Кон Игълдън
Буревестник (27)

25.

— Портите на Лондон са затворени нощем, Джак — рече Томас и посочи към пода. Двамата мъже бяха сами на втория етаж на една странноприемница в град Саутуърк, който се намираше точно срещу града, оттатък реката. Томас бе отметнал килима и върху старите дървени дъски бе начертал груба карта, означавайки на нея Темза и римската стена, която ограждаше сърцето на древния град.

— Какво, всичките ли? — попита Джак. Той никога не беше ходил в столицата и все още беше убеден, че Удчърч преувеличава. Приказките за шейсет или осемдесет хиляди души му се струваха невъзможни, а сега трябваше да повярва, че навсякъде около града са разположени огромни порти.

— Нали това е предназначението на градските порти, Джак, тъй че, да. Все едно, ако се стремим да стигнем до Тауър, той е зад стените. Крипългейт и Мургейт ги изключваме — ще трябва да заобиколим целия град и селяните там веднага ще хукнат да викат кралските войници, докато се придвижваме. Олдгейт на изток — виждаш ли я там? Тази си има собствен гарнизон. Там съм се разхождал навремето, когато ухажвах Джоун. Може би ще можем да прекосим река Флийт на запад, та да влезем откъм катедралата, но независимо откъде ще влезем, трябва да преминем през Темза, а мостът е само един.

Джак се смръщи, като гледаше драсканиците по пода все едно от пилешки крака и се мъчеше да ги разбере.

— Не ми харесва много идеята да нападаме по път, за който те знаят предварително, че ще изберем, Том. Преди спомена за фериботи. Какво ще кажеш да използваме тях по-нататък, където е по-спокойно?

— За дузина мъже това би било решение. Но колко си събрал от Блекхийт насам?

Кейд сви рамене.

— Те прииждат, Том! Но мъжете са от Есекс, та дори от Лондон. Осем или девет хиляди са може би. Никой не ги брои.

— Все едно, твърде много, за да се прехвърлят с лодки. Няма толкова много и ще отнеме твърде дълго. Трябва да влезем и да излезем от града преди изгрев-слънце. Това е, ако искаш да доживееш до зряла старост. Разбира се, все още има шанс кралят и неговите лордове да отговорят на петицията ни, не мислиш ли?

Двамата се спогледаха и се разсмяха цинично, вдигнаха чашите, които държаха в ръце, в безмълвен тост за своите врагове. По настояване на Томас Джак беше позволил да занесат в лондонския Градски съвет списък с искания от страна на „Капитана на Великото събрание на Кент“. Някои от мъжете, разбира се, бяха предложили да им предоставят девици и корони за лична употреба, но обсъждането в крайна сметка се сведе до истинските им проблеми. На всички им бе дошло до гуша от високите данъци и жестоките закони, които се прилагаха само за онези, които не можеха да се откупят с пари. Петицията, изпратена до лондонския кмет и съветниците му, би променила страната, ако кралят я удовлетвореше. Но нито Джак, нито Томас очакваха крал Хенри дори да я види.

— Няма да ни отговорят — рече Томас. — Не става, без да накърнят интересите на хората, които взимат подкупи и държат обикновените семейства, притиснати под ботуша си. Те нямат интерес да се отнасят справедливо към нас, затуй ще трябва просто със сила да ги вразумим. Погледни тук — Тауър е близко до лондонския мост, най-много половин миля. Какъвто и друг път изберем, ще трябва да се оправяме през лабиринт от улички, които дори местните хора не познават добре. Ти ме помоли за съвет и ето ти го. Влизаме откъм Саутуърк, пресичаме моста някъде по залез-слънце, после тръгваме на изток към Тауър, преди кралските хора дори да са усетили, че сме сред тях. По пътя ще трябва да разбием някоя и друга глава, но няма да спираме да се движим, в Лондон няма достатъчно войници, за да ни спрат. Стига да не ни притиснат на някое тясно място, Джак.

— Но има повече хора, отколкото някога съм виждал — промърмори Джак притеснено. Все още не можеше да си представи такова огромно мнозинство мъже, жени и деца, всичките натъпкани в мръсните улички. — Струва ми се, че биха могли да ни спрат, дори ако само се хванат за ръце и застанат неподвижно.

Томас Удчърч се разсмя при тази картинка.

— Може и да могат, но няма да го сторят. Чу какво казаха шпионите. Дори да е наполовина вярно, лондончани са точно толкова ядосани на краля и лордовете му, колкото и ние. Те не могат дори да мръднат или да пръднат, без някой дебел глупак да им поиска такса, която отива директно в неговия джоб или в джоба на лорда, който го е наел на служба. Ако можеш да възпреш хората си да не мародерстват, Джак, те ще ни посрещнат с отворени обятия и ще ни приветстват по целия път.

Той видя как огромният мъж от Кент се вгледа в картата му с кървясали очи. Кейд пиеше много всяка вечер и Томас подозираше, че би останал в Блекхийт или в периферията на Кент вовеки веков. Кейд го биваше за бунтарски битки срещу бирници и шерифи, но направо загуби устои, когато стана дума да се превземе Лондон. Разчиташе изцяло на Удчърч, държеше се за него като удавник за сламка и го слушаше. След всички нещастия, които преживя, Томас смяташе, че му се полага и малко по-хубав живот. За първи път усещаше, не е попаднал на правилното място в точния момент.

— Мислиш, че можем да го направим ли? — промърмори завалено Джак. — Много хора очакват от мен да ги пазя живи, Том. Не искам да ги видя всичките посечени. Не съм се захванал с това, за да се провалям.

— Няма да се провалим — тихо го успокои Удчърч. — Страната не се е вдигнала на оръжие безпричинно. Този наш крал е глупак и страхливец. Достатъчно загубих заради него, ти също — пък и всички наши хора. Те ще стоят, където трябва; това си го доказал. Ще устоят и ще навлязат право в Лондонската кула.

Джак поклати глава.

— Това е крепост, Том — рече, без да вдига глава. — Не можем да сме извън нея, когато кралските войници ни застигнат.

— Там има порти, а ние имаме мъже с брадви и чукове. Не казвам, че ще е лесно, но ти имаш осем или девет хиляди англичани и при такава многочисленост нищо няма да ни се опре достатъчно дълго.

— Повечето от тях са от Кент, Том Удчърч — поправи го Кейд и очите му заблестяха.

— Още по-добре, Джак. Още по-добре — захили се Том, а онзи го тупна по гърба и той се залюля.

Слънцето изгряваше, когато двамата мъже излязоха с нестабилни крачки от странноприемницата и застанаха на вратата, като премигваха с очи на светлината. Бандата на свободолюбците беше нахлувала във всяка ферма и всяко село в радиус от пет мили и мнозина лежаха в ступор по земята, загубили свяст от откраднатите бъчви алкохол и вино. Джак сбута един с крака си и го гледаше как се свива и стене, без да се събужда. Онзи държеше в ръце огромен свински бут, увил ръце около него като любовник. Предишните няколко дни бяха направили тежък преход и Джак не искаше да им отнема шанса да си починат.

— Добре, Том — рече той. — Мъжете днес ще изтрезняват. Аз самият може да поспя. Довечера ще пресечем моста.

Томас Удчърч погледна на север и си представи как палят сутрешните огньове в Лондон, като така създават онази лепкава мъгла и миризма, които тъй ясно помнеше от детството си. Жена му се беше върнала в бащиния си дом с дъщерите му и той се зачуди дали изобщо знаят, че двамата с Роуан са живи. При мисълта за жените веждите му веднага се свъсиха в размисъл.

— Ще трябва да предупредиш мъжете, че не бива да има никакви изнасилвания и кражби, Джак. Никакво пиене също, не и преди всичко да е свършило и да сме се върнали в безопасност тук. Ако обърнем хората срещу нас, никога няма да излезем от града.

— Ще им кажа — потвърди Джак кисело и го погледна недоволно.

Томас осъзна, че едва ли не е дал заповед на гиганта и заговори отново, за да заглади този напрегнат момент.

— Те ще се вслушат в думите ти, Джак. Ти си този, който ги доведе тук всички, до последния. Ще те следват.

— Лягай да спиш, Удчърч — отвърна Джак. — Нощта ще е тежка и за двама ни.

 

 

Дери Бруър беше в лошо настроение. Ботушите му тропаха по дървения под, докато крачеше напред-назад в стаята над речния пристан на Тауър и гледаше как оловносивата Темза тече буйно край него. Маргарет го наблюдаваше от мястото си на пейката със здраво стиснати в скута ръце.

— Не казвам, че някога ще приближат повече от това, което е сега, милейди, но в периферията на Лондон има армия и целият град или е изпаднал в ужас, или иска да се присъедини към нея. Лорд Скейлс и лорд Грей всеки ден ми опяват да изпратя кралски войници да разпръснат хората на Кейд, сякаш те всичките са някакви селяни, които ще побегнат при вида на няколко коня.

— А не са ли селяни, Дерихю? — рече тя, като с неудобство произнесе малкото му име. Откакто по волята на съдбата двамата станаха съюзници, беше го помолила да я нарича Маргарет, но той все още се противеше. Тя вдигна поглед, когато Дери спря и се обърна, зачуден дали това, което вижда, е сила или пък слабост.

— Милейди, имам хора, които се разхождат из техния лагер. Онзи глупак Кейд не разбира нищо от тайни думи и пазачи. В тази пиянска тълпа всеки може да идва и да си отива както си поиска и, да, повечето от тях са труженици, чираци, закоравели мъже. Има обаче и джентълмени с приятели в Лондон. За тях се обаждат в подкрепа гласове отвсякъде и зад това подозирам парите на Йорк — той издиша силно и разтърка основата на носа си. — Някога аз познавах Джак Кейд, когато той беше просто един огромен… ъ-ъ-м… дявол в редиците срещу французите. Дори съм чувал, че веднъж се е бил и от тяхната страна, когато са плащали по-добре от нас. В него има достатъчно гняв, за да изгори Лондон до основи, милейди, ако му се отвори възможност.

Спря да говори и се замисли дали да не накара някого от своите шпиони да промуши с кама Кейд в окото. Това би означавало смъртта му, естествено, но Дери разполагаше с богатството на краля. Можеше да плати цяло състояние на една вдовица и децата й, за да го подмамят поне.

— Независимо кои са те и защо са се събрали, наистина представляват цяла орда, милейди, всичките крещят и държат речи, като си палят взаимно фитилите. Една искра — и Лондон ще бъде плячкосан. Щях да съм по-щастлив, ако не трябваше да правя планове за сигурността на краля, както и всичко друго. Ако той се намираше извън града, щях да действам по-свободно.

Маргарет погледна в краката си, за да не я хванат, че зяпа главния шпионин на съпруга й. Тя не се доверяваше изцяло на Дери Бруър, нито пък го разбираше. Знаеше, че е на нейна страна относно съдбата на Уилям дьо ла Пул, но минаха седмици, откакто морето изхвърли в Дувър обезглавеното му тяло наред с десетина други. За миг затвори очи, почувствала остра болка за приятеля си. Едната й ръка стисна другата под нея.

Независимо дали имаше доверие на Дери Бруър, тя знаеше, че малцина са приятелите й в двора. Бунтовете, изглежда, се разпространяваха и онези от лордовете, които подкрепяха херцога на Йорк, не си даваха много труд да ги потушават. За неговата клика беше изгодно страната да се е вдигнала на оръжие, а народът да дава воля на негодуванието си. Постепенно бе намразила Ричард Йорк, но нейната омраза нямаше да го отклони от пътя му. Лондон и съпругът й се нуждаеха от сигурност преди всичко друго.

Дери пак се извърна към прозореца, а тя прокара ръка по утробата си, надявайки се вътре да има живот. Хенри сякаш не си спомняше първата им открадната интимност, когато бе болен и натъпкан с лекарства по онова време. Тя бе достатъчно смела да отиде при него още пет-шест пъти оттогава и действително течението й през този месец се беше забавило. Опитваше се да не се надява твърде отчаяно.

— Милейди, не сте ли добре?

Очите й се отвориха и тя поруменя, без да съзнава, че това я прави красива. Отклони очи от изпитателния поглед на Дери.

— Все още съм малко уморена, това е всичко, Дери. Знам, че съпругът ми не иска да напуска Лондон. Казва, че трябва да остане, за да ги засрами за измяната им.

— Каквото и да иска, милейди, няма да му помогне с нищо, ако хиляди хора влязат и унищожат Лондон. Не мога убедено да твърдя, че той е в безопасност тук, разбирате ли ме? Йорк подшушва разни неща на толкова хора, колкото и аз, а има и дебел портфейл да подкупва по-слабите мъже. Ако армията на Кейд навлезе, твърде лесно ще бъде да се инсценира нападение срещу краля и твърде трудно да го защитаваме, когато градът е под обсада.

Той приближи и за миг вдигна ръка, сякаш искаше да вземе нейната и да я стисне. После я пусна надолу, променяйки решението си.

— Моля Ви, Ваше Височество. По тази причина исках да Ви видя. Крал Хенри има замък в Кенилуърт, няма и осемдесет мили от Лондон по хубави пътища. Ако е достатъчно добре да пътува, може да стигне до там с карета за няколко дни само. Така ще знам, че моят крал е в безопасност и едно нещо по-малко ще ми тежи, когато разгромяваме сбирщината на Кейд — поколеба се, после продължи с по-нисък глас: — Маргарет, и ти трябва да отидеш с него. Имаме верни войници, но след като Кейд е толкова близо, самото население започва да се бунтува и да мародерства. Блокират пътищата и из целия град се насъбират тълпи. Влизането на Кейд ще бъде това, което ще обърне каруцата, ще подпали искрата. Това може да свърши зле за нас и не се съмнявам, че поддръжниците на Йорк са те набелязали. Та нали в крайна сметка твоите прекрасни и лоялни членове на парламента направиха Йорк наследник на трона „при нещастен случай“ — Дери почти изплю думите, използвани в декрета. — Ще бъде лудост да предизвикаш точно онова, което те искат. Да останеш, означава сама да се прободеш с нож в гърдите.

Маргарет го гледаше напрегнато в очите, докато говореше, и пак се питаше до каква степен има доверие на този мъж. Какво преимущество би имал той, ако кралят и кралицата се махнат от Лондон, освен твърденията му и облекчаването на страховете му? Дотогава вече беше разбрала, че Дери Бруър не е просто устроен. Рядко имаше само една причина за нещата, които правеше. Въпреки това тя бе видяла скръбта му и гнева му, когато чу за убийството на Уилям. Дери изчезна за два дни тогава, напиваше се до безпаметност в кръчма след кръчма. Това беше действително така. Тя взе решението си.

— Много добре, Дери. Ще помоля съпруга си да иде в Кенилуърт. Аз ще остана в Лондон.

— По-безопасно ще е, ако заминеш — каза той моментално.

Маргарет не се поколеба.

— Няма безопасно място за мен, Дери, не и както стоят нещата сега. Вече не съм дете, за да криете от мен истината. Няма да съм в безопасност, докато други хора ламтят за трона на мъжа ми. Не съм в безопасност, докато утробата ми е празна. Е, по дяволите да върви всичко! Ще остана тук и ще наблюдавам как лордовете на съпруга ми и войниците му ще защитават столицата. Кой знае, може и да ти бъда необходима, преди да стигнем до края.

 

 

Кейд разкърши раменете си, докато оглеждаше тълпата мъже, която се простираше далеч зад светлината на пращящите факли. Чувстваше се силен, макар че гърлото му беше сухо и с удоволствие би изпил едно питие, за да си сгрее стомаха. Летният сумрак настъпваше бавно, но тъмнината най-сетне наистина ги обгърна и армията чакаше тежката му дума. Господ му бе свидетел, че беше стоял срещу французите и с по-малобройни сили. Огледа се със страхопочитание — по-скоро усещаше, отколкото виждаше неимоверния брой мъже, дето се бяха събрали. Знаеше, че поне половината от тях бяха дошли при него след някаква несправедливост. Беше чул стотици гневни истории и повече. Мъже, които бяха загубили всичко във Франция или пък животът и семейството им бяха съсипани от някаква съдебна присъда. След като всичко им е било отнето, те идваха да тръгнат редом с Джак Кейд.

Първоначалните няколко хиляди мъже от Кент почти изцяло бяха погълнати от масата на присъединилите се по-късно — от Есекс и от Лондон. Поклати глава невярващо при тази мисъл. Имаше десетки, които живееха зад стените на Лондон, въпреки това бяха готови да тръгнат с куки и мечове срещу собствения си град. Не ги разбираше, но пък те не бяха от Кент, та не се и опитваше.

Помощниците му бяха заети през целия ден, записваха имена и подготвяха армията за поход. През последните няколко седмици дойдоха толкова много нови хора, че единственото, което успя да направи, бе да ги причисли към даден офицер и да ги остави да си търсят сами оръжие. На Пади сякаш работата му беше приятна и според Джак той би станал прекрасен сержант в една истинска армия. Заедно с Екълстоун и Удчърч бяха успели да създадат относителен ред в масите от мъже, особено сред тези, които изобщо не бяха обучени. По-голямата част държаха в ръцете си някакъв вид желязо и имаше само един начин да го насочат. Джак нямаше представа как биха се представили те пред кралската армия в брони и доспехи, но тесните улички на Лондон поне елиминираха опасността от конна атака. Хората му ходеха, всичките бяха пешаци, но пък това беше армията от която той разбираше, затова много-много не се притесняваше от липсата на коне.

Отляво виждаше дребния шотландец Тантър, качен на огромния впрегатен звяр, дето му бяха зачислили. На Джак му изглеждаше като муха, възседнала вол, както бе подвил крака под себе си. Тантър наблюдаваше двойка дроздове, които се стрелкаха в празното вечерно небе. Въздухът бе вече натежал и от запад се събираше валмо от тъмни облаци. Кейд изведнъж се сети как майка му казваше, че дроздовете са последните птици във въздуха преди голяма буря. Видеха ли ги как летят сами, носени от въздуха, селяните знаеха, че иде буря. Джак се усмихна при този спомен. Той носеше бурята към града тази вечер, отиваше към столицата, заобиколен от лицата на гневните мъже и студените им оръжия.

Десетина от най-грамадните воини на Кент стояха край него и се хилеха злорадо на светлината на факлите, които държаха високо над главите си. Това създаваше кръг от светлина около него, тъй всички можеха да видят предводителя си, както и знамето на Кент, което ги водеше. Джак погледна момчето, което държеше пръта, едно от стотиците запалени хлапета, влели се по пътя в армията им. Някои бяха синовете на техни войници, други просто бездомни момчетии, които вървяха по петите им, биеха се за остатъците от храна и зяпаха с широко отворени очи възрастните, които им изглеждаха толкова страшни с мечовете и разните сечива в ръце.

Джак видя, че момчето го гледа, и му намигна.

— Как се казваш, синко?

— Джонас, капитане — отвърна той, стъписан от това, че самият Кейд го е заговорил.

— Добре, вдигни го високо, Джонас — рече Кейд, — с двете ръце и здраво, момче! То е хубав символ на Кент, а и предупреждение.

Джонас се изправи, извиси пръта като знаме. Момчето нямаше силата да го задържи стабилно и то се залюля на златистата светлина под тежестта на щита с белия кон и главата на шерифа.

— Дръж го високо, докато вървим. Мъжете трябва да го виждат и да знаят къде се намирам, нали така?

— Да, капитане — рече Джонас гордо, с поглед, забит в люшкащия се връх над главата му.

— Готови, капитане! — изрева Пади някъде отдясно.

— Готови, Джак — изкрещя Удчърч от още по-далеч.

Кейд се усмихна, когато виковете им отекнаха наоколо, докато стотици, а после хиляди го повториха в един глас. Бяха готови.

Джак наду гърди, за да извика с все сили заповедта за тръгване, но видя как един човек разбутваше редиците към него и изчака, за да разбере какво иска. Глави се извърнаха, за да го проследят, докато онзи сумтеше и се провираше; накрая пристигна пред Джак задъхан. Беше дребен мъж с жълтеникава кожа, тънки ръце и вдлъбнати страни, които можеха да бъдат продукт единствено на дълги години глад. Джак му направи знак да приближи още.

— Какво има? Смелост ли загуби? — рече той и се помъчи да прозвучи меко, защото видя колко притеснение и уплаха се четеше във всяка негова черта.

— Аз… съжалявам, Джак — продума той, почти заеквайки. Огледа се наоколо — към смръщените брадвоносци, и после набързо към кентското знаме. За изненада на Джак той се прекръсти, сякаш видя религиозна реликва.

— Познавам ли те, сине? — объркан го попита Джак. — Какво те води при мен?

Кейд тъкмо се привеждаше към него, за да чуе отговора, и онзи се хвърли към врата му, стиснал в ръката си кама. Джак изруга и перна с вдигната ръка оръжието, като изсъска от болка, когато острието разряза дланта му отгоре. Ножът изхвърча, удари се с трясък някъде в метал и изчезна от погледа. Джак стисна челюст, сграбчи главата на мъжа с две ръце и започна да я извива. Той се разпищя, започна да се бори, докато накрая се чу изпукване и се отпусна. Джак остави тялото му да се свлече безформено на земята.

— Проклет да си, който и да си ти — каза на трупа му. Беше се задъхал и когато вдигна поглед, видя шокираните лица на всички около него.

— Е, какво, мислили сте си, че нямаме врагове ли? Лондон е хитър и не го забравяйте. Каквото и да са му обещали, аз още мога да стоя прав, а той е мъртъв.

Внезапно настъпи раздвижване и Кейд се завъртя, убеден, че отново го нападат. Видя как Екълстоун пори тълпата с високо вдигната ръка, която стискаше бръснача, готов да убива. Изправи се с лице към него, напрегна рамене като бик, а яростта му го изпълни със сила.

— И ти ли? — изръмжа му и се приготви.

Екълстоун погледна надолу към тялото, после вдигна очи и срещна погледа на Джак.

— Какво? Господи, не, Джак! Аз преследвах него. Изглеждаше ми нервен и все се промъкваше напред към теб.

Джак видя как приятелят му сви тънкото острие и то изчезна.

— Ама малко закъсня, нали така? — рече.

Екълстоун с неудобство посочи към ръката на Джак, откъдето капеше кръв.

— Сряза ли те?

— Не е тежко.

— Ще стоя наблизо, Джак, ако не възразяваш. Не познаваме и половината от мъжете вече. Може да има и други като него.

Онзи махна с ръка при тази идея, доброто му настроение вече се възвръщаше.

— Те си изиграха коза, но стой, щом това те прави щастлив. Готови ли сте, момчета?

Хората му около него, все още пребледнели и шокирани от онова, на което станаха свидетели, промърмориха нещо за потвърждение.

— Щом настояваш, покривай ме в гръб, докато се придвижваме, тогава — каза Джак. — Тръгвам за Лондон. Те знаят, че идваме, и се страхуват. И тъй трябва да бъде. Вдигни тоя прът високо, по дяволите, Джонас! Нали веднъж вече ти казах! Нека да ни видят, че идваме.

Всички го поздравиха с викове, когато тръгнаха, хиляди мъже, които вървяха в тъмното към столичния град. Едри капки топъл летен дъжд закапаха и факлите започнаха да съскат и да плюят. Мъжете разговаряха и се смееха все едно се бяха запътили към пазара или към селския панаир.

 

 

Крипългейт остана отворена и осветена от фенери, качени на метални пръти. Кралската карета беше изолирана отвсякъде срещу студа, а Хенри вътре бе добре увит. Шейсетина рицари на коне ескортираха краля на север, водеха го далеч от столичния град. Хенри погледна навън към осветената порта и се помъчи да се обърне на седалката си, за да види как я затварят зад него. Древната римска стена се простираше надалеч и в двете посоки; зад нея останаха градът и съпругата му вътре. Ръцете му се разтрепериха и той заклати глава объркано, посегна към вратата и я пооткрехна. Движението веднага привлече вниманието на лорд Грей, който обърна коня си към каретата.

Хенри събираше мислите си — все едно се мъчеше да сграбчи висящи конци. Спомни си, че разговаря с Маргарет и я помоли да дойде с него в Кенилуърт, където ще е в безопасност. Въпреки това я нямаше сега. Каза му, че мастър Бруър я помолил да остане.

— Къде е жена ми, лорд Грей? — попита. — Ще дойде ли скоро?

За негова изненада човекът не реагира. Просто слезе от коня и приближи отстрани до каретата, поруменял от неудобство. Хенри премигна невярващо.

— Лорд Грей? Чухте ли ме? Къде е жена ми Маргарет…?

И внезапно спря, разбрал, че това е въпрос, който е задавал многократно преди това. Знаеше, че известно време бе сънувал. От отварите на лекаря лъжливите неща му се струваха истински, а сънищата сякаш се случваха наяве. Вече не можеше да направи разлика. Хенри усети лек натиск върху вратата на каретата, когато лорд Грей я натисна, поглеждайки настрани, за да не вижда ококорените очи на краля и скръбното му изражение.

Вратата щракна тихо и се затвори, а Хенри остана загледан навън през малкото квадратно стъкло на прозореца. Когато се замъгли от дъха му, той го изтърка и за миг видя как лорд Грей клати глава към един от рицарите.

— Опасявам се, че кралят не е добре, сър Ролф, не е съвсем с всичкия си.

Рицарят видимо изпитваше неудобство, поглеждаше назад към бледото лице, което ги наблюдаваше. Главата му клюмна.

— Разбирам, милорд.

— Надявам се, че е така. Би било неразумно, ако споменете, че някога съм затворил врата в лицето на суверена си, сър Ролф. Ако се разбираме взаимно…?

— Естествено, лорд Грей. Нищо за отбелязване не съм видял.

— Много добре. Кочияш! Тръгвай!

Дългият камшик изплющя във въздуха и каретата започна да се отдалечава, подскачаше и се тресеше по изровения път. В това време вятърът задуха по-силно, заваля дъжд и тежки капки затрополиха по тавана на каретата и по прашната земя.