Кон Игълдън
Буревестник (29)

27.

Ричард Невил започваше да осъзнава правотата на предупрежденията, които Бруър му беше отправил. Неговите хора се втурнаха презглава из града, но бяха затруднени от тълпите пияни, буйстващи мъже и дори жени, които крещяха и се подиграваха на войниците. Цели улици бяха задръстени от самоделни барикади, та трябваше непрекъснато да заобикалят, водени от местните капитани към свободолюбците от Кент.

Не можеше да разбере настроенията по улицата, освен че изпитваше хладно презрение към опортюнистите и плиткоумните глупаци. Армията на Кейд беше заплаха за Лондон и ето — Уорик беше готов да ги защитава, а те го заливаха със студена помия, мятаха камъни и плочи всеки път, когато на пътя му се изпречваше тълпа. Беше вбесяващо, но все още не се бяха събрали достатъчно хора, за да попречат изцяло на придвижването му. Беше готов да даде заповед да извадят оръжие срещу всеки негодяй, който буйстваше, но за момента капитаните му го водеха по един заобиколен път през сърцето на града, на юг, с шестстотинте си въоръжени мъже.

Рицарите и наемниците, дето бе довел в Лондон, не бяха достатъчни за пряк сблъсък с Кейд, това поне му беше ясно. Все пак капитаните го уверяваха, че тълпата на Кейд ще се разпръсне на мили по улиците и пътеките. Младият граф знаеше, че най-добрият вариант е да пресече редиците им на което и да било от десетината удобни места, а после бързо да се оттегли, за да ги удари някъде другаде. Знаеше, че трябва да избягва фронтален сблъсък — армията, която нападаше Лондон, просто беше твърде многочислена за това.

Първият му шанс излезе, както си го беше представял, когато зави зад един ъгъл и погледна надолу от лекото възвишение към пряката. Той спря внезапно при вида на въоръжени мъже, които се нижеха забързано край него. Бе застанал под пороя на сравнително безопасно място, на не повече от двайсетина ярда от главното ядро на Кейд, докато те пресичаха пътя му, без изобщо да го забелязват. Неколцина дори погледнаха наляво и зърнаха войниците на Уорик в тъмната пресечка, докато онези ги наблюдаваха. Понесени от виещата се като змия колона разгневени мъже, те бяха пометени нататък, преди да могат да спрат.

— Осигурете линия за отстъпление — изкомандва Уорик. Отврати се, като чу, че гласът му потрепва, затова шумно прочисти гърло, преди да продължи с командите. — Всичките са предатели. Вклиняваме се, убиваме колкото можем, като се възползваме от изненадата им, после се оттегляме… — огледа се и като видя малка дървена табела, приведе се по-близо, за да я прочете, и за миг вдигна очи към небето… — обратно в Шайтбърн Лейн.

Сега си даде сметка в какво са потънали до глезените краката му. За миг му се прииска да се снабди с дървени налъми, за да не гази в тази мръсотия, макар че едва ли би могъл да се бие с тях. Просто щеше да изгори ботушите си след това.

Изтегли меча си — дръжката бе още нова и с герба на Уорик, изработен от емайл върху среброто. По нея се стичаше дъждовна вода и се изливаше в кишавата мръсотия в краката му. Нагласи щита пред лявата си страна и вдигна забралото си нагоре. Разтърси глава и едва не потрепери при мисълта, че може да изчезне в това гъмжило от въоръжени мъже, което едва щеше да различава през процепа на шлема. Остави забралото вдигнато и се обърна към войниците:

— Да ги разцепим, господа. Да видим дали можем да задържим една-единствена улица. Напред с мен!

Той вдигна меча си и тръгна към кръстовището, а хората му се престроиха около него за първия си удар.

 

 

Томас подтичваше по улички, които все още помнеше от младостта си, така че на моменти го сграбчваше носталгия на фона на налудничавата реалност да следва Джак Кейд и кървавата му потеря през самото сърце на Лондон. Държеше Роуан край себе си и двамата носеха дългите си лъкове на рамо, сега вече безполезни заради увисналите от дъжда тетиви, а и всичките им стрели бяха изразходвани още на моста. Мечовете не достигаха и Томас разполагаше единствено с яка дъбова тояга, която отне от един умиращ. Роуан бе въоръжен с кама, взета от някакъв войник, достатъчно глупав да застане на пътя им.

Хората на Джак се снабдяваха с по-добри оръжия при всяка нова група, с която се сблъскваха, преодоляваха съпротивата на цели редици от воини, а после пребъркваха телата, заменяйки ками с мечове, прикрития с щитове, независимо под какво знаме са се били загиналите. Дори и така, нямаше достатъчно за всички, които искаха да се сдобият с по-дълго парче остро желязо.

Пристъпите на бурята отслабваха и луната изгря над главите им, осветявайки улиците, които се спускаха направо пред тях. Насилието, на което Томас бе станал свидетел през последния час, направо спираше дъха на човек — хората на Кейд разсичаха на парчета всеки, който се изправеше пред тях, а после стъпкваха мъртвите тела. Сред защитниците на града цареше хаос, появяваха се на някоя странична уличка или пък стояха застинали в паника, щом разбираха, че са се озовали на пътя на Кейд. Войниците на краля трябваше да покриват огромни пространства. Дори да бяха предвидили намеренията на Кейд по движението му към Градския съвет, те не можеха да се свържат с отделните части, пръснати из улиците. Подвижните групи или се настаняваха зад барикади на погрешни места, или следваха шума от битката, доколкото успяваха в този лабиринт.

Първите редици на Кейд се бяха натъкнали на група от около осемдесет рицари в доспехи, които просто стояха под лунните лъчи на една празна улица, накланяха глави и се вслушваха в шумовете на града. Очевидно бяха отцепени, а после преживяха позора да изтръгнат омазнените ризници от още топлите им тела.

Змията от Кент и Есекс сега се пръскаше по нови пътища, които се разклоняваха, прибавяха се нови опашки и маршрути, а някои от мъжете се загубваха в мрака и изчезваха. Общата посока беше на север, към града — Канън Стрийт и Лондонският камък бяха останали далеч назад.

Томас върна спомените си през годините, проверяваше всяко кръстовище, за да се увери, че е на прав път. Знаеше, че Джак разчиташе на него да ги води, но всъщност той не беше идвал тук от двайсет години, а и улиците винаги изглеждаха различни през нощта. Разсмя се, като си помисли каква би била реакцията на Джак, ако ги бе повел в кръг и пак видеха Темза.

Една по-широка улица позволи на Томас да провери местонахождението си на лунната светлина и веднага щом се увери, че е на прав път, той подкара другите напред. Усещаше, че трябва да се движат непрекъснато, че силите на краля сигурно се събират някъде наблизо. Той искаше да види Градския съвет, този символ на богатство и сила. Искаше кралят и лордовете му да знаят, че са участвали в истинска битка, а не просто в някаква препирня с ядосани търговци, които държаха речи и тропаха с крака.

Екълстоун се клатушкаше и препъваше пред него. Томас зърна навреме как нещо тъмно профуча през краката му, квичейки от ужас, преди някой да успее да го закове.

— Прасе! Само едно проклето прасе! По дяволите! — промърмори Екълстоун под нос и приготви ножа си.

Никой не се изсмя, когато той подскочи и изруга. Имаше нещо ужасяващо и плашещо у Екълстоун и неговия проклет бръснач. А той не беше от онези, които приемат грубиянския хумор за своя сметка, съвсем не. Томас забеляза как Екълстоун следеше непрекъснато Джак, пазеше гърба му. Тази мисъл го накара да потърси с очи огромния ирландец, но — като никога — Пади не се виждаше наоколо.

Подминаха една пресечка и Томас автоматично погледна натам; едва не спря стъписан на място, като видя строени войници само на двайсетина крачки от тях. Зърна желязо и брадясали мъже, преди да го отнесат нататък.

— Внимавай отляво! — изкрещя на идващите зад него, мъчейки се да устои на потока от движещи се мъже, но след миг беше понесен напред. Той ускори ход, за да настигне Роуан и групата около Джак.

— Войници отзад! — извика.

Видя как огромният мъж погледна през рамо, но и той беше плътно притиснат, а всички се движеха напред, не можеха да забавят или спрат. Дочуха началото на сблъсъка и крясъците, но дотогава мястото остана стотина ярда зад тях и можеха единствено да продължат.

Улиците бяха точно толкова потънали в буци кал под краката им, колкото когато навлизаха в града за пръв път, но Томас забеляза, че някои от къщите вече бяха изградени от камък, с по-добри отводнителни канавки, които обточваха главния път, тъй че мъжете залитаха, стъпвайки в тях. Случайно проблеснал спомен му подсказа къде се намират и той успя да извика предупредително, преди първите редици да излязат на един по-широк каменен площад.

Лондонският Градски съвет се простираше пред очите им под проливния дъжд, натрапчиво импозантен, макар да беше построен само преди десетина години. Томас видя как Джак инстинктивно вдигна бунтарски глава още щом го видя, защото знаеше, че той представлява богатството и властта и всичко, дето никога не бе имал. Усилиха крачка. Зърнаха кралски войници, които притичваха покрай огромните дъбови врати, крещяха си взаимно отчаяни заповеди, съзирайки стотиците мъже, настъпващи към тях от нощните улици.

От другата страна се появиха маршируващи войници, правите им редици се разколебаха, щом видяха армията на Кейд, която заля откритото пространство сякаш от спукан мехур. В двата края на малкия площад капитаните крещяха команди, мъже се втурнаха едни срещу други, вдигнаха оръжие и завиха като вълци. Дъждът биеше силно по широките каменни павета и звукът кънтеше от всички страни, удряше се в стените и отекваше страховит в лунната нощ.

 

 

Дери се намираше четири улици на изток от Градския съвет, когато чу наблизо шумотевица от бой. Още беше замаян от удара, който един огромен псуващ фермер му нанесе в една уличка, докато, тичайки, прекосяваше града. Той разтърси глава и усети как окото и бузата му се подуха така, че едва виждаше от дясната си страна. Беше посякъл копелето, но го остави да вие от болка, щом надойдоха още от хората на Кейд.

Дери чуваше как отдясно лорд Скейлс едва си поема въздух. Баронът бе сложил край на видимата си враждебност към него преди време, след като Дери успя да изведе войниците му от засада по разни пътечки, не по-широки от раменете на един-единствен човек, безпогрешно държейки правилната посока. Тичали бяха през воняща мръсотия, на места почти до колене, като отмахваха проснати мокри дрехи, които ги пляскаха по лицата. Излезли бяха от другата страна на някаква самоделна барикада и убиха десетина бунтовници, преди още онези да разберат, че са ги обградили.

Това предимство можеше да му служи по-добре, помисли си Дери. Познаваше града повече от всяко хлапе, свикнало да бяга от собствениците на магазини и уличните банди. Защитниците на краля трябваше да използват неговите познания, за да обградят тълпата на Кейд. Проблемът беше там, че повечето от тях бяха повикани в Лондон от графствата или от още по-далеч. Малцина от тях познаваха улиците, по които тичаха. Повече от веднъж през тази нощ Дери и Скейлс бяха заставали срещу бронирани рицари само за да открият, че са от една и съща страна. Беше студено, бъркотията и хаосът властваха и Дери не се съмняваше, че Кейд извличаше максимална ползва от анемичната им защита. Ако имаха командващ, щеше да е по-лесно, но кралят беше извън града, единайсетте или дванайсетте лордове имаха автономна власт върху силите, които водеха. Дери изруга, усещаше как дробовете му горят. Дори крал Хенри да беше тук лично, едва ли привържениците на Йорк биха се поставили под заповедите на друг. Не и през тази нощ.

— Следващата вляво! — викна Скейлс на околните. — Към Градския съвет.

Дери преброи наум. Току-що бе отминал две преки и беше сигурен, че не са били повече.

— Градският съвет е на две преки оттук — почти изграчи той.

Не можа да види ясно изражението на барона, но войниците, които тичаха с него, никога не биха поставили под въпрос заповедта на господаря си. Завиха наляво вкупом, минавайки край изоставени каруци и купчина трупове, жертва от някоя друга схватка през същата нощ. Дери мислеше, че дробовете му ще се пръснат, докато залиташе край тъмната купчина мъртъвци, а лицето му се сгърчваше всеки път, когато чуваше как костите им скърцат и пукат под ботушите му.

— Господ да ми прости — прошепна, изведнъж убеден, че е почувствал как някой мърда и стене под тежестта му.

Отпред се движеха факли и една жена пищеше. Лицето му гореше, а слюнката в устата му беше като гъст пудинг, въпреки това стисна челюст и остана при другите. Прокле се, че остави младите войничета да го надбягат, но не беше в добра форма и това започваше да си личи.

— Всеки, който тръгне да граби или изнасилва, е лесна плячка, момчета — подвикна им Дери.

Усети как лорд Скейлс извръща рязко глава, но на практика това не беше заповед. Потвърдителното ръмжене, което получи в отговор от страна на войниците, ясно показваше какви чувства изпитват, но Скейлс се потруди да отговори, преодолявайки умората и отчаянието си.

— Най-важното сега са хората на Кейд — твърдо заяви той. — Всичко друго, абсолютно всичко, може да чака до утре.

Дери се зачуди дали той си мисли, че тяхната скромна група може да се противопостави на хилядите врагове, но си замълча. Отпред светлината стана по-силна и видяха как разни мъже ги подминават бързешком. Какъвто и да беше Скейлс, очевидно бе лишен от чувство за страх. Изобщо не намали ход, когато наближи пряката. Дери едва си поемаше дъх, когато останалите тръгнаха с него, удариха в ревящата тълпа с трясък, който бе последван мигновено от първите писъци. Воините на барона носеха нагръдници и ризници. Врязаха се в тълпата като хвърлено копие, поваляха всичко, що се изпречваше на пътя им. Около тях хората на Кейд отстъпиха, хукнаха да бягат от войниците, които използваха собствените си доспехи като оръжие, ръгаха при всяко свое завъртане мъжете в лицата и изкъртваха зъбите им с металните си лакътници.

Дери се гмурна в потока, сякаш беше река. Блокира посред замаха му един метален прът и намушка отсрещния с якото парче изострено желязо, което беше видяло служба повече от век. Хората на Скейлс размахваха мечове и чукове с дълги дръжки и убиваха наляво и надясно, сякаш дяволът се бе вселил в тях, и разцепиха на две осветената от факли процесия. Бяха заели позиция в центъра на пътя и блокираха движението напред, изправени с лице към онези, които прииждаха отзад.

Дери се огледа в двете посоки и видя, че колоната стига чак до Градския съвет в едната, а в другата завиваше край ъгъла на отсрещната страна. Не им се виждаше краят на червендалестите кентски воини — така разбра, че Скейлс е улучил извора им. Като нищо тази тълпа стигаше чак оттатък до реката. В първоначалния си луд устрем Скейлс и хората му бяха опустошили всичко пред себе си и бяха блокирали пътя. Сега стояха заедно, въоръжени до зъби, и предизвикваха врага си да опита да си отвоюва загубеното.

Дери се позасмя, като видя как воините на Кейд очевидно бяха загубили желание. Досега те весело бяха следвали онези отпред, не съвсем готови сами да водят или поне не точно сега. Главата на змията продължаваше напред, докато последните редици се обръщаха и подхвърляха подигравки и обиди, но предпочитаха да крачат напред, отколкото да спрат и да се бият. Само с осемдесетина мъже Скейлс бе спрял на място тези тълпи, но още щом го помисли, Дери видя, че някои се отправят към страничните улички.

— Внимавайте по фланговете! — извика той.

Пътят към Градския съвет не беше един и по инстинкт или с познанията на местните хората на Кейд вече тръгнаха по заобиколни улици, като отнасяха и факлите си, така че зад тях настъпи тъмнина. Дери потърси с очи Скейлс, но лордът се колебаеше, на лицето му бе изписано явно двоумение. Не биха могли да задържат мястото, нито пък да прогонят движещите се потоци от хора. Дери се опита да мисли. Само осемдесет войници не можеха да победят основната сила на Кейд, макар че тесните улички не даваха възможност лесно да бъдат разбити от множеството. Дери знаеше, че Градският съвет е със слаба отбрана, тъй като половината от лордовете в Лондон погрешно бяха предположили, че Кейд ще се отправи към Тауър. Докато разберат истината, Градският съвет щеше да е изкормен, а тълпата — отдавна да си е отишла.

Дери разтриваше подутото си лице и видя как хората на Кейд хукват да бягат и все повече от тях потъват в страничните улички. Протегна врат ядосан, че няма достатъчно светлина, но някъде отблизо идваха викове на ярост и болка и звуците сякаш приближаваха.

— Какво става там отзад? — подвикна му Скейлс.

Дери разтърси глава объркан, после се смръщи. Иззад завоя и нагоре по улицата се зададоха в строен ред въоръжени рицари и наемници, предвождани от мъж, който носеше шарения щит на рода Уорик. Между двете групи улицата продължаваше да се изпразва, като последните бойци от тях бяха прободени от мечове, докато се опитваха да се измъкнат. В миг той мерна и дузина мъже, които бяха издърпани назад и заклани, преди двете групи да се изправят запъхтени с лице една към друга.

— Добре дошъл, Уорик — рече Скейлс радостно на младия им предводител. — Колко на брой са твоите?

Ричард Невил зърна Дери, който го наблюдаваше, и повдигна вежда. Той също бе понесъл удари върху излъсканите си доспехи, но — в разцвета на младостта си — изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото изтощен. Нарочно се обърна само към Скейлс, за да отговори, без да обръща внимание на мрачния поглед на Дери.

— Имам своите шестстотин, лорд Скейлс. Достатъчно, за да разчистя улиците от този боклук. Какво, смятате да стоите така, докато изгрее слънцето ли? Или ще ни позволите да преминем?

Дори на лунна светлина и в сянка Дери ясно видя как Скейлс почервеня. Човекът си имаше достойнство и вирна брадичка. Не бе получил предложение да обединят сили и Скейлс не би помолил след подобен коментар от по-млад мъж.

— Градският съвет е отпред — рече хладно той. — Отдръпнете се, войници! Ей там. Оставете лорд Уорик да премине.

Дери стоеше настрана с другите и наблюдаваше как войниците на графа крачат с високо вдигнати глави. Уорик поведе шестстотинте си рицари в брони покрай тях, без да хвърли дори поглед настрани, следвайки изчезващата опашка на свободолюбците на Кейд.

— Господ да ни пази от младите глупци — Дери чу как Скейлс си мърмори под носа и това го накара да се усмихне.

— Сега накъде, милорд? — попита го, доволен, че поне дишането му се успокои.

Скейлс го погледна. И двамата чуваха шума от движението на мъже от всички страни, пропълзяващи към малката им група като плъхове в хамбар. Скейлс се намръщи.

— Щом самият Кейд се е запътил към Градския съвет, изборът е ясен, макар че бих предпочел да не трябваше да вървя по петите на това петле Невил. Сигурен ли си, че Тауър и кралицата са в безопасност?

Дери се замисли.

— Не мога да съм сигурен, милорд, макар че там са оставени кралски войници. Имам бързоходци и не се съмнявам, че те ме търсят. Докато не стигна до някое от местата, които познават, сляп съм като младия Невил тук, с тълпата на Кейд, която е плъзнала из цял Лондон. Не мога да предвидя къде ще ударят сега.

Скейлс разтърка лицето си с ръка и умората му беше видна.

— Колкото и да е примамливо да си представям как лорд Уорик ще се сблъска с бруталните момчета на Кейд, трябва да го подкрепя. Не мога повече да разцепвам толкова малка единица. По дяволите, Бруър, те просто са безкрайно много! Цяла нощ ли ще ги гоним?

Дери се огледа тъкмо навреме, за да види група тичащи мъже, които спряха внезапно иззад ъгъла. С неистови викове те нападнаха войниците им с мечовете и куките, които държаха в ръце.

— По всичко изглежда, че те ще дойдат при нас, милорд — изкрещя Дери, приготвяйки се за бой. — В това отношение много ни облекчават.

 

 

Пади размахваше чука си, сякаш животът му зависеше от това, което, трябваше да се признае, беше самата истина. Беше се изненадал, когато Джак го отведе настрани в Саутуърк предната вечер, но пък звучеше разумно.

Джак щеше да поведе кралската войска след себе си през целия град, но да се влезе в Тауър щеше да отнеме ценно време. Да тичаш направо там и да тръгнеш да разбиваш вратата, докато всеки войник в Лондон се е насочил към това място, би било само директен път към бесилките в Тайбърн на следващата сутрин — и за повечето от тях разрязано гърло.

Той поспря за миг да избърше потта, която се стичаше в очите му и му пареше.

— Господи, построили са не врата, а цяла планина — рече той.

Мъжете около него забиваха тежките си брадви в старото дърво, раздвижваха острието напред-назад, за да отцепват парчета с размерите на човешка ръка, които падаха върху камъните долу. Вече цял час работеха, без да спират, като се сменяха на групи, когато се уморяха. За трети път идваше ред на Пади с чука и околните се бяха научили да му дават повече пространство, след като той цапардоса един и му счупи ребрата.

Започна да замахва отново, после се облегна назад и се помъчи да чуе тичащите стъпки зад портала. Наясно беше, че те ще го чакат, и нямаше как да знае дали са десетки или хиляда онези, които се готвеха да го посрещнат. Порталът имаше един недостатък и той благодареше на Бога за него. Отделена от главните стени, каменната маса на самия портал предпазваше хората му от стрели и болтове. Вече беше чул тракането на решетката, когато я спускаха някъде по-надалеч, но неколцина от момчетата му бяха успели да преплуват рова и да напъхат метални пръти през веригите на подвижния мост. Той щеше да остане спуснат и съдейки по повредата, която бяха нанесли на външната врата, Удчърч се беше оказал прав за едно нещо. Достатъчно мъже с чукове и брадви бяха в състояние да влязат със сила почти навсякъде. Пади усети как вратата поддава, когато вложи цялата си сила и тегло в следващия удар. Яките брадвоносци бяха пробили дълга и тънка дупка в една от подсилените с желязо греди. Зад рова и вътре се движеха светлинки и Пади се мъчеше да не мисли какво биха им причинили стрелците, ако стрелят по тях, докато те чупят с чуковете си металната решетка. То щеше да е жестоко усилие и вече бе извикал неколцина с щитове да се вмъкнат, доколкото могат. Не беше кой знае какво, но можеше да спаси няколко живота, неговия собствен — също.

С трясък една от железните панти се счупи. Неясно как, но централната ключалка си стоеше непокътната, но вратата зееше отгоре. С още двама, дето удряха с чукове между неговите удари, Пади се нахвърли на железните панти още по-бързо и почувства как ръцете му изтръпват, а хватката му отслабва.

— Хайде, момчето ми — каза той на портала, както и на себе си. Видя как лъскавата желязна ключалка се разбива и едва не падна на блокирания подвижен мост от силата на последния си удар.

— Майко Божия — рече със страхопочитание в гласа, като погледна през прохода към желязната решетка два пъти неговия бой. По нея тупкаха стрели от вътрешния двор. Само неколцина преминаха, но хората на Пади се бяха струпали край разбитата врата и двама паднаха, като псуваха и крещяха от болка.

— Щитове тук! — викна Пади. — Дайте в ритъм — момчетата ще я люлеят, после вие пристъпвате напред да ни пазите след всеки удар. Ще я смъкнем тази желязна красавица тутакси.

Хукнаха напред към студената решетка с ревове, за да уплашат защитниците. Тя беше направена от метални пръти, прикрепени един за друг с болтове с полирани шипове отгоре, които се подаваха от всяка сглобка. Пади постави ръка върху метала. Смяташе, че с достатъчно силен натиск върху връзките болтовете ще поддадат.

През решетката Пади виждаше вътрешните кули на крепостта. Над всички тях се извисяваше Бялата кула — висока и бледа на лунната светлина, с тъмни сенки, витаещи наоколо й. Очите му заблестяха при мисълта за предстоящите кръвопролития, както и за кралския монетен двор. Никога вече няма да стои толкова близо до подобно богатство, дори да доживееше до сто години.

 

 

Маргарет усети как ръцете й настръхват, гледаше надолу и трепереше. Дъждът най-сетне бе спрял и земята под краката й беше като гъста каша. Потропвайки с крака в студа и топлейки ръцете си с духане, четиристотин кралски воини чакаха нападателите си да пробият със сила път навътре. От височината на входа за Бялата кула можеше да ги види — черни фигури на фона на факлите, редица след редица от войници. Наблюдаваше ги как се подготвят, шокирана от хладнокръвието им. Може би по тази причина англичаните бяха разбили толкова много френски армии, помисли си тя. Те не изпадаха в паника дори когато съдбата и числеността се обръщаха против тях.

Командирът им бе един висок капитан от стражата на име Браун. Представляваше живописна гледка, натрапваща се на очите, облечен в бяла туника над ризницата и с меч, виснал край бедрото. Беше й се представил по-рано през деня със сложен поклон, мъж, твърде млад за високия си пост, който сигурно си мислеше, че шансовете на Кейд дори само да стигне до Тауър са минимални. Маргарет се трогна от усилията на младежа да я успокои. Забеляза, че капитан Браун имаше големи черни бакенбарди, изискани почти колкото на зет й Фредерик. Като ги гледаше как се наежват, когато помръдва устни и размишлява, приискваше й се да се усмихва всеки път, щом го видеше. Дори след като дойде вест за армия, която приближава насам, Браун остана непоклатим, поне докато й рапортуваше. Много бързо тя започна да цени кратките моменти, в които той се връщаше до основата на стълбището, лицето му поруменяло от проверката на всички постови. Той вирваше глава, за да погледне дали тя още стои там, после се усмихваше, щом се покажеше. Ако се съберяха заедно всички тези кратки мигове, нямаше да има и час, въпреки това имаше чувството, че го познава.

Маргарет видя разочарованието на капитана, когато се оказа, че стрелците му по стената нямат много мишени. Тълпата отвън бе изпратила само една малка група, която да разцепи дървения портал и после да разруши решетката, докато останалите стояха назад като тъмно петно и чакаха да връхлетят вътре с рев веднага щом е възможно. Луната се издигна и от време на време Маргарет чуваше по някой вик, когато изстреляните болтове намираха своята жертва, но трудно беше да се прицелят добре в мрака. Чукането и тракането отвън продължава необезпокоявано първо върху дървото, а след това дойдоха и по-високите, звънтящи звуци на удари по желязо.

Капитан Браун изрева към групичката стрелци да слязат от стената и да си вършат работата долу. Тя откри, че трепери цялата на нощния въздух, когато той ги изпрати право горе на металната решетка, тъй че те настаниха лъковете си почти вътре в нея и дръпнаха тетивите. За миг ударите секнаха, докато онези отвън подредиха щитовете си зад желязото. Скоростта им със сигурност намаля, но все още ги имаше. Един по един болтовете и сглобките поддаваха с остър пукот, различен от ударите по вратата. Тя усещаше как подскача при всяко пукане на връзка, насилваше се да се усмихва и да стои неподвижно на стълбите.

Докато Кралските войници заемаха позиция да посрещнат първата атака, тя видя бялата туника на капитан Браун, който се връщаше и приближаваше към своята кралица. Зачака го, стиснала здраво дървения парапет.

— Ваше кралско величество — извика той, — надявах се на подкрепления, но смятам, че ако не се случи чудо, тези орди ще ни нападнат всеки момент.

— Какво искате да направя? — отвърна Маргарет, доволна, че и тя може да се преструва на невъзмутима и че гласът й не трепери.

— Ако ми разрешите, милейди, ще накарам неколцина от мъжете да разрушат тези стълби. Ако нямате нищо против, отдръпнете си и ще ги срутим за минута. Оставил съм шестима добри воини да държат вратата на Бялата кула. Имате думата ми, че ще сте в безопасност, стига да стоите тук горе.

Маргарет захапа устна, поглеждайки ту към чистосърдечния млад офицер, ту към онези, които чакаха, за да поемат нашествието.

— Не може ли да се присъедините към хората си тук в кулата, капитане? Аз… — тя се изчерви, несигурна как да му предложи убежище, без да го засегне. За нейна изненада по лицето му се разля усмивка, сякаш бе доволен от нещо.

— Бихте могли да заповядате това, милейди, но… ъ-ъ… ако не възразявате, бих предпочел да не го правите. Моето място е тук долу и, кой знае, може пък да ги отблъснем все пак.

Преди тя да успее да отвори уста, десетина мъже с брадви и чукове дотърчаха и капитан Браун се зае да им дава напътствия.

— Сега се отдръпнете, моля, Ваше Величество — извика той отдолу.

Маргарет направи крачка назад, прекосявайки от дървените стълбища към отворената каменна врата на кулата, а стъпалата започнаха да се тресат и люлеят. Много скоро цялата конструкция се срина и тя наблюдаваше отгоре как войниците започнаха да разсичат всяко парче до безполезни трески. Откри, че очите й са се насълзили, когато капитан Браун й отдаде чест, преди да се върне при мъжете си, всички заедно затихнали в очакване решетката да се разбие и боят да започне.