Кон Игълдън
Буревестник (3)

1.

В Англия беше студено през този месец. От студа пътеките блестяха белезникави в тъмното, увиснали паяжини от лед сковаваха дърветата. Пазачите се свиваха и трепереха, докато наблюдаваха от бойниците. В най-високите стаи вятърът стенеше и свиреше, вършеейки около каменните стени. Огънят в помещението със същия успех можеше и да е нарисуван, толкова топлина даваше.

— Спомням си принц Хал, Уилям! Помня лъва! Още само десет години и останалата част от Франция щеше да е в краката му. Хенри Монмът беше моят крал и никой друг. Господ е свидетел, че ще следвам сина му, но туй момче не е като баща си. Знаеш това. Вместо лъв на Англия имаме си миличко бяло агънце да ни води към молитва. Исусе, доплаква ми се чак.

— Дери, моля ти се! Говориш високо. И няма да слушам това сквернословие. Не го разрешавам на моите хора и очаквам по-добри неща от теб.

По-младият мъж спря да крачи и вдигна очи, в погледа му се четеше решителност. Направи две бързи крачки и застана съвсем близо. Той беше с половин глава по-нисък от лорд Съфолк, но с набито телосложение и силна физика. Гняв и сила кипяха у него, готови всеки миг да избухнат.

— Кълна се, никога не съм бил толкова близо до решението тъй да те нокаутирам, та да изпаднеш в несвяст, Уилям — рече той. — Слушателите ни са мои хора. Смяташ, че ти правя капан ли? Така ли мислиш? Нека да чуят. Те знаят какво ще направя аз, ако повторят и дума от казаното. — С тежкия си юмрук той тупна Съфолк дружески по рамото, заменяйки смръщеното изражение на другаря си със смях. — Сквернословие ли? Ти цял живот си бил войник, Уилям, ама говориш като хрисим свещеник. Все още съм в състояние да те просна по гръб. Ето това е разликата между нас. Ти ще се биеш достатъчно добре, когато ти заръчат, но аз се бия, защото ми харесва. Затова туй е моя работа, Уилям. Затова аз ще бъда този, дето ще намери точното място за ножа и ще го забие. Нямаме нужда от набожни джентълмени, Уилям, не и за това. Имаме нужда от някого като мен, който съзира слабостта и не се бои да й избоде очите.

Лорд Съфолк го пронизваше с поглед и дишаше тежко. Когато главният кралски шпионин се развихряше, той смесваше обиди и комплименти в зашеметяващ поток от злостни словоизлияния. Ако човек се обижда, каза си Съфолк, никога нищо няма да свърши. Той подозираше обаче, че Дерихю Бруър прекрасно знае точните граници на избухливия си нрав.

— Може и да не ни трябва джентълмен, Дери, но задължително ни трябва някой лорд, за да се оправи с французите. Ти ми писа на мен, помниш ли? Прекосих морето и изоставих всичките си задължения в Орлеан, за да дойда да те чуя. Така че благодарен ще ти бъда, ако споделиш плановете си, иначе се връщам обратно на крайбрежието.

— Това е то, тъй ли? Аз намирам отговорите и ги споделям с изискания си благороден приятел, тъй че той да пожъне цялата слава? За да могат да кажат: „Този Уилям Пул, този граф Съфолк, голяма работа е той, а Дери да върви по дяволите“.

— Уилям дьо ла Пул, Дери, както много добре знаеш.

Другият отвърна през зъби с почти ръмжащ глас:

— О, да? Смяташ, че сега му е времето да имаш чудно, звучащо по френски име, така ли? Мислех, че имаш повече мозък, наистина. Работата е там, Уилям, че така или иначе ще го направя, защото ме е грижа какво се случва с това малко агънце, дето ни управлява. И не искам да видя страната си разкъсвана от глупаци и арогантни копелета. Наистина имам идея, макар че на теб няма да ти се хареса. Искам само да знам какъв е залогът.

— Разбирам това добре — каза Съфолк, а сивите му очи гледаха навъсено и студено.

Дери се захили без следа от хумор, разкривайки най-белите зъби, които Съфолк беше виждал някога у голям човек.

— Не, не разбираш — възпротиви се с присмех Дери. — Цялата страна чака младият Хенри да стане поне наполовина мъжът, който беше баща му, да довърши славните завоевания, които ни спечелиха половин Франция и накараха скъпоценния им дофин принц да бяга като малко момиченце. Те чакат, Уилям. Кралят е на двайсет и две — баща му на тази възраст беше истински боец. Помниш ли? Старият Хенри щеше да им изтръгне дробовете и да си ги надене като ръкавици само и само да си стопли ръцете. Не и агънцето обаче. Не и това момче. Агънцето не може да е водач и не може да се бие. Той дори не може да си пусне брада, Уилям! Когато всички разберат, че той никога няма да дойде, всичко е свършено, разбираш ли? Когато французите спрат да треперят от ужас, че крал Хари, лъвът на проклетата Англия, може да се върне, всичко ще е свършено. Може би след година или две ще има френска армия, скупчена като оси на гроздове, дето ще си направи еднодневна екскурзия до Лондон. Изнасилвания и кланета тук-там и скоро ще започнем да сваляме шапка и да превиваме гръб всеки път, когато чуем глас на френски. Това ли искаш за дъщерите си, Уилям? За синовете си? Това е залогът ти, Уилям Англичанин Пул.

— Тогава кажи ми как да стигнем до примирие — бавно и насилено рече Съфолк.

На четирийсет и шест години, той беше едър мъж с гъста стоманеносива коса, която покриваше голямата му глава и стигаше почти до раменете. През последните няколко години беше натежал и до Дери се чувстваше направо стар. Повечето дни дясното рамо го болеше, а мускулът на единия му крак никога не заздравя както трябва след дълбоката порезна рана, получена преди години. През зимата куцаше и усещаше как по крака му пролазваха лъчи от болка, докато стоеше в студената стая. Започваше да се гневи.

— Това ми каза момчето — отвърна Дери. — „Да стигнем до примирие, Дери. Донеси ми мир. Мир, когато можем да вземем всичко само с няколко добри битки.“ Направо ми се повдигна — а горкичкият му баща сигурно се обръща в гроба си. Прекарах повече време в архивите, отколкото е редно да очакваш от нормален човек, у когото тече червена кръв. Но го открих, Уилям Пул. Открих нещо, което французите няма да откажат. Ти ще им го занесеш, те ще се тръшкат и притесняват, но няма да могат да му устоят. Той ще си получи примирието.

— И ще споделиш ли своето откритие? — попита Съфолк, едва сдържайки гнева си. Какъв дразнител беше Дери, но не биваше да го насилва, а и все още изпитваше подозрението, че главният шпионин с наслада кара един граф да чака всяка негова дума. Съфолк реши да не предоставя на Дери удоволствието да усети нетърпението му. Прекоси стаята, наля си чаша вода от каната и я изпразни с бързи глътки.

— Нашият Хенри иска съпруга — отвърна Дери. — Те по-скоро ще дочакат адът да замръзне, преди да му дадат принцеса с кралска кръв, както сториха с баща му. Не, френският крал ще държи дъщерите си наблизо за французите, тъй че дори няма да му доставя удоволствието да ни откаже. Но има още един род, Уилям — Анжу. Тамошният херцог по документи има претенции над Неапол, Сицилия и Ерусалим. Старият Рене нарича себе си крал и вече е разорил семейството си, мъчейки се да предявява претенции за правата си през последните десет години. Плашил е откупи за суми, които двамата с теб едва ли някога ще видим, Уилям. И има две дъщери, едната от които не е обещана на никого и е на тринайсет.

Съфолк поклати глава и пак напълни чашата си. Беше дал обет да не пие вино или бира, но това бе един от редките моменти, когато алкохолът му липсваше.

— Познавам херцог Рене Анжуйски — промълви той. — Той мрази англичаните. Майка му е била голяма приятелка с онова момиче, Жана от Арк, а ако си спомняш, Дери, ние я изгорихме на кладата.

— Абсолютно вярно е — сряза го Дери. — Ти си бил там, видял си я. Малката кучка си имаше съучастник, макар да не е бил той самият дявол. Не, Уилям, не виждаш нещата правилно. Думата на Рене се чува при краля. Този френски паун дължи на Рене Анжуйски короната си, всичко му дължи. Нима майката на Рене не му даде убежище, когато той си запретна полите и търти да бяга? Нима не изпрати тя малката Жана от Арк в Орлеан, за да ги засрами и да ги накара да нападнат? Това семейство задържа Франция във френски ръце или поне задните й части. Анжу е ключът на нашата ключалка, Уилям. Френският крал се ожени за сестрата на Рене, за бога! — и те са тези, дето имат неомъжена дъщеря. Те са нашият пропуск навътре, казвам ти го. Всичките добре съм ги огледал, Уилям, всеки френски „лорд“ с три свине и двама прислужници. Маргарет Анжуйска е истинска принцеса; баща й се превърна в просяк, за да го докаже.

Съфолк въздъхна. Късно беше и се чувстваше изтощен.

— Дери, няма смисъл, дори да си прав. Срещал съм се с херцога неведнъж. Спомням си как ми се оплакваше, че английските войници се смеели на рицарския му орден. Много беше обиден, добре го помня.

— В такъв случай не биваше да го нарича „Орден на кроасана“, нали така?

— Не звучи по-странно от Ордена на жартиерата. Все едно, Дери, няма да ни даде дъщеря си и със сигурност не в замяна на мирно споразумение. По-скоро би прибрал някое голямо богатство, ако нещата наистина са толкова зле, колкото ги описваш, но примирие? Те не всичките са глупци, Дери. Повече от десет години не сме предприемали военни действия и всяка година става все по-трудно да задържим земята, която имаме. Те си имат посланик тук и съм убеден, че той им разказва всичко, което вижда.

— Разказва им онова, което му позволявам да види; ти за това не се притеснявай. Добре съм го стегнал, това парфюмирано момченце. Но още не съм ти казал какво ще им предложим, за да накараме стария Рене да се изпоти и да задърпа отчаяно кралския ръкав, молейки монарха да приеме условията ни. Той е беден като църковна мишка, ако ги няма рентите от наследствените му земи. И защо е така? Защото ние ги притежаваме. Притежава няколко изоставени стари замъци, които имат изглед към най-плодородната земя във Франция, а вместо него на нея й се наслаждават добрите англичани и войници. Целите провинции Мен и Анжу, Уилям. Това достатъчно бързо ще го подкара към масата за преговори. Ето това ще ни спечели примирието. Десет години ли? Ще искаме двайсет, а и проклетата им принцеса. А думата на Рене Анжуйски тежи пред краля. Тези любители на охлюви ще се изпопребият от бързане да кажат „да“.

Съфолк затърка очи от отчаяние. Усещаше вкуса на вино в устата си, макар да не беше близвал повече от година.

— Това е лудост. Ще ме принудиш да им дам четвърт от земята ни във Франция.

— Мислиш ли, че ми харесва, Уилям? — попита го Дери ядно. — Като че ли не се потя от месеци върху това как да открия по-добър начин? Кралят каза: „Донеси ми мир, Дери“ — е, това е. Това е единственото, дето ще го спечели — повярвай, ако имаше друг начин, досега щях да съм го открил. Ако той можеше да използва меча на баща си — божичко, дори само да можеше да го повдигне, — нямаше да водя този разговор с теб. Двамата щяхме пак да сме там навън, роговете да тръбят, а французите да си плюят на петите. Щом не може да го направи — а той не може, Уилям, виждал си го, — то тогава това е единственият път към мира. Ще му намерим и съпруга, за да скрием останалото.

— Казал ли си го на краля? — попита Съфолк, макар вече да знаеше отговора.

— Ако бях, той би се съгласил, нали? — с горчивина рече Дери. — „Ти знаеш най-добре, Дери“, „Щом смяташ така, Дери“. Знаеш как говори. Мога да го накарам да каже „да“ на всичко. Проблемът е, че всеки може. Толкова е слабохарактерен, Уилям. Можем само да му намерим жена, да бъдем търпеливи и да се надяваме на син със силен характер — той видя скептичното изражение на Съфолк и изсумтя. — При Едуард сработи, нали така? Чукът на проклетите му шотландци пръкна слабоволев син, но пък внукът му? Де да бях познавал друг такъв крал. Всъщност познавах такъв крал, да. Познавах Хари. Познавах лъва на Аженкур и сигурно това е всичко, на което човек може да се надява за един човешки живот. Но докато чакаме истински монарх, трябва да постигнем примирие. Голобрадото момче не ще да приеме нищо друго.

— Виждал ли си някога портрет на тази принцеса? — попита Съфолк, вперил поглед в далечината.

Дери се изсмя укорително.

— На Маргарет ли? Харесват ти младичките, нали? Пък си женен мъж, Уилям Пул! Какво значение има как изглежда тя? Почти на четиринайсет е и е девица; това е всичко, което има значение. Дори да беше цялата обсипана с брадавици и бенки, нашият Хенри би казал само: „Щом смяташ, че трябва, Дери“, и това си е самата истина.

Дери застана до рамото на Съфолк и забеляза как по-старият мъж се бе превил повече, отколкото беше при влизането си.

— Във Франция те познават, Уилям. Познават баща ти и брат ти — и знаят, че семейството ти има голям принос. Ще се вслушат в думите ти, ако ти им направиш предложението. Ще си запазим все пак севера и цялата брегова ивица. Все още ще имаме Кале и Нормандия, Пикардия и Бретан — целия път до Париж. Ако можехме да задържим всичко това, а също и Мен и Анжу, бих вдигнал знамената и бих тръгнал на поход с теб.

— Трябва да чуя това от устата на краля, преди да се върна обратно — рече Съфолк и го изгледа с посърнал поглед.

Дери извърна очи от неудобство.

— Хубаво де, Уилям. Разбирам те. Но знаеш ли… Не, добре. Ще го откриеш в параклиса. Може би можеш да прекъснеш молитвите му, не знам. Той ще се съгласи с мен, Уилям. По дяволите, той винаги се съгласява.

 

 

Двамата мъже тръгнаха в тъмното през замръзналата хрущяща под краката им трева към уиндзорския параклис, посветен на Благословената дева, Едуард Изповедника и св. Георги. На звездната светлина с дъх, който образуваше облачета пред устата му, Дери кимна на пазачите на външната врата и те влязоха в осветеното от свещи помещение, където беше не по-малко студено от нощта навън.

На пръв поглед параклисът изглеждаше празен, макар Съфолк да усети, а после и улови с погледа си мъжете, които стояха сред статуите. В тъмните си роби те бяха почти незабележими, докато не се раздвижиха. В тишината проехтяха стъпки върху каменния под и пазачите, с лица, изопнати от тежката отговорност, тръгнаха към двамата мъже. На два пъти Дери трябваше да изчаква, докато го познаят, след което накрая успя да си пробие път към самотната фигура, която се молеше.

Мястото на монарха беше почти изцяло оградено от резбовано и позлатено дърво, едва осветено от лампите, които висяха високо горе. Хенри беше коленичил там с ръце, изпънати пред тялото, в стегната, застинала поза. Очите му бяха затворени и Дери тихичко въздъхна. Известно време двамата със Съфолк просто стояха и чакаха, взирайки се във вдигнатото нагоре лице на момче, позлатено от светлината на тъмния фон. Кралят приличаше на ангел, но и на двамата им се късаше сърцето, като го гледаха колко млад изглежда, колко крехък. Говореше се, че раждането му било голямо изпитание за майка му, французойката. Късмет извадила, че оцеляла, а момченцето се родило посиняло и задушено. След още девет месеца баща му, Хенри V, бе мъртъв, изтръгнат от живота от една най-обикновена болест, след като бе оцелявал във войните, които беше водил. Имаше хора, които твърдяха, че бе благословия за войнолюбивия крал да не види сина си пораснал.

В сумрака Дери и Съфолк се гледаха мълчаливо, споделяйки едно и също чувство на загуба. Дери се приведе напред.

— Още часове ще трае — прошепна в ухото на Съфолк. — Трябва да го прекъснеш, иначе ще стоим до утре сутрин.

Съфолк реагира, като прочисти гърлото си; звукът прозвуча по-силно от очакваното в ехтящата тишина. Очите на краля премигаха и се отвориха, сякаш той се връщаше от някое много далечно място. Хенри бавно обърна глава и се вгледа в двамата, застанали пред него. Премигна пак, после им се усмихна, прекръсти се и промърмори една последна молитва, преди да се изправи на крака, изтръпнали от часове неподвижност.

Съфолк гледаше как неговият крал се бори с резето, което отваряше достъпа до мястото на монарха, преди той да слезе и да се приближи към тях.

Двамата мъже паднаха на колене, а ставите на Съфолк шумно протестираха. Хенри се засмя над сведените им глави.

— Сърцето ми се изпълва с радост да ви видя, лорд Съфолк. Елате, станете. Подът е твърде студен за възрастни мъже. Убеден съм в това. Чувам как камериерката ми се оплаква, макар да не знае, че съм там. А тя е по-млада от вас, мисля. Ставайте и двамата, преди да сте хванали настинка.

Дери се изправи и едновременно с това отвори лампата, която носеше, пръскайки светлина из параклиса. Кралят бе облечен в най-обикновени дрехи от тъмна вълна и затъпени кожени обувки като всеки човек от простолюдието. Не носеше злато и с тази физиономия на момче, лесно би могъл да бъде чирак в някой занаят, който не изисква твърде много сила.

Съфолк изучаваше лицето му, за да открие макар и следа от баща му, но очите му бяха невинни, а осанката крехка, без видима прилика с мощта, типична за рода им. Съфолк за малко да не забележи превръзките по ръцете на Хенри. Погледът му се втренчи в тях и кралят вдигна ръце на светлината с изчервено лице.

— Упражненията с меча, лорд Съфолк. Старият Марсден каза, че ще заздравеят, но те кървят ли, кървят. За миг си помислих… — той се въздържа навреме, като се потупа с превързания пръст по устата. — Не, не сте дошли от Франция, за да гледате ръцете ми, нали?

— Не, Ваше Величество — тихо отвърна Съфолк. — Можете ли да ми отделите момент? Разговаряхме с мастър Бруър^[1] за бъдещето.

— Никаква бира от Дери — рече Хенри, — единственият мастър Бруър без бира.

Това беше стара шега, но двамата мъже угоднически се разсмяха. Хенри засия в усмивка.

— Честно казано, аз не мога да мръдна от това място. Позволено ми е да спирам на всеки час, за да пия вода или да ида по нужда, но после пак трябва да се върна към молитвите. Кардинал Бофорт ми издаде тайната и тежестта не е твърде голяма.

— Каква тайна, Ваша Светлост?

— Че французите не могат да дойдат, докато кралят се моли, лорд Съфолк! С ръцете си, макар и превързани, аз задържам настъплението им. Не е ли чудесно това?

Съфолк бавно вдиша и издиша, безмълвно проклинайки прачичото на младия мъж за глупостта му. Безпредметно беше да карат Хенри да си губи нощите по този начин, макар че може би правеше нещата по-лесни за тези около него. Някъде наблизо сигурно спеше кардинал Бофорт и Съфолк реши да го събуди и да го накара да се присъедини към момчето. В крайна сметка молитвите на един крал можеха да се подсилят единствено от тези на един кардинал.

Дери слушаше внимателно и изчакваше, за да заговори.

— Ще разчистя тук от хора, лорд Съфолк. Ваша Светлост, с ваше разрешение? Това е личен въпрос, по-добре да няма други слушатели.

Хенри направи с ръка знак, че разрешава, докато Съфолк се усмихна на официалния му тон. При цялата си горчивина и възмущение Дери беше предпазлив в присъствието на краля. В параклиса нямаше да се чуят богохулни думи, не и от него.

Кралят сякаш не забелязваше неколцината мъже, които Дери изведе навън в мразовитата нощ. Съфолк беше достатъчно циничен, за да предположи, че един или двама са останали в най-тъмните ъгли, но Дери познаваше хората си, а търпението на Хенри вече се изчерпваше, погледът му се връщаше все към мястото за молитва.

Сърцето на Съфолк се изпълни с топлота към младия крал. Беше го наблюдавал как расте с надеждата да носи тежестта на цялата страна върху плещите си. И беше видял как тези надежди се скършват, а после се сриват в разочарование. Можеше само да се досеща колко трудно е било за самото момче. Хенри не беше глупав, колкото и странен да бе. Сигурно бе чул всеки остър коментар по свой адрес в течение на годините.

— Ваше Величество, мастър Бруър е измислил план, в който да моли едновременно за съпруга и за примирие в замяна на две големи провинции във Франция. Той вярва, че французите ще се съгласят на мир в замяна на Мен и Анжу.

— Съпруга ли? — попита Хенри и премига.

— Да, Ваше Величество, тъй като въпросната фамилия има подходяща дъщеря. Исках… — Съфолк се поколеба. Не можеше да попита дали кралят разбира онова, което му казваше. — Ваше Величество както в Мен, така и в Анжу живеят английски поданици. Те ще бъдат изселени, ако ние се откажем от тях. Исках да попитам дали това не е прекалено висока цена за мира.

— Трябва да имаме мир, лорд Съфолк. Трябва. Чичо ми, кардиналът, твърди така. Мастър Бруър е съгласен с него — макар че няма бира! Разкажете ми обаче за съпругата. Имате ли портрет?

Съфолк затвори за миг очи, после пак ги отвори.

— Ще накарам да ви направят, Ваше Величество. За мира обаче. Мен и Анжу са южната четвъртина от земите ни във Франция. Взети заедно, са колкото Уелс на големина. Ако се откажем от толкова голяма по площ територия…

— Как се казва това момиче? Не мога да й викам „момиче“ или пък „съпруго“, нали така, лорд Съфолк?

— Не, Ваше Величество. Името й е Маргарет. Маргарет Анжуйска.

— Ще идете във Франция, лорд Съфолк, за да я видите вместо мен. Като се върнете, ще искам от вас да ми разкажете всяка подробност.

Съфолк прикри разочарованието си.

— Ваша Светлост, правилно ли съм разбрал, че сте готов да се лишите от земи във Франция заради мира?

За негова изненада кралят се приведе към него, за да му отговори, а бледосините му очи блестяха.

— Както кажете, лорд Съфолк. Трябва да имаме мир. Разчитам на вас да изпълните желанията ми. Донесете ми неин портрет.

Дери се беше върнал, докато разговорът течеше, но старателно държеше лицето си безизразно.

— Убеден съм, че Негово Кралско Височество би желал да се върне към молитвите си сега, лорд Съфолк.

— Да, така е — отвърна Хенри и вдигна бинтованата си ръка за сбогом. Съфолк забеляза тъмночервено петно в средата на дланта му.

Двамата се поклониха дълбоко на младия крал на Англия, а той се запъти обратно към мястото си и коленичи, очите му се затвориха бавно, а пръстите му се сключиха като в ключалка.