Кон Игълдън
Буревестник (33)

31.

Джак отстъпи крачка и присви очи към ивицата хоросан, която беше намазал между тухлите. С твърда ръка прокара мистрията отгоре, доволен от начина, по който растяха стените. Тъй като дългите летни дни започваха да се скъсяват, той убеди Пади и Екълстоун да се включат в работата. Нито един от двамата нямаше нужда да работи, но се зарадва, че въпреки това дойдоха. Пади беше горе на покрива и ковеше пирони с повече ентусиазъм, отколкото умение. Джак знаеше, че приятелят му е изпратил част от монетите си обратно в Ирландия на семейството си, което не беше виждал от много години. Освен това беше изпил голяма част от останалото — във всяка кръчма и странноприемница на мили разстояние оттук. Слава богу, че ирландецът беше разумен пияница, избиваше го на песни, а понякога на плач, но не налиташе да чупи маси. Според Джак старият му приятел не се чувстваше удобно, че е забогатял. По причини, които не можеше изцяло да обясни, Пади сякаш бе решен да разпилее имането си и пак да остане без пукнат грош. То си личеше по теглото му и в увисналата кожа под кървясалите му очи. Джак тъжно поклати глава при тази мисъл. Някои хора не могат да бъдат щастливи и това си е. Щеше да дойде ден, когато Пади ще е загубил всичко и ще се превърне в просяк, убеден беше в това. Нищо не му беше казал, но тогава за него щеше да има легло в къщата, дето я строяха сега, или пък топла плевня в земите й, където грамадният мъж да можеше да спи. Най-добре беше да го планира отсега, вместо да види как приятелят му замръзва в някоя канавка.

Екълстоун забъркваше още от сместа вар, конски косми, пясък и вода, завързал през лицето си парцал, за да се предпази от отровните изпарения. Беше купил един свещарски магазин в града и се учеше да лее свещи и да вари сапун с малък персонал от две местни момичета и един старец. И както и да го погледнеш, Екълстоун се справяше добре. Джак знаеше, че сега използва всеизвестния си бръснач, за да разрязва блокчетата от бял сапун, докато момичетата го наблюдаваха с ужасѐн вид. Понякога пред прага на магазина се събираше тълпа, мъже и жени, дето познаваха геройствата му, и просто идваха да гледат колко ужасно прецизни са разрезите му.

Работата можеше и по-бързо да върви, ако не отиваше толкова време в смях и бъбрене заедно, но Джак нямаше нищо против. Беше наел трима местни да издигнат дървената структура и те работеха с умение и бързина, плод на дългогодишен опит. Друг местен мъж ги беше снабдил с тухли, всяка една обозначена с палеца на майстора, притиснат върху й, преди глината да се втвърди. Джак смяташе, че с другарите му ще свършат останалата работа, преди да настъпи зимата, и къщата ще ги чака спретната и готова.

Новата сграда далеч не беше с размерите на онази, която беше изгорил. Земята на магистрата се продаваше евтино с тия черни изгорели греди насред градината, но не му се струваше подходящо да гради пак голяма къща. Вместо това положи основите на малък еднофамилен дом с две големи стаи на приземния етаж и три спални горе. Не беше споделял с другите двама да не му се смеят, но вестта за подвизите му в Лондон бе привлякла вниманието на не една мома. По-специално беше хвърлил око на дъщерята на един хлебар от близкото село. Струваше му се, че не е лошо да имаш цял живот пресен хляб на трапезата. Джак си представяше как няколко момченца тичат наоколо, плуват в езерцето и никой няма да ги гони от земята. Хубави мисли. Кент беше прекрасно място, точно за него. Дори му се искаше да наеме няколко ниви, за да отглежда хмел. Някои кръчми в града бяха започнали да продават различни видове бира с неговото име. Какво по-разумно от това да ги снабдява с истинския продукт.

Джак се захили, взе още една тухла и лепна върху нея мокър цимент. Тогава ще стане истински търговец, с изискани дрехи и кон, който ще язди до града. Не беше лоша съдба за момче, израсло в бордеите, и за неговите приятели.

Той чу тропота на войниците, преди още да ги види по дългата пътека в двора. Пади изсвири отгоре предупредително и вече слизаше. В отговор Джак почувства едно отколешно свиване в стомаха, но после се сети, че вече няма от какво да се бои. Цял живот беше живял с мисълта, че бирниците ще го погнат някой ден. Някак си му бе трудно да запомни, че е получил опрощение за всичките си престъпления — и внимаваше повече да не престъпва закона. Напоследък Джак поздравяваше уважително кралските войници, когато минаваха край него в града, и разбираше от вкиснатите им физиономии, че знаят кой е той. Но те не можеха нищичко да му сторят.

Сложи мистрията върху тухлите и потупа ножа под колана си по стар навик, за да се увери, че е там. Намираше се върху собствената си, законно закупена земя. Които и да бяха тези, той бе свободен човек и притежаваше писмено опрощение като доказателство. Недалеч от него имаше дърварска брадва, забучена в един пън, за да не ръждясва. Джак я погледна — дори и така знаеше, че ще е по-щастлив, ако имаше в ръката си прилично оръжие. Това беше мисъл на човека, който беше преди. Не на земевладелеца, на уважавания гражданин Джак Кейд, почти сгоден или поне обмислящ подобна стъпка.

Пади стигна до него леко задъхан от слизането си от покрива. В ръка държеше чук с къса дръжка и желязно острие. Посочи към войниците.

— Май са към двайсетина или повече, Джак. Искаш ли да бягаш?

— Не — сряза го той. Пристъпи към брадвата и я изтръгна от дървото. Постави дясната си ръка върху дървената дръжка. — Нали чу, че новият шериф е дошъл от Лондон. Не се съмнявам, че му се иска да ни види как се изпокриваме из полето, но сега сме свободни мъже, Пади. А свободните мъже не бягат.

Екълстоун дойде и застана до тях, като бършеше от бузата си петно от жълтеникавобяла вар. Джак видя, че в ръката си скришом стискаше бръснача, стар навик, който не си бе позволил да изостави през последните няколко месеца.

— Не правете глупости, момчета — промърмори Джак. Групата войници приближаваше. Виждаше знамето на шерифа, което плющеше, издигнато на прът насред тях. Не успя да потисне усмивката си, като си спомни за предишното.

Тримата приятели стояха, високи и навъсени, докато войниците се наредиха ветрилообразно и ги обградиха в полукръг. Мъжът, който слезе от коня насред тях, носеше къса черна брада и на ръст бе почти колкото Джак или Пади.

— Добър ден — рече той усмихнат. — Казвам се Александър Идън. Имам честта да бъда шериф на това графство.

— Знаем те — рече Джак, — то и предишния го помним.

По лицето на Идън плъзна сянка, като чу този отговор.

— Да, горкият човек. В такъв случай ти трябва да си Джак Кейд?

— Да, аз съм. Също намираш се в моя земя, тъй че ще ти бъда благодарен да кажеш по каква работа си тук, а след това да си вървиш. Както сам виждаш, имам работа за довършване.

— Не мисля така — отвърна Идън. Джак го наблюдаваше как вади от ножницата на кръста си дълъг меч. — Арестуван си, Джак Кейд, по заповед на Короната. По обвинения за незаконни събирания, държавна измяна и убийство на кралски служители. Сега ще дойдеш ли кротко в Лондон, или ще правиш проблеми? Просто ми кажи; на мен ми е все едно.

Джак почувства как го завладя огромно спокойствие, една студенина се плъзна от вътрешността му и заля крайниците му така, че станаха безчувствени. Обзе го гняв, защото се бе доверил на лондонските лордове и благородници, че ще си спазят обещанието. Та те бяха написали черно на бяло опрощението и го бяха запечатали с печат! Писмени слова, думи с тежест! Поне пет-шест пъти беше карал един местен служител да му го чете, по-сигурно и истинско нещо едва ли ще се намери на света. След завръщането си в Кент Джак го беше оставил при един лихвар в града и оттогава насам бе искал да го види на два пъти, просто да прокара пръсти по тъмните букви и да знае, че е истина. Сърцето му тупкаше лудо, а лицето му почервеня, но той продължаваше да се държи за тази сламка.

— Получил съм опрощение, Идън. Документ с подписа на самата кралица върху него стои в един сейф в града. На него е името ми, а това означава, че не можеш и косъм от косата ми да пипнеш.

Докато говореше, Джак вдигна брадвата, стиснал с две ръце дръжката. Насочи острието й към шерифа.

— Получил съм заповеди — рече Идън и сви рамене. Изглеждаше че едва ли не се забавлява от избухването на този бунтар. — В такъв случай няма да дойдеш доброволно, тъй ли?

Джак почувства напрежението у двамата си другари. Погледна към Пади и видя, че гигантът се поти обилно. Екълстоун стоеше все едно изсечен от скала и се взираше злостно в гърлото на шерифа.

— Вие двамата се махнете — прошепна Джак. — Каквото и да иска този клетвопрестъпник, то не ви засяга. Вървете.

Пади погледна приятеля си все едно го беше ударил с мокър парцал. Очите му се разшириха.

— Омръзна ми да бягам, Джак — рече той тихо.

И тримата бяха вкусили от друг вид живот през последните месеци, живот, в който не беше нужно да се свиват при вида на кралските служители и да се прехранват с просия. Бяха воювали в Лондон и това ги беше променило. Екълстоун и Пади се спогледаха и поклатиха глави.

— Добре тогава, момчета — рече Джак. Усмихна се на двамата, без да обръща внимание на загледаните в тях войници.

Шерифът наблюдаваше внимателно случващото се. Тъй като тримата не даваха признаци, че ще се предадат, той махна рязко с ръка. Войниците му се втурнаха напред с извадени мечове и щитове. Нямаше предупреждение, но Джак бе очаквал атака, затова с все сила вдигна брадвата, разби щита и през него ребрата на първия мъж, който му посегна. Мъжът изкрещя — внезапен и шокиращ вик в градината.

Екълстоун мина бързо между двама войници в ризници и се опита да достигне шерифа. Джак простена, като видя как посякоха приятеля му — с един зашеметяващ удар мечът на шерифа се заби дълбоко във врата му. Пади започна да вие. С огромната си лява ръка Джак стисна нечия дреха и взе да удря с чука главата и лицето на някакъв войник. Продължи да замахва и да удря, макар вече да знаеше, че е безнадеждно, че винаги е било безнадеждно. Дишаше учестено. Усети как войниците около него се мъчат да не го довършат, но един го улучи с нож в гърба и мушкаше напосоки. Чу как Пади изсумтя, когато го бутнаха и го повалиха. Още един нож влезе между ребрата на Джак и заседна там, докато той се дърпаше назад от болка. С изумление и шок установи, че непобедимата му сила е изчезнала. Срути се и в миг го заритаха и налагаха, докато главата му се замая, изпочупиха пръстите на ръцете му и му изтръгнаха брадвата.

Джак не беше съвсем на себе си, когато го завлякоха до шериф Идън. По лицето му имаше кръв, както и в устата му. Той се изплю, докато непознатите го държаха в желязна хватка. Другарите му бяха посечени, оставени в собствената си кръв там, където бяха паднали. Джак изруга, като видя телата им, псувайки всички кралски войници около себе си.

— Кой от вас, глупаци такива, го намушка? — чу как Идън им се сопва. Шерифът беше бесен и войниците забиха очи в краката си, задъхани и с почервенели лица. — По дяволите! Той няма да оцелее до Лондон с тези рани.

Джак се усмихна, като чу тези думи, макар че го болеше. Усещаше как животът му изтича към прашната земя и само съжаляваше, че Екълстоун не успя да пререже гърлото на новия шериф.

— Вържете този предател на коня — продължи да беснее Идън. — За бога, нали ви казах, че ми трябва жив?

Джак поклати глава и почувства странен студ въпреки топлото слънце. За миг му се стори, че чува тънките гласчета на деца, но после те затихнаха и той рухна в ръцете на мъжете, които го държаха.