Кон Игълдън
Буревестник (26)

24.

Уилям лорд Съфолк, стоеше на белите скали над пристанище Дувър. Хората на Съмърсет чакаха малко отстрани, проявявайки уважение, като може би съзнаваха, че той има нужда от няколко мига в мълчаливо размишление, преди да напусне дома си за петгодишно изгнание.

Тук въздухът беше чист след ужасната воня на Лондон. Усещаше се и топъл пролетен полъх, дори на такава височина. Уилям бе доволен, че се спря. Виждаше търговския кораб, който чакаше в пристанището, но просто стоеше, вглеждаше се в безбрежното море и дишаше. От дясната му страна се извисяваха масивните укрепления на замъка Дувър. Знаеше, че Уилям Завоевателя го е изгорил, а после е платил за неговото възстановяване, смесица от ужас и щедрост, типична за него. Французите бяха изгорили целия град само преди един век. Точно на това място от брега спомените се простираха далеч в миналото. Уилям се усмихна при тази мисъл и почерпи успокоение от нея. Местните жители бяха вдигали града отново и след далеч по-големи трагедии от тази, която го бе сполетяла. Заобиколени от пепел, пак бяха започвали да строят домовете си. Може би и той щеше да стори същото.

С изненада установи, че настроението му се оправя, като диша мекия въздух. Толкова много години на отговорности сякаш не му бяха дотежали. Въпреки това сега, когато се отърва от тях, се чувстваше свободен за първи път от много време. Вече не можеше да промени нищо. Крал Хенри имаше и други поддръжници, които да го напътстват. Докато Дери Бруър беше жив и правеше комбинации, винаги щеше да има надежда.

Той знаеше, че извлича максималното от злощастната си съдба — черта, която споделяше с флегматичните хора от града в подножието. Животът не беше разходка из райските градини. Но дори да беше, Уилям знаеше, че е от типа хора, които ще се огледат и ще си построят прокълната къща. Никога не беше оставал без работа и мисълта как ще си попълва годините в Бургундия го тормозеше. Херцог Филип беше добър човек, щом е отправил тази покана, и поне не беше приятел на френския крал. Иронията да бъде обвинен в държавна измяна се състоеше в това, че Уилям имаше далеч повече приятели във Франция, отколкото в Англия, поне в момента. Щеше да пътува с документи, които му осигуряваха личната защита на херцог Филип. Смяташе да прекоси цяла Средна Франция и да спре за малко в Париж, преди да се отправи към новия си дом.

Той взе да търка с върха на ботуша си зеления мъх, докато стигна до варовика под него. Корените му бяха тук, душата му бе във варовика. Грубо избърса очите си, надявайки се, че мъжете не бяха забелязали силната емоция, която го връхлетя.

Уилям въздъхна и прочисти дробовете си.

Беше намерил начин да възсяда коня, без много да използва ръката си, та с мъка се настани на седлото и взе юздите в здравата си ръка.

Заслизаха надолу по пътеки, а после поеха по отъпкания път към пристанището. За пореден път усети върху себе си враждебни погледи, чуваше как шепнат името му, макар да смяташе, че е изпреварил с един ден новината. Държеше главата си изправена, когато го представиха на търговския капитан, и проследи товаренето на провизиите, които Дери бе осигурил. Не бяха повече от необходимото за един мъж от неговия ранг в продължение на няколко седмици, не повече. Знаеше, че ще трябва да изпрати куриер до жена си, за да му изпрати както средства, така и дрехи. Бургундия беше част от английската земя — макар и на голямо разстояние, все пак близко до дома. Освободи хората на Съмърсет, раздаде им малко сребърни монети, благодари им за защитата и вниманието. Те поне се отнасяха с него с уважението, дължимо на един лорд, факт, който не убягна на вниманието на корабния капитан.

Уилям беше свикнал с морските съдове и търговският кораб му се стори небрежно поддържан. Въжетата не бяха навити на хубави намотки, а палубата се нуждаеше от добро лъскане с грапави камъни. Въздъхна и се облегна на перилата, като същевременно оглеждаше местните хора, щъкащи нагоре-надолу. Дери бе раздал доста пари под масата, за да може да организира това пътуване, като постигна чудеса за нула време. Освен съпругата и сина си той знаеше, че оставя у дома добри приятели. Стоеше на палубата, когато корабът отплава, а първият и вторият капитан си викаха един на друг от носа до кърмата. Екипажът вдигна главното платно на мачтата, като моряците мелодично подвикваха с всяко дръпване. Уилям вдигна поглед, когато платното над главата му се изду и корабът набра скорост.

Той гледаше как земята остава надалеч и попиваше с поглед гледката, искаше да улови всяка най-дребна подробност, за да го поддържа. Знаеше, че ще бъде почти на шейсет, когато види пак тези бели скали. Баща му беше умрял на четирийсет и осем, убит в битка. Тази мисъл го тормозеше. Зачуди се дали това няма да е последният път, в който зърва родината си, и потрепери от усилващия се вятър, от който огромното платно скрибуцаше.

Извън заслона на пристанището морето съскаше под носа на кораба, носещ се по вълните. Уилям си спомни пътуването през Ламанша с Маргарет, когато тя беше малко по-голяма от момиче. Радостта й беше заразителна и споменът го накара да се усмихне.

Потъна в мисли за по-добри времена и отначало не схвана какво означават внезапно затопуркалите боси нозе на моряците, които спринтираха от единия край на палубата до другия. Първият помощник-капитан ревеше нови команди и корабът се завъртя, като пое по нов курс, въжета и рейки се местеха от мъжки ръце, които си знаеха занаята. Объркан, той погледна първо към екипажа, после натам, накъдето всички се бяха втренчили.

Вкопчи се с все сила в перилата, когато видя как друг кораб изскача от едно заливче малко по-нататък по брега. Беше боен кораб, построен с висока кърма и нос и ниска средна палуба за качване — не беше търговски кораб. Прилоша му, всичките му планове, цялото спокойствие, което бе събирал като песъчинки, внезапно изчезнаха. Тежко натоварените търговски кораби като „Бърнис“ бяха чудесна плячка за пиратите. Протокът между Англия и Франция беше оживен търговски път по всяко време на годината и пиратите нападаха кораби и крайбрежни селца, като се промъкваха от Франция или дори от Корнуол, за да обират собствените си съотечественици. Ако ги хванеха, наказанията бяха брутални и беше рядко явление да видиш празни килии в затворите на големите пристанища.

Усещането му за болезнено изумление само се засили, когато другият кораб тръгна срещу тях с единственото си огромно платно, опънато до скъсване. Независимо от тромавата си предница и задни структури той беше по-тесен от „Бърнис“ и очевидно по-бърз. Спусна се към тях като ястреб, който връхлита върху жертвата си и се мъчи да я сграбчи.

Франция беше толкова близо, че човек можеше да изтича до брега. Уилям я виждаше, макар че вятърът се надигаше още и континентът тънеше в мъгла в далечината. От всички на борда той най-добре знаеше, че във Франция са останали малко безопасни убежища. Сграбчи един притичал край него моряк за ръката и едва не бутна човека.

— Отправете се към Кале — заповяда Уилям. — Кажи на капитана. Това е единственото пристанище с английски кораби.

Човекът зяпна, после докосна чело в знак на подчинение и пак хукна да си върши задълженията.

Небето отпред потъмня, времето започна да се разваля. През мъглата и мокротата Уилям все още улавяше с поглед френската земя отпред и Англия отзад, белите скали на Дувър чертаеха само една размита линия. „Бърнис“ се наклони под тежестта на платното и вятъра, но той видя, че това няма да е достатъчно. Търговските кораби се строяха широки, за да носят товари, огромни, тромави съдове, които даваха живот на търговията. Преследващият кораб на практика беше като хрътка в сравнение с „Бърнис“, приближаваше все повече и повече, докато вълнението се усилваше и пръски удряха по палубите и на двата кораба. Уилям усети вкуса на сол върху устните си, докато корабът скрибуцаше, а капитанът ревеше заповеди за курс към Кале.

Десетина моряци вдигаха тежките въжета, за да обърнат рейките, докато други с все сили натискаха дългата греда на румпела, за да завият наляво по новия курс. Платното плющеше до скъсване, въжетата бяха спуснати и корабът зад тях сякаш се оказа по-близо. Ако можеха да продължат напред, преследването щеше да отнеме много по-дълго, но то означаваше „Бърнис“ да се разбие на френския бряг. Трябваше да се насочат към Кале, макар че завоят отне почти цялата им скорост.

Сърцето на Уилям удряше в гърдите му; „Бърнис“ забави ход и проскърца. Вече виждаше всеки детайл на кораба по петите им, който беше на половин миля и приближаваше през оловносивите вълни. Той присви очи и прочете име, изписано с огромни златни букви — „Тауър“. Това беше изключително добре екипиран съд, за да бъде под командата на един пират.

Платното още веднъж се изпъна на вятъра и моряците от търговския кораб викнаха нестройно ура, след като отвързаха въжетата и задъхани, спряха да си починат. По-възрастните мъже сигурно всичките притежаваха дял от кораба и товара му. Поминъкът им, както и животът им, зависеше от това дали „Бърнис“ ще избяга. Вълните продължаваха да кипят под носа, докато пореха тъмните води. Франция беше само на няколко мили и Уилям затаи надежда. Другият кораб беше все още отстрани, а и сигурно щеше да има английски кораби по-близо до Франция, готови да се притекат на помощ, като видят, че преследват един ценен търговски съд.

Измина час, после друг, вятърът се засилваше през цялото време, а облаците се спуснаха ниско над бурното море. По върха на вълните излязоха бели зайчета и ледена солена вода се носеше из въздуха подобно на мъгла. Уилям знаеше, че Ламаншът е капризен, можеше от нищото да изпрати някоя буря. Но „Бърнис“ беше сигурен кораб и той смяташе, че ще може да удържи голямото си платно опънато по-дълго, отколкото „Тауър“. Започна да се моли за буря и наблюдаваше капитана внимателно, застанал под главната мачта в очакване на първите признаци на скъсване. Вятърът бе вече ураганен, над тях се насъбраха буреносни облаци, а отдолу двата кораба се бореха с него. Слънцето се скри бързо и Уилям усети първите капки дъжд, чу ги как барабанят по палубата. Потръпна, като видя как преследвачът им се гмурна дълбоко, а после излезе нагоре с нос, от който се стичаше бяла и зелена морска вода.

Преследвачите се намираха на не повече от няколкостотин ярда от кърмата. Уилям различи мъже, облечени в брони и с наметала, които стояха на палубата. Може би наброяваха към две дузини, не повече, но носеха мечове и брадви, достатъчни, за да вземат на абордаж екипажа на търговски кораб. Преглътна, като видя, че стрелци с лъкове се изкачват към високата дървена конструкция, издигната зад носа. Уилям гледаше как двата кораба се носеха нагоре-надолу по вълните, подпомагани от усилващите се пориви на вятъра, пожела им късмет, сетне с изумление забеляза, че трима стрелци се привеждат и пускат стрели, които се издигнаха и паднаха с удари като чук върху палубата на „Бърнис“.

Уилям сграбчи с все сила със здравата си ръка перилата и се намръщи. Пиратите намираха екипажите си из крайбрежните градове, но едва ли някога бе имало френски стрелец, който да е толкова точен. Убеден беше, че вижда английски стрелци, предатели и негодяи, които предпочитаха да изживеят живота си в кражби и убийства вместо в по-честни занимания. Капитанът мина край него тичешком, запътен към кърмата, за да види развитието на нещата. Уилям се помъчи да тръгне с него, но тъй като използваше само едната си ръка, залитна и едва не падна в морето, щом изпусна парапета. По инстинкт капитанът го хвана, преди да изчезне надолу. Но за жалост, сграбчи го за болната ръка, та Уилям изкрещя от неочакваната болка.

Капитанът му крещеше извинения срещу вятъра, когато една стрела го улучи, заби се дълбоко в гърба му и мина през него, тъй че Уилям виждаше как върхът й се подава между ребрата. Двамата зяпнаха един срещу друг и онзи се опита да проговори, преди очите му да се замъглят и да издъхне. Уилям размаха ръце, за да го хване, но тежестта беше твърде голяма за него и капитанът изчезна зад борда в пяната, потъвайки моментално.

Още стрели заваляха наоколо с трясък и Уилям чу как един моряк извика от болка и изненада, когато друга стрела попадна в целта. Огромното платно над главата му започна да плющи. Виждаше, че мъжете край румпела залягат и изоставят задълженията си, изправени пред този дъжд от стрели. „Бърнис“ се замята, след като ги нямаше техните ръце, за да го направляват, и се отклони от курса. Наведен колкото се може по-ниско, Уилям се разкрещя да вземат управлението в ръце, но вече беше късно. Внезапно преследвачът им се заби странично в тях със стържещ тътен, докато дъждът заливаше палубата и хората.

Уилям загуби равновесие и падна. Опита се да стане, но върху него наскачаха въоръжени мъже, които с крясъци освобождаваха собствения си страх от това, че прекосяват бушуващата морска вода, която ги делеше. Той видя, че един от тях не успя да се хване, хлъзна се и изчезна, за да бъде смазан или удавен, но в миг се появи друг на мястото му и прескочи пролуката, хванал оголената си сабя с протегната и сигурна ръка.

— Мир! — рече Уилям, задъхан от усилието да се изправи. — Аз съм лорд Съфолк! Мога да ви дам откуп.

Мъжът, чиято фигура надвисна над него, с все сила стъпи с крак върху счупената ръка на Уилям и за секунда светът около него се потопи в бяла светлина. Той изстена и се отказа от всякакъв опит за ставане, проснат върху палубата, подгизнал и измръзнал под плющящия по дървото дъжд.

Нападателите разчитаха на шока и насилието, за да завземат „Бърнис“. Безобидният екипаж или беше изхвърлен зад борда или посечен още в първото дивашко нападение, тъй като повечето мъже не бяха въоръжени. Уилям се втренчи в нападателя си, изненадан, че още не са го убили. Знаеше, че сигурно ще освободят „Бърнис“ от товара му и след това ще го потопят, запращайки на дъното и всички свидетели. Неведнъж беше виждал тела, изхвърлени от морето на сушата, за да знае как процедират те — дори изгледите за откуп може би не ги привличаха достатъчно, за да не поемат допълнителен риск. Той зачака удара, целият претръпнал от агонията, която го заливаше от премазаната ръка.

Вятърът продължаваше да вие край въжетата и странното животно, което представляваха двата кораба, вплетени един в друг и люшкани от бурното море.

 

 

Джак Кейд гледаше настървено мъжете, които бяха дошли при него и се осмеляваха да оспорват плановете му. Лошото бе, че това бяха точно онези, които беше издигнал, за да командват другите. Те бяха сред първите участници в събранието в кръчмата, където ги беше разделил на тренировъчни групи от по дузина мъже. Под негово ръководство бяха воювали и спечелили срещу шерифа на Кент. Отсечената глава на мъжа още стоеше забучена на кол, клюмнала на една страна край огнището на Джак, заедно с щита с конска глава под нея. В живота шерифът беше нисък човек, но, както отбеляза Пади, най-сетне беше станал по-висок от всички тях.

Макар да не можеше да каже защо, най-много от всичко го безпокоеше фактът, че Екълстоун бе онзи, когото бяха помолили да „се изправи пред врага на негова земя“ или каквато там беше фразата. Приятелят му стоеше начело на малка група мъже и му говореше спокойно и бавно, като на лунатик.

— Никой не е казал, че се страхуват, Джак. Не е това. Просто Лондон е… е, голям е, Джак. Един господ знае колко хора има там, всичките натъпкани между реката и старите стени. Кралят сигурно дори не знае най-вероятно, но много са — и са много повече от нас.

— Затуй ти смяташ, че сме загубени — възкликна Джак и очите му просветнаха опасно изпод наведената му глава. Седеше и гледаше огъня, който бяха запалили, и се чувстваше приятно затоплен отвън и отвътре, с бутилка чист алкохол подръка, която му бяха дали тъкмо тази сутрин. — За това ли става дума, Екълстоун? Изненадан съм да го чуя от теб. Смяташ, че говориш от името на другите ли?

— Не говоря от ничие име, Джак. Сега единствено аз говоря. Но, знаеш, те имат хиляди войници и стотици пъти по толкова, които бродят из града. И половината от тях са жилави мъже, Джак. Срещу нас ще застанат касапи и бербери, мъже, които прекрасно се справят с острието на ножа. Просто казвам. Може би е прекалено голяма хапка да тръгнем срещу самия крал. Точно тя може да стане причина всички да увиснем на бесилките в Тайбърн. Чувам, че вече са три и на всяка има място за по осмина. Могат да бесят по две дузини наведнъж, Джак, това е. Жесток град е това.

Джак изсумтя раздразнено, отметна назад глава, за да изгълта и последните капки от огнения алкохол. Стоя загледан още известно време, после скочи на крака и се извиси над Екълстоун и останалите.

— Ако спрем сега — тихо каза той, — те пак ще ни преследват. Нима си мислиш, че просто ще си идеш у дома? Та ние сме ограбвали и крали, момчета! Убивали сме кралски служители. Няма да ни оставят просто да си идем, не сега, не дори още в началото. Или хвърляме заровете за Лондон, или… — той сви огромните си рамене. — Е, мисля, че можем и във Франция да опитаме. Едва ли ще ни посрещнат с хляб и сол обаче.

— В Мен ще те обесят, Джак Кейд. Веднага разпознават там всеки кентски негодник.

Гласът дойде някъде изотзад на групата. Джак се вкамени, заслепен от светлината на огъня, както се взираше в тъмнината.

— Този казва, че те познава, Джак — рече Пади задъхано. — Казва, че ще си спомниш за един стрелец. Не ми се вярва да е някой луд, който те преследва.

— И по-лошо е познал от мен в миналото, ирландски ми глупако — отвърна Томас Удчърч, борейки се с желязната му хватка. — За бога, с какво те хранят теб?

Пади беше обгърнал с ръцете си двамина мъже, с мъка ги задържаше и ги люлееше, докато главите им се заклатиха замаяно.

— Стига ли ви? — попита ги.

— Удчърч? — рече Джак изумен и излезе от светлината на огъня. — Том?

— Аз съм. Сега ще кажеш ли на този булдог тук да ме пусне на земята, преди да съм го сритал в топките, та чак в гърлото му да се качат?

Пади изрева и пусна Роуан, за да вдигне юмрук и да повали Томас на земята. Момчето видя какво се гласи да стори и бързо се хвърли върху ирландеца, като тримата заедно се строполиха на купчина, ритаха се и псуваха.

Джак Кейд се пресегна и изтегли младока, който още размахваше юмруци.

— Това пък кой е? — попита той.

Роуан можеше само да го гледа кръвнишки, защото онзи го беше хванал за яката и го давеше, а лицето му ставаше все по-червено.

— Синът ми — рече Томас и седна, като се предпазваше от ритниците на Пади.

Той стана на крака и протегна ръка на ирландеца, за да му помогне. Пади все още беше готов да напада, но се кротна и само мърмореше гневно, докато Джак вдигна длани и поотупа праха от Роуан със странна усмивка на лицето.

— Помня го, Том, още от времето, когато беше ревливо бебе с лице, алено като сега. Какво всъщност се случи с онова момиче от бордеите? Биваше си я, така съм си мислил винаги.

Джак усети, че избухливият Пади всеки момент може да излезе от контрол и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Пади. Двамата с Том се познаваме от сума ти време. Ще изслушам каквото има да ми каже и ако не ми хареса, може да го подмамиш да си премерите силите, за да разнообразите момчетата тук.

— С удоволствие — изсумтя ирландецът, като все още гледаше лошо.

Томас присви очи нагоре и го премери на ръст и тегло, преди да се засмее.

— Дори да бях във форма, нямаше да мога да се справя с него, а пък на излизане от Франция ме раниха. Тежка година беше за мен и за момчето. После чух, че Джак Кейд си е направил армия и реших да притичам насам и да видя дали е същият мъж, когото познавам.

— А, дошъл си да се присъединиш към кентските свободолюбци, така ли? Един стрелец винаги ще ни влезе в работа, ако още имаш ръка за това.

— Мислех си по въпроса, Джак, ама твоите хора тук разправят, че си хвърлил око на Лондон и самия крал. С колко разполагаш, три хиляди?

— Пет — веднага го контрира Джак, — почти шест.

— Ако са предупредени, те биха изкарали на пътя двойно повече хора. Знам го аз този град, гаден стар град е това.

Очите на Кейд просветваха, докато останалите преценяваха мъжа пред себе си.

— Добре, ти как би постъпил, Том? Спомням си, че едно време виждаше доста ясно нещата.

Томас въздъхна. Почувства годините си и отслабналото тяло. Двамата с Роуан бяха изяли единия бут на коня, който бяха откраднали, като замениха последната част от пътя с ходене заради няколко дни на месна храна. Дори и така, знаеше, че ще му отнеме още време, преди да може да изпразни цял колчан с прилична скорост. Не бързаше с отговора и очите му се замъглиха при спомена за изгорените ферми и телата на цели семейства край пътищата. През целия си живот бе избухлив, но това не беше същото нещо. Тази ярост я бе събирал бавно, през месеците на загуба, когато го преследваха. Той винеше крал Хенри и неговите лордове за всичко, което беше видял — истина беше. Но винеше и французите, макар да ги бе накарал да кървят за всеки ярд от земята му. Обвиняваше и Дери Бруър и знаеше, че точно в Лондон ще го открие.

— Бих се отправил към сърцето, Джак. Кралят ще бъде или в Тауър, или в Уестминстър. Бих изпратил неколцина човека, които познават града, вътре, да стоят там, докато разберат къде се намира. Бих предпочел Тауър заради кралската хазна и златото в нея. После бих нападнал през нощта — да напълня джобовете си и да му пронижа черното сърце. Дотук ми дойде от крале и лордове, Джак. Те ми отнеха твърде много. Време е и аз да си взема нещо в замяна на всичко преживяно.

Джак се засмя и го потупа по рамото.

— Хубаво е, че те виждам пак, Том. Хубаво е, че пак те чувам. Седни при мен и ми кажи по какви пътища ще поемеш. Тези момиченца с нежни сърца тук ми разправят, че това не може да стане.

— О, може да стане, Джак. Не знам дали можем да превземем Лондон, но можем да покажем на ония ми ти благородници цената на онова, което ни взеха. Може да успеем и да забогатеем същевременно. Има и по-лоши идеи от тази, а аз все съм бил от погрешната им страна.

 

 

Стомахът на Уилям се бунтуваше, бълваше киселина в устата му, както беше коленичил върху палубата със завързани отзад ръце. Старата рана сковаваше единия му крак и мускулът му беше изтръпнал, но опиташе ли се да мръдне, някой от пиратите го риташе или пък започваше да го удря по главата, докато изплюе кръв. Чувстваше се беззащитен и беше бесен, без възможност да направи каквото и да е, освен да наблюдава, докато убиха и последния член от екипажа, без много да се церемонят, и го избутаха зад борда, за да изчезне в морето.

Чуваше как похитителите му тършуваха под палубата, дюдюкаха и крещяха от радост при вида на онова, което бяха открили долу. Собственият му багаж бе разпорен и всички мъже заподскачаха при вида на торбичката с монети, които Дери бе оставил вътре за него. Уилям не реагираше, когато те му се присмиваха и го тормозеха, а само чакаше онзи, който ги командва, да се покаже.

Разбра, че той идва, щом дивашкото въодушевление на пиратския екипаж секна все едно отрязано с нож. Вместо това всички се втренчиха в краката си като кучета в присъствието на водача на глутницата. Уилям изви врат, мъчейки се да го види, после изведнъж извика от изненада и болка, когато го затеглиха напред по палубата, с крака, провлачени назад. Двама от пиратите го бяха хванали под мишците и сумтяха под тежестта му, докато той се тътрузеше отпуснат. Предположи, че ще го пренесат на техния кораб като овързана овца, и само се надяваше да не го изпуснат по пътя, както белите вълни се пенеха във въздуха и беше почти невъзможно човек да стои изправен.

Не разбра защо го издърпаха до носа на „Бърнис“, така че той гледаше над парапета и над бушуващата отдолу морска шир. Мъжът, на когото другите се подчиняваха, влезе в полезрението му и Уилям го погледна объркано.

Пиратският капитан беше целият в белези, мрачен и жесток тип, от онези, които беше виждал да колят прасета в кланиците на Лондон. По лицето му имаше стари белези от шарка и огромни кратери по бузите, а когато се усмихна, зъбите му бяха предимно тъмнокафяви и обточени в черно, сякаш дъвчеше въглища. Капитанът се хилеше на пленника си с очи, светнали от задоволство.

— Уилям дьо ла Пул? Лорд Съфолк? — рече той доволно.

Сърцето на Уилям потъна и мислите му се проясниха, като киселините в стомаха му останаха само далечно дразнение. Не беше давал фамилното си име, а това не бяха хора, които биха могли да го знаят, освен ако не са търсили преднамерено неговия кораб още от самото начало.

— Значи знаете името ми — каза той. — Кой ви го даде?

Капитанът се усмихна и зацъка с език укорително.

— Мъже, които очакваха справедливост от един слаб крал, лорд Съфолк. Мъже, които настояваха за справедливост, но не я получиха.

Уилям наблюдаваше с нездрав потрес как мъжът извади от ножницата един меч с ръждиво на вид острие и прокара палец през него.

— Аз се предадох, за да ме задържите за откуп! — отчаяно каза Уилям и гласът му се пречупи от страх. Независимо от счупената си ръка той започна да се бори с въжетата, но моряците добре знаеха как да стегнат възел и нищо не се разхлабваше. Капитанът се усмихна отново.

— Не приемам вашата капитулация. Вие сте осъден предател, Уилям дьо ла Пул. Има хора, които смятат, че не бива да ви се позволява да се разхождате свободно, не и с присъда за държавна измяна, която виси на врата ви.

Уилям усети, че пребледнява, и кръвта се оттегли от лицето му. Сърцето му заби лудо, защото разбра. Затвори очи за миг, мъчейки се да намери достойнството си, докато палубата се издигаше и се спускаше под краката му.

Отвори очи, когато почувства една груба ръка в косата си, тя го сграбчи и насили надолу главата му.

— Не! — извика той. — Пуснат съм условно!

Капитанът не обърна внимание на протестите му, стисна огромен кичур от сивата коса и я повдигна, разкривайки врата отдолу, по-блед от останалата кожа. С мрачна решителност онзи започна да реже в мускула. Гневният вик на Уилям прерасна в агонизиращ крясък, докато кръвта му бликаше във всички посоки и се разплиска по палубата, носена от пръските на морето. Той се сгърчи и потрепери, но го държаха здраво. Накрая се строполи напред върху дървения под.

Капитанът съсипа острието, като кълцаше през дебелия мускул и костта. Захвърли оръжието небрежно, наведе се и вдигна отсечената глава. Екипажът му заликува, като я видя, а после я сложиха в чувал от зебло, докато тялото му остана на безформена купчина върху палубата.

„Бърнис“ бе освободена от въжетата, които я държаха в плен, изоставена да се клати сама върху вълните, а пиратският кораб се отправи обратно към Англия.