Кон Игълдън
Буревестник (4)

2.

Маргарет изохка, когато една забързана фигура се блъсна в нея и двете паднаха на земята. Зърна за миг стегнато вързана кестенява коса и усети мириса на здравословна пот, после с вик се стовари долу. Меден съд издрънча върху камъните на вътрешния двор с такъв трясък, че чак ушите я заболяха. Докато Маргарет падаше, прислужницата размаха ръце да хване съда, но само го завъртя във въздуха.

Прислужницата вдигна гневен поглед, отвори уста и за малко да изругае. Но като видя изисканата червена рокля на момичето и бухналите й бели ръкави, кръвта се оттече от лицето й и зачервените й от кухненската работа бузи пребледняха. Прислужницата премига с очи и се втренчи в пътеката, чудейки се дали не може да избяга. С толкова много непознати лица в замъка имаше някакъв шанс момичето да не я разпознае повторно.

С въздишка прислужницата избърса ръце в престилката. Главната готвачка я бе предупредила за братята и за бащата, но за най-малката сестра й беше казала, че е сладко същество. Тя подаде ръка на Маргарет да стане.

— Съжалявам за това, миличка. Не биваше да тичам, ама днес всичко е в хаос. Удари ли се?

— Не, не мисля — колебливо отвърна Маргарет. Болеше я страната и май си беше ожулила лакътя, но жената вече пристъпяше от крак на крак, искаше да се измъкне. Вече изправена, Маргарет се усмихна, като видя как лицето на младата жена лъсва от пот.

— Казвам се Маргарет — рече тя, спомняйки си уроците. — Би ли ми казала името си?

— Симон, господарке. Но трябва да се връщам в кухнята. Има още хиляда неща да се вършат за идването на краля.

Маргарет видя дръжката на съда, която стърчеше от подкастрения храст, и го вдигна. За нейно удоволствие жената се поклони, когато го поемаше. Размениха си усмивки, преди прислужницата да изчезне със скорост почти равна на тази, с която пристигна. Момичето остана само да се взира след нея. Замъкът Сомюр не беше виждал такива приготовления от години. Тя дочуваше плътния тембър на баща си — говореше на висок глас някъде наблизо. Ако я видеше, щеше веднага да й намери работа, убедена беше, затова тръгна в обратната посока.

Внезапното завръщане на баща й в Сомюр беше докарвало Маргарет неведнъж до горчиви, гневни сълзи. Тя го ненавиждаше така, както би ненавиждала всеки непознат, който би дошъл тук с такива претенции, присвояващ си веднага всички права на господар и властелин на дома й. През десетилетното му отсъствие майка й често бе говорила за голямата му смелост и достойнство, но самата Маргарет виждаше празните места по пожълтелия гипс, останали от тихомълком измъкнатите и продадени картини и статуи. Последно си отиде колекцията от бижута и тя бе свидетел на майчината си болка, когато от Париж дойдоха мъже да оценяват най-ценните украшения, взираха се през малките си тръбички и отброяваха монети. С всяка изминала година имаха все по-малко лукс и удобства, докато накрая обраха Сомюр от всичко красиво и останаха само студените камъни. Маргарет отдавна бе намразила баща си, без изобщо да го познава. Дори прислужниците биваха освобождавани един по един, затваряха се цели секции от замъка и ги оставяха да позеленеят от мухъл.

Зачуди се дали може да стигне до източното крило, без да я забележат, и се зае с изпълнението на тази задача. Това я ободри. В една от стаите на кулата свободно щъкаха мишки, които правеха малките си гнезда в старите дивани и столове. Целият й джоб беше пълен с трохи, с които да ги примами навън, така можеше да прекара следобеда си там. Тази стая се бе превърнала в убежището й, скривалище, за което никой не знаеше, дори сестра й Йоланда.

Когато бе видяла как мъжете от Париж броят и книгите в прекрасната библиотека на баща й, Маргарет се прокрадна през нощта и отнесе всичко, което можеше да носи в ръце, скривайки ги в стаята на кулата, преди да изчезнат и те. Не се чувстваше виновна дори и когато баща й се завърна и боботещият му глас отекваше в дома й. Маргарет не разбираше точно какво означава думата „откуп“ и защо е трябвало да го платят, за да се върне той у дома, но книгите, които спаси, й бяха ценни, дори и онази, дето мишките бяха нагризали.

Сомюр представляваше плетеница от стълбища и коридори, наследство от четиривековни строежи и достроявания, което означаваше, че някои коридори внезапно свършваха безпричинно, докато до други стаи имаше достъп само ако прекосиш още пет-шест преди тях. Все пак това беше светът й, откак се помнеше. Тя знаеше всяка пътека и след като потърка лакътя си, тръгна бързешком, пресече един коридор и после една широка, празна стая, облицована в дъбово дърво. Ако майка й я видеше да тича, щеше да има разправия. Усети, че се страхува също и от стъпките на гувернантката си, преди да си спомни, че жената, която всяваше ужас в детството й, бе освободена от служба заедно с всички останали.

Два етажа дървени стълби я изведоха на площадка, която водеше право до източната кула. Там старите подови дъски се бяха изкривили и изметнали от напречните греди отдолу. Колко следобеди беше загубила, стъпвайки по тях по определени сложни схеми, за да ги накара да говорят със скърцащи гласове. Наричаше я Стаята на враните заради звуците, дето произвеждаха.

Леко задъхана, тя поспря под стрехите, за да погледне към горния салон, по навик. Имаше нещо много специално в това да може да се наведе над огромното пространство отгоре, на нивото на полилеите с техните дебели жълти свещи. Чудеше се кой ли ще ги запали за визитата на краля сега, когато свещарите вече не идваха, но предполагаше, че баща й е помислил за това. Отнякъде беше намерил златото, необходимо да наеме всички нови прислужници. В замъка бъкаше от тях така, както бъкаше от мишки в кулата, и те се щураха нагоре-надолу по неизвестни за нея задачи. Всичките й бяха непознати.

Тръгна през библиотеката, потрепервайки — сега беше опразнена и студена. Йоланда твърдеше, че някои големи родове имат библиотеки на приземния етаж, но дори когато бяха богати, баща й много не го беше грижа за книгите. Докато минаваше, видя, че рафтовете са покрити с дебел слой прах, небрежно изрисува личице с пръст, после забърза напред. Погледна надолу към вътрешния двор през прозореца на библиотеката и се смръщи при вида на братята си, които се упражняваха с мечове. Поставил малкия Луи на колене, Джон го налагаше и същевременно се смееше. Николас стоеше отстрани, върхът на меча му се влачеше в прахта, а той подвикваше на двамата окуражаващо. След като обходи с поглед наоколо, за да се увери, че никой не я вижда, тя насочи пръста си към най-големия си брат и го прокле, помоли Господ да го накаже с обрив в интимните части. Това сякаш не се отразяваше на веселото му настроение, докато нанасяше ударите, но го заслужаваше, защото я ощипа тази сутрин.

За неин ужас Джон изведнъж погледна нагоре и впери очи в нейните. Нададе силен вик, който тя чу дори през розетните прозорци. Маргарет замръзна. Братята й обичаха да я гонят, имитираха ловни рогове с уста и ръце, като същевременно я преследваха из стаите и по коридорите на замъка. Сигурно бяха твърде заети поради идването на краля? Прималя й, като видя как Джон спира да се бие и я посочва, после и тримата хукнаха и изчезнаха от полезрението й. Тя се отказа от идеята да ходи в тайната си стая. Те още не я бяха открили, но ако дойдеха до библиотеката, щяха да претършуват всичко в тази част на замъка. По-добре да ги отведе надалеч.

Тя хукна, хванала с ръка полите си, като взе да проклина всичките с обриви и петна. Последния път я бяха вкарали в един от огромните кухненски казани и бяха заплашили, че ще запалят огън.

— Маман! — закрещя Маргарет. — Мааамаан!

Полетя с пълна скорост, сякаш едва докосваше стъпалата, и използваше ръцете си да я водят, докато, засилена един етаж по-надолу, се втурна в коридора, който водеше към апартамента на майка й. Една стресната прислужница отскочи, както държеше парцала и кофата, а Маргарет профуча край нея. Чуваше как братята й крещят някъде един етаж по-надолу, но не спря, прескочи трите стъпала, които изникнаха пред нея, после още три нагоре — странни старовремски конструкции в замъка, които нямаха предназначение. Задъхана, тя се втурна в гардеробната на майка си и с див поглед затърси убежище. Видя огромен, тежък гардероб и бърза като стрела, отвори вратата и се напъха в задната му част, успокоена от уханието на майчиния си парфюм и дебелите кожи.

Настана тишина, макар все още да чуваше гласа на Джон, който някъде в далечината я викаше по име. Тя се помъчи да потуши кашлицата, предизвикана от праха, който беше вдигнала. Чу стъпки да влизат в стаята и застина като статуя. Нямаше да се изненада, ако Джон бе изпратил Николас или дори малкия Луи в друга посока, докато той самият пристъпяше тихомълком, за да я заблуди, че е в безопасност. Маргарет сдържа дъха си и затвори очи. Поне в гардероба беше топло, а те със сигурност нямаше да я търсят в помещенията на майка им.

Стъпките приближиха и — без предупреждение — вратата на гардероба се отвори със скърцане. Момичето премига срещу баща си, застанал на светлината.

— Какво правиш тук, момиче? — попита той. — Не знаеш ли, че кралят идва? За бога, щом имаш време за игри, значи прекалено много ти е свободното време.

— Да, сър, съжалявам. Джон ме преследваше и…

— Ръцете ти са отвратително мръсни! Само виж какви отпечатъци остави! Погледни се, Маргарет! Тичаш нагоре-надолу като някоя уличница, а в това време кралят идва!

Маргарет сведе глава, измъкна се от гардероба и затвори внимателно вратата му. Вярно беше, че дланите й са черни от мръсотия, която бе обърсала при лудото си тичане из горните етажи. Обхвана я негодувание. Лорд Рене може да й беше баща, но тя нямаше абсолютно никакви спомени от него. Той просто беше един голям човешки плужек, който идваше в дома й и започваше да нарежда на майка й като на слугиня. Лицето му бе неестествено бледо, може би от годините, докато е чезнел в затвора. Очите му бяха сиви и студени, наполовина скрити от тежки, ненабръчкани долни клепачи, тъй че винаги изглеждаше така, сякаш наднича над тях. Очевидно не е гладувал в затвора, помисли си тя. Поне това бе очевидно. Беше се оплакал на съпругата си от сметките на шивача за отпускането на дрехите му, при което тя се разрида.

— Само да имах един свободен миг, Маргарет, и щях да те нашибам с камшика! Тия рокли ще трябва да се чистят.

Той крещя и жестикулира гневно още известно време, докато Маргарет стоеше с наведена глава, мъчейки се да изглежда подходящо засрамена. Преди имаше камериерки и слугини, за да стържат и лъскат целия този хубав френски дъб. А сега чия беше вината, че прахът се бе насложил на дебел слой, ако не на мъжа, който бе разорил Сомюр заради суетата си? Тя го беше слушала да се оплаква на майка й за състоянието на замъка, но без армия от прислуга Сомюр просто беше твърде огромен, за да бъде поддържан чист.

Маргарет не забрави да кима с глава, докато баща й беснееше. Той наричаше себе си краля на Ерусалим, Неапол и Сицилия, места, които тя никога не беше виждала. Предполагаше, че това я прави принцеса, но не беше съвсем сигурна. В крайна сметка нали не беше успял да се сдобие с нито едно от тези места, а претенциите единствено на хартия нямаха стойност, след като можеше само да се ядосва и хвали, и да пише гневни писма. Мразеше го. Докато стоеше там се изчерви при спомена за един разговор с майка й. Беше я попитала защо просто не може той пак да си тръгне. В отговор устата на майка й се беше свила в гримаса, като торбичка със стегната връзка, и Маргарет за първи път я чу да използва такъв остър тон.

Почувства, че плужекът е към края на тирадата си.

— Да, сър — продума тя скромно.

— Какво? — разкрещя се той. — Какво значи това „да, сър“? — На бледите му бузи цъфнаха червени петна, а гневът му се разрази още повече. — Просто изчезвай оттук! — изсъска той. — Не искам да виждам лицето ти, освен ако не те повикам, ясно ли е? Имам по-важни неща да върша днес от това да те уча на обноските, които очевидно ти липсват. Подивяла си! Когато кралят си тръгне, ще помисля за наказание, което няма да е лесно да забравиш. Върви! Махай се!

Маргарет избяга, поруменяла и разтреперана. Мина край брат си Луи в коридора отпред и за пръв път той прояви съчувствие.

— Джон те чака в банкетната зала — промърмори той. — Ако искаш да го избегнеш, заобиколи през кухнята.

Маргарет сви рамене. Луи се мислеше за хитър, но тя го познаваше прекрасно. Джон ще бъде в кухнята или някъде наблизо, това поне беше ясно. Няма да успеят да я напъхат в някой казан, не и когато има толкова прислужници, дето приготвят пиршеството за краля, но без съмнение брат й ще да е измислил нещо също толкова неприятно. Изпълнена с достойнство, тя по-скоро вървеше, отколкото тичаше, докато се бореше със сълзите, чиято поява не можеше да си обясни.

За нея нямаше значение, че плужекът се е ядосал, и защо да има? Реши да намери майка си някъде в центъра на цялата суетня и шумотевица, а само допреди няколко дни навред цареше тишина. Откъде дойде цялата тая прислуга? Нали нямаха пари, а и нищо не бе останало за продан.

 

 

До залез-слънце вече братята й се бяха отказали да я преследват, защото трябваше да се обличат за празненството. Населението на замъка Сомюр се увеличи още повече, тъй като крал Шарл изпрати пред себе си своя антураж. Освен готвачите, наети от домакинствата на благородници и от селото, сега имаше и майстор-готвачи, които проверяваха всеки етап от подготовката, и половин дузина мъже в черно, оглеждащи всяка стая за шпиони и убийци. За първи път баща й не обели и дума, когато хората на краля започнаха да разпитват пазачите му и да ги организират. Вече всички околни села бяха научили, че се очаква кралска визита. Падаше здрач и лястовиците вече се виеха и стрелкаха из небето, а селяните надойдоха от пасищата и нивите си със семействата. Наредиха се покрай пътя за Сомюр и протягаха вратове, за да зърнат отдалече Величеството. Мъжете сваляха шапки, докато кралят минаваше, размахваха ги и го приветстваха.

Пристигането на крал Шарл не се стори на Маргарет толкова впечатляващо, колкото беше очаквала. Тя наблюдаваше от прозореца на кулата, когато малка група от конници се зададе по пътя откъм юг. Надали имаше и двайсетина, скупчени около една крехка, тъмнокоса личност, загърната в бледосиньо наметало. Кралят не се спря да поздрави селяните, доколкото тя успя да види. Зачуди се дали той не си мисли, че светът е пълен с ликуващи хора, сякаш те бяха част от околния пейзаж като дърветата или реките.

Докато кралската свита минаваше през главния вход, Маргарет се наведе през отворения прозорец, за да ги гледа. Кралят й се видя доста обикновен, докато слизаше от коня си в двора и подаваше юздите на един слуга. Хората му имаха закоравели, сериозни лица и някои от тях се оглеждаха наоколо с изписана по лицето неприязън. Тя ги възненавидя веднага. Видя също как баща й излезе и се поклони пред краля, преди да влязат вътре. Гласът на Рене се извиси до прозорците, груб и гръмогласен. Направо се подмазва, помисли си тя. На човек като краля със сигурност му е втръснало от ласкателство.

Пиршеството беше пълна трагедия. Маргарет и Йоланда бяха заточени на далечния край на дългата маса, стегнати в рокли, които миришеха на камфор и кедрово дърво и бяха твърде скъпи, за да бъдат изцапани. Братята й седяха по-напред на масата и обръщаха глави към краля като пътници, дето се греят на разпаления огън в странноприемница. Като най-голям Джон се опита да води разговор, но усилията му бяха толкова сковани и церемониални, че Маргарет я напуши смях. Атмосферата беше непоносимо натегната и, разбира се, сестра й Йоланда я щипеше под масата, за да я принуди да извика и така да се посрами. Маргарет пък я боцкаше с вилица от някакъв сервиз от сребърни прибори, които никога преди това не беше виждала.

Тя знаеше, че не й е разрешено да говори; майка й Изабел съвсем ясно й го каза. Затова седеше мълчаливо, докато виното се лееше и кралят благоволяваше от време на време да пуска снизходителни усмивки към баща й или Джон между ястията.

Според нея крал Шарл беше твърде слаб и дългонос, за да бъде красив. Очите му бяха като малки черни мъниста, а тънките му вежди изглеждаха едва ли не като оскубани. Беше се надявала да види мъж с чар и устрем или поне да носи някакъв вид корона. Вместо това кралят нервно ровеше из храната си, която очевидно не му харесваше, и едва повдигаше крайчеца на устните си, когато се мъчеше да се усмихне.

Баща й запълваше паузите с истории и спомени от двора, поддържайки поток от безсмислени брътвежи, които я караха да изпитва неудобство заради него. Единственото раздвижване настъпи, когато баща й размаха ръце и събори чашата с вино, но прислугата дойде бързо и изчисти веднага следите. Маргарет ясно виждаше отегчението на краля, макар че лорд Рене не го забелязваше. Тя боцваше по хапка от всяко ястие и се чудеше колко ли струва всичко това. Салонът бе осветен от скъпи нови свещи, каквито обикновено купуваха само за Коледа. Предполагаше, че разходите по това ще им излязат през носа през идните месеци, след като кралят си тръгне. Помъчи се да се наслаждава на всичко, но като гледаше как длъгнестата глава на баща й се клати от смях, само се ядосваше. Тя пийваше от сайдера и се надяваше, че ще забележат неодобрението и може би дори ще се засрамят. Приятна мисъл — че ще вдигнат поглед и ще видят строгото момиче, после отрупаните с храна чинии, които едва ще докоснат, преди да поднесат следващото ястие. Тя знаеше, че кралят се е срещал с Жана от Арк и копнееше да го разпита за нея.

Седнала до краля, леля й Мари слушаше Рене с неодобрително изражение, точно както и Маргарет. Отново и отново погледът й се връщаше върху шията на майка й, където нямаше никакви скъпоценности. Едно нещо, което Рене не беше успял да заеме за тази вечеря. Всичките бижута на майка й бяха отишли, за да финансират неговите провалили се военни походи. Като съпруга на краля Мари носеше прекрасен комплект от рубини, които падаха точно във вдлъбнатината на гърдите й. Маргарет се мъчеше да не зяпа, но пък нали това бе предназначението им, да привличат вниманието? Мислеше си, че една омъжена жена не би желала мъжете да се втренчват в гърдите й по такъв начин, но очевидно не беше така. Мари и Рене бяха израснали в Сомюр и Маргарет видя как преценяващият й поглед скача от голите уши и шия на майка й към огромните гоблени, закачени по стените. Зачуди се дали тя ще разпознае някои от тях. Както слугите, те бяха взети назаем или пък под наем само за няколко дни. Почти можеше да чуе как мислите на леля й щракат като малко сметало. Майка й винаги бе твърдяла, че Мари е коравосърдечна, но пък с това си беше спечелила един крал и целия лукс, съпровождащ живота му.

Не за първи път тя си задаваше въпроса какво може да е довело крал Шарл в замъка Сомюр. Знаеше, че по време на вечерята няма да има сериозен разговор, дори може би не преди кралят да си е починал и отишъл на лов на следния ден. Маргарет реши да посети балкона над горния салон, след като й позволят да иде да си легне. Баща й водеше там почетните гости, за да се насладят на голямото огнище и на селекция от най-добрите му вина. При тази мисъл се приведе към Йоланда точно когато палавата й сестра се мъчеше да я ощипе по голата ръка.

— Ако сториш това, ще ти извия ухото и ще те принудя да пищиш, Йоланда — измърмори тя.

Сестра й рязко издърпа ръката си изпод масата. На петнайсет години, Йоланда беше може би най-близката й дружка, макар че напоследък си придаваше важност и се правеше на изискана млада жена, като надуто поясняваше на Маргарет, че детските игри вече не я интересуват. Беше й подарила дори красива изрисувана кукла, като съсипа удоволствието от подаръка с пренебрежителния коментар, че не й трябват вече бебешки играчки.

— После, след празненството, ще ме придружиш ли по задните стълби да идем да слушаме от балкона до Стаята на враните?

Йоланда се замисли и леко наклони глава, докато претегляше вълнуващото ново усещане на възрастна срещу желанието да види как кралят разговаря с баща им насаме.

— Може би за съвсем малко. Знам, че ти става страшно в тъмното.

— Това важи за теб, Йоланда, и го знаеш прекрасно. Не се страхувам от паяци, дори и от големите. Тогава ще дойдеш, тъй ли?

Тя усети върху себе си неодобрителния поглед на майка си и се захвана с нарязаните върху подложка от лед плодове. Фините резени бяха леко замръзнали и изумително вкусни. Трудно можеше да си спомни вечеря, която да е завършила с такива деликатеси.

— Ще дойда — прошепна Йоланда.

Маргарет хвана ръката на сестра си, добре знаеше, че не бива да предизвиква гнева на майка си с повече разговори. Баща й разказваше някаква досадна история за един от фермерите си арендатори и кралят се позасмя, изпращайки вълна от смях надолу по масата. Вечерята със сигурност беше успешна, но Маргарет знаеше, че той не е дошъл в Сомюр заради виното и храната. С приведена глава тя хвърли поглед по масата и се загледа в краля на Франция. Изглеждаше й толкова обикновен, но Джон, Николас и Луи бяха очевидно потресени от него и забравяха за храната си дори при най-беглия коментар, излязъл от кралските му устни. Маргарет се усмихна вътрешно, като знаеше, че на другата сутрин ще ги подиграва за това. Така щеше да им го върне, че я преследваха като малко лисиче.