Кон Игълдън
Буревестник (30)

28.

Джак Кейд излезе от Градския съвет, като навиваше в ръце парче грубо конопено въже. Беше ликувал заедно с Екълстоун и останалите, когато закачиха личния ковчежник на краля да танцува на бесилката. Лицето на лорда ставаше мораво пред очите им, докато те се смееха. Лорд Сей бе един от хората, отговорни за кралските данъци, и Джак изобщо нямаше гузна съвест. Всъщност беше срязал парчето въже като сувенир и сега само съжаляваше, че не можа да открие още някои от тези, които командваха приставите и шерифите из страната.

Но щом вдигна поглед, очите му се ококориха. На открития площад около Градския съвет все още прииждаха хора. Онези, които бяха прекарали там известно време, бяха намерили бъчви с бира или алкохол. Вече опиянени от насилието и успехите, те бяха използвали времето, което той прекара вътре, да разграбят всяка къща в околността. Някои пееха, други лежаха в абсолютно безпомощно състояние или пък подремваха с ръце, обвити около глинени бутилки с коркови тапи. Но мнозина си изкарваха злобата върху оцелелите от последната група и ги атакуваха. Неколцината останали кралски войници бяха обезоръжени, бутани, удряни и подритвани насам-натам от мъжете, които ги бяха заобиколили.

Джак погледна към Екълстоун с невярващи очи, когато видя край тях да преплитат крака мъже, натоварени с купчини откраднати вещи. Двама се бореха за парче лъскав плат, раздаваха си удари и се поваляха взаимно на земята. Джак се смръщи, щом някаква жена наблизо започна да пищи, а звукът се превърна в грачене, когато някой я задуши и я накара да замлъкне.

Томас Удчърч застана зад Кейд и изражението му се втвърди, като видя хаоса и опръсканите с кръв камъни.

— Содом и Гомор, Джак — промърмори той. — Ако продължи така, всички ще заспят, докато съмне, и ще им прережат гърлата. Можеш ли да ги върнеш в правия път? Тук сме уязвими, а и пияните глупаци не могат да се бият.

Кейд се чувстваше малко уморен от тази увереност на Удчърч, че знае най-добре от всички. Замълча си замислен. Собственото му гърло го стягаше за едно питие, но ще чака, каза си. Бурята беше отминала, ала в Лондон все още цареше хаос. Усещаше как има опасност единственият му шанс да се изплъзне. Беше скланял глава пред хората на краля цял живот, принуден да отвръща очи от злия поглед на съдиите, докато те си надяваха червената или зелената роба и произнасяха присъдите си. Веднъж поне можеше да им избие зъбите, но знаеше, че това няма да продължи.

— Още утре ще назначат нови войници да ни подгонят — изсумтя той. — Но какво от това? Тази нощ яко ги стреснах, та ще ме помнят.

Удчърч погледна капитана на кентските мъже и раздразнението му бе очевидно. Беше се надявал за нещо повече от една нощ на кръвопролития и мародерство. С голяма част от мъжете се бяха надявали да променят града, дори може би да изтръгнат някаква свобода от ръцете на кралските хора. Дотогава всички вече бяха научили, че кралят отдавна е заминал, но пък не биваше да свършват в пиянска лудост, не и ако Кейд продължаваше да върви. Неколцина мъртви благородници, няколко парцалки и торбички със злато — беше далеч недостатъчно, за да се изплати онова, които им бе отнето.

— Изгревът сигурно е много близо вече — каза Удчърч. — Аз тръгвам за Тауър. Щом кралят е заминал, както твърдят, то поне мога да напусна Лондон като богат човек. Навит ли си, Джак.

Кейд се усмихна и погледна към луната на небето.

— Още преди първата атака изпратих там Пади. Той или е мъртъв, или вече е влязъл. Тръгвам с теб, Том Удчърч, ако ти вървиш с мен.

После се разсмяха като момчета, докато Екълстоун наблюдаваше кисело тази проява на другарство. След миг Джак даде заповед на хората си да се върнат на улиците. Гласът му беше басов рев, който отекваше от къщите на съветниците наоколо.

 

 

Дери беше изтощен. Знаеше, че е десетина години по-млад от лорд Скейлс, и само можеше да се чуди на източника на неговата изумителна енергия, докато търчаха из поредната уличка в пълен мрак. Поне дъждът бе понамалял. Бяха пратили по четирима мъже отпред и отзад, за да ги известяват за опасности или благоприятни възможности по пътя. Водили бяха улични битки с часове и Дери бе изгубил бройката на онези, които беше убил в кратки моменти на ужас и страх, докато посичаше непознати хора или пък чувстваше болката, когато техните ножове или тояги на свой ред го достигаха.

Превърза крака си на мястото, където някакъв безименен орач от Кент го прободе с копие. Копие! Още не можеше да повярва, че е ранен с нещо, което имаше декоративни панделки по дръжката. Оттогава носеше горната му част със себе си, след като изтръгна живота на собственика му. В колана му бе пъхнат и тежък нож — не беше единственият, който взимаше оръжие от умрелите. След толкова битки във вятър и мрак отчаяно му се искаше пак да зърне слънцето.

Хората на Скейлс бяха намалели до трийсетина от първоначалните осемдесет. Губеха само по неколцина тук и там, докато не налетяха право на група от няколкостотин мародери. Те бяха смъртно пияни, малка благословия, защото поне ги забави. Въпреки това в тази схватка паднаха почти половината от останалите, умирайки в калта и в собствената си кръв.

Всичко се разкапваше, така го усещаше Дери. Армията на Кейд беше стигнала до сърцето на Лондон и какъвто и бяс да ги бе довел там, той беше експлодирал в желание да грабят, изнасилват и убиват, докато могат. Нещо, което той познаваше добре от битките, които бе виждал, нещо, свързано с убиването и оцеляването, което кипваше кръвта и караше човек да подивее. При влизането им може би имаше армия на свободолюбците от Кент, но вътре те се бяха превърнали в дивашка, ужасяваща тълпа. Из целия град лондончани се свиваха зад собствените си врати и всеки шепнеше молитви никой да не се опитва да влезе в дома му.

— Пак на изток — заповяда Скейлс от позицията си начело. — Шпионите ми твърдят, че има петдесетина пред нас, някъде край кръчмата „Кокспър“. Можем да ги ударим, докато изнасят бъчвите.

Дери разтърси глава, за да проясни мисълта си. Самият той също мечтаеше за питие. В Лондон имаше повече от три хиляди кръчми и бирарии. Вече беше минал край дузина, които знаеше от младите си години, залостени с кепенци и тъмни, собствениците им барикадирани вътре. Облиза пресъхналите си устни; в този момент би дал златна монета за един пинт, още повече че бе изхвърлил шишето си за вода, след като го пронизаха. То най-вероятно бе спасило живота му, но загубата му го остави жаден като запъхтяно куче.

— Пак на изток — съгласи се.

Кейд сякаш бе поел обратно през града и в състоянието, в което се намираха, двамата със Скейлс можеха само да го следват от разстояние и да нападат някои от по-малките групички от обкръжението им — за предпочитане пияните, ако можеха да избират. Дери вдигна глава. Познаваше тази част от града. Установи местонахождението им и разтри с ръце лицето си, за да изостри вниманието си. Намираха се на Трий Нийдъл Стрийт, място, познато му от времето, преди да започне да се бръсне. Домът на шивачите се намираше някъде тук.

— Моля, почакайте за момент, лорд Скейлс — извика Дери. — Нека да видя дали някой не ме чака тук.

Скейлс направи раздразнен жест с ръка и Дери хукна по пътя — краката му жвакаха до коленете в калта. Чувстваше се загубен без своите вестоносци, но тъй като из целия град се водеха битки, той не бе успял да ги открие. Стигна Дома на шивачите и не видя никого. Тихо изруга и тъкмо се обръщаше да се върне в групата, когато някой се подаде от тъмнината на един вход. Като чу звука, убеден, че ще го нападнат, Дери рязко издърпа копието.

— Мастър Бруър? Извинете, сър. Не бях сигурен, че сте вие.

Той се съвзе и прочисти гърло, за да прикрие неудобството си.

— Кой е това? — попита, а ръката му хвана дръжката на ножа в колана за всеки случай. Лоялността не беше кой знае колко разпространена тази вечер.

— Джон Бъроус, сър — отвърна сянката. Почти нямаше светлина тук, където се простираха стрехите на къщите.

— А? Намери ме значи — сряза го Дери. — И сега, ако ме питаш за паролата, като нищо ще ти сервирам собствените ти вътрешности. Казвай каквото знаеш.

— Разбира се, сър, извинете. Идвам от Тауър, сър. Когато тръгвах, вече бяха пробили през външната порта.

Очите на Дери, макар и невидими, се разшириха в тъмното.

— Нещо друго? Имаш ли вести от Джим или пък Кели?

— Не и откакто тълпата на Кейд влезе в града, сър, съжалявам.

— Тичай обратно, тогава. Кажи им, че идвам с хиляда човека.

Дери усети как информаторът му поглежда скептично нагоре по улицата към дрипавата групичка около лорд Скейлс.

— Ще съберем повече дотогава, не се съмнявай. Кралицата е в Тауър, Бъроус. Доведи всички, които успееш да намериш!

Той се загледа в мъжа, който хукна с възможно най-голяма скорост през вонящата мръсотия на улицата.

— За бога, Кейд, ти хитро, старо копеле! — възкликна той на глас. Затича в обратната посока, където Скейлс го чакаше с нетърпение за новини.

— Нападат Тауър, милорд. Моят човек каза, че вече са преодолели външните стени.

Скейлс погледна към нощното небе. Първите лъчи на изгрева най-сетне се подаваха. Духът му се повдигна, след като вече можеше да вижда улиците наоколо си.

— Благодаря на Бога, че слънцето вече почти изгря. И на вас също, мастър Бруър. Ще оставим онази група край кръчмата за някой друг. Можете ли да ни водите към Тауър оттук?

— Най-лесната работа, милорд. Познавам тези улици.

— Тогава водете ни, Бруър. Не спирайте по никакъв повод. Безопасността на кралицата стои на първо място.

 

 

Пади вдигна очи нагоре към Бялата кула. Изпита странното желание да вдигне ръка и да поздрави онези, които бяха вътре, не че те биха го видели. Хората му се бяха били с кралските войници до последния човек, изкатерваха външната стена и скачаха от нея, като ги посичаха един по един или пък на малки групи, не им даваха мира. Въпреки лъскавите мечове и ризниците на противника той вкара в крепостта повечето от две хиляди души и те нападаха вътре, чупеха врати и грабеха всичко, което си струваше да се вземе. Знаеше, че сигурно най-скъпите неща ще са зад стените на Бялата кула, но просто нямаше начин да ги достигне.

Тя стоеше непокътната, боядисана в светъл цвят, и блестеше на лунната светлина. Единственият вход се намираше на първия етаж, но стълбите бяха нацепени на трески, докато с хората си се опитваше да разглоби желязната решетка. Толкова просто бе да спрат атаката му. Ако имаше на разположение цял ден, смяташе, че би могъл да измисли нещо, но войниците, които чакаха вътре зад малкия вход, можеха да го бранят лесно, а нямаше много време.

Огледа се, прехапал устни. Виждаше масивните стени оттатък вътрешния двор. Изгревът започваше и имаше ясното чувство, че не бива да е затворен между този лабиринт от кули и стени, щом слънцето изгрее. Докато стоеше и чакаше първите лъчи, видя двама от своите да се превиват под тежестта на един сандък, окован в желязо.

— Какво сте помъкнали там, момчета? — извика им.

— Монети — единият отговори. — Има повече злато и сребро, отколкото можеш да повярваш!

Пади поклати глава.

— Прекалено е тежък, глупаво копеле! Напълни си джобовете, човече. Докъде ще стигнете с този огромен сандък, за бога?

Мъжът изкрещя някаква ругатня и Пади се зачуди дали да не го настигне и да влее със сила малко мозък в тъпата му глава, но овладя емоциите си. Джак и Удчърч се оказаха прави за кралския монетен двор, поне това. Дори без да докоснат Бялата кула в средата, бяха открили достатъчно злато, за да си живеят като царе, ако само успееха да го измъкнат от града. Лъскави златни монети бяха пръснати по камъните, Пади вдигна една и се взря в нея на вече по-силната светлина. Преди тази нощ не беше държал в ръцете си злато, а сега джобовете му бяха препълнени с него. Откри, че е тежък метал, както на рамото си бе провесил една торба, направена от нечие наметало, и тя го натискаше с огромната си тежест.

Зачуди се дали не могат да намерят каруци, за да пренесат новопридобитото си злато оттатък Лондонския мост. Но светлината пробиваше с всяка изминала секунда, а той се боеше от деня. През цялата нощ кралските войници търпяха поражения, но със сигурност щяха да се върнат за отмъщение, щом видеха на дневна светлина какво бяха причинили на града им.

Един от мъжете, които беше поставил високо върху външната стена, вдигна ръка и извика. Пади притича по-наблизо, за да го чуе, като от него се разнасяше звънтене на всяка крачка. Страхуваше се да не носят вестта за армия, която се е запътила да подкрепи Тауър.

— Кейд идва! — викаше той, свил ръце на фуния. — Кейд!

Пади се отпусна с облекчение. Поне е по-добро от побеснели кралски войници. Зад стените на крепостта още не се виждаше изгряващото слънце, въпреки това наоколо просветляваше и гледката беше мъглица на талази и трупове във всички посоки. Ирландецът се затича към счупената порта, за да приветства приятеля си. Зад него войниците от Бялата кула подвикваха обиди и заплахи от прозорците. Той не им обръщаше внимание. Може и да бяха недосегаеми зад стени с дебелина петнайсет фута, но пък този номер с високата порта означаваше, че не можеха да излязат и да го тормозят. Помаха им весело, преди да се озове на улицата.

 

 

Джак Кейд едва стоеше на крака след нощта, прекарана в боеве и ходене. Краката и ръцете му бяха замръзнали, омазани с мръсотия и кръв. Беше пресякъл града на два пъти в тъмнината и сега изгряващото слънце показваше колко съсипани и дрипави са станали хората му, все едно бяха водили дълга война, а не воювали само една нощ в Лондон. Не помагаше и фактът, че половината от тях бяха все още пияни, оглеждаха с мътен поглед всичко наоколо и едва смогваха да стоят прави, без да повръщат. Побеснял от яд, той беше разпространил заповед да напуснат кръчмите, но белята отдавна беше сторена.

Докато стигнат до външните стени на Тауър, вече усещаше как притеснението го яде отвътре, както и изтощението. Развесели се, когато видя счупените сандъци с нови златни и сребърни монети по земята, но докато мъжете му хукнаха с бурни възклицания да награбят дължимото им, той забеляза, че някои от тях бяха загубили или пък захвърлили оръжието си. И повечето наоколо бяха толкова уморени, с кървясали очи, та не можеха да бутнат на земята дори малко детенце, камо ли кралски войник. Само няколко стотици бодри войници бяха достатъчно, за да ги изколят до един. Видя, че и Удчърч има същото притеснено изражение.

— Мисля, че е време да пресечем обратно реката, Джак — каза Томас. Олюляваше се, стоейки там, а синът му Роуан като всички останали събираше с шепи злато и ги тъпчеше по дрехите си.

Джак погледна нагоре към Бялата кула, просъществувала стотици години и все така непокътната след отминалата нощ. Въздъхна и потърка наболата си брада с ръка. Лондон се събуждаше около тях и половината от мъжете, които беше довел със себе си, бяха или мъртви, или лежаха в пиянски ступор.

— Накарахме ги малко да поиграят, а? Туй беше най-хубавата нощ в живота ми, Том Удчърч. Смятам пак да дойда утре и да повторя преживяването.

Удчърч се изсмя — сух звук, идващ от пресъхнало от викове гърло. Щеше да му отговори, но в този момент Пади пристигна в тръс, прегърна Джак, като едва не го повдигна във въздуха. Удчърч дочу дрънчене на монети и се засмя, като видя как ирландецът отвсякъде се беше раздул. Беше достатъчно едър, за да носи тежестта.

— Хубаво е да те видя сред живите, Джак! — рече Пади. — Тук има повече злато, отколкото мога да повярвам. Взел съм и за теб, но ми се струва, че сега трябва да се изнасяме, преди кралските войници да са се върнали с кървясали очи.

Джак въздъхна; изпитваше едновременно задоволство и разочарование. Страхотна нощ беше, с някои чудесни мигове, но добре знаеше, че не бива да насилва съдбата.

— Добре, момчета. Предайте нататък — тръгваме назад към моста.

Слънцето вече грееше, докато успеят да изблъскат хората на Джак, които се надяваха да открият още някоя и друга монета в Тауър. Няколко преки по-нататък Пади видя една каруца за чистене на канализацията, смърдяща тъй силно, че очите на човек се насълзяваха. Те я покриха с бродирана покривка и я отрупаха с чували и сандъци и всичко друго, което можеше да се повдигне. Нямаше вол да я тегли, та десетина мъже грабнаха прътите усмихнати и ентусиазирано я затеглиха по пътя към реката.

Още стотици се появяваха от всяка пресечка, край която минаваха — някои в екстаз от битките или заграбените вещи, които все още носеха, други видимо виновни или засрамени, или просто с изпразнен от ужас поглед от видяното и стореното. Повечето дори носеха кани с алкохол и ревяха или пееха по двойки и тройки, изпоцапани с незасъхнала кръв.

Жителите на Лондон спаха малко или дори никак. Докато отместваха мебелите, с които бяха подпрели вратите и измъкваха пироните от дъските, с които се бяха залостили, те се изправиха пред хилядите гледки на разрушението наоколо — от съборени къщи до купчини мъртъвци из целия град. Вече нямаше радостни възгласи за армията на свободолюбците на Кейд. Без нечий призив или някакъв сигнал мъжете на града навлязоха с пръти и ножове, събираха се по десетки в група, после по стотици, за да блокират улиците, които водеха обратно към града. Онези от армията на Кейд, които още не бяха достигнали реката, бяха събудени от ритници с твърди дървени обувки или пък разбеснели се жители ги налагаха или им прерязваха гърлата. Всички те бяха изживели една нощ на ужаси и нямаха желание да проявяват милост.

Някои от кентските пияници подскачаха и хукваха като зайци пред хрътки, а побеснелите лондончани ги събаряха, виждайки все повече доказателства за разрухата, причинена на града от армията на Кейд. Докато слънцето се издигаше, хората на Кейд формираха групички и се защитаваха от местните с мечове и брадви, като същевременно отстъпваха към моста. Някои от тези групи попадаха в капана на тълпите и биваха бързо разоръжавани и връзвани за обесване или пък бяха бити до смърт с онази дивашка ярост, която познаваха отпреди няколко часа.

Дори онези, които се бяха добрали до Лондонския мост, доловиха яростта, обхванала града. Джак все се обръщаше през рамо към редиците от втренчени в него лондончани, които подвикваха обиди и крещяха след него. Някои дори му правеха знак с ръка да се върне и той направо зяпна, като съзря безбрежното множество, с което градът бе в състояние да се изправи срещу него. Не поглеждаше Томас, макар да знаеше, че онзи си спомня за собственото си предупреждение да не изнасилват и мародерстват. Лондон закъсня с реакцията си, но идеята да се разходи насам и следващата нощ започваше да му изглежда все по-невъзможна.

Той държеше главата си високо вдигната, докато крачеше обратно по моста. Някъде към средата му забеляза пръта с главата и щита с белия кон, все още прикрепени към него. Беше целият в кал и при вида му тръпка премина по гърба му при спомена за лудешката атака под проливния дъжд и летящите от всички страни болтове от арбалети през изминалата нощ. Въпреки това спря и го вдигна, подавайки брадвата си на Екълстоун до него. Наблизо лежеше тялото на момчето Джонас, което го беше носило известно време. Джак поклати тъжно глава и усети как изтощението го поваля като с удар от чук.

Напъна се и издигна знамето. Мъжете около него и по моста отзад заликуваха при вида му, докато напускаха града и мрачните спомени, които му бяха създали.