Кон Игълдън
Буревестник (5)

3.

В стаята на враните беше тихо. Маргарет я прекоси боса. Беше прекарала част от предишното лято да скицира пода с въглен на обратната страна на една стара карта и бе отбелязала всяка скърцаща напречна греда или дъска с миниатюрно кръстче. Светлината от огъня в горния салон се прокрадваше и на балкона — тя го прекоси като някоя танцьорка, чиито премерени стъпки съвпадаха с картината, която виждаше в паметта си. Враните останаха безмълвни и тя стигна до балкона триумфираща, после се обърна и направи знак на Йоланда.

Осветена от припламваща светлина на злато и сенки, сестра й направи отчаян жест, но и тя беше прихванала от потайното вълнение и се промъкна по полираните дъски, като трепваше заедно с Маргарет, докато подът пъшкаше под краката й. Двете момичета замръзваха при всеки звук, но баща им и кралят не обръщаха внимание. Огънят пращеше и пукаше, а и всяка стара къща винаги се движеше и наместваше през нощта. Рене Анжуйски не погледна нагоре, когато Йоланда се настани до сестра си и впери поглед в сцената отдолу през изправените дървени балюстради.

Горният салон почти не беше пострадал от оглозгването на Сомюр. Може би защото той си оставаше сърцето и центърът на фамилния дом, гоблените и дъбовите му мебели бяха защитени от набезите на мъжете от Париж. Камината беше достатъчно голяма, за да може възрастен човек да влезе в нея, без дори да си наведе главата. Една цепеница с размерите на малко канапе весело гореше вътре и нажежаваше черните железни маши, поставени пред нея, докато краищата им не започнаха да проблясват като злато. Крал Шарл седеше на огромен тапициран стол, придърпан близо до пламъците, а баща й стоеше прав и се суетеше с чашите и шишетата. Маргарет гледаше като зашеметена, когато баща й пъхна един от ръжените в чашата с вино за краля, което изпрати със съскане във въздуха пара с дъх на сладост. Усети мириса на детелина и канела и устата й потръпна, като си представи вкуса. Топлината, за жалост, не стигаше чак до скривалището й. Камъните, с които бе изграден замъкът, изсмукваха топлината, особено през нощта. Тя трепереше там, седнала с подвити настрани крака, готова да хукне извън обсега на светлината, ако случайно баща й погледнеше нагоре.

И двамата мъже се бяха преоблекли, забеляза тя. Баща й носеше ватирана спална роба над широки панталони и филцови обувки. На припламващата светлина й се стори, че прилича на магьосник, който прави с ръце магия с пара и огън над чашите им. Кралят бе облякъл тежка дреха от блестящ плат, прихваната с колан на кръста. С доволство си представи, че става свидетел на потаен ритуал между двама магьосници. Но мазният тон на Рене разби тази илюзия.

— Вие ги доведохте до това положение, Ваше Величество, Вие и никой друг. Ако не бяхте запазили Орлеан и подсилили армията, за да стигне до сегашната си сила, сега те нямаше да молят за мир. Това е знак, че ние сме силни, а те са слаби. Дошли са при нас, Ваше Величество, като просители. И всичко това за Ваша прослава и прославата на Франция.

— Може би, Рене, може би е така. Въпреки това те са хитри и умни, почти като евреи. Ако умирам от жажда и англичанин ми предложи чаша вода, ще се поколебая дали да я изпия и ще се попитам каква изгода има той от това. Баща ми беше по-доверчив и те отвърнаха на добронамереността му с измама.

— Ваше Величество, съгласен съм с Вас. Надявам се никога да не бъда така наивен, че да стисна ръката на англичанин, без след това да си проверя джобовете. Но все пак имаме доклада на Вашия посланик. Той твърди, че кралят им едва говори с него и че го въвеждат и извеждат в помещенията, където се намира кралят, с такава скорост, сякаш има пожар. Този Хенри не е мъж като баща си, иначе отдавна да е подновил разбойническото разрушение. Вярвам, че това предложение е предизвикано от слабост — и с помощта на тази слабост можем да си възстановим земи, които сме загубили. За Анжу, Ваше Величество, както и за Франция. Нима можем да си позволим да пренебрегнем такава възможност?

— Точно по тази причина подозирам уловка — рече крал Шарл с горчивина, докато отпиваше от подгрятото вино и вдишваше парата му. — О, да, мога да повярвам, че искат френска принцеса, за да подобри развалената кръвна линия, да ги благослови с по-добра кръв. Свидетел съм как две мои сестри бяха предадени в английски ръце, Рене. Баща ми беше… непостоянен в последните си години. Убеден съм, че не е разбирал напълно опасността от това да даде Изабел на техния крал Ричард или пък любимата ми Катерин на онзи английски касапин. Нима е толкова изненадващо сега, че претендират за собствения ми трон, за собственото ми наследство? Какво нахалство, Рене! Момчето Хенри е мъж с две лица: едното на ангел, а другото на дявол. Само като си помисля, че един английски крал е мой племенник! Светиите сигурно ни се надсмиват или пък плачат — не знам.

Кралят изпразни чашата си и дългият му нос се забучи в съда. Намръщи се, като стигна до утайката, и избърса с ръкава си виолетовата линия от устните си. Направи неопределен жест с ръка, отнесен в мислите си, когато бащата на Маргарет напълни отново чашата му и донесе друг ръжен от поставката в огъня.

— Не искам да подсилвам претенциите им с още една капка френска кръв, лорд Анжу. Нима ще трябва да оставя без наследство собствените си деца заради някой чуждоземен крал? И то за какво? Малката Анжу? Мен? Примирие? Бих предпочел да събера армията си и да ги ритам, докато посинеят и изпокапят в морето. Това е отговорът, който искам да им дам, а не мир. Къде е тук достойнството? Къде е гордостта, докато те продават жито и солен грах в Кале и си лъскат ботушите върху френските маси? Това не може да се трае, Рене.

Отгоре Маргарет видя как изражението на баща й се промени, незабелязано за посърналия владетел. Рене мислеше усилено, подбираше думите си с голямо внимание. Момичето знаеше, че майка й му дава масла и шушулки от сено заради запека, едно наследство от затворничеството му, което май си беше донесъл обратно у дома. Тежкото бяло лице бе порозовяло от виното или пък от топлината и той наистина имаше вид на задръстен, мъж, натъпкан с нещо неприятно. Неприязънта й само се засили и — обратно на всякаква логика — тя се надяваше, че ще се разочарова, независимо какво точно беше искането му.

— Ваше Величество, на Вашите заповеди съм за всичко. Ако кажете, че ще е война, ще накарам армията си да тръгне напролет срещу англичаните. Може пък да имаме късмета на Орлеан още един път.

— А може би късмета на Аженкур — отвърна кралят с кисел глас. За миг ръката му се стегна, сякаш се чудеше дали да не запрати чашата си в огъня. Овладя се с видимо усилие. — Ако можех да съм сигурен в победата, щях още утре да вдигна знамената, кълна се — той замълча замислено, загледан в играещите и припламващи пламъци. — Но съм ги виждал да се бият англичаните. Помня онези червендалести крещящи животни, които реват триумфално. Те нямат култура, мъжете им са диваци. Знаеш това, Рене. Виждал си ги, тези свински бутове, с мечовете и стрелите им, тези огромни дебелаци, които не знаят друго, освен да колят — той махна с ръка, за да отпъди мрачните спомени, но баща й дръзна да го прекъсне, преди кралят да успее да съсипе всичките му надежди и планове.

— Какъв триумф би било да се вземе обратно четвърт от тяхната земя във Франция без дори една битка, Ваше Величество! Единствено с обещанието за мир и една сватба ние ще спечелим повече от всеки друг, който се е бил с тях в продължение на цяло десетилетие или по-дълго. Те вече си нямат английски лъв и ние щяхме да им откажем сърцето на Франция.

Крал Шарл изсумтя.

— Много си прозрачен, Рене. Добре виждам, че искаш да си възвърнеш семейните земи. За твоето семейство ползата е ясна. По-малко за моето обаче.

— Ваше Величество, не мога да го отрека. Вие виждате по-ясно и по-далеч, отколкото изобщо е възможно някога за мен. Въпреки това мога по-добре да Ви служа, ако имам в ръцете си богатствата на Анжу и Мен. Бих могъл да си изплатя дълговете към короната с тези ренти, Ваше Величество. Спечеленото от нас е тяхна загуба и дори един акър от Франция си струва риска, убеден съм — той загря за темата, като видя по лицето на краля одобрение, макар и против волята му. — Един акър върната френска земя е много нещо, Ваше Величество, и значи още повече, ако е върната от стария ни враг. Това е победа, все едно дали е спечелена с френски преговори или с френска кръв. Вашите лордове ще видят само факта, че сте спечелили обратно френска земя от англичаните.

Кралят въздъхна и постави чашата си на каменния под, за да разтърка очи.

— Разбира се, вашата дъщеря ще стане английска кралица, ако аз се съглася на това. Да се надявам, че е изградена личност.

— Ваше Величество, тя е самият образ на скромното благородство. Само би подсилило позицията Ви, ако имате един лоялен член на моето семейство в английския двор.

— Да… има го и това — съгласи се Шарл, — но е близо до кръвосмешение, Рене, не е ли така? Крал Хенри вече веднъж е мой племенник. Твоите дъщери също са мои племенници. Ще трябва да моля папата за специално разрешение — а и това си има цена, поне ако искаме да го имаме през следващите десет години.

Рене се усмихна на постигнатия напредък. Той знаеше, че англичаните ще изпратят молба до Рим за разрешението, ако той го поиска. Наясно бе също, че кралят му се пазареше за десятък в замяна на своето съгласие. Фактът, че съкровищниците на Сомюр бяха пълни с празни чували и паяци, изобщо не го притесняваше. Можеше да заеме още — от евреите.

— Господарю, за мен ще бъде чест да посрещна тези разходи, разбира се. Чувствам, че сме много близко до решение.

Шарл бавно сведе глава, а устата му се движеше, сякаш беше открил останала в задните си зъби храна.

— Много добре, ти ще ме водиш в това, Рене. Ще станеш пак господар на Анжу и Мен. Надявам се, че ще бъдеш благодарен по подходящ начин.

Рене коленичи, като грабна ръката на краля и я докосна до устните си.

— Ваш съм, Ваше Величество. Можете да разчитате на мен за всяка задача, дори ако трябва да пролея собствената си кръв.

Високо над главите им Маргарет се обърна към сестра си с широко ококорени очи. Йоланда я зяпаше с отворена уста. Маргарет протегна ръка и внимателно я затвори.

— Аз вече съм обещана — прошепна Йоланда, — татко надали ще развали годежа ми.

В безмълвен синхрон те припълзяха назад от светлината и Маргарет се смръщваше всеки път, когато дъските проплакваха под тях. Далеч от балкона, двете сестри застанаха в тъмнината. Йоланда трепереше от вълнение, сграбчи ръката на сестра си, като едва не скачаше на едно място, все едно искаше да затанцува.

— Ще се омъжиш за крал, Маргарет. За теб говорят.

— Английски крал — колебливо отвърна Маргарет. Винаги бе знаела, че съпругът й ще бъде избран от други, но все предполагаше, че майка й ще вземе решението, или че поне ще участва в него. Погледна с раздразнение към Йоланда, която подскачаше като червеношийка в сенките.

— Спазариха ме като дойна крава, Йоланда. Ти ги чу. Това… минава всички граници.

Сестра й я привлече още по-назад, в друга стая, която бе дори по-тъмна без разпръснатата светлина от балкона. Тя прегърна сестра си на бледата лунна светлина.

— Ще бъдеш кралица, Маргарет. Това е важното. Техният Хенри поне е млад. Не си ли развълнувана? Когато пораснем, ще трябва да ти се кланям, щом те видя. Братята ни също ще трябва да ти се кланят.

По лицето на Маргарет бавно се разля усмивка; представи си как брат й Джон е принуден да признае по-високия й ранг. Приятна картинка беше.

— Бих могла да накарам някой от английските ми пазачи да го натъпче в казан може би — закикоти се тя.

— Да, би могла и никой няма да те спре, защото ще бъдеш кралица.

Част от невинното удоволствие на Йоланда се предаде и на нея и двете момичета се хванаха за ръце в тъмното.

 

 

Град Анжер беше красив вечер. Макар да беше столица на Анжу и по тази причина под английска власт населението рядко срещаше чуждестранните потисници извън съдилищата и данъчните власти. Рубен Мозел бе поканил мнозина от английските търговци в къщата си на реката, както правеше всяка година. Дори само заради търговията празненството винаги се изплащаше и той го смяташе за добра инвестиция.

В сравнение с французите и англичаните той се обличаше много просто, в тъмни цветове. Отдавна бе придобил навика да не показва богатството си чрез дрехите. Нямаше значение, че би могъл да купи и да продаде мнозина от мъжете в помещението или че една трета от тях му дължаха по цяло състояние в злато, земи или запори върху търговията им. В банката си или извън нея той беше образец за скромност.

Забеляза, че съпругата му разговаря с лорд Йорк, за да се почувства добре в дома им. Сара беше цяло съкровище, много по-лесно от него общуваше с грубите английски нашественици. Като цяло Рубен предпочиташе французите, чиято изисканост бе по-подходяща за нюансите в бизнеса. Но Йорк командваше английските войници в Нормандия и бе поканен по повелите на етикета. Този мъж контролираше договори за огромни суми само и само да нахрани войниците си. Рубен въздъхна, репетирайки английския си, и тръгна през тълпата към тях.

— Милорд Йорк — рече той усмихнат. — Виждам, че сте се запознали с жена ми. За нас е чест да ни гостувате. — Благородникът се обърна, за да види кой говори, и Рубен се насили да се усмихне под поглед, изпълнен с неприязън. Моментът сякаш се проточи безкрайно, после Йорк склони глава в поздрав и магията се разпръсна.

— А, домакинът — каза Йорк без видима топлина в гласа. — Мосю Мозел, може ли да ви представя съпругата си, херцогиня Сесили?

— Mon plaisir, madame^[1] — заяви Рубен и се поклони.

Тя не подаде ръка, неговата почти увисна във въздуха и той прикри объркването си, като заопипва чашата си. На шията й искряха диаманти, беше лика-прилика на мъжа си, със студени очи и тънка уста, която не се усмихваше. Всичко в нея изглежда строго и невесело, помисли си Рубен. Веждите й бяха оскубани почти изцяло и през бялото си чело носеше дантелена лента, извезана със скъпоценни камъни.

— Имате хубава къща, мосю — отбеляза херцогинята. — Съпругът ми казва, че се занимавате с търговия — тя произнесе думата така, сякаш едва можеше да понесе да измърси устните си с нея.

— Благодаря, мадам. Притежавам малка банка и склад, местна търговия предимно. Безстрашните войници на вашия съпруг трябва да бъдат хранени и да бъдат на топло през зимата. На мен се пада да осигурявам някои от удобствата им.

— Срещу купища злато — добави Йорк. — Обмислям варианти с други доставчици, мосю Мозел, но тук не му е мястото да обсъждаме подобни неща.

Мозел премига, като чу тона му, макар да му беше познат от преди от хора с всякакъв статут.

— Надявам се да мога да ви разубедя, милорд. Досега нашите отношения са били ползотворни и за двете страни.

Устата на жена му се изкриви, когато долови думата „полза“, но Рубен продължи да се усмихва, стремейки се неистово да бъде добър домакин.

— Вечерята ще бъде сервирана съвсем скоро, мадам. Надявам се да се насладите на малките удоволствия, които можем да доставим. Ако имате свободен момент, оранжерията е прекрасна вечер.

Рубен тъкмо щеше да се оттегли, когато чу груби и силни гласове откъм градината. Той сви устни и скри раздразнението си зад чашата с вино, от която отпиваше. От известно време насам един от местните фермери се опитваше да го съди. Беше дребен въпрос и Рубен познаваше твърде добре местните големци, та да се безпокои заради един беден селянин и неговите несгоди. Не беше невъзможно глупакът да е дошъл на годишното тържество, за да създава неприятности. Наклони глава, размени поглед с жена си, която показа, че го разбира.

— Трябва да ида и да се погрижа за другите си гости, лейди Йорк, милорд. Много съжалявам. — Шумът се усилваше и той видя как поне дузина глави се обърнаха. Спокойно започна да си проправя през тълпата, като се усмихваше и извиняваше. Жена му ще забавлява английския лорд и студенокръвната му жена, ще ги накара да се почувстват добре дошли, помисли си той. Сара беше дар от Бога за един вярващ.

Едно време къщата бе принадлежала на френски барон, семейство, изпаднало в нищета и принудено да продаде собствеността си след бедите, дошли с битките. Рубен беше купил къщата веднага въпреки възмущението на местните благородници, които се противяха един евреин да притежава християнски дом. Но англичаните бяха по-разкрепостени в това отношение или поне лесно се подкупваха.

Той стигна до големите прозорци с прозрачно стъкло, които се отваряха навън към моравата. Смръщи се, като видя, че на изрядно окосената трева са стъпили войнишки ботуши. Гостите му всичките слушаха, разбира се, затова контролираше гласа си равен и нисък.

— Господа, както виждате, попадате на частно празненство. Не може ли това да почака до утре сутрин?

— Вие ли сте, Рубен Мозел? — попита един от войниците. В гласа се долавяше присмех, но той си имаше работа с това всеки ден, та приятното изражение не помръдна от лицето му.

— Аз съм, да. Стоите в дома ми, сър.

— Добре сте се подредили — отвърна войникът, оглеждайки салона.

Рубен се прокашля, почувствал първото гъделичкане на тревогата. Човекът беше самоуверен, докато обикновено можеше да се очаква известна предпазливост, когато наоколо имаше богатство и власт.

— Мога ли в замяна и аз да имам честта да науча името ви? — попита евреинът, като прикри студенината в гласа си. Войникът не заслужаваше любезността му, но все още имаше твърде много глави, извърнати с интерес в негова посока.

— Капитан Расин от Сомюр, мосю Мозел. Имам заповед за арестуването ви.

— Извинете? По какво обвинение? Това е грешка, капитане, уверявам ви. Всъщност магистратът е вътре. Позволете да ви заведа при него и той ще ви обясни…

— Имам заповеди, мосю. Предявено е обвинение на ниво департамент. Сега ще дойдете с мен. Можете да дадете обяснения на съдията.

Рубен се втренчи във войника. Ръцете му бяха мръсни, а униформата му смърдеше, но от него все още се излъчваше тази обезпокоителна самоувереност. Още трима мъже си показаха жълтите зъби зад гърба му, наслаждаваха се на неудобството, което причиняваха. Мисълта, че ще бъде принуден да тръгне с тия мъже, накара Рубен да се изпоти.

— Чудя се дали не мога да помогна, мосю Мозел? — чу се глас над рамото му.

Обърна се и видя фигурата на лорд Йорк, застанал с чаша вино в ръка. Рубен въздъхна облекчено. Английският благородник приличаше на войник с издадената си челюст и широки рамене. Френските войници в миг станаха по-възпитани.

— Този… капитан твърди, че трябва да ме арестуват, лорд Йорк — бързо обясни Рубен, нарочно използвайки титлата. — Не ми е казал още по какво обвинение, но съм убеден, че има някаква грешка.

— Разбирам. И какво всъщност е обвинението? — попита Йорк.

Рубен видя как войникът се кани да отвърне с нахалство, но после сви рамене. Не беше благоразумно да раздразва човек с репутацията и влиянието на Йорк, поне не за един нисък ранг като капитан.

— Богохулство и магьосничество, милорд. Ще трябва да отговаря през съда в Нант.

Евреинът усети как устата му зяпна от изненада.

— Богохулство и… Това е лудост, мосю! Кой е обвинителят ми?

— Не ми е работа да отговарям — рече войникът. Той наблюдаваше лорд Йорк и беше напълно наясно, че онзи може да реши да се намеси. Рубен също се обърна към англичанина.

— Милорд, ако можете да ги накарате да се върнат утре сутрин, убеден съм, че ще намеря свидетели и доказателства, които ще покажат, че това е лъжа.

Йорк го погледна отвисоко и очите му заблестяха на светлината на лампата.

— Не смятам, че е въпрос, който е свързан с английското право, мосю Мозел. Това не е моя работа.

Капитанът се усмихна по-широко, като чу думите му. Пристъпи напред и стисна здраво Рубен за ръката.

— Моля за сътрудничество, мосю. Елате с мен сега. Не ми се ще да ви влача — хватката се усили в подкрепа на думите му. Евреинът се запрепъва, не можеше да повярва на това, което се случва.

— Магистратът е в къщата ми, капитане! Нека поне да го повикам навън при вас. Той ще ви обясни всичко.

— Не става дума за местен проблем, мосю. Защо не кажете още нещо, та да ми предоставите удоволствието да ви набия зъбите по-навътре в гърлото?

Рубен поклати глава мълчаливо, обзет от страх. Беше на петдесет години и вече дишаше трудно. Заплахата за насилие го изуми.

Ричард, херцог на Йорк, гледаше как отвеждат домакина му и като че ли се забавляваше. Видя как съпругата му си пробива към него път през тълпата и застава до рамото му с доволно изражение, докато възрастният мъж се препъваше през градината в хватката на своите пазачи.

— Мислех, че тази вечер ще бъде ужасно скучна — вметна тя. — Това е единственият начин да се справим с евреите. Стават твърде смели, ако не им напомниш за положението им. Надявам се да го бичуват заради наглостта му.

— Убеден съм, че точно така ще стане, скъпа — отвърна той развеселен.

В главния салон двамата доловиха писък, когато новината стигна до съпругата на Рубен. Сесили се усмихна.

— Мисля, че бих желала да видя оранжерията — заяви тя и протегна ръка към съпруга си, за да я поведе.

— Обвиненията са доста сериозни, скъпа — замислено рече Йорк. — Бих могъл да ти купя къщата, ако я искаш. Анжер е прекрасен през лятото и не притежаваме собственост тук.

Тънките й устни се присвиха и тя поклати глава.

— По-добре да я изгорим и да я построим отново след предишния й собственик — отговори тя и го накара да се засмее, докато влизаха вътре.