Виктория Айвярд
Стъкленият меч (2)

Втора глава

Въздухът се изпълва с гъста пелена от пепел, откупва ни няколко секунди, за да се взрем в приближаващата си участ. Силуетите на войници се движат надолу по улиците от север. Още не мога да видя пушките им, но една Сребърна армия не се нуждае от пушки, за да убива.

Други членове на Гвардията бягат пред нас, спринтират неудържимо надолу по булеварда. Засега изглежда, че може и да избягат, но накъде? Единствените варианти са реката и морето отвъд нея. Няма къде да отидем, няма къде да се скрием. Армията марширува бавно със странни тътрещи се крачки. Присвивам очи през прахта, напрягам се да ги видя. И тогава осъзнавам какво е това, какво е направил Мейвън. Шокът от осъзнаването заискрява в мен, през мен, принуждава Шейд и Килорн да отскочат назад.

— Мер! — изкрещява Шейд, наполовина изненадан, наполовина ядосан. Килорн не казва нищо, гледа ме как се поклащам на място.

Пръстите ми се сключват върху ръката му и той не трепва. Искрите ми вече ги няма — той знае, че няма да го нараня.

— Виж — казвам, като посочвам.

Знаехме, че войниците ще дойдат. Кал ни каза, предупреди ни, че Мейвън ще изпрати легион след въздушните джетове. Но дори Кал не би могъл да предвиди това. Само сърце, толкова коварно като това на Мейвън, би могло да измисли този кошмар.

Фигурите от първата редица не са облечени в облачно сивия цвят на сурово обучените Сребърни войници на Кал. Дори изобщо не са войници. Те са слуги в червени куртки, червени шалове, червени туники, червени панталони, червени обувки. Толкова много червено, че все едно кървят. А около краката им има железни вериги, които подрънкват по земята. Звукът стърже по слуха ми, удавя звука на въздушните джетове и ракетите и дори издаваните с рязък лаещ тон заповеди на Сребърните офицери, скрили се зад своята Червена стена. Веригите са всичко, което чувам.

Килорн настръхва, ръмжейки. Пристъпва напред, вдига пушката си, за да стреля, но оръжието се тресе в ръцете му. Армията все още е от другата страна на булеварда, твърде далеч за опитен стрелец дори и без наличието на жив щит. Сега е повече от невъзможно.

— Не трябва да спираме да се движим — промърморва Шейд. В очите му припламва гняв, но той знае какво трябва да се направи, какво трябва да се пренебрегне, за да останем живи. — Килорн, ела с нас веднага или ще те зарежем.

Думите на брат ми ме жегват, разбуждат ме от ужасеното ми вцепенение. Когато Килорн не помръдва, аз го хващам за ръката, шепна в ухото му с надеждата да заглуша веригите.

— Килорн — това е тонът, с който говорех на мама, когато братята ми заминаха на война; когато татко получаваше пристъп на затруднено дишане; когато нещата се разпадаха. — Килорн, не можем да направим нищо за тях.

Думите излизат със съскане през зъбите му:

— Не е вярно — хвърля поглед през рамо към мен. — Трябва да направиш нещо. Можеш да ги спасиш…

За мой вечен срам поклащам глава:

— Не, не мога.

Продължаваме да бягаме. И Килорн ни следва.

Избухват още ракети, по-бързо и по-близо с всяка изминала секунда. Почти не чувам друго, освен звънтенето в ушите си. Стомана и стъкло се поклащат като тръстики на вятъра, превиват се и се пречупват, докато по нас се сипе хапещ сребрист дъжд. Скоро става твърде опасно да бягаме, и Шейд ме хваща по-здраво. Той сграбчва и Килорн, телепортира със скок и трима ни, докато светът рухва. Стомахът ми се усуква всеки път, щом тъмнината се сгъсти, и всеки път рухващият град идва по-близо. Пепел и циментов прах замъгляват зрението ни и затрудняват дишането ни. Стъкла се разбиват в ярка буря, оставят плитки порязвания по лицето и ръцете ми, правят дрехите ми на парченца. Килорн изглежда по-зле от мен — с превръзки, почервенели от прясна кръв, но не спира да се движи, като внимава да не ни изпревари. Хватката на брат ми не отслабва дори за миг, но той започва да се уморява, пребледнява с всеки нов скок. Не съм безпомощна, използвам искрите си да отклонявам назъбените метални шрапнели, от които дори Шейд не може да ни отдалечи със скок. Но не сме достатъчно, дори не и за да спасим себе си.

— Още колко път? — гласът ми звучи немощно, удавен от прилива на войната. На фона на мъглата не виждам на повече от няколко фута разстояние. Но все още мога да чувствам. И това, което чувствам, са криле, двигатели, електричество, което пищи пронизително над главите ни, спуска се все по-близо и по-близо. Със същия успех можем да сме мишки, които чакат ястребите да ги грабнат от земята.

Шейд ни кара да спрем като заковани, очите му с цвят на пчелен мед светкавично се стрелват напред и назад. За една плашеща секунда си мисля, че може да се е объркал.

— Чакайте — казва той, наясно с нещо, което ние не знаем.

Взира се нагоре, към скелета на някога огромна конструкция. Масивна е, по-висока от най-високия шпил на Двореца на Слънцето, по-обширна от големия Площад на Цезар в Арчън. Тръпка пробягва надолу по гръбнака ми, когато осъзнавам… че тя се движи. Напред-назад, от една на друга страна, поклаща се върху виещи се подпори, вече износени от вековно занемаряване. Докато гледаме, започва да се накланя, отначало се отпуска бавно като старец, който се настанява в креслото си. После по-бързо и по-бързо, спуска се над нас и около нас.

— Дръжте се за мен — изкрещява Шейд, за да надвика шумотевицата, като нагласява хватката си върху двама ни. Обгръща раменете ми с ръка, притиска ме с всичка сила към себе си почти непоносимо силно. Очаквам станалото ми вече неприятно усещане за скачане, но то така и не идва. Вместо това ме посреща по-познат звук.

Пушечна стрелба.

Сега това, което спасява живота ми, не е способността на Шейд, а плътта му. Предназначен за мен куршум го улучва в месестата част на ръката над лакътя, а друг изстрел улучва крака му. Той изревава от болка и едва не пада върху напуканата земя отдолу. Усещам изстрела през тялото му, но нямам време за болка. Още куршуми свистят из въздуха, твърде бързи и многобройни, за да се съпротивляваме. Можем само да тичаме, да бягаме както от рухващите сгради, така и от настъпващата армия. Едното унищожава другото, докато усуканата стомана пада между легиона и нас. Поне това би трябвало да се случи. Гравитацията и огънят накараха конструкцията да рухне, но мощта на магнитроните й пречи да ни защити. Когато поглеждам назад, ги виждам — със сребристи коси и черни брони, около дузина, помитащи всяка падаща греда и стоманена подпора. Не съм достатъчно близо да видя лицата им, но познавам Династията Самос достатъчно добре. Еванджелин и Птолемей дават указания на семейството си, разчистват улицата, за да може легионът да продължи настъплението. За да могат да довършат каквото са започнали, и да ни избият до крак.

Ако само Кал беше погубил Птолемей на арената; само ако аз бях проявила към Еванджелин същата любезност, каквато тя показа към мен. Тогава можеше да имаме шанс. Но нашата милост си има цена и това може да е животът ни.

Държа брат си, подкрепям го възможно най-добре. Килорн върши по-голямата част от тежката работа. Поема по-голямата част от тежестта на Шейд, почти го влачи към един все още димящ кратер от експлозия. С готовност се спускаме в него, намерили известно убежище от бурята от куршуми. Но не кой знае какво. Не задълго.

Килорн се задъхва, а по челото му избиват мънистени капчици пот. Отпаря един от ръкавите си и превързва с него крака на Шейд. По плата бързо избива кръв.

— Можеш ли да скочиш?

Брат ми сбърчва чело, чувства не болката, а силата си. Разбирам това достатъчно добре. Бавно поклаща глава, очите му потъмняват.

— Не още.

Килорн изругава под нос.

— Тогава какво да правим?

Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен, а не по-големия ми брат. Не войника, който разбира от битки по-добре от когото и да е от двама ни. Но всъщност не пита и мен. Не Мер Бароу от Подпорите, крадлата, неговата приятелка. Сега Килорн се обръща към някого другиго, към човека, в който се превърнах в залите на двореца и пясъците на арената.

Пита Мълниеносното момиче.

— Мер, какво да правим?

— Оставете ме, ето какво ще направите! — изръмжава Шейд през стиснати зъби, отговаряйки, преди аз да успея. — Бягайте към реката, намерете Фарли. Ще скоча при вас веднага щом мога.

— Не лъжи лъжеца — казвам, като полагам всички усилия да не треперя. Току-що получих обратно брат си като призрак, завърнал се от мъртвите. За нищо на света няма да го оставя да се изплъзне отново. — Ще се махнем оттук заедно. Всички.

Маршируването на легиона разтърсва земята. С един бърз поглед над ръба на кратера разбирам, че са на по-малко от сто метра, настъпват бързо. Виждам Сребърните между пролуките в колоната от Червени. Пехотинците носят замъглено сивите униформи на армията, но някои имат брони с плочки, гравирани с познати цветове. Воини от Висшите династии. Виждам късчета синьо, жълто, черно, кафяво и още. Нимфи и левитатори, и копринени хора, и силноръки, най-могъщите бойци, които Сребърните могат да хвърлят срещу нас. Те смятат Кал за убиец на краля, мен — за терористка, и са готови да срутят целия град, за да ни погубят.

Кал.

Единствено кръвта на брат ми и неравномерното дишане на Килорн ме възпират да изскоча от кратера. Трябва да го намеря, длъжна съм. Ако не заради себе си, тогава за каузата, за да защитя отстъплението. Той струва колкото сто добри войници. Той е златен щит. Но вероятно е изчезнал, измъкнал се е, стопил е веригите си и е избягал, когато градът е започнал да рухва.

Не, не би избягал. Никога не би избягал от тази армия, от Мейвън или от мен.

Надявам се да не греша.

Надявам се да не е вече мъртъв.

— Повдигни го, Килорн — в Двореца на Слънцето покойната лейди Блонос ме учеше как да говоря като принцеса. Тонът е студен, неумолим, не оставя място за възражение.

Килорн се подчинява, но Шейд все още има в себе си сили да протестира:

— Само ще ви забавя.

— Можеш да се извиниш за това по-късно — отвръщам и му помагам да скочи на крака. Но почти не им обръщам внимание, съсредоточила съм се другаде. — Потегляйте.

— Мер, ако мислиш, че ще те оставим…

Когато се обръщам рязко към Килорн, в ръцете ми има искри, а в сърцето ми — решителност. Думите замират на устните му. Той хвърля поглед покрай мен към армията, напредваща с всяка изминала секунда. Левитатори и магнитрони стържат отломки от улицата, разчистват опустошения път с отекващи стържещи звуци на метал по камък.

— Бягайте.

Той отново се подчинява и Шейд не може да направи нищо, освен да закуцука редом с него, изоставяйки ме. Докато те се изкатерват навън от кратера и потеглят на запад, аз поемам с премерени крачки на изток. Армията ще спре за мен. Трябва.

След една ужасяваща секунда Червените забавят ход, веригите им звънтят, когато спират. Зад тях Сребърните крепят на раменете си черни пушки, сякаш са леки като перце. Военните транспортьори, големи машини с шинирани колела, спират с пронизително скърцане някъде зад армията. Мога да почувствам как мощта им пулсира глухо във вените ми.

Сега армията е достатъчно близо, за да чуя как офицерите дават резки заповеди.

— Мълниеносното момиче! Не разваляйте строя, не отстъпвайте! Прицелете се! Задръжте стрелбата!

Най-лошото идва последно, отеква по внезапно притихналите улици. Гласът на Птолемей е познат, пълен с омраза и ярост.

— Направете път за краля! — крещи той.

Залитам назад. Очаквах войските на Мейвън, но не и самия Мейвън. Той не е войник като брат си и работата му не е да води армия. Но ето го, промъкващ се през разделящите се войски с Птолемей и Еванджелин по петите си. Когато излиза иззад колоната Червени, коленете ми почти се подгъват. Бронята му е излъскано черна, пелерината му — алена. По някакъв начин ми се струва по-висок, отколкото тази сутрин. Все още носи бащината си корона от пламъци, макар че мястото й не е на бойното поле. Предполагам, че иска да покаже на света какво е спечелил с лъжите си, каква голяма плячка е отмъкнал. Дори от толкова далече мога да почувствам горещината на погледа му и бушуващия му гняв. Изгаря ме от вътре навън.

Над нас се носи само пронизителният звук на джетовете; това е единственият звук на света.

— Виждам, че все още си смела — казва Мейвън — гласът му се носи надолу по булеварда. Отеква сред руините и ме примамва. — И глупава.

Както и на арената, няма да му доставя удовлетворението да види гнева и страха ми.

— Би трябвало да те наричат Малкото тихо момиче. — Той се засмива студено и армията му се засмива заедно с него. Червените остават безмълвни с очи, приковани в земята. Не искат да гледат това, което предстои да се случи. — Е, Тихо момиче, кажи на жалките си приятели, че всичко свърши. Обкръжени са. Повикай ги да излязат и ще им подаря лека смърт.

Дори да можех да дам подобна заповед, никога не бих го направила.

— Вече тръгнаха.

Не лъжи лъжеца, а Мейвън е най-големият от всички лъжци.

Въпреки това той изглежда несигурен. „Алената гвардия“ се е измъквала вече толкова много пъти — на Площада на Цезар, в Арчън. Навярно могат да избягат дори сега. Каква неудобна ситуация ще бъде това. Какво катастрофално начало на царуването му.

— А предателят? — тонът му става остър и Еванджелин се доближава до него. Сребристата й коса проблясва като острието на бръснач, по-ярко от позлатената й броня. Но той се отдръпва от нея, побутва я настрана, както котка би побутнала играчка. — А жалкият ми брат, победеният принц?

Така и не чува отговора ми, защото нямам никакъв.

Мейвън се засмива отново и този път смехът ме пробожда в сърцето.

— И теб ли изостави? Избяга ли? Страхливецът убива баща ни и се опитва да ми отмъкне трона само за да се измъкне и да се скрие? — той настръхва, преструва се заради своите благородници и войници. Заради тях трябва все още да си придава вид на трагичния син — крал, който никога не е подготвян да носи корона, който не иска нищо повече от възмездие за мъртвите.

Повдигам предизвикателно брадичка:

— Мислиш ли, че Кал би направил такова нещо?

Мейвън далеч не е глупав. Той е коварен, но не и глупав и познава брат си по-добре от всеки друг жив човек. Кал не е страхливец и никога няма да бъде. Фактът, че лъже поданиците си, никога няма да промени това. Очите на Мейвън издават чувствата му и той хвърля поглед встрани, към алеите и улиците, които отвеждат далече от разкъсвания от войната булевард. Кал може да се крие във всяка една в очакване да нападне. Възможно е дори аз да съм капанът, стръвта, която да изкара навън лукавия като невестулка подлец, когото някога наричах свой годеник и приятел. Когато обръща глава, короната му се хлъзва, твърде голяма за черепа му. Дори металът знае, че не му принадлежи.

— Мисля, че си сама, Мер — говори меко. Въпреки всичко, което ми причини, името ми, изречено от него, ме кара да потръпна, спомнила си за отминалите дни. Някога го изричаше мило и нежно. Сега звучи като ругатня. — Приятелите ти ги няма. Изгубихте. А ти си отвратително създание, единствената от проклетия си вид. Ще бъде проява на милост да те отстраня от този свят.

Още лъжи, ние и двамата го знаем. Повтарям студения му смях. За секунда, сякаш отново сме приятели. Нищо не е по-далече от истината.

Един джет над нас се спуска, крилете му почти остъргват върха на една руина. Толкова е близо. Прекалено близо.Мога да почувствам електрическото му сърце, бръмчащите му двигатели, които някак го държат във въздуха. Прицелвам се към него с цялото си старание като толкова много пъти преди. Както с лампите, както с камерите, както с всяка жица и електрическа верига, откакто се превърнах в Мълниеносното момиче, аз го овладявам и го изключвам.

Въздушният джет се накланя с носа надолу, плъзва се за миг на тежките си криле. Първоначалната му траектория е трябвало да го преведе над булеварда, високо над легиона, за да защити краля. Сега той се спуска челно към тях, минава плавно над колоната от Червени и се сблъсква със стотици Сребърни. Магнитроните Самос и левитаторите Провос не са достатъчно бързи да спрат джета, когато той се забива в улицата, и при удара се разлитат асфалт и тела. Отекващото бумтене при експлозията му едва не ме събаря, блъсвайки ме още по-надалече. Взривът е оглушителен, объркващ и болезнен. Няма време за болка, звучи отново и отново в ума ми. Не си правя труда да гледам хаоса, настъпил в армията на Мейвън. Вече тичам, а мълнията ми е с мен.

Пурпурнобели искри пазят гърба ми, бранят ме от суифтите, които се опитват да ме настигнат. Няколко се сблъскват с мълнията ми, опитват се да я пробият. Падат назад в купчини от опушена плът и присвиващи се кости. Признателна съм, че не виждам лицата им, иначе може да ги сънувам по-късно. После идват куршумите, но зигзаговидният ми спринт ме превръща в трудна мишена. Няколкото изстрела, които прозвучават достатъчно наблизо, се разбиват със свистене в щита ми, както се очакваше да стане с тялото ми, когато попаднах в електрическата мрежа по време на Изпитанието на кралиците. Онзи момент ми се струва толкова отдавнашен. Джетовете отново запищяват над главите ни, като този път внимават да се държат на разстояние. Ракетите им не проявяват тази любезност.

Руините на Нарси са издържали хиляди години, но няма да оцелеят през този ден. Сгради и улици рухват, разрушени поравно от Сребърни сили и ракети. Всичко и всеки се е отприщило. Магнитроните усукват и прекършват стоманени подпорни греди, докато левитатори и силноръки запращат отломки през пепеливото небе. Водата блика като кръв от канавките, докато нимфи се опитват да наводнят града и изкарват оттам последните членове на Гвардията, които се крият в тунелите под нас. Вятърът вие, силен като ураган, предизвикан от вятърните тъкачи в армията. Вода и отломки парят очите ми, изблиците са толкова остри, че са почти ослепителни. Експлозии, предизвикани от заличители, разлюляват земята под мен и аз се препъвам, объркана. Падала съм и друг път. Но сега лицето ми се ожулва на асфалта и оставя кървава диря след мен. Когато се изправям отново, ужасяващ писък на банши, който разбива стъклата, ме събаря отново, принуждава ме да си запуша ушите. Там има още кръв, която капе бърза и гъста между пръстите ми. Но баншито, което ме събори, по една случайност ме е спасило. Докато падам, над главата ми избухва нова ракета толкова близо, че усещам как надипля въздуха.

Експлодира твърде близо, горещината пулсира през импровизирания ми щит от мълнии. Смътно се запитвам дали ще умра без вежди. Но вместо да ме прогори, топлината е постоянна, неприятна, но не непоносима. Силни ръце, които оставят синини по тялото ми, ме изправят рязко на крака, а в светлината на огъня проблясва руса коса. Едва различавам лицето й през бурния хапещ вятър. Фарли. Пушката й е изчезнала, дрехите й — разкъсани, а мускулите й потръпват, но тя продължава да ме крепи изправена.

Зад нея позната висока фигура се очертава като изрязан черен силует на фона на експлозията. Възпира я с една-единствена протегната ръка. Оковите му са изчезнали, разтопени или захвърлени. Когато се обръща, пламъците се усилват, близват небето и разрушената улица, но не и нас. Кал знае точно какво прави: направлява огнената буря около нас като вода около скала. Както и на арената, той оформя горяща стена от другата страна на булеварда, предпазва ни от брат си и от легиона оттатък. Сега обаче пламъците му са по-силни, подхранвани от кислорода и яростта. Подскачат във въздуха толкова горещи, че основата гори в призрачно синьо.

Падат още ракети, но Кал отново удържа силата им, използва я, за да подхрани своята. Почти красиво е да гледам как дългите му ръце описват дъга и се обръщат, като преобразяват унищожението в закрила с равномерен ритъм.

Фарли се опитва да ме издърпа, надвивайки ме. Докато пламъците ни защитават, се обръщам да видя реката на сто метра от нас. Мога да видя дори тромавите сенки на Килорн и брат ми, куцукащи към предполагаемата безопасност.

— Хайде, Мер — ръмжи тя, като почти влачи натъртеното ми и омаломощено тяло.

За секунда я оставям да ме тегли със себе си. Боли ме твърде много, за да мисля ясно. Но с един поглед назад разбирам какво прави, какво се опитва да ме накара да направя.

— Няма да си тръгна без него — изкрещявам за втори път днес.

— Мисля, че той се справя чудесно и сам — казва тя: сините й очи отразяват огъня.

Някога мислех като нея. Че Сребърните са непобедими, богове на земята, твърде могъщи за унищожаване. Но точно тази сутрин убих трима: Арвън, силноръкия от Династия Рамбос и лорда нимфа Самос. Вероятно и още с гръмотевичната буря. А те за малко не убиха мен и Кал. Трябваше да се спасяваме взаимно на арената. И трябва да го направим отново.

Фарли е по-едра от мен, по-висока и по-силна, но аз съм по-подвижна. Дори и разтърсена от експлозии и полуглуха. Едно светкавично движение на глезена ми, едно добре премерено блъсване и тя се препъва назад и ме пуска. Едновременно с това се обръщам с протегнати длани, търся опипом онова, което ми трябва. Нарси има далеч по-малко електричество от Арчън или дори Подпорите, но сега не ми е нужно да изсмуквам електрическа мощ от нищо. Създавам си я сама.

Първият изблик на вода от нимфите връхлита върху пламъците със силата на приливна вълна. По-голямата част от нея се изпарява светкавично, но останалото се стоварва върху стената и гаси големите огнени езици. Отговарям на водата със собственото си електричество, прицелвам се към вълните, които се къдрят и се разбиват във въздуха. Зад вълната Сребърният легион марширува напред, хвърляйки се към нас. Поне окованите във вериги Червени са изтеглени, пренасочени към тила на колоната. Дело на Мейвън. Няма да позволи да го забавят.

Войниците му срещат мълнията ми вместо открит въздух, а зад нея огънят на Кал рязко пламва отново от жаравата.

— Отдръпнете се назад бавно — казва Кал и посочва с разтворена длан. Имитирам отмерените му стъпки, внимавам да не отделям поглед от връхлитащата ни гибел. Заедно се придвижваме ту напред, ту назад и прикриваме собственото си отстъпление. Когато неговият пламък се снишава, моята мълния се издига. Заедно имаме шанс.

Той шепне кратки команди къде да стъпим, кога да издигнем стена, кога да я оставим да падне. Изглежда по-изтощен, отколкото съм го виждала някога, с вени, синьо-черни под бледа кожа, със сиви кръгове около очите. Знам, че сигурно изглеждам по-зле. Но неговото крачене ни възпира да се изтощим напълно, като позволява на мънички частици сила да се върнат точно когато имаме нужда.

— Само още малко — обажда се Фарли, гласът й отеква изотзад. Но тя не хуква. Остава с нас, макар да е просто човешко същество. По-смела е, отколкото съм й признавала.

— Още малко до какво? — изръмжавам през стиснати зъби и запращам нова мрежа от електричество. Въпреки заповедите на Кал ставам по-бавна и през мрежата прелитат няколко отломки. Тя се разбива на няколко метра разстояние, превръща се в прах. Времето ни изтича.

Но също и това на Мейвън.

Усещам мириса на реката и на океана оттатък. Остър и солен, той ме зове, но нямам представа за какво. Знам единствено, че Фарли и Шейд вярват, че той ще ни спаси от челюстите на Мейвън. Когато хвърлям поглед зад себе си, не виждам нищо, освен булеварда, който свършва със задънена улица досами реката. Фарли стои в очакване, късата й коса се развява на горещия вятър. Скачайте, произнася тя само с устни, преди да се метне от ръба на разбитата улица.

Каква е тази нейна мания да скача в бездни?

— Иска да скочим — казвам на Кал и се обръщам назад точно навреме, за да изместя стената му.

Той изсумтява в знак на съгласие твърде съсредоточен, за да говори. Подобно на мълнията ми пламъците му стават слаби и редки. Сега почти можем да виждаме през тях до войниците от другата страна. Потрепващ пламък разкривява чертите им, превръща очите в горящи въглени, устите — в паст със зинали хищни зъби, а мъжете — в демони.

Един от тях пристъпва към огнената стена достатъчно близо да се опари. Но не се опарва. Вместо това разделя пламъците като завеса.

Само един човек може да прави това.

Мейвън изтръсква жарава от глупавата си пелерина, оставя коприната да изгори, докато бронята му удържа на огъня. Има наглостта да се усмихне.

А по някакъв начин Кал има сили да се извърне. Вместо да разкъса Мейвън с голи ръце, той хваща китката ми в изгарящата си хватка. Впускаме се в спринт заедно, без да си правим труда да си пазим гърбовете. Мейвън не може да се мери с никого от двама ни и го знае. Вместо това изкрещява. Въпреки короната и кръвта по ръцете си той все още е толкова млад.

— Бягай, убиецо! Бягай, Мълниеносно момиче! — смехът му отеква от ронещите се руини, преследва ме. — Няма място, на което да не ви намеря!

Смътно осъзнавам, че мълнията ми отслабва и угасва, докато се отдалечавам. Пламъкът на самия Кал рухва заедно с нея, прави ни уязвими за останалата част от легиона. Но ние вече скачаме във въздуха към реката на три метра отдолу.

Приземяваме се не с плясък, а с отекващ звън на метал. Принудена съм да се претърколя, за да не си раздробя глезените, но въпреки това усещам как тъпа, смъдяща болка пробягва нагоре по костите ми. Какво? Фарли чака, нагазила до колене в реката, до цилиндрична метална тръба с отворен връх. Без да каже нищо, се покатерва в нея и изчезва в онова, което лежи под нас — каквото и да е то. Нямаме време да спорим или да задаваме въпроси, и я следваме сляпо.

Поне Кал има благоразумието да избере тръбата зад нас, като изолира реката и войната зад гърбовете ни. Тя издава пневматично съскане и се затваря херметически. Но това няма да ни предпази задълго, не и от легиона.

— Още тунели? — питам задъхано, извъртайки се към Фарли. От движението пред очите ми започват да плуват петна и се налага да се облегна тежко на стената с треперещи крака.

Както направи и на улицата, Фарли подлага ръка под рамото ми и ме крепи.

— Не, това не е тунел — казва с озадачаваща самодоволна усмивка.

И тогава го усещам. Като жужащ някъде акумулатор, но по-голямо. По-силно. Пулсира навсякъде около нас, надолу по странния проход, плувнал в примигващи копчета и приглушени, жълти светлини. Зървам как надолу по коридора се движат червени шалове, криещи лицата на членовете на Гвардията. Изглеждат замъглени, като алени сенки. Със силно скърцане, подобно на стон, цялото помещение се разтърсва и пада, насочва се надолу. Във водата.

— Лодка. Подводница — казва Кал. Гласът му е далечен, треперлив и слаб. Точно както се чувствам аз.

Никой от нас не изминава повече от няколко стъпки, преди да рухнем върху скосените стени.