Кон Игълдън
Буревестник (31)

29.

Ричард Невил усещаше как кръвта жвака при всяка крачка в защитените му с броня ботуши. Не смяташе, че порезната рана под плочката на бедрото му е много тежка, но тъй като беше принуден да върви, кръвта продължаваше да прокапва, напояваше клина му и оцветяваше мазния метал в червено и черно. Раниха го, когато хората му щурмуваха открития площад пред Градския съвет и колеха пияните нападатели. Уорик забеляза липсата на съпротива и се ругаеше, че се бе отпуснал дотолкова, че да може една от падналите на земята фигури да пъхне ножа си между плочките, докато той стоеше отгоре й. Кейд, разбира се, се беше изнизал. Той видя резултатите от неговия „съд“ в моравото лице на лорд Сей, оставен проснат под гредата, където го бяха обесили.

Имаше чувството, че от векове се бие в тъмното и в дъжда, и с изгрева на слънцето се изкушаваше от мисълта да си намери местенце и да поспи. Мъжете му залитаха от изтощение, не си спомняше да се е чувствал толкова уморен през целия си млад живот. Просто не можеше да бърза, дори да следва хората на Кейд, докато те използваха сивкавата светлина преди истинския изгрев, за да прекосят още веднъж града.

Той изруга под нос, щом стигна до началото на още един смълчан път. След дъжда влагата, която се вдигаше от реката, бе изпълнила улиците с гъста мъгла. Разчиташе само на слуха си, за да разбере, че улицата е празна, но ако там имаше мъже, чакащи в поредната тиха засада, знаеше, че направо им влиза в капана.

Войниците му все още бяха сред най-многобройните от кралските сили в града. Доспехите и ризниците бяха спасили мнозина от тях. Дори и така Уорик потръпна при черните спомени за лудите мъжаги от Кент, които ги нападаха от три или четири посоки наведнъж. Беше загубил сто и осемдесет човека, убити на място, и още дузина, ранени твърде тежко, че да продължат с него. Беше позволил най-сериозно пострадалите да се приютят из къщите наоколо — съобщаваха високо неговия ранг и името на краля, а после сритваха вратата, когато никой не посмяваше да отговори.

Лондон беше ужасѐн; усещаше го, както усещаше мъглата, която проникваше под доспехите му и се смесваше с кръвта и потта от нощта, прекарана на крак. Беше видял толкова много мъртви тела, че му се струваше едва ли не странно да мине през улица, по която не се виждаше обичайно стелещите се трупове. Прекалено много бяха униформените войници, които носеха на щитовете си или на залепналите за кървавите ризници туники знамето на своя лорд. Нощната роса бе замръзнала върху някои от тях и те блестяха и светеха, сякаш поставени в леден обков.

Докато се тътреше напред, Уорик бе обладан от смразяващ гняв — към себе си и към крал Хенри, че не е останал да организира защитата. Господи, като че ли Йорк в крайна сметка ще излезе прав! Войнственият баща на краля щеше отрано да се покаже и да ги удари яко. Хенри Аженкур щеше да е обесил Кейд още преди да пукне зората, ако бунтовниците изобщо бяха посмели да влязат в града. Старият крал щеше да превърне Лондон в крепост.

Тази мисъл накара Уорик да спре насред улицата на касапите. Гадостта в краката му беше предимно червена на цвят, сгъстена от опърлената свинска козина, както и парчета разлагащо се месо и кости. Носът му вече привикна да минава през подобна воня, но тази точно уличка излъчваше онази остра смрад, която едва ли не помогна главата му да се избистри.

Хората на Кейд се изливаха на изток и на юг. Вярно, че мостът беше в тази посока, но там бяха и Тауър, и младата кралица, прислонена зад стените й. Уорик затвори за миг очи, до болка му се щеше да седне някъде. Лесно бе да си представи как по китките и коленете ще плъзне облекчение само да си позволи да поспре. При тази мисъл краката му се подкосиха и трябваше да стисне насила коленете си.

— Кралицата е в Тауър, господа. Трябва да знам, че е в безопасност, преди да си позволим почивка. Денят настъпи. Тази сутрин ще дойдат подкрепления, които ще донесат огън и меч за онези, които участваха в това. Тогава ще възтържествува справедливостта.

Войниците сведоха глави, когато разбраха, че младият им господар няма да им позволи да спрат. Никой не смееше да надигне глас и да се оплаче, затова продължиха да пробиват мъглата, взирайки се с кървясали очи напред, докато тя се вихреше около тях.

 

 

Маргарет трепереше като лист на студа, загледана през входната врата на Бялата кула. Полезрението й бе ограничено от външните стени, затова не можеше да види много повече от резултатите от нощните битки из каменното ограждение наоколо. Мъглата бе започнала да покрива натръшканите тела долу, като се движеше на талази. Тя щеше да изчезне през деня, но за момента нейната бледност обгръщаше мъртъвците и нежно ги докосваше, превръщайки ги просто в издатини и възвишения, обвити в бяло.

Нощта беше изпълнена с ужас, докато тя чакаше жестоките бойци на Кейд да връхлетят със сила вътре. Направи всичко възможно да показва кураж и да запази достойнство, но войниците в кулата бяха не по-малко нервни от нея, непрекъснато се вглеждаха надолу в тъмнината, насилваха се да разгадаят всеки звук.

Тя наведе глава, за да каже молитва за капитан Браун, който сега лежеше застинал и с невиждащи очи там, където бе паднал в нейна защита. Бе гледала битките на пресекулки, щом тук-там проблеснеше някой лунен лъч, замръзнал свидетел на тези втурнали се, ревящи сенки и на постоянния звънтеж на метал, който й приличаше на шептящи гласове.

Тези гласове притихнаха с течение на времето, заменени от силния говор и гръмогласния смях на хората на Кейд. Щом слънцето изгря, тя наблюдаваше как последователите му хвърчат насам-натам, как разбиват монетния двор и излизат от него залитащи под тежестта на всичко, което могат да изнесат. Чу как тълпата дюдюкаше доволно и как златните и сребърните монети се разпиляваха тъй небрежно, както човешкия живот, търкаляха се и се въртяха, оставени на произвола върху камъните.

Имаше момент, в който един от тях спря и се загледа нагоре в кулата, сякаш можеше да я види, както се бе притулила в сянката на вратата. Който и да беше той, извисяваше се с цяла глава и рамене над околните. Тогава се бе зачудила дали не е самият Кейд, но името, което изплю яростно в мислите си, бе извикано откъм стената и огромният мъж затича да посрещне господаря си. Слънцето грееше на небето и кулата бе удържала. За това поне беше благодарна.

После надойдоха и други — да се пулят пред Бялата кула. Тя усещаше как погледите им пълзят по стените и по самата нея и това чувство я караше да иска да се почеше. Ако имаха арбалети, сега беше моментът да заповяда да ги използват, но всичкото оръжие, с което разполагаха, лежеше на земята под нея в ръцете на мъртъвците. Странно бе да се вглежда отвисоко във враговете, нападнали града, и да не може да стори нищо, макар че бяха толкова близко и се разхождаха, сякаш притежаваха земята наоколо.

До времето, когато слънцето успя да прехвърли външната стена и да залее със светлина Бялата кула, те вече се оттегляха, натоварени с вещи, оставяха мъртъвците си тук, за да ги кълват и разнасят гарваните на Тауър. Мъглата се стопяваше и Маргарет се отпусна на леденостудената врата, което принуди един от пазачите нервно да се пресегне, за да я подхване да не падне. Сепна се, преди да докосне кралицата, но тя не забеляза движението, защото вниманието й бе погълнато от подрънкващото снаряжение на рицари, които навлизаха през разбитата врата.

С чувство на успокоение тя разпозна Дери Бруър, който вървеше начело на малка група. Когато той забеляза телата и се втурна напред, Маргарет видя колко е изцапан, оплескан до бедрата с всякакви мръсотии. Дери дойде точно в подножието на кулата, застана сред дървените отломки от разрушената църква и погледна нагоре.

Маргарет пристъпи напред към слънчевата светлина и й се прииска до го благослови, като видя как на лицето му се изписа облекчение, щом я зърна.

— Благодаря на Бога — рече той тихо. — Хората на Кейд напускат града, милейди. Радвам се да видя, че сте добре — Дери се озърна. — Трудно е да се сети човек за по-безопасно място от това в Лондон в момента, но, предполагам, че ви е писнало от тази кула, поне за днес. Ако ми позволите, ще изпратя мъже да потърсят стълба или пък да построят нова.

— Спуснете му въже — заповяда тя на войниците, които се бяха скупчили зад нея. — Докато намерят начин да сляза, Дери, ти можеш да се качиш горе.

Той не възропта срещу командата, а само тихичко простена, като се чудеше дали ще намери сили за това. Накрая бяха необходими трима мъже да изтеглят въжето отгоре, за да достигне той ръба и да могат да го прехвърлят вътре. Дери се просна върху каменния под без дъх, не бе в състояние да стане, докато пазачите не му помогнаха. Опита да се поклони и едва не падна.

— Изтощен си — рече Маргарет и посегна да го хване за ръката. — Влез по-навътре. Има достатъчно храна и вино.

— О, това ще ми дойде много добре, милейди. Да, признавам, не съм в най-добрата си форма.

Половин час по-късно той седеше във вътрешната стая на кулата, завит в одеяло пред огнището, и дъвчеше дебели резени пушен бут, докато се бореше срещу желанието си да заспи. Навън шумът от чукове му подсказваше, че лорд Скейлс се е заел да скове някакво грубо стълбище. Неколцина от мъжете вътре вече бяха слезли долу, за да помогнат в работата. Дери остана насаме с младата кралица и тя го наблюдаваше с големите си кафяви очи, които не изпускаха нищо.

Маргарет прехапа устни от нетърпение, насилвайки се да изчака, докато той задоволи глада си и се оригне в юмрук, след което чинията изглеждаше като облизана. Тя искаше да знае на какво е станал свидетел през нощта. Може би първо той трябваше да чуе какво е било направено за нея.

— Капитан Браун бе добър и смел човек — започна тя.

Дери рязко вдигна поглед и забеляза неестествената бледност на лицето й, страхът и изтощението все още се четяха по него.

— Познавах го добре, милейди. Съжалявам, че не е оцелял. Нощта беше тежка за всички ни.

— Така е наистина. Добри мъже умряха в моя защита, Дери. А аз съм още жива. И двамата оцеляхме… и слънцето се издигна.

Гласът й придоби повече твърдост, докато говореше, и тя остави скръбта и изтощението за друг път.

— Доколко са добри вестите ти днес, мастър Бруър? — попита го.

Той изправи гръб, както седеше, поразен от официалния тон, и разбра, че с това му припомнят за задълженията му. Едва се сдържа да не простене — всяка кост и всеки мускул изпращаше остри предупреждения при това движение.

— Не толкова добра, колкото бих искал, милейди. Знам, че Кейд е тръгнал обратно към моста и го е прекосил. Мои хора го наблюдават и са готови да дотърчат обратно при мен, ако нещо се промени. За днес си представям, че ще остане в Саутуърк, за да си почине и да преброи загубите — гласът му се вгорчи, докато говореше. — Но той ще се върне довечера, не се съмнявам. Това е проблемът, милейди, това е трънът в очите ни. Не знам точния брой на дадените жертви, но от онова, което видях и чух, много малко войници са останали в Лондон. Нямаме повече от няколкостотин, може би най-много хиляда, оттук до западната врата. С Ваше разрешение, ще изпратя днес конници, за да свикат всеки рицар и наемник, който е наоколо и може да стигне дотук тази вечер.

— Ще бъде ли това достатъчно? — попита тя и се загледа в пламъците на огъня.

Дери се зачуди дали да не излъже, за да повдигне духа й, но нямаше смисъл. Поклати глава.

— Лордовете на север имат достатъчно големи армии, за да смажат Кейд и още пет-шест такива като него, но не можем да им съобщим навреме. Онези, които можем да призовем навреме… ами, те не са достатъчни, не и ако той се завърне тази вечер.

Маргарет усети как страховете й я обземат, виждайки неговото отчаяние. Дери никога не униваше задълго, тя знаеше това. Винаги се изправяше обратно на крака, когато го поваляха по гръб. Отчаянието му я плашеше едва ли не повече от тъмните убийци през отминалата нощ.

— Как е възможно? — прошепна тя. Може би това бе въпрос, дето не бе искала да изкаже гласно, но Дери сви рамене.

— Бяхме много малко или пък може би бунтовете се разраснаха твърде бързо, за да ги спрем. Милейди, няма значение онова, което вече се е случило. Ето ни тук днес и ще защитаваме Лондон довечера. Смятам, че вие трябва да напуснете града — да идете или в Кенилуърт, или в двореца в Гринич. Мога да осигуря преди обяд лодки, за да ви откарат. Тогава ще знам, че сте в безопасност, все едно какво предстои по-нататък.

Маргарет се поколеба само за миг, преди да поклати глава.

— Не. Още не се е стигнало до там. Ако аз избягам от града, този мъж Кейд ще вземе още днес да се обяви за крал… или пък лорд Йорк утре, ако той наистина стои зад това.

Дери изгледа остро младата кралица, зачуден до каква степен всъщност разбира заплахите, пред които е поставено нейното семейство.

— Ако тук е намесен Йорк, милейди, то този път е бил далеч по-дискретен от преди. Не бих се изненадал, ако от негово име работят агенти, но със сигурност знам, че самият той е все още в Ирландия.

Гласът й прозвуча тихо и настойчиво, когато му отговори, приближавайки плътно до него, за да не ги подслушат.

— Наясно съм със заплахата, Дери. Йорк е кралският „наследник“ в края на краищата — несъзнателно тя спусна ръка надолу и приглади корема си, преди да продължи нататък:

— Той действително е дискретна личност, Дери. Не бих се изненадала, ако полага усилия да стои чист и неопетнен, докато лоялните му привърженици свалят съпруга ми от власт.

Дери бавно премига, опитваше се да преодолее изтощението, което заплашваше да го обори в сън тъкмо когато най-много имаше нужда да е бодър. Забеляза, че тя се замисли, седейки достатъчно близо, за да зърне как зениците й се свиха и после се разшириха.

— Видях ги как прибират новите изсечени златни монети снощи и тази сутрин — рече тя, вперила поглед в нищото. — Хората на Кейд откриха плячка, далеч надхвърляща и най-налудничавите им очаквания. Днес те ще броят и алчно ще се радват, бидейки наясно, че никога повече в живота си няма да видят такова богатство.

— Милейди? — премига Дери объркано. Изпъна се и потри лице, почувства мазолите по ръцете си.

— Те не знаят колко сме слаби, колко нищожна е станала отбраната ни. Няма как да знаят — тя рязко си пое въздух и взе решение. — Ще им изпратя вест, че ги опрощавам за всички престъпления, при условие че се разпръснат.

— Какво? — възкликна той шокиран.

Тръгна да става от стола си, но кралицата притисна с ръка рамото му. Дери я погледна невярващо. Беше се бил с мъжете на Кейд през една нощ, която продължи цяла вечност, а сега тя искаше да прости на всички, да ги остави да си идат вкъщи с кралското злато в джобовете. Това беше лудост и той затърси най-малко обидния начин, за да й го каже.

— Опрощение, Дери — повтори тя с твърд глас. — Пълно, в писмен вид, занесено на Джак Кейд в собствения му лагер в Саутуърк. Един шанс за тях да вземат, каквото са спечелили, и да си вървят. Кажи ми друг вариант, при който ще постигнем същия резултат. Можем ли да ги отблъснем?

Дери я погледна.

— Можем да разрушим моста! — рече накрая. — При боеприпасите съхраняваме и барут, няма и петдесет фута оттук. При достатъчно количество барут бих могъл да го разруша. Тогава как ще пресекат реката?

Младата французойка се сепна за миг, давайки си сметка, че бе имала късмета бунтовниците да не разбият барутните складове и да не ги използват. Безмълвно благодари на Бог, но после отново поклати глава.

— Така само ще предизвикаш друга атака. Ако имахме на разположение цял един ден, може би можехме да го срутим, но Кейд ще прекоси отново в момента, в който види, че търкаляме бъчви по улиците. Чуй ме, Дери. Всеки човек, влязъл в Лондон снощи, заслужава да увисне на въжето, но пък колцина умряха тази нощ? Хиляди? Останалите ще си представят още една такава нощ и ще си помислят за златото, което вече са получили. Някои от тях — дано Господ да даде, повечето от тях — ще поискат просто да си идат у дома. Ще им дам възможност да си тръгнат. Ако откажат, нищо не сме загубили. Ако вземат онова, което им предлагам, ще сме спасили Лондон.

Тя поспря, изчаквайки го да се съгласи, но видя само безстрастното му лице.

— Или ще ги оставиш да се върнат за още една нощ на изнасилвания и убийства? Чух ги как говорят, Дери. Знам какво са направили. Мосю, с всяка клетка от тялото си бих искала да ги видя наказани, но ако има друг начин да се справим, аз не го знам. Тъй че ще ми се подчиниш ли в това, мастър Бруър?

Дери още се взираше изумен в бушуващата студена ярост, която виждаше пред себе си, когато шум отвън прикова вниманието му. Маргарет също вдигна поглед и изведнъж в очите й прочете страх. Сърцето му се сви за нея и той се вдигна на крака.

— Нека да видя какво става, милейди. Лорд Скейлс е добър човек, не се безпокойте.

Захвърли одеялото, за да не се изправи на вратата с вид на стара жена, загърната в шала си. Излезе на слънце и погледна надолу. Видя, че Скейлс спори с Уорик, като и двамата сочеха нагоре към кулата. Дери усети как мислите му се завъртяха в затлаченото блато зад челото му. Облегна се на вратата и ги загледа с колкото е възможно по-небрежен вид.

— Добро утро, милорд Уорик. Виждам, че сте оцелели, слава на Бога. По-добре късно, отколкото никога, а?

Уорик погледна нагоре и физиономията му потъмня, щом видя захиления насреща му Дери.

— Трябва да видя кралицата, мастър Бруър. Искам да се уверя сам, че не е пострадала.

— Както желаете, милорд. Да ви спусна ли въжето, или пък ще чакате за стълба?

— Точно това му разправях и аз… — възмутен започна да обяснява лорд Скейлс.

— Въже, Бруър. Веднага, ако обичате.

Дери разви същото, което и той беше използвал. Докато гледаше как Уорик се катери с изненадваща скорост, изведнъж почувства задоволство, че младият граф не присъстваше, когато войниците го повдигаха като чувал с картофи. Щом Уорик стъпи на ръба при входа, Дери изчезна в затопленото помещение вътре. Стигна до кралицата само няколко стъпки преди мъжа зад себе си.

— Ваше Кралско Величество, удоволствие е за мен да обявя пристигането на Ричард Невил, граф на Уорик — тържествено заяви той, така спирайки хода на Уорик, защото това го принуди да се поклони. — А по въпроса, който обсъждахме, аз, естествено, съм Ваш покорен слуга — рече и зарея поглед в пространството. — Веднага ще се погрижа за това, милейди.

Маргарет го освободи с жест. Влиянието, което името Невил оказваше, не й убягна, но наоколо имаше стража и тя не изпитваше страх, когато се изправи пред този изнемощял и разсипан млад мъж. Дери се оттегли, последван от подозрителния поглед на Уорик.

— Както сам виждате, в безопасност съм, лорд Уорик. В състояние ли сте да стоите прав, или предпочитате да ви донесат стол, нещо за ядене и за пиене? Явно тази сутрин трябва да изпълнявам ролята на медицинска сестра за вас и може би за цял Лондон?

Уорик с благодарност прие, доволен, че намира младата кралица напълно с ума си и с достойнството си след подобна нощ. Обикновено той не се чувстваше спокойно в присъствието на жени, предпочиташе грубоватата реч на мъжете от собствената му среда. Но сега беше твърде изнемощял дори да почувства неудобство. С едва сподавен стон той седна и започна разказа си за среднощните събития, докато слугите му приготвяха резени шунка и студена бира, за да утолят жаждата му. Маргарет слушаше внимателно и задаваше въпроси само когато той запъваше някъде или не се изразяваше ясно. Той едва ли забеляза колко отношението му към нея се затопли, докато слънцето постепенно се издигаше над Тауър.