразва. Пред нас превключвателят пуска искри. Вратата се плъзва и се отваря.

Кал бутва и двама ни през нея и аз се приземявам тежко върху друг настлан с плочки под. Тялото ми реагира, преди умът да успее, и мълниите заискряват и оживяват навсякъде около мен. Разбиват мислите ми за Килорн и Шейд, докато всичко, което остава, са командният център от другата страна на коридора и това, което трябва да направя.

Точно както каза Камерън, мястото е триъгълно помещение от непробиваемо, вълнисто диамантено стъкло, пълно с контролни табла, екрани за наблюдение, шестима суетящи се войници и същите метални врати като килиите. Общо три — по една, вградена във всяка стена. Затичвам към първата, очаквам да се отвори, очаквам войниците от командването вътре да се представят на висотата на положението. За моя изненада те остават по столовете и наблюдателниците си, гледат ме с широко разтворени, изплашени очи. Стоварвам юмрук по вратата, наслаждавам се на болката, която се стрелва през ръката ми.

— Отворете! — крещя, сякаш с това мога да постигна нещо. Вместо това войникът най-близо до мен трепва и отскача назад от стената. Той също носи капитанска нашивка.

— Недейте! — нарежда, протегнал ръка да спре останалите офицери.

Над нас запищява сирена.

— Щом така искат — промърморва Кал и се отправя към другата врата.

Един трясък ме кара да подскоча и когато се обръщам, виждам как големи гранитни блокове се плъзват и се наместват, заменят металната врата, през която току-що минахме. Камерън се ухилва самодоволно към контролното табло, дори го потупва любящо.

— Това би трябвало да ни откупи няколко минути — изправя се на крака, коленете й изпукват. Изражението й става кисело при вида на командния център. — Проклетите глупаци са уплашени — изръмжава тя и прави много груб жест с ръка, по-прилягащ за уличките на Подпорите. — Можем ли да ги достигнем през стъклото?

В отговор насочвам поглед към екраните за наблюдение. Те експлодират в бърза последователност, обсипват войниците с дъжд от искри и счупени стъкла. Сирената издава нисък, писклив вой, после спира рязко. Всяко парче метал в командното помещение пулсира от електричество, цвърти като пържещи се яйца в тиган и кара войниците да се скупчат в центъра на стаята. Един от тях рухва, стиснал главата си с жест, който сега разпознавам. Тялото му се люлее в такт със свития юмрук на Камерън, бори се с прииждащи вълни от задушаваща способност. Кръв капе от ушите, носа и устата му. Не след дълго той се дави с нея.

— Камерън! — излайва Кал, но тя се прави, че не го чува.

— Джулиан Джакос! — изкрещявам, блъскам отново по стъклото. — Сара Сконос! Къде са те?

Още един войник се свлича и надава вой.

— Камерън!

Тя не показва признаци, че ще спре. Не че би трябвало. Тези хора са я хвърлили в затвора, изтезавали са я, принуждавали са я да гладува, и щяха да я убият. Има право да им отмъсти.

Собствената ми мълния се усилва, подскача в стъклената кабина и кара войниците да се скрият от пурпурнобелия й гняв. Всяка мълния пращи и се раздвоява, избухва все по-близо и по-близо до плътта им.

— Мер, спри… — продължава да крещи Кал, но аз едва го чувам.

— Джулиан Джакос! Сара Ско…

Капитанът, който сега се мъчи да прекоси пода, се хвърля към една стена пред мен.

— Блок Г! — изкрещява той, плясва с длан по стъклото на няколко сантиметра от лицето ми. — В Блок Г са! През онази врата!

— Стига, хайде! — изръмжава Кал. В командното помещение очите на капитана бързо се стрелват към своя повален от власт принц.

Камерън се засмива високо и ясно:

— Искаш да ги оставиш живи? Знаеш ли какво ни причиниха? На всички тук, включително твоите Сребърни?

— Моля ви, моля ви, ние изпълнявахме заповеди, заповедите на краля… — умолява капитанът, снишавайки се, за да избегне нова описваща дъга мълния. Зад него втората жертва на Камерън се присвива, поддава се на заглушаването. По миглите му са увиснали кристални капки от сълзи. — Ваше Височество, моля за милост, Вашата милост…

Сещам се за момиченцето в килиите. Очите му бяха кървясали и можех да напипам ребрата му през дрехите. Сещам се за Гиза и осакатената й ръка. Окървавеното бебе в Темплин. Невинни деца. Помислям си за всичко, което ми се случи след онова съдбовно лято, когато един мъртъв рибар сложи началото на всички тези беди. Не, вината не беше негова. А тяхна. На техните закони, тяхната задължителна военна служба, гибелта, подготвена от тях за всеки един от нас. Те направиха това. Те сами си навлякоха този край. Дори сега, когато ги погубваме ние с Камерън, те молят за милостта на Кал. Умоляват един Сребърен крал и заплюват Алените кралици.

Виждам принца през вълнистото стъкло. То разкривява лицето му и той прилича толкова много на Мейвън.

— Мер — прошепва Кал, макар и съвсем тихо.

Но неговите шепоти не могат да ме спрат сега. Чувствам в себе си нещо ново, познато, но странно. Сила, която идва не от кръвта, а от избора. От тази, в която съм се превърнала, а не от тази, която съм по рождение. Извръщам се от разкривения образ на Кал. Знам, че изглеждам също толкова изкривена.

Оголвам зъби в свирепа гримаса.

— Мълнията няма милост.

Веднъж гледах как братята ми горят мравки с парче стъкло. Това е подобно — и по-ужасно.

Макар че индивидуално запечатаните килийни блокове правят бягството на затворниците трудно, почти невъзможно, те правят също и комуникацията между пазачите много по-трудна. Объркването върши също толкова сполучлива работа както мълнията или пламъка. На пазачите никак не им се иска да напускат постовете си, особено след като се носят слухове, че кралят е наблизо, и откриваме четирима неспокойни магнитрони да спорят в Блок Г.

— Чухте сирената, нещо не е наред…

— Вероятно учение, демонстрация за малкия крал…

— Не мога да се свържа с командването по радиото.

— Чухте ги преди, има проблем с камерите, радиостанциите също излизат от строя. Може би кралицата отново бърника нещо, проклетата вещица.

Пронизвам с мълния един от тях, за да привлека вниманието им.

— Сбъркали сте вещицата.

Преди металният свързващ пасаж да може да пропадне под мен, аз се вкопчвам в решетките отляво на вратата, държа се здраво. Кал отива отдясно, решетките почервеняват под пламтящото му докосване и направо се стопяват. Камерън остава на прага — с лек слой от пот по челото, но не показва признаци, че ще забави темпото. Един от магнитроните се прекатурва от своята отдръпваща се наблюдателница, държи се за главата, докато пада в продължение на три нива към бетонния под. Ударът го зашеметява. Останаха двама.

Градушка от назъбен метал се понася с писък към мен, всяко парче е като миниатюрен кинжал, предназначен да убива. Преди да успеят, се пускам, плъзгам се надолу по решетките, докато краката ми докосват леката издатина на килията отдолу.

— Кал, малко помощ! — изкрещявам и избягвам нов взрив. Отговарям му със собствена експлозия, но магнитронът се навежда, пристъпва в нещо, което би трябвало да е само въздух. Вместо това металът му се движи заедно с него, позволява му привидно да побегне през открития атриум.

За мое разочарование Кал ме пренебрегва и изтръгва разтопената решетка на килията. По гърба му стърчат шипове от пламък: защитава се от всяко оръжие, което другият магнитрон може да запрати по него. Едва го различавам през вихрещия се огън, но виждам достатъчно. Той е ужасно разгневен и не е загадка защо. Мрази ме, защото убивам тези Сребърни; защото правя това, което той не може. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който Кал, воинът, ще се бои да действа. Сега той се съсредоточава върху задачата да отвори възможно най-много килии, пренебрегва молбите ми за помощ, принуждава ме да се боря сама.

— Камерън, пусни го! — изкрещявам, хвърлям поглед нагоре към неочакваната си съюзница.

— С удоволствие — изръмжава тя и изпъва ръка към магнитрона, който ме напада. Той се препъва, но не пада. Тя отслабва.

Забързвам покрай килиите, пръстите на краката ми почти се хлъзгат, пръстите на ръцете ми се напрягат с всяка изминала секунда. Аз съм добра в тичането, не в катеренето и почти не мога да се бия по този начин. Почти. Остър, ромбоиден бръснач одрасква бузата ми, отваря рана през лицето ми. Друг порязва дланта ми. Когато сграбчвам следващата решетка, хватката ми е слаба, хлъзга се през собствената ми кръв. През последните шест-седем фута падам, приземявам се тежко в недрата на килийния блок. За секунда не мога да дишам и когато отварям очи, виждам гигантски шип да профучава край главата ми. Претъркулвам се, избягвам смъртоносния удар. Посипват се втори и трети и трябва да се придвижвам на зигзаг по пода, за да остана жива.

— Кал! — изкрещявам отново повече ядосана, отколкото уплашена.

Следващият шип се стопява, преди да ме достигне, но късовете желязо се разпиляват твърде наблизо, изгаряйки гърба ми. От устата ми се откъсва писък, когато платът на екипа ми се стопява в белезите ми. Това е почти най-ужасната болка, която съм изпитвала някога, на второ място само след резонатора и последвалата мъчителната кома. Коленете ми се блъсват силно в земята, рязко изпращат истинска агония нагоре по краката ми.

Изглежда, болката е още едно от нещата, които ме задействат.

Капандурата високо над нас се разбива и надолу към мен избухва мълния. За частица от секундата изглежда, сякаш от долното ниво е израсло пурпурно дърво, което се разклонява и извива през открития атриум на Блок Г. Уцелва една жена от магнитроните и тя няма време дори да изпищи. Другият, последният пазач, е почти изваден от строя, принуден да се крие зад един останал метален лист, подчинен от стоварващата се като чук върху него воля на Камерън.

— Джулиан! — изкрещявам в мига, щом въздухът се прояснява. — Сара!

Кал скача долу на другия край на пода, свил ръце около устата си. Отказва да ме погледне; вместо това претърсва килиите.

— Вуйчо Джулиан! — изревава той.

— Аз просто ще чакам тук, горе — казва Камерън, докато ни наблюдава от отворената врата на горното ниво. Краката й висят. Дори има дързостта да си подсвирква и да оглежда последния магнитрон, докато той стене.

Блок Г е също толкова влажен като отделения за новокръвните Блок Д и благодарение на мен, полуразрушен. В центъра на пода дими дупка — единствените останки от моята мощна мълния. Доколкото виждам, най-долните килии са почти непрогледно тъмни, но всичките са пълни. Няколко затворници са стигнали с препъване до решетките си: идват да видят за какво е суматохата. Колко лица ще разпозная? Но те са твърде изпити, твърде мършави, с кожа, почти посиняла от страх, глад и студ. Съмнявам се, че бих разпознала дори Кал след няколко седмици тук, долу. Очаквах по-добри условия за Сребърните, но предполагам, че политическите затворници са също толкова опасни, колкото и тайните, засегнати от мутации.

— Насам — обажда се дрезгаво един глас.

Едва не се препъвам в тялото на един магнитрон, но тичам, макар че болката от изгарянията по гърба ми се обажда при всяка стъпка. Кал ме посреща там с горящи ръце, готов да стопи решетките, да спаси вуйчо си, да изкупи някои от греховете си.

Мъжът в килията изглежда немощен, стар и крехък като обичните си книги. Кожата му е станала бяла, остатъците от косата му — тънки, а бръчките по лицето му са по-многобройни и по-дълбоки. Мисля, че дори му липсват зъби. Но няма как да сбъркам познатите му кафяви очи и искрата на интелигентност, все още горяща дълбоко вътре. Джулиан.

Забързвам се да стигна до него и се озовавам почти твърде близо до топящия се метал. Джулиан. Джулиан. Джулиан. Моят учител, моят приятел. Първата решетка поддава и Кал я изтръгва, създава достатъчно пространство, за да се промъкна. Почти не обръщам внимание на задушаващия натиск на Безмълвния камък и вместо това се съсредоточавам да издърпам Джулиан на крака. На допир ми се струва крехък, сякаш костите му може да се прекършат, и за миг се питам дали ще се измъкне жив от това. После той се хваща по-здраво за мен и челото му се сбърчва съсредоточено.

— Заведете ме при онзи пазач — изръмжава той, проявил малко от предишната си борбеност. — И измъкнете Сара.

— Разбира се. Дошли сме и за нея — премятам ръката му през рамото си и му помагам да върви. Макар да е много по-висок от мен, ми се струва шокиращо лек. — Дошли сме за всички.

Когато го извеждаме от килията, Джулиан се препъва, но успява да запази опора.

— Кал — промърморва и посяга към племенника си. Взима лицето му в ръцете си и изучава принца изгнаник като стара книга. — Бяха направени разни неща, нали?

— Да, бяха — изръмжава Кал. Не поглежда към мен.

Килиите са променили външността на Джулиан, но не и същността му. Той кимва разбиращо с много сериозно и тържествено изражение. Това е немалка утеха за Кал.

— Мястото на такива мисли не е тук и сега. А после.

— После — повтаря Кал. Най-накрая насочва пламтящите си очи към мен. Имам чувството, че ме изгарят. — После.

— Хайде, Мер, помогни ми да стигна до този противен тип — Джулиан посочва към пазача на пода, който е в безсъзнание. — Да видим дали съм тотално безполезен.

Подчинявам се, служа като патерица на Джулиан, докато куцука към поваления офицер. Междувременно Кал се залавя с килията на Сара, разположена срещу тази на Джулиан. Достатъчно близо, за да се виждат и чуват, но твърде далече, за да се докоснат. Още едно дребно мъчение, на което е трябвало да издържат.

Виждала съм Джулиан да прави това преди, но никога с такова усилие или болка. Пръстите му треперят, докато отваря насила едното око на офицера, и преглъща многократно, опитва се да призове нужния глас. Песента.

— Всичко е наред, Джулиан, можем да намерим друг начин…

— Всеки друг начин ще доведе до смъртта ни, Мер. На нищичко ли не съм те научил?

Въпреки ситуацията съм принудена да се усмихна. Преборвам се с порива да прегърна някогашния си учител и се опитвам да скрия широката си усмивка.

Най-накрая Джулиан издишва с полузатворени очи. Вените на врата му изпъкват. После ясните му очи се отварят рязко и широко.

— Събуди се — изрича с глас, по-прекрасен от залеза. Под нас офицерът се подчинява, другото му око се отваря бавно и унесено. — Отвори килиите. Всичките. — Извиващ се писък отеква нагоре и надолу из килийния блок, когато решетките на всички килии до една се огъват и се отварят едновременно. — Построй стълбите и пасажите. Свържи всичко. — Тряс. Тряс. Тряс. Всяко късче метал — кинжалите, поразените от електричество отломки, дори разтопените капки — се сплесква и отново приема предишната си форма, съединява се с трясък в бърза последователност. — Върви с нас — гласът на Джулиан потреперва при последната заповед, но магнитронът се подчинява, макар и малко бавно.

— Имате късмет, че дойдохте днес, Мер — казва Джулиан, докато му помагам да се изправи. — Разхождаха ни вчера. Не сме толкова слаби, колкото обикновено.

Опитвам се да реша дали да кажа на Джулиан за Джон, за неговата способност, за съвета му. На Джулиан много ще му хареса да чуе за него. После, казвам си. После.

За пръв път имам надежда.

Ще има „после“.

Хаос връхлита върху Корос. Пушечна стрелба ехти във всеки коридор, зад всяка врата. Окаяната група Сребърни ни следва немощно, но малцина имат сили да се оплакват. Изобщо им нямам доверие и почти вървя заднешком, за да ги следя. Много от тях се отклоняват, изплъзват се зад ъглите, изгарят от нетърпение да се отърват от това място. Други влизат по-навътре в затвора, търсят отмъщение. Няколко остават с нас със сведени очи, срамуват се да следват Мълниеносното момиче. Но все пак ме следват. И се бият възможно най-добре. Това е като да пуснеш камъче в спокойно неподвижно езеро. Отначало вълничките са малки, но определено се разрастват. Всеки килиен блок пада по-лесно от предишния, докато магнитроните вътре са принудени да побягнат от нас. Сребърните убиват повече от мен, нахвърлят се върху онези, които са ги предали, като гладни вълци. Но дори това не може да продължи дълго. Когато един заличител от Династия Леролан взривява каменна бариера и ни отваря Блок Ж, отломките падат не надолу, а нагоре. И преди да разбера какво става, съм всмукана във вихър от дим, отломки и страховити шепоти.

Камерън посяга да сграбчи ръката ми, но се изплъзва от хватката ми, изчезва в нещо, което трябва да е мокра мъгла. Нимфа. Не виждам нищо, освен сенки и сумрачна жълта светлина, всяка една — като далечно, мъгливо слънце. Преди да мога да изпадна в такова забвение, посягам, опитвам да се уловя за нещо. Порязаната ми ръка се сключва върху студен, отпуснат крак, възпира ме с рязко движение, което разтърсва костите ми.

— Кал! — изкрещявам, но воят поглъща гласа ми.

С пъшкане се издърпвам нагоре по крака. Сигурно принадлежи на труп, защото не се движи. Студен страх разкъсва ума ми, посегнал с ледени, остри пръсти. Почти се пускам: не искам да видя лицето, което принадлежи на това тяло. Може да е кой ли не. Може да е всеки.

Не е редно да изпитвам облекчение, но все пак го чувствам. Не разпознавам мъжа, оплел се в решетките на килията си; единият му крак се е обвил около решетката, другият още виси. Със сигурност е затворник, но не го познавам и няма да скърбя за него. Усещам гърба си почти разцепен от белези и изгаряния и за секунда си позволявам да се облегна на решетките. Гравитацията в този блок се е променила. Гарет е тук, което означава, че Килорн, Шейд и Фарли са някъде наблизо. Трябва да са от другата страна на затвора и да изпразват далечните килийни блокове — нещо ги е принудило да влязат. Или изцяло ги е затворило в капан.

Преди да успея да се провикна, отново започвам да пропадам, когато блокът сякаш се завърта. Но не килиите се движат. Това е самата гравитация.

— Гарет, спри! — изкрещявам в бездната. Никой не отговаря. Поне никой, когото искам да чуя.

Малко мълниеносно момиче.

Гласът й едва не разцепва черепа ми надве.

Кралица Елара.

Този път копнея за резониращото устройство. Пожелавам си нещо да ме убие, да ми даде безопасността и сигурността на смъртта. Все още падам. Може би това ще свърши работа. Може би ще умра, преди тя да се промъкне в мозъка ми и да ме настрои срещу всичко и всички, на които държа. Но усещам пипалата в ума си, които вече ме обгръщат. Пръстите ми се присвиват по нейна заповед и между тях подскачат искри. Не. Моля те, не.

Удрям силно другата страна на блока и вероятно си счупвам ръката, но не чувствам болка. Тя я отнема.

С един последен накъсан крясък правя каквото трябва и използвам последните капки от свободната си воля, за да се плъзна между изкривените решетки под себе си в затвора от Безмълвен камък. Той разбива способността ми — и нейната. Искрите угасват, нейният контрол се прекъсва и ослепителна болка прогаря лявата ми ръка и рамото ми отвътре. Засмивам се през сълзи. Колко подобаващо. Тя е построила този затвор, за да нарани мен и другите новокръвни. Сега той е единственото, което я възпира да направи точно това.

Сега той е последното ми убежище.

От мястото си на задната стена на килията — предполагам, че сега това е подът — гледам как мократа мъгла танцува. Пушечната стрелба се забавя, или защото куршумите свършват, или е невъзможно да се прицелват при такава ужасна видимост. Къдрещ се змиевиден пламък профучава ярко край мен и очаквам да видя как Кал ме следва, но фигурата му така и не се появява. Въпреки това му извиквам: „Кал!“. Но гласът ми е слаб. Камъкът, който ме спаси, започва да действа. Притиска врата ми като тежест.

Не й отнема дълго време да ме намери. Ботушите й се появяват досами решетките на клетката ми и за секунда си помислям, че халюцинирам. Това не е сияещата, бляскава кралица, която си спомням. Роклите и накитите й са изчезнали, заместени от спретната, тъмносиня униформа с бяла украса. Дори косата й, обикновено съвършено накъдрена и сплетена, е пригладена назад в прост кок. Когато виждам сиво по слепоочията й, се засмивам отново.

— Първия път, когато се срещнахме, ти беше в килия като тази — казва замислено тя и се навежда, за да може да ме види по-добре. — Решетките не ме спряха тогава и няма да ме спрат сега.

— Влизай тогава — казвам й и плюя кръв. Определено ми липсва някой зъб.

— Все още същото момиче, каквото си беше. Мислех си, че светът ще те промени, но вместо това — тя накланя глава, усмихва се като котка — ти промени малко от света. Ако ми подадеш ръка, можеш да промениш още повече.

Едва мога да дишам през смеха си:

— За колко глупава ме мислиш? — Не й позволявай да спира да говори. Разсейвай я. Някой ще я види скоро, някой трябва да я види.

— Нека е както ти искаш тогава — въздъхва тя и се изправя. Прави знак на някого, когото не мога да видя. Стражи, осъзнавам с глухо, унило примирение. Ръката й се появява отново, стиснала револвер, пръстите й са вече на спусъка. — Щеше да ми хареса да вляза отново в главата ти. Имаш такива прекрасни заблуди.

Малка победа, помислям си, затваряйки очи. Тя никога няма да получи мълнията и никога няма да получи мен. Победа наистина.

Отново усещам как падам.

Но вместо куршума решетките се блъсват в лицето ми. Отварям очи навреме да видя как Елара се отдалечава плавно от мен с пистолета, изплъзващ се от ръката й, с изражение на ужасен гняв, разкривяващо красивото й лице. Стражите й се разпръсват заедно с нея, изчезват в пожълтелите облаци. А някой ме сграбчва за здравата ръка, дърпа ме към себе си.

— Хайде, Мер, не мога да те измъкна сам — казва Шейд, опитва се да ме провре през решетките. Задъхана, аз се промушвам, издърпвам през решетките колкото мога по-голяма част от тялото си. Предполагам, че е достатъчно, защото внезапно светът се свива, мъглата изчезва и когато отварям очи, виждам ослепителни, бели плочки.

Почти припадам от радост. Когато виждам Сара да спринтира към мен с протегнати ръце, с Килорн и Джулиан по петите, наистина се свличам. Някой друг ме улавя, някой топъл. Обръща ме на една страна и аз изсъсквам, когато ръката ми поема част от натиска.

— Първо ръката, после изгарянията, после белезите — казва Кал, олицетворение на деловитостта. Не успявам да се сдържа и простенвам, когато Сара ме докосва, и из ръката ми се разнася блажено вцепенение. Нещо хладно докосва гърба ми, изцерява изгарянията, които със сигурност са били инфектирани. Но преди изцеляването да може да се разпростре до грозните ми, сгърчени белези, нещо ме издърпва на крака и извън контрола на Сара.

Вратата в края на коридора експлодира навън, разбита от бързо разрастващи се извивки на дървесен ствол. След тях идва мъглата, вихреща се към нас с пълна скорост. Сенките са последни. Зная на кого принадлежат.

Кал запраща огнен взрив към прииждащите клони, изгаря ги, но искрящите въглени се присъединяват към ревящия вихър.

— Камерън? — крещя, проточвам глава да потърся с поглед единствения човек, който може да спре Елара. Но не мога да я открия никъде.

— Тя вече е навън, сега върви — изкрещява ми Килорн и ме бута напред.

Знам, че аз съм това, което Елара иска. Не само заради способността ми, а заради лицето ми. Ако е в състояние да ме контролира, може да ме използва отново като говорител, за да лъже страната, за да й се подчиняват. Затова бягам по-бързо от другите. Винаги съм била бързата. Когато поглеждам назад през рамо, съм на цели метри напред и това, което виждам, ме смразява.

Кал е принуден да дърпа насила Джулиан със себе си не защото той е слаб, а защото непрекъснато се опитва да спре. Иска да се изправи лице в лице с нея. Иска да изправи гласа си срещу нейния ум, срещу нейните шепоти. Да отмъсти за една мъртва сестра, една наранена любов, една сломена и разкъсана гордост. Но Кал отказва да изгуби последния роднина, който му е останал, и почти извлича Джулиан. Сара върви плътно до Джулиан с една ръка в неговата, без да може да изпищи от страх.

После завивам зад ъгъла. И се удрям в нещо. Не, в някого.

Още една жена, още една личност, която не исках да виждам никога повече.

Ара, Пантерата, главата на Династия Айрал, ме гледа кръвнишки с черни като въглени очи. Пръстите й още имат сивосинкав оттенък от Безмълвния камък, а дрехите й са опърпани дрипи. Но силата й вече се връща: доказателство за това е чистата стомана в погледа й. Няма как да я избегна, освен да се справя с нея. Вдигам мълнията си, за да я убия — още една от онези, които през цялото време знаеха, че съм различна.

Тя реагира, преди аз да успея, сграбчва ме за раменете с гъвкавост, каквато никое човешко същество не би трябвало да притежава. Но вместо да ми счупи врата или да ми пререже гърлото, тя ме мята настрани и нещо разрошва косата ми. Извито, въртящо се хладно оръжие, остро като бръснач, голямо колкото чиния за хранене, прелита покрай лицето ми на сантиметри от носа ми. Падам на земята, ахвайки шокирано, и се държа за главата, която едва не изгубих. А над мен Ара Айрал стои непоклатимо, избягва всеки нож, който минава плавно над нас. Идват от противоположния край на коридора, където стои друга личност от миналото и оформя метални дискове от плочките на познатата си броня.

— Баща ти никога ли не те е учил да уважаваш по-възрастните от теб? — злорадо подмята Ара на Птолемей и пристъпва спокойно под друго острие. Дръпва следващото от въздуха и му го подхвърля обратно. Впечатляващ, но безполезен трик, тъй като той го пренебрегва с крива усмивка. — Е, Червената, ти няма ли да направиш нещо? — добавя тя и ме побутва по крака.

Взирам се в нея, зашеметена за момент. После се изправям тромаво на крака, заставила съм се да стана. Мъничко от ужаса ми изчезва.

— С удоволствие, милейди.

В края на коридора усмивката на Птолемей става по-широка:

— Сега да довърша онова, което сестра ми започна на арената — изръмжава той.

— Онова, от което сестра ти избяга — провиквам се в отговор и насочвам една мълния към главата му. Той се хвърля встрани срещу стената и във времето, което ми е нужно, за да се съвзема, Ара скъсява разстоянието между тях и скача, оттласнала се с ритник от стената. Като използва инерцията, строшава с лакът челюстта на Птолемей.

Следвам я и ако се съди по трополенето на стъпки зад гърба ми, не съм единствената.

Огън и мълнии. Мокра мъгла и вятър. Метален дъжд, кълбящ се мрак, експлозии като миниатюрни звезди. И куршуми, винаги куршуми плътно зад нас. Придвижваме се напред през бурята на битката, молим се да стигнем до края на този затвор и следваме картата, за чието запаметяване всички положихме най-големи старания. Би трябвало да е тук, не, тук, не, ето тук. В мократа мъгла и сенките е лесно да се изгубим. А после налице е и Гарет, който постоянно извърта пределите на гравитацията и понякога допринася повече вреда, отколкото полза. Когато най-накрая намираме входната зала, помещението с врати в червено, сребърно и черно, отново съм цялата натъртена, а силата ми се топи бързо. Дори не искам да мисля за другите, Джулиан и Сара, които по-рано едва можеха да вървят. Трябва да излезем на открито. Към небето. Към мълнията, която може да спаси всички ни.

Навън слънцето е изгряло. Ара и Птолемей продължават примитивния си танц, докато Разливът се показва застрашително — сива мараня на хоризонта. Виждам само джета „Блекрън“ и другия джет, чийто двигател работи на празни обороти на пистата. Около джетовете кръжи тълпа както от новокръвни, така и от Сребърни и товари на борда всичко, до което може да се добере. Някои изчезват в полята, надяват се да избягат пеша.

— Шейд, заведи го до джета — изкрещявам, сграбчила Кал за яката, докато тичаме. Преди да успее да възрази, Шейд изпълнява нареждането и със скок телепортира Кал на сто метра разстояние. Винаги мога да разчитам на Шейд, че ще разбере: Кал е един от единствените ни двама пилоти. Не може да умре тук, не и когато сме толкова близо до измъкването. Имаме нужда от него, за да пилотира, и то добре. Частица от секундата по-късно Шейд се връща, обгръща с ръце Джулиан и Сара. Те изчезват с него, а аз изпускам лека въздишка на облекчение.

Призовавам всички сили, които са ми останали, чак до костите. Това ме прави бавна, прави ме слаба, взима волята ми и я превръща в нещо по-силно. За моя радост, небето притъмнява.

Килорн спира до мен, притиснал пушката към рамото си. Стреля точно, ликвидира преследвачите ни един по един. Много мъже застават пред кралицата, за да я защитят, било по своя воля или по нейна заповед. Скоро ще бъде достатъчно близо както за моята способност, така и за своята. Имам само един шанс.

Случва се на забавен кадър. Хвърлям поглед към двамата Сребърни, вкопчени в битка между мен и джетовете. Дълго, тънко острие като грамадна игла прорязва врата на Ара и плисва сребърен фонтан. Птолемей се завърта от инерцията и през Ара насочва иглата към мен. Понечвам да се сниша, очаквам, както си мисля, най-лошото.

Невъзможно е да предвидя какво се задава.

Само един човек можеше. Джон. Той си тръгна от всичко това. Позволи то да се случи. Не искаше да ни предупреди. Не го беше грижа.

Шейд се появява пред мен с намерението да ме отведе далече. Вместо това жестока, блестяща игла пронизва сърцето му. Той не осъзнава какво се случва. Не чувства никаква болка. Умира, преди коленете му да се допрат до земята.

Не помня нищо друго, докато не се издигаме във въздуха. По лицето ми се стичат сълзи, но не мога да ги изтрия. Вместо това се взирам в ръцете си, обагрени в два цвята кръв.