Виктория Айвярд
Стъкленият меч (1)

Първа глава

Трепвам. Парцалът, който тя ми дава, е чист, но въпреки това има мирис на кръв. Не би трябвало да ме е грижа. Целите ми дрехи вече са в кръв. Червената е моя, разбира се. Сребърната принадлежи на мнозина други: Еванджелин, Птолемей, лорда нимфа, всички онези, които се опитаха да ме убият на арената. Предполагам, че част от нея е и на Кал. Той кървеше обилно на пясъка, посечен и насинен от нашите кандидат-екзекутори. Сега седи срещу мен, забил поглед в краката си и оставил раните си да започнат бавния процес на естественото заздравяване. Хвърлям поглед към едно от множеството порязвания по ръцете си, вероятно от Еванджелин. Все още прясно и достатъчно дълбоко да остави белег. Част от мен изпитва наслада от мисълта. Тази назъбена дълбока рана няма да бъде заличена като с магия от студените ръце на лечител. С Кал вече не сме в Сребърния свят с някого, който просто да премахне заслужените ни белези. Спасихме се. Или поне аз се спасих. Веригите на Кал неумолимо напомнят за пленничеството му.

Фарли ме побутва по ръката, докосването й е изненадващо внимателно.

— Скрий си лицето, Мълниеносно момиче. Те търсят точно това.

Като никога се подчинявам. Другите следват примера ми, закриват устите и носовете си с парчета червен плат. Кал е последният, който не е покрил лицето си, но не задълго. Не се съпротивлява на Фарли, когато тя връзва маската му, прави го да изглежда като един от нас.

Де да беше.

Електрическо жужене подпалва кръвта ми и ми напомня за пулсиращия, пронизително скърцащ Подземен влак. Той ни носи неумолимо напред към град, който някога е бил убежище. Влакът препуска, прелита с писък по прастарите релси като Сребърен суифт, който тича по открит терен. Вслушвам се в стържещия метал, чувствам го дълбоко в костите си, където се настанява студена тъпа болка. Яростта ми, силата ми на арената ми се струват като далечни спомени, оставящи след себе си единствено болка и страх. Трудно ми е да си представя какво ли си мисли Кал. Той загуби всичко, всичко, което някога му е било скъпо. Баща, брат, кралство. Нямам понятие как успява да се владее, неподвижен е, ако не се брои люшкането на влака.

Не е нужно никой да ми казва защо сме се разбързали. Фарли и нейните гвардейци, изопнати като жица, са достатъчно обяснение за мен. Все още бягаме.

Мейвън дойде от тази посока преди и ще го направи отново. Този път — с яростта на войниците си, майка си и новата си корона. Вчера той беше принц; днес е крал. Мислех, че е мой приятел, мой годеник, сега знам по-добре.

Някога му се доверявах. Сега осъзнавам, че трябва да го мразя, да се боя от него. Той помогна баща му да бъде убит заради короната и обвини брат си за престъплението. Знае, че радиацията около разрушения град е лъжа, номер, и знае къде води влакът. Убежището, което Фарли е построила, вече не е безопасно, не и за нас. Не и за теб.

Като нищо може вече да влизаме с пълна скорост в капан.

Някой ме обгръща здраво с ръка, почувствал безпокойството ми. Шейд. Все още не мога да повярвам, че брат ми е тук, жив и най-странното от всичко — същият като мен. Червен и Сребърен — и по-силен и от едните, и от другите.

— Няма да им позволя да те заловят отново — промърморва той толкова ниско, че едва го чувам. Предполагам, че верността към когото и да било, освен „Алената гвардия“, дори към близките, не се допуска. — Обещавам ти.

Присъствието му е успокояващо, притегля ме назад във времето. Отвъд вземането му в армията, до една дъждовна пролет, когато още можехме да се преструваме, че сме деца. Не съществуваше нищо, освен калта, селото и глупавия ни навик да пренебрегваме бъдещето. Сега бъдещето е всичко, за което мисля, докато се питам по какъв ли тъмен път са ни повели постъпките ми.

— Какво ще правим сега? — отправям въпроса към Фарли, но очите ми намират Килорн. Той стои до рамото й, предан пазител със стисната челюст и окървавени превръзки. Само като си помисля, че не толкова отдавна беше чирак на рибар. Подобно на Шейд, изглежда неуместно като призрак от някакво време преди всичко това.

— Винаги има място, където да избягаме — отвръща Фарли, съсредоточена повече върху Кал, отколкото върху каквото и да е друго.

Очаква той да се бори, да се съпротивлява, но Кал не прави нито едно от двете.

— Дръж я — казва Фарли, обръщайки се отново към Шейд след един дълъг миг. Брат ми кимва и усещам тежестта на дланта му върху рамото си. — Не можем да я загубим.

Не съм пълководец или тактик, но основанията й са ясни. Аз съм малкото Мълниеносно момиче — живо електричество, жива мълния в човешки облик. Хората знаят името ми, лицето ми и способностите ми. Аз съм ценна, аз съм могъща и Мейвън ще направи всичко, за да ми попречи да отвърна на удара. Нямам представа как брат ми може да ме защити от коварния нов крал, макар да е като мен, макар да е най-бързото същество, което съм виждала някога. Но трябва да вярвам дори и да ми се струва истинско чудо. В края на краищата виждала съм толкова много невъзможни неща. Поредното бягство ще е най-малкото от тях.

Щракането и плъзването на пистолетни дула отекват надолу по влака, докато Гвардията се приготвя. Килорн се премества и застава над мен, олюлява се леко, с ръка, здраво стиснала пушката, преметната през гърдите му. Хвърля поглед надолу с меко изражение. Опитва се да се ухили, да ме разсмее, но яркозелените му очи са сериозни и уплашени.

За разлика от него Кал седи тихо, почти спокойно. Макар че има най-много причини да се бои — окован във вериги, заобиколен от врагове, преследван от родния си брат, изглежда напълно спокоен. Не съм изненадана. Той е войник по рождение и възпитание. Войната е нещо, с което е наясно, а сега безспорно сме във война.

— Надявам се, че не планираш да се биеш — казва, проговорил за пръв път от много време. Очите му са приковани върху мен, но хапливите му думи са за Фарли. — Надявам се, че не планираш да бягаш.

— Пести си дъха, Сребърен — тя изопва рамене. — Знам какво трябва да правим.

Не мога да попреча на думите да изригнат:

— Той също. — Гневният поглед, който тя насочва към мен, ме изгаря, но съм се справяла и с по-лошо. Дори не трепвам. — Кал знае как се бият те, знае какво ще направят, за да ни спрат. Използвайте го.

Какво е чувството да бъдеш използван? Той ми изсъска тези думи в затвора под Кулата на костите и от това ми се прииска да умра. Сега е само леко парене.

Тя не казва нищо и това е достатъчно за Кал.

— Ще имат кученца — казва той мрачно.

Килорн се засмива високо.

— Цветя ли?

— Въздушни джетове — казва Кал с искрящи от отвращение очи. — Оранжеви криле, сребристи корпуси, само един пилот, лесни за маневриране, идеални за атака в градски условия. Всеки пренася по четири ракети. По една ескадрила, това прави четирийсет и осем ракети, които ще трябва да надбягате, плюс лека амуниция. Можете ли да се справите с това?

Думите му са посрещнати единствено от мълчание. Не, не можем.

— А кученцата са най-малката ни грижа. Те само ще кръжат, ще отбраняват определен периметър, ще ни задържат на място, докато пристигнат сухопътни войски.

Той навежда очи, мисли бързо. Пита се какво би направил, ако беше от другата страна на тази история. Ако той беше крал вместо Мейвън.

— Ще ни обкръжат и ще поставят условия. Мер и аз в замяна на вашето бягство.

Още една саможертва. Бавно си поемам въздух през зъби. Тази сутрин, вчера преди цялото това безумие щях с радост да се пожертвам, за да спася само Килорн и брат си. Сега обаче… сега знам, че съм специална. Сега не могат да ме загубят.

— Не можем да се съгласим на това — казвам. Горчива истина. Погледът на Килорн е тежък, но не вдигам очи. Не мога да преглътна присъдата му.

Кал не е толкова суров. Кимва, че е съгласен с мен.

— Кралят не очаква да отстъпим — отвръща той. — Джетовете ще посипят върху нас амунициите, а останалите ще прочистят оцелелите. Няма да е много различно от касапница.

Фарли е гордо същество дори сега, когато е ужасно притисната в ъгъла.

— Какво предлагаш? — пита тя, като се навежда над него. От думите й се процежда презрение. — Тотална капитулация?

Нещо като отвращение преминава по лицето на Кал:

— Мейвън все пак ще ви убие. В килия или на бойното поле, няма да остави никого от нас жив.

— Тогава по-добре да умрем, сражавайки се — гласът на Килорн прозвучава по-силно, отколкото е редно, но пръстите му потрепват. Изглежда като останалите бунтовници, готов да направи всичко за каузата, но приятелят ми още се страхува. Все още момче, на не повече от осемнайсет, с твърде много причини да живее и твърде малко желание да умре.

Кал изсумтява насмешливо при неискреното, но дръзко изявление на Килорн и въпреки това не казва нищо друго. Знае, че едно по-натуралистично описание на неизбежната ни смърт няма да помогне на никого.

Фарли не споделя мнението му и махва с ръка, като отпраща и двамата. Зад мен брат ми показва същата решимост.

Те знаят нещо, което не ни е известно — нещо, което все още не искат да кажат. Мейвън е научил всички ни каква е цената на погрешно оказаното доверие.

— Ние няма да сме тези, които ще умрат днес — е всичко, което изрича, преди да закрачи решително към предния край на влака. Ботушите му звучат като удари с чук по металния под, от всеки лъха упорита решителност.

Долавям със сетивата си как влакът забавя ход, преди да го почувствам. Електричеството отслабва, когато плавно влизаме в подземната гара. Не знам какво може да намерим в небесата над нас — бяла мъгла или въздушни джетове с оранжеви криле. Другите, изглежда, нямат нищо против, излизат от Подземния влак много решително. В мълчанието си въоръжените и маскирани членове на Гвардията изглеждат като истински войници, но аз знам по-добре. Не могат да се мерят с онова, което идва.

— Подготви се — гласът на Кал изсъсква в ухото ми и ме кара да потръпна. Напомня ми за отдавна минали дни, за танци на лунна светлина. — Не забравяй колко си силна.

Килорн си проправя път с рамо до мен и ни разделя, преди да успея да кажа на Кал, че силата и способността ми са единственото, в което съм сигурна сега. Електричеството във вените ми може да е единственото нещо, в което имам доверие на този свят.

Искам да вярвам в „Алената гвардия“ и със сигурност — в Шейд и Килорн, но няма да си позволя, не и след кашата, в която ни вкараха моето доверие, моята слепота спрямо Мейвън. А за Кал не може и дума да става. Той е пленник, Сребърен, врагът, който би ни предал, ако можеше — ако имаше друго място, където да избяга.

Но въпреки това по някакъв начин нещо ме тегли обратно към него. Спомням си затрупаното с проблеми момче, което ми даде сребърна монета, когато бях нищожество. С този едничък жест той промени бъдещето ми и разруши своето.

И между нас има съюз — неловък, изкован в кръв и предателство. Ние сме свързани, ние сме обединени — срещу Мейвън; срещу всички, които ни измамиха; срещу света, който всеки момент ще се разкъса сам.

Очаква ни тишина. Сива, влажна мъгла виси над руините на Нарси и кара небето да се свежда толкова ниско, че мога да го докосна. Студено е, с есенен мраз — сезонът на промяна и смърт. Все още нищо не кръжи из небето, няма джетове, които да посипят разруха върху един вече разрушен град. Фарли задава рязко темпо, повежда ни от релсите към широкия, изоставен булевард. Останките приличат на зеещ каньон, по-сиви и разбити, отколкото си спомням.

Потегляме с маршова стъпка на изток по улицата към забуления в мъгла крайморски квартал. Високите, полусрутени постройки се привеждат над нас, прозорците им, подобни на очи, ни наблюдават, докато минаваме. В черупките на опустошените сгради и сенчести арки може да ни дебнат Сребърни, готови да избият „Алената гвардия“. Мейвън може да ме принуди да гледам, докато поваля бунтовниците един по един. Няма да ми предостави лукса на чиста, бърза смърт. Или по-лошо, помислям си. Изобщо няма да ми позволи да умра.

Мисълта смразява кръвта ми като докосване на Сребърен замразител. Колкото и много да ме е лъгал Мейвън, все пак познавам една малка частица от сърцето му. Спомням си как ме сграбчи през решетките на килия, вкопчи се в мен с треперещи пръсти. И си спомням името, което носи; името, което ми напомня, че в него все още бие сърце. Името му беше Томас и го гледах как умира. Не е могъл да спаси онова момче. Но може да спаси мен по свой собствен извратен начин.

Не. Никога няма да му доставя удовлетворението от такова нещо. По-скоро ще умра.

Но колкото и да се опитвам, не мога да забравя сянката, за каквато го смятах, изгубения и забравен принц. Иска ми се онзи човек да беше истински. Иска ми се да съществуваше някъде другаде, освен в спомените ми.

Руините на Нарси отекват странно, по-тихи, отколкото би трябвало да са. Сепнато осъзнавам защо. Бежанците са изчезнали. Жената, която метеше планини от пепел, децата, криещи се в канавките, сенките на моите Червени братя и сестри — всички те са избягали. Не е останал никой, освен нас.

— Мисли си каквото искаш за Фарли, но знай, че не е глупава — казва Шейд, отговаря на въпроса ми, преди да успея да попитам. — Даде заповедта за евакуиране снощи, преди да се измъкне от Арчън. Мислеше, че ти или Мейвън ще проговорите, ако ви подложат на изтезания.

Сгрешила е. Нямаше нужда да изтезават Мейвън. Той даде доброволно информацията и ума си. Отвори ума си за майка си, остави я да рови из всичко, което види там: Подземния влак, тайния град, списъка. Сега всичко е на нейно разположение точно както той винаги е бил.

Колоната от войници на „Алената гвардия“ се простира зад нас, неорганизирана сбирщина от въоръжени мъже и жени. Килорн марширува точно зад мен със стрелкащи се очи, а Фарли е начело. Двама снажни войници държат Кал точно зад нея, стискат напрегнато ръцете му. С червените си шалове изглеждат като създания, които могат да ти докарат кошмари. Но вече сме толкова малко, може би трийсет, всичките — леко ранени. Толкова малко оцеляха.

— Не сме достатъчно, за да поддържаме този бунт, дори и да се измъкнем отново — прошепвам на брат си. Ниско надвисналата мъгла заглушава гласа ми, но той все пак ме чува. Ъгълчето на устата му потрепва, иска му се да се усмихне.

— Това не е твоя грижа.

Преди да успея да го притисна, войникът пред нас спира. Не е единственият. В челния край на колоната Фарли вдига юмрук и гледа гневно към сиво-синьото небе. Останалите следват примера й, търсят нещо, което не можем да видим. Единствено Кал не вдига очи от земята. Той вече знае как изглежда съдбата ни.

Далечен, нечовешки писък пронизва мъглата. Този звук е механичен и постоянен, кръжи над главите ни. И не е единствен. Дванайсет сенки с форма на стрели прелитат с бясна скорост из небето, оранжевите им криле ту се врязват в облаците, ту се показват от тях. Никога не съм виждала въздушен джет, както трябва, не и от толкова близо или без прикритието на нощта, затова не мога да попреча на челюстта си да увисне, когато се появяват. Фарли лае заповеди към Гвардията, но не я чувам. Твърде заета съм да се взирам в небето и да гледам как над главите ни кръжи крилата смърт. Подобно на мотоциклета на Кал, летящите машини са красиви, от невъзможно извита стомана и стъкло. Предполагам, че в конструирането им е взел участие магнитрон — как иначе може металът да лети? Под крилата им искрят синкави двигатели, долавя се издайническият звук на електричество. Едва усещам тракането им като полъх на дъх по кожа, но са твърде далече, за да им въздействам. Мога само да гледам — в ужас.

Те свистят и се вият около остров Нарси, без нито за миг да нарушават кръга си. Почти мога да се престоря, че са безобидни, нищо повече от любопитни птици, дошли да видят заличените останки на един бунт. После над главите ни плавно преминава стрела от сив метал, след която се точи димна следа, движейки се почти прекалено бързо, за да я видя. Сблъсква се с една сграда надолу по булеварда и изчезва през счупен прозорец. Частица от секундата по-късно избухва червено-оранжево зарево и разрушава целия под на вече порутена сграда. Тя се разтърсва върху основите си, рухва върху хилядагодишни подпорни колони, които се пречупват като клечки за зъби. Цялата постройка се накланя и пада толкова бързо, че не може да е реално. Когато се срутва на улицата и препречва пътя пред нас, усещам тътена дълбоко в гърдите си. Облак от дим и прах ни връхлита челно, но не се прикривам. Вече е нужно повече от това, за да ме уплаши.

През сиво-кафявата мъгла Кал остава с мен, макар че похитителите му се снишават. Очите ни се срещат за момент и раменете му увисват. Това е единственият признак на поражение, който ще ми позволи да видя.

Фарли сграбчва най-близката жена от Гвардията и я вдига на крака.

— Разпръснете се! — изкрещява, като сочи уличките от двете ни страни. — На северната страна, към тунелите! — После обяснява и на помощниците си къде да отидат. — Шейд, към страната на парка! — Брат ми кимва, разбрал какво има предвид тя. Друга ракета се забива с пълна скорост в една близка сграда и удавя думите й. Но е лесно да се сетим какво крещи.

Бягайте.

Част от мен иска да не отстъпва, да се съпротивлява, да се бори. Пурпурнобялата ми мълния със сигурност ще ме превърне в мишена и ще отклони джетовете от бягащата Гвардия. Бих могла дори да унищожа един-два самолета. Но това не може да стане. Аз съм по-ценна от останалите, по-ценна от червените маски и превръзки. Шейд и аз трябва да оцелеем — ако не за каузата, тогава заради другите. Заради списъка от стотици като нас — кръстоски, аномалии, чудаци, червено-сребърни невъзможни създания, които със сигурност ще загинат, ако се провалим.

Шейд знае това така добре, както и аз. Вплита ръката си в моята, хватката му е толкова здрава, че може да ми остави синини. Почти прекалено лесно е да бягам в крак с него, да го оставя да ме измъкне от широкия булевард и да ме въведе в непроходима сиво-зелена плетеница от високо израсли дървета, чиито клони се разперват по улицата. Колкото по-навътре влизаме, толкова по-гъсти стават, преплетени като деформирани пръсти. Хиляда години запуснатост са превърнали този малък участък в мъртва джунгла. Тя ни скрива от небето, докато вече само чуваме джетовете, които кръжат все по-близо и по-близо. Килорн никога не изостава. За миг мога да се престоря, че сме отново у дома, шляем се из Подпорите и си търсим забавлението и белята. Изглежда, намираме само белята.

Когато Шейд най-накрая спира с буксуване, с пети, оставящи следи в пръстта зад нас, успявам да хвърля поглед наоколо. Килорн спира до нас, насочил пушката си безполезно към небето, но никой друг не ни следва. Дори вече не виждам улицата или червените парчета плат, тичащи в руините.

Брат ми се взира нагоре през клоните на дърветата, наблюдава и чака джетовете да излетят от обхвата ни.

— Къде отиваме? — питам го задъхана.

Килорн отговаря вместо него:

— Реката — казва той. — А после океана. Можеш ли да ни пренесеш? — хвърля поглед към ръцете на Шейд, сякаш ясно може да види умението му в плътта му. Но силата на Шейд е заровена като моята, невидима, докато той не реши да я разкрие.

Брат ми поклаща глава:

— Не и с един скок, прекалено е далече. И бих предпочел да тичам, да си пестя силите — очите му потъмняват. — Докато наистина ни потрябват.

Кимвам в знак на съгласие. Знам от личен опит какво е да си изтощен от способността си, уморен до мозъка на костите си, почти неспособен да помръднеш, а какво остава пък да се биеш.

— Къде водят Кал?

Въпросът ми кара Килорн да трепне.

— Пет пари не давам.

— А би трябвало — изстрелвам в отговор, макар че гласът ми потреперва от колебание. Не, не би трябвало. Нито пък ти. Ако принцът си е отишъл, трябва да го оставиш да си върви. — Той може да ни помогне да се измъкнем от това. Може да се бие заедно с нас!

— Ще избяга или ще ни убие в мига, щом му дадем шанс — тросва се той, като смъква рязко шала си, за да разкрие гневното намръщено изражение отдолу.

Мислено си представям огъня на Кал. Той изгаря всичко по пътя си — от метал до плът.

— Можеше да те е убил вече — казвам. Не преувеличавам и Килорн го знае.

— Някак си мислех, че вие, двамата, ще надраснете препирните си — казва Шейд и се изпречва между нас. — Колко глупаво от моя страна.

Килорн изрича насилено извинение през стиснати зъби, но аз не правя нищо подобно. Съсредоточила съм се върху джетовете, оставила съм електрическите им сърца да бият до моето. Шумът им отслабва с всяка секунда, докато се отдалечават все повече и повече.

— Отдалечават се от нас. Ако ще тръгваме, трябва да го направим сега.

И брат ми, и Килорн ме гледат странно, но никой от двамата не възразява.

— Насам — казва Шейд, като сочи през дърветата. Малка, почти невидима пътека се вие през тях там, където пръстта е изметена, за да се покажат камъкът и асфалтът отдолу. Шейд отново обвива ръка около моята, а Килорн се втурва напред, задава бързо темпо, което да следваме.

Клони жулят телата ни, свеждат се над стесняващата се пътека, докато става невъзможно да тичаме един до друг. Но вместо да ме пусне, Шейд ме стиска още по-силно. И тогава осъзнавам, че изобщо не ме стиска той. А въздухът, светът. Всичко, абсолютно всичко се стеснява в една-единствена светкавична, черна секунда. А после мигом се озоваваме от другата страна на дърветата и когато поглеждаме назад, виждаме Килорн да изниква от сивата китка дървета.

— Но той беше пред нас — промърморвам високо, като местя поглед напред-назад между Шейд и пътеката. Пресичаме по средата на улицата, над нас са небето и стелещият се дим. — Ти…

Шейд се ухилва. Действието изглежда неуместно на фона на далечното бръмчене на джетовете.

— Да кажем, че… скочих. Стига да се държите за мен, ще можете да ме придружите — казва той, а после ни повежда припряно в съседната уличка.

Сърцето ми бие лудо при знанието, че току-що се телепортирах, дотолкова, че е почти възможно да забравя тежкото ни положение.

Джетовете бързо ми напомнят. Нова ракета избухва на север, поваля една сграда с тътена на земетресение. Надолу по уличката се спуска вълна от прах, оцветява ни в още един пласт сиво. Димът и огънят вече са ми толкова познати, че почти не усещам мириса му дори когато пепелта започва да се сипе като сняг. Оставяме в нея отпечатъци от стъпките си. Навярно те ще са последните следи, които ще оставим.

Шейд знае къде да отиде и как да бяга. Килорн ни следва без проблем дори с пушката, която го притиска с тежестта си. Досега вече сме направили кръг и сме стигнали обратно до булеварда. На изток вихър от дневна светлина прониква през мръсотията и праха и донася със себе си солен дъх на морски въздух. На запад първата рухнала сграда лежи като повален великан, препречва всякакъв път за отстъпление към влака. Счупени стъкла, железните скелети на сгради и странни, плоски, захабени, бели паравани се издигат около нас — дворец от руини.

Какво беше това?, запитвам се смътно. Джулиан щеше да знае. Дори само мисълта за името му ми причинява болка и аз отблъсквам усещането.

Още няколко червени парчета плат се стрелват из пепеливия въздух, аз търся с поглед познат силует. Но Кал не се вижда никъде и това ме кара да изпитвам такъв ужасен страх.

— Няма да тръгна без него.

Шейд не си прави труда да пита за кого говоря. Вече знае.

— Принцът идва с нас. Давам ти думата си.

Отговорът ми прорязва вътрешностите ми:

— Не се доверявам на думата ти.

Шейд е войник. Животът му е всичко друго, но не и лесен и болката не му е чужда. Въпреки това изявлението ми го наранява дълбоко. Виждам го в лицето му.

Ще се извиня по-късно, казвам си.

Ако това „по-късно“ настъпи.

Нова ракета минава плавно над главите ни и пада на няколко улици от нас. Далечният тътен на експлозия не заглушава по-грубия и по-ужасяващ шум, който се надига навсякъде около нас.

Ритъмът на хиляда маршируващи крака.