Кон Игълдън
Буревестник (24)

22.

Над трийсет от петдесет и петимата лордове на Англия имаха имоти в центъра на Лондон, Дери беше наясно с това. Ако разполагаше с час или два, би могъл да изброи всяка къща, както и мъжете и жените, които работеха за него там. Но Съмърсет беше личен приятел на Уилям. И което беше по-важно, той знаеше, че е в Лондон във въпросния ден, а не някъде из имотите си на югозапад. Накара още един лодкар да напъне дробовете си до пръсване, за да стигне до градската къща на Съмърсет край реката, като изтегли баржата на широката площадка отпред. За малко стражата на Съмърсет да го убие, докато успее да се легитимира, и заедно с тях хукна през градините. Съмърсет пишеше писма и стоеше заслушан с перо в ръката. Макар че всеки изминал миг представляваше агония за него, Дери се насили да обясни ясно от какво се нуждае. Още по средата миниатюрният граф го шляпна по гърба и изкрещя на прислугата си.

— Ще ми разкажеш останалото по пътя, Бруър — набързо го прекъсна той и тръгна към реката.

Графът беше на четирийсет и четири години без нито грам тлъстина по тялото си и с енергията на мъж, с двайсет години по-млад. Дери трябваше да подтичва, за да върви редом с него, и макар да му липсваха височина и приятен вид, забеляза как пазачите на графа все още подскачат, когато той раздаваше заповеди. Личната баржа на Съмърсет вече плаваше по реката само час след като Дери пристигна.

Акостираха на Уестминстърския док и Дери откри, че се задъхва, докато преброи колко хора беше събрал графът. Изглежда, беше цялата му лична гвардия. С тях на баржата имаше шест човека, докато на дузина други бе наредено възможно най-бързо да тръгнат към Уестминстър по суша. Те бяха пробягали цели две мили покрай завоя на реката, която течеше през Лондон, минавайки по мръсните улички, и пристигнаха окаляни и задъхани само няколко минути след като баржата на господаря им бе издърпана на брега.

Пряко сили, Дери беше впечатлен. Съмърсет се пенявеше от възмущение само при мисълта, че приятелят му е в опасност, въпреки това се обърна към Дери с въпросителен поглед, докато крачеха към входа на двореца откъм реката.

— Стойте близо, милорд, моля ви — рече Дери. — Ще имам нужда от авторитета ви тук.

Осемнайсетте въоръжени мъже зад гърба им внушаваха успокоение, но и притеснение. Не беше изключено от парламента да реагират лошо на такова въоръжено нахлуване в тяхната неприкосновена територия. Дери усещаше как сърцето му задумка, щом приближиха първите пазачи, които вече крещяха на по-висшестоящите от тях и наместваха пиките и мечовете си. Графът изпука врата си с едно рязко движение. На лицето му бяха изписани самоувереност и нетърпение. Двамата мъже принадлежаха към различни светове, но с Уилям дьо ла Пул в опасност и двамата бяха готови да се бият.

 

 

Маргарет чу, че извикаха името й, докато водеше поредния си гневен разговор с кралския лекар. Тя го прекъсна на мига и хукна към спалнята на съпруга си. Направо зяпна, като видя Хенри, спуснал крака на пода и два ботуша до него, които чакаха да бъдат обути. Беше надянал дълга бяла риза върху костеливите си гърди и бе намерил някакъв вълнен клин.

— Маргарет? Ще ми помогнеш ли с това тук? Не мога сам да го обуя.

Тя клекна бързо и задърпа дебелата вълна нагоре по краката му, после взе единия ботуш и с мъка напъха крака му вътре.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя и го погледна. Под очите му имаше тъмни кръгове, но й се видя по-разбуден, отколкото го бе виждала през последните дни.

— Мисля, че малко по-добре. Дери беше тук, Маргарет. Искаше да отида в Уестминстър.

Лицето й се сгърчи, но скри изражението си, като наведе глава и се съсредоточи върху втория ботуш.

— Знам, Хенри. Бях с теб, когато той дойде. Достатъчно добре ли си, за да се надигнеш?

— Така мисля. Ще взема лодка и няма да е много голямо усилието, макар на реката да е студено. Ще помолиш ли прислугата да ми донесе одеяла? Ще трябва добре да се завия срещу вятъра.

Маргарет успя да надене втория ботуш и разтърка очи, за да заличи сълзите. Мъжът й протегна ръка и тя му помогна да стане на крака, издърпа по-нагоре клина и закопча колана му. Беше слаб и бледен, но с ясен поглед и тя би плакала от радост дори само да го види прав. Зърна на една кука закачена роба и му я донесе, като я метна на раменете му. Той потупа ръката й, когато го докосна.

— Благодаря ти, Маргарет, много си мила с мен.

— Ласкаеш ме. Знам, че не си добре. Виж как ставаш заради приятеля си…

Тя спря, защото я завладяха смесени чувства на тъга и радост. Хвана го за ръката и излезе в коридора, изненадвайки пазачите, които веднага застанаха мирно.

Мастър Олуърди чу шумотевицата и излезе от съседната стая, стиснал в ръцете си някаква изкривена част от съоръжението, което по-рано през деня тя бе изритала. Буреносното му изражение премина в изумление, щом видя краля. Лекарят се наведе и коленичи на каменния под.

— Ваше Величество! Толкова се радвам да видя такова подобрение у Вас. Раздвижихте ли червата, Ваше Величество, ако мога да проявя смелост и да задам подобен въпрос. Такова действие понякога може да прочисти объркания мозък. От зеления еликсир е, убеден съм, както и от стружките дървесина. В градината ли искате да се разходите? Не ми се ще твърде много да се напрягате. Здравословното състояние на Ваше Величество виси на косъм. Ако мога да предложа…

Хенри изглеждаше склонен да слуша дърдорещия лекар до безкрай, но търпението на жена му се изчерпа.

— Крал Хенри отива към речния портал, мастър Олуърди. Ако само се отместите, вместо да блокирате целия коридор, бихме могли да преминем.

В отговор докторът опита да се поклони и същевременно се притисна към стената. Не можа да откъсне очи от краля, докато Маргарет му помагаше да върви по коридора. Тя потръпна при този професионален оглед. Може би втренченият й поглед само държеше устата му затворена; нито знаеше, нито я беше грижа. Двамата с Хенри слязоха по стълбите и икономът на кралската спалня притича да ги поздрави.

— Пригответе баржата — нареди тя с твърд глас, преди той да се възпротиви. — И пригответе одеяла, всички, които успеете да намерите.

Като никога икономът не отговори, а само се поклони и се оттегли бързо. Новината, че кралят е на крак, се разнесе бързо и цялото крило на кулата сякаш се изпълни със сновящи нагоре-надолу прислужници, които носеха в ръцете си купчини дебел плат. Хенри гледаше със стъклен поглед, докато жена му го изведе навън под полъха на вятъра. Усети го как потръпна, взе одеяло от една млада жена, запътила се към кралската баржа, и загърна раменете на Хенри. Той го притисна пред гърдите си. Имаше болен, крехък вид.

Маргарет го държеше за ръката, когато Хенри пристъпи в разклатената лодка и се наведе да седне върху декорираната пейка на откритата палуба, без да забелязва или да го е грижа, че по бреговете наоколо се събираха тълпи. Маргарет виждаше мъже, които махаха с шапки, и ликуващите викове започнаха да се засилват, когато местните жители осъзнаха, че кралската двойка излиза и може да бъде видяна. Слугите завиха краля с още одеяла, за да го топлят, Маргарет откри, че тя също трепери, та им беше благодарна за плътните вълнени завивки. Лодкарите изтласкаха баржата и греблата се потопиха в течението, като ги изведоха в бързо течащите води на Темза.

Пътуването премина необичайно спокойно, само звукът на греблата и виковете откъм брега — момчетии, млади мъже и жени тичаха редом с тях и гледаха, доколкото могат, да не изостават. Когато преминаха големия завой на реката и съзряха двореца Уестминстър и доковете там, Маргарет почувства как Хенри стиска по-здраво малката й ръка. Обърна се към нея, увит в многото пластове вълна.

— Съжалявам, че не бях… добре, Маргарет. Има моменти, в които имам чувството, че сякаш съм паднал и продължавам да потъвам. Не мога да ти го опиша. Жалко. Ще се помъча да бъда силен заради теб, но ако отново ме връхлети… не мога да се боря с това.

Маргарет откри, че пак плаче, и разтри очи, ядосана на себе си. Съпругът й беше добър човек, знаеше го. Повдигна бинтованата му ръка и я целуна нежно, като преплете пръсти с неговите. Това сякаш го успокои.

 

 

Дери се движеше възможно най-бързо и използваше лампата си, за да надниква в тъмните ъгли. Смяташе, че Трешъм ще повика мъже да го спрат още щом бъде уведомен, че претърсва двореца. Дори присъствието на граф Съмърсет може би нямаше да е достатъчно, за да предотврати ареста му, ако откажеше да се подчини на председателя или евентуално на кардинал Бофорт. Не му помагаше и това, че беше оставил Съмърсет десетина стаи по-назад.

Още не можеше да повярва колко огромен е лабиринтът под Уестминстърския дворец. Доста лесно бе претърсил основните килии, но не откри Уилям в тях. Редицата от килии с железни решетки беше само малка част от етажите и мазетата под двореца, някои толкова по-ниско от речното ниво, че воняха на плесен, а по стените се просмукваха черни спори и се стичаше зелена течност. Всеки момент Дери очакваше да чуе викове, които да му забранят да се движи, и започна да си мисли, че се е наел с невъзможна задача. Ако имаше на разположение стотина мъже и седмица време, би могъл да претърси всяка част от складовете и входовете към каналите, които бълваха зловонни пари, щом дръпнеше вратата. Уилям можеше да е навсякъде и той започваше да се чуди дали Трешъм не се е досетил, че ще се опита да го открие, и е преместил херцога някъде на друго място.

Клатеше глава и тичаше, като безмълвно водеше вътрешен спор. Камарата на общините имаше слабо влияние извън Уестминстърския дворец, а още по-малко извън Лондон. Далеч от Изрисуваната зала или от Чаптър Хаус те нямаха реална власт освен задълженията в името на краля. При конфликт със самия крал едва ли биха посмели да използват кралската собственост. Дери спря внезапно и вдигна желязната лампа, за да освети един дълъг, нисък свод, който се простираше далеч напред извън обсега на малката му светлинка.

Трешъм беше умен, знаеше това. Ако държеше Уилям достатъчно дълго, че да си осигури признанията му, нямаше никакво значение къде са го сложили. Дери нямаше съмнения в способността на Уилям да устои. Херцогът беше силен мъж във всяко отношение, може би твърде силен. Дери беше ставал свидетел на изтезания. Боеше се, че приятелят му може да остане инвалид за цял живот или пък — докато най-сетне волята му поддаде — да го доведат до лудост. Беше прекосил половината от сводестото помещение с наведена глава, за да не се удари в старите греди, когато спря отново и се обърна към двама от войниците на Съмърсет.

— Да се махаме, момчета, искам да пробвам на друго място.

Затича се обратно, като претегляше шансовете си. Нямаше да го пуснат пак в парламента, ако веднъж напуснеше главната сграда. Трешъм със сигурност щеше да се погрижи за това. Старият паяк вероятно вече бе организирал група, която да го арестува, щом излезе, та Дери да му падне право в ръчичките.

Той тръгна по едно разклатено стълбище, подхлъзна се, когато едно стъпало пропука, и падна на пода един етаж по-надолу. Господи, мястото беше влажно и прогнило! Един от мъжете с него изпсува и извика, когато кракът му потъна в дупката. Дери не се спря да му помогне, а се втурна по горния етаж, после по още едно малко стълбище нагоре към по-добре осветените коридори на килиите. Дочу гневни гласове, преди да успее да види кой вдигаше врява, макар че му прималя.

Първи го видя Трешъм, тъй като се взираше в тази посока. Лицето на адвоката беше аленочервено от бяс, когато вдигна ръка и го посочи.

— Ето го! Арестувайте този човек! — изкрещя той.

Войниците тръгнаха към него и Дери хвърли отчаян поглед към Съмърсет. Благослови графа, когато той само след миг колебание заговори, макар да бяха заложени репутацията му и животът му.

— Не го докосвайте! — изрева Съмърсет към стражата. — Мастър Бруър е под моя опека. Аз съм тук в служба на краля и вие няма да поставяше пречки и затруднения по пътя му.

Охранителите на Трешъм се поколебаха, не можейки да решат чия власт е по-голяма. Дери продължаваше да върви, мина покрай тях и спря точно под носа на Трешъм в настъпилата моментна тишина.

— Уилям, лорд Съфолк — рече Дери, като внимателно наблюдаваше реакцията на другия мъж. — В Чаптър Хаус ли е? Да претърсвам ли самото абатство, или пък би било светотатство да изтезаваш някой на свещена земя? — Той гледаше Трешъм втренчено, когато онзи се отпусна и бръчките под очите му се изличиха. — Или е в Кулата на скъпоценностите? Дали би имал куража да го сложиш там, където беше задържал мен?

— Ти нямаш власт тук, Бруър! Как смееш да ме разпитваш? — запелтечи възмутено Трешъм.

Дери се усмихна доволно.

— Смятам, че точно там се намира той, лорд Съмърсет. Ще притичам и ще ида да надникна.

— Стража! — изрева Трешъм. — Веднага го арестувайте или, Бог ми е свидетел, всички ще виснете на въжето!

Тази заплаха бе достатъчна, за да разреши дилемата. Те тръгнаха към Дери, но хората на Съмърсет блокираха пътя им с извадени мечове. Дери избяга, оставяйки всички зад себе си.

Щом излезе, попадна в централните помещения, огрени от следобедното слънце, и чу как по реката звучат рогове. Вестоносците ги надуваха само на национални празници или пък при кралска визита. Спря се — не можеше да се надява, че е възможно да е Хенри. Или пък Маргарет идваше сама? Тя почти нямаше официална власт, но малцина бяха онези, които биха рискували да обидят кралицата на Англия и чрез нея краля. Поклати глава, обзет от нерешителност. Стоеше и буквално трепереше, дърпан в две различни посоки. Не, трябваше да бяга.

Хукна напред към слънчевата светлина, пробяга по дължината на двореца и влезе в огромното пространство на Уестминстърската зала. Не се спря, минаваше през оживената тълпа там, после пресече и пътя, като сянката на абатството падаше върху него, докато се движеше. Мина край разни улични продавачи и богаташи, които се наслаждаваха на слънцето, карети и пешеходци, накрая остави зад себе си миризмата на реката.

И докато бягаше, се терзаеше. Беше сам. Дори да имаше право, знаеше, че със сигурност пазят Уилям. Мозъкът му препускаше бързо като краката му. Едва дишаше, когато стигна до моравата пред Кулата на скъпоценностите. Мостът, слава богу, беше свален. Като го видя обаче, налегнаха го съмнения дали наистина Уилям може да е вътре. Но пък Трешъм бе твърде хитър, за да издаде местонахождението на затворника си, превръщайки мястото в укрепена крепост. Дери се стрелна покрай един самотен пазач, после спря.

Двама мъже застанаха с лице към него пред главния портал. Двама яки войници, които го бяха гледали как бяга по пътя откъм двореца и вече бяха извадили мечовете си. Като видя изражението им, той разбра, че е загубен, поне в този момент. Ще трябва да тича обратно и да доведе Съмърсет. Без съмнение, дотогава Трешъм щеше да извика още войници, достатъчно, та да ги прогонят всичките вън от двореца или пък да ги хвърлят право в килиите. Скоростта и изненадата му бяха помогнали да стигне дотук, но то не беше достатъчно далеч. Изруга и един от пазачите вдигна глава намръщен, сякаш се съгласяваше с преценката му за себе си.

Дери пое дълбоко въздух и сви ръцете си във фуния пред устата.

— Уилям Пул! — изрева с все сили. — Признай си! Хвърли се за милост в краката на краля! Дай ми време, глупако!

Стражата го зяпна, докато той дишаше запъхтяно, а после на няколко пъти повтори същите думи. Кулата на скъпоценностите имаше само три етажа и беше убеден, че гласът му се чува, стига Уилям наистина да бе задържан вътре.

Дери се сви, щом видя големия брой пазачи, задаващи се откъм главния път. Не бяха от хората на Съмърсет и той не се възпротиви, когато го задържаха и почти го повлякоха обратно към двореца отсреща.

 

 

Уилям беше нахапал изцяло долната си устна. От нея течеше кръв, която оставяше следи по дървената маса. Един от двамата му инквизитори периодично я бършеше, а лицето му не изразяваше нищо друго освен леко раздразнение. Трешъм, Бофорт и Йорк бяха изчакали, докато го вържат здраво за стола, после го оставиха сам с двамата юнаци. Йорк си тръгна последен, като вдигна ръка за сбогом с нещо като съжаление, изписано по лицето.

Той се ужаси, когато двамината се захванаха с работата си. Имаха абсолютно отпуснат, небрежен вид, което направо не беше за вярване. Не пазеха мълчание, но не отправяха заплахи, просто си бъбреха нехайно, докато вадеха напосоки различни инструменти, предназначени да изтръгнат от човека достойнството и волята му. Научи, че по-възрастният е Тед, а по-младият — Джеймс. Джеймс, изглежда, беше нещо като чирак, все още се учеше на занаята. По-старият често се спираше, за да му обяснява какво прави и какво действие има, докато Уилям искаше единствено да крещи. По странен начин се чувстваше едва ли не като страничен наблюдател, по-скоро нещо, върху което ще работят, отколкото друг човек.

В началото само го попитаха дали е деснорък или леворък. Той им каза истината и Тед извади комплект от ужасяващо изглеждащи скоби, които можеха да се затягат, докато пръстите се счупят. Срязаха венчалната му халка с клещи и я пъхнаха в джоба му. Бяха избрали този пръст, за да прикрепят първият винт, и започнаха да навиват, без да обръщат внимание на съскащия звук, който излизаше от устата му.

Уилям започна да се моли на латински, когато пръстът се разпори по цялата си дължина и изглеждаше така, сякаш шев се е пръснал. Смяташе, че е изживял агония, докато при следващите две завъртания костта не се счупи и двете пластини не се доближиха една до друга само с премазаната плът между тях. Двамата бавно прикрепиха и останалите винтове, навиваха ги все повече и повече на равни интервали, докато говореха за някаква блудница от пристанището и какво е готова да направи за няколко пенита. Джеймс твърдеше, че й е показал разни неща, които не била виждала преди, а Том му рече да не си хаби дъха, за да лъже, нито пък парите, ако хване сифилис. Това предизвика разгорещен спор, а Уилям, овързан и безпомощен, беше техен неволен свидетел.

Лявата му ръка пулсираше в синхрон със сърцето му; усещаше го. Бяха го сложили да седне на масата с ръце, свободно положени върху дървото, и прекараха въжетата през гърдите му. В началото се бе мъчил да отскубне ръцете си, но те го държаха здраво. Сега погледна към подутата си морава плът и видя, че от малкото му пръстче стърчи счупена кост. Цял живот бе изсмуквал костния мозък от пилешките костици и видът на ръката му с тези ужасяващи малки механизми бе някак си нереален, не беше неговата ръка изобщо.

Той поклащаше глава, докато шепнеше Патер Ностер и Аве Мария, мърмореше под нос думи, които бе учил като момче, и учителят му го налагаше с камшика, ако се запънеше дори на една-единствена сричка.

— Credo in unum Deum! — задъхано мълвеше той. — Patrem omni… potentem! Factorem caeli… et terrae.

Бе раняван в битки, но не беше изпитвал подобна болка. Започна да си ги припомня, както и по какъв начин беше станало раняването. Веднъж имаше разрез, който затвориха с нажежено желязо и макар да не разбираше защо, обонянието му се изпълни с миризмата на изгоряло месо, която си мислеше, че вече е забравил, и тя го принуди да повръща с последни сили върху въжетата.

Двамата спряха, а Тед вдигна ръка, за да прекъсне другаря си, който му задаваше въпрос. Сетивата на Уилям плуваха насред болката, но му се стори, че чу глас, който познаваше. В миналото беше свидетел как умиращите виждаха ужасяващи картини и отначало се опита да запуши ушите си за този звук, като в паника си помисли, че чува първия шепот на ангелите, дошли да го вземат.

— Признай си! — долови съвсем ясно думите, приглушени от камъните наоколо.

Уилям вдигна глава и изпита безумното желание да попита мъчителите си дали също са го чули. Някой крещеше това с пълна сила и при всяко повторение се губеха различни думи. Уилям успя да сглоби посланието, като същевременно извика от изненада и болка, защото Тед, най-сетне с избистрен поглед след неразбирането, се сети още веднъж да затегне винтовете. Друга кост се счупи и по дървената повърхност хвръкнаха пръски кръв. Уилям усети, че очите му се пълнят със сълзи, макар това само да усили гнева му при мисълта, че подобни мъже могат да си въобразят, че са го видели да плаче.

Пое дълбоко въздух и потрепери. Познаваше гласа на Дери. Никой друг не го наричаше Уилям Пул. Сърцето му се късаше при мисълта да се подчини на двамата мъчители, но решимостта му се стопи като восък в пещта.

— Много добре… джентълмени — рече той задъхано, — признавам си всичко. Донесете ми вашия документ и ще се подпиша.

По-младият изглеждаше стъписан, но Тед сви рамене и започна да отпуска винтовете, като бършеше всеки един от тях с огромно прилежание, после смаза с масло механизмите, тъй че да не ръждясат в чувала. Уилям погледна надолу към навитото зебло и потрепери при вида на нещата, които видя там. Те едва бяха започнали с инквизицията си.

Тед прочисти гърлото си и избърса масата от кръвта, като вдигна смазаната му ръка и я сложи върху парче плат отстрани. Внимателно постави и лист фино обработена телешка кожа на място, където той можеше да го достигне. От чувала си извади мастилница и перо, потопи върха му вместо Уилям, когато видя, че дясната му ръка трепери прекалено силно и може да разлее мастилото.

Уилям прочете обвиненията в държавна измяна със стегнато гърло. Синът му Джон ще чуе. Съпругата му ще живее през останалата част от живота си в сянката на такова срамно признание. Твърде много бе да искат от него да повери на Дери Бруър честта си, но той го направи и въздъхна.

— Нали ти казах, че ще признае! — триумфално извика Джеймс. — А ти разправяше, че един херцог ще издържи ден-два, а може и повече!

Тед го погледна с възмущение, но подаде на по-младия си другар един сребърник.

— Бях заложил пари на теб, синко — каза той на Уилям, поклащайки глава.

— Махни тези въжета — отвърна Уилям.

Тед се разсмя.

— Още не, милорд. Веднъж имаше един тук, който захвърли собствените си признания в огъня, които подготвяхме за него. Трябваше всичко да повтаряме пак. Не, приятел. Ти ще траеш, докато Джеймс ги занесе на мъжете, които ги поискаха. След това вече нямам грижата теб.

С присмехулно церемониален жест той подаде листа на Джеймс, който го нави на руло, постави го в калъф и върза чиста черна панделка.

— Не се мотай, момче! — подвикна Тед след младока, когато онзи тръгна. — Още е светло, а пък аз съм пресъхнал — ти черпиш!

 

 

Насилствено задържан и вече на по-бавни обороти, Дери бе шокиран за пореден път от необятните размери на Уестминстърския дворец. Пазачите, които го отвеждаха обратно в сградата, бяха твърдо решени да го прекосят наведнъж, но това все пак беше различен маршрут от онзи, който Дери бе следвал на идване. Минаваха край съдебни зали и помещения със сводести тавани като в катедрала. Когато прекосяваха ехтящата зала, в която се събираха лордовете, той вече бе потънал в мрачно настроение. Всъщност не би могъл да открие Съфолк в ограниченото време, с което разполагаше. Информацията му бе дошла единствено от онова, което прочете в побеснялото изражение на Трешъм и не беше сигурен, не можеше да бъде сигурен. Цяла армия можеше да претърсва огромния дворец и пак да не успее да намери определен човек.

Пред малката им група от охранители той видя скупчени хора, които сякаш кипяха от възбуда. Бяха го завели право в другия край на двореца и докато го побутваха напред, за свое изумление видя, че портата към реката се отваря и ярък слънчев лъч заблестя в пролуката. Спъна се на неравния под, но вниманието му бе приковано в двете фигури, които влизаха в двореца. Единият му пазач изруга и го сръга напред, после всички зашепнаха нещо, изпълнени със страхопочитание.

Заведоха Дери в задната част на групата, обърната към другата порта. Всички хора, които се намираха там, бяха коленичили или приведени в дълбок поклон, докато кралят и кралицата на Англия влизаха в своя дворец. Лицето на Дери се разтегли в усмивка, когато се огледа и забеляза сред тях Трешъм и кардинал Бофорт. Както шареха, очите му се взряха в лорд Йорк, застанал от едната страна. Не беше изненадващо, че херцогът още не е отишъл в Ирландия, но пък този факт потвърди някои от подозренията му относно заговора срещу Уилям Пул.

Крал Хенри изглеждаше слаб и бледен. Дери видя как той смъкна от раменете си дебело одеяло и го подаде на един слуга — отдолу се показаха семпли дрехи без никакви орнаменти. Кралицата го държеше за ръката, сякаш за да го подкрепя, и Дери усети как сърцето му прелива от благодарност към нея; благослови я, че е довела тук съпруга си. Мозъкът му пак започна да работи на пълни обороти, претегляше шансовете му.

Обърна се към пазача, който го държеше. Онзи се мъчеше да се поклони на краля, без да отпуска хватката си върху престъпника, когото му бяха наредили да залови.

— На дъската няма кардинали, но царят взима твоя поп, ако ме разбираш правилно. Така че аз съм тук в служба на краля, свали си ръцете от мен.

Пазачът се отдръпна на крачка, притеснен от присъствието на краля — той просто искаше да остане незабелязан в присъствието на толкова много мъже, облечени във власт. Дери изпука врата си и изпъна гръб — беше единственият, застанал прав. Другите започваха да се изправят, Трешъм и Бофорт също.

— Ваше Кралско Величество, голяма чест е да видим, че сте добре — рече Трешъм.

Хенри примига в негова посока и Дери беше убеден, че видя как Маргарет го стиска за ръката.

— Къде е Уилям дьо ла Пул, лорд Съфолк? — попита Хенри с ясен глас.

На Дери му идеше да го целуне, докато през групата премина вълна на неудобство. Някои от тях определено бяха озадачени, но изражението на Бофорт, Трешъм и Йорк подсказа на Дери всичко, което имаше нужда да знае.

— Ваше Величество! — обади се Дери.

Десетки глави се обърнаха да видят кой говори и Дери използва възможността да мине през тълпата. Остави пазачите си със зяпнала уста зад себе си, бесни, че е привлякъл такова внимание към тях.

— Ваше Величество, лорд Съфолк е бил обвинен в измяна към Короната — рече Дери.

Трешъм вече шушнеше злобно нареждания на някакъв мъж и Дери побърза да продължи, преди председателят да вземе отново инициативата. В съзнанието си той виждаше как трябва да станат нещата, ако успееше да намери подходящите думи.

— Лорд Съфолк пада в краката ви и търси милост, Ваше Величество. Той се оставя на волята на краля в този случай и във всичко друго — Дери виждаше единствено пустота по лицето на Хенри и му се струваше, че той изобщо не го е чул. С болка в очите потърси Маргарет, като отчаяно и безмълвно я молеше за помощ, докато продължаваше да лее думи. — Ако повикате другите херцози, Ваше Величество, бихте могли да решите сам съдбата му.

Тогава кардинал Бофорт се надигна и гласът му иззвънтя.

— Лорд Съфолк ще бъде изправен пред съда, Ваше Величество. Това е въпрос от компетенцията на съдилищата в парламента.

Докато онзи говореше, Дери видя как един мърляв младеж идва на бегом към тях през тълпата. Носеше калъф, вързан с черна панделка. Той прошепна нещо на Трешъм, преди да се поклони и да се отдръпне назад. Трешъм хвърли победоносен поглед към Дери и вдигна високо онова, което му бяха предали.

— Лорд Съфолк се е признал за виновен, Ваше Величество. Той трябва…

— Той е паднал в краката Ви и проси милост! Той се е подчинил на кралската воля! — заяви твърдо и отчетливо Дери и гласът му зазвъня из цялата зала.

Фразите, които използваше, бяха стари като стените около тях, призив към самия крал да определи съдбата на един от своите лордове. Дери беше отчаян, но не можеше да остави Трешъм и Бофорт да наложат волята си. Царят беше върху дъската. Царицата също беше върху дъската, осъзна той, когато Маргарет започна да говори.

 

 

Маргарет се тресеше в усилието си да сдържа сълзите си. През живота си не бе усещала подобен ужас, изправена лице в лице с тези властници. Бе забелязала как светлината в очите на съпруга й загасва. Пътуването по реката го беше изтощило, тялото и мозъкът му бяха слаби като на дете. Беше се борил срещу болестта, тънките мускули върху ръцете му се свиваха и отпускаха, когато слизаше от баржата и прекосяваше двореца. Беше извикал името на Уилям с последните издихания на волята си и тя усети как залитна към нея, докато мъжете крещяха и заемаха позиция в играта. Внимателно слушаше думите на Дери, защото знаеше, че поне той ще защитава Уилям.

Цял век мина, докато чакаше Хенри да заговори отново. Но той не обели и дума, просто премигваше бавно. Гърлото й пресъхна, сърцето й тупкаше срещу роклята, но тя усещаше колко му е студено под дрехите, а друг около нея нямаше.

— Съпругът ми… — започна тя. Гласът й излезе със звук като скърцаща врата, затова спря и прочисти гърлото си, за да започне отново. В един или друг момент половината от присъстващите мъже се бяха опитвали да манипулират съпруга й. Да й прости Господ, но сега трябваше да стори същото.

— Крал Хенри ще се оттегли в покоите си сега — ясно произнесе тя. — Заповедта му гласи, че Уилям, лорд Съфолк, трябва да бъде доведен пред него. Лорд Съфолк се е предал на волята на краля. Единствен кралят носи отговорността за него.

Тя зачака, докато мъжете се втренчиха в нея, несигурни как точно да приемат подобно изявление от страна на младата французойка. Никой не изглеждаше в състояние да реагира и търпението й се изчерпа.

— Прислуга! Негово Кралско Величество все още се възстановява от болестта си. Помогнете му!

Кралските слуги бяха свикнали с нейния авторитет, затова мигновено се раздвижиха и отведоха Хенри от залата до личните му покои в двореца. Огромното напрежение напусна събраната група мъже и от Дери се изтръгна дълга въздишка. После той намигна на Трешъм. Юристът с конско лице можеше единствено да го фиксира разярено, докато Дери потегли след кралската свита. Никой не посмя да го спре. Присъствието на краля бе променило цялата игра и те все още се тресяха от бяс.