Кон Игълдън
Буревестник (19)

17.

Уилям дьо ла Пул крачеше нагоре-надолу и ръцете му трепереха, както бяха сключени зад гърба му. Чайките кряскаха около крепостта, шумотевица, която бе започнала да му звучи присмехулно. Цялата сутрин бе крещял заповеди към безобидните си подчинени, но с напредването на следобеда гласът му стана по-тих и го обзе някакво опасно спокойствие.

Последният вестоносец, който стигна до него, бе коленичил на дървения под със сведена глава, очевидно воден от инстинкта му за самосъхранение.

— Милорд, не ми бе предадено устно съобщение, което да придружава пакета.

— Тогава използвай ума си — изръмжа Уилям. — Кажи ми защо няма подкрепления, готови да пресекат до Кале, когато силите ми са недостатъчни и френската армия нахлува в английска Нормандия.

— Бихте искали да ви представя моите догадки ли, милорд? — отвърна слугата объркан. Уилям само го изгледа сърдито, а младият мъж преглътна и продължи да пелтечи. — Вярвам, че в момента ги сформират, милорд, готвят ги да тръгнат на юг. Видях цяла флотилия кораби в пристанището, когато напусках Дувър. Дочух, че някои от войниците на Короната са били изпратени да потушат бунтовете, милорд. Имало е убийства и размирици в Мейдстоун. Може би…

— Достатъчно, достатъчно — рече Уилям и разтри слепоочията си с разперени пръсти. — Не ми каза нищо повече от това, което мога да чуя във всяка кръчма. Имам писма, които веднага трябва да се отнесат у дома. Взимай ги и тръгвай, Господ да те пази.

Младият вестоносец изпита облекчение, че го освобождават, и възможно най-бързо напусна херцога. Уилям седеше на масата на Йорк и кипеше от гняв. След едва няколко седмици като командващ вече разбираше думите на предшественика си малко по-добре. Франция се разпадаше и не беше чудно, че Ричард Йорк бе приел новината за уволнението си с такава радост и тайнственост.

Как му се искаше Дери да е там. Независимо от сарказма и горчивината му, той сигурно щеше да даде някакви предложения или пък поне по-точна информация от слугите. Без неговите съвети Уилям се чувстваше в безтегловност, смазан под бремето на очакванията, които бяха съсредоточени върху него. Като командващ на английските сили във Франция от него се изискваше да отблъсква всякаква намеса от страна на френския двор. Погледът му се отплесна към географските карти на масата, обсипани с малки оловни фигурки. Картината беше непълна, наясно бе с това. Войниците и кавалерията се движеха по-бързо, отколкото вестите, които го застигаха, затова късите метални парчета винаги бяха не където трябва. Въпреки това, ако дори само половината от съобщенията бяха верни, френският крал бе навлязъл в Нормандия, крехкият и трудно спечелен мир бе прекъснат насилствено, сякаш никога не се бяха споразумявали.

Уилям стисна юмруци и продължи да крачи. В Нормандия той имаше не повече от три хиляди въоръжени мъже и може би хиляда стрелци. За мирно време това беше голяма и скъпа за поддръжка сила, но за война? Да имаха някой войнствен крал да ги предвожда, може би пак биха били достатъчни. С Едуард от Креси или Хенри от Аженкур начело той беше почти убеден, че можеха да обърнат французите в бягство, унижени и разгромени. Вгледа се жадно в картите, като че те съдържаха самата тайна на живота. Трябваше да иде на бойното поле, няма как. Трябваше да се бие. Единственият му шанс беше да спре французите в настъпление, преди да почукат на вратите на Руан или, Господ да му прости, на самия Кале.

Започна да се колебае и прехапа устни. Би могъл да евакуира Руан и да спаси живота на стотици английски поданици, преди французите да го нападнат. Ако изобщо приемеше невероятния вариант, в който да се бие срещу такава многочислена армия, би могъл да се посвети на защитата на Кале. Поне можеше да спечели достатъчно време и пространство, за да позволи на поданиците на краля да избегнат затварящия се капан. Преглътна нервно при тази мисъл. Всичките му възможности бяха ужасяващи. Всяка една от тях водеше до бедствие.

— Дяволите да го вземат — промърмори той, — нужни са ми шест хиляди воини.

Излая нещо като кратък смях и наду бузи. Ако седнеше да си мечтае за армия, която нямаше как да има, по-добре направо да си бе поискал шейсет хиляди. Изпрати молба както до Дери Бруър, така и до крал Хенри, но, изглежда, бежанците, които се връщаха у дома от Анжу и Мен, бяха донесли със себе си и заразния си страх. Силите на краля бяха впрегнати да пазят мира у дома. Във Франция оставиха Уилям с твърде малко хора. Това го вбесяваше. Докато английският двор успее да схване величината на тази опасност, смяташе, че ще изгубят Нормандия.

Уилям избърса потта от челото си. Кале беше прекрасна брегова крепост, с двоен ров и масивни стени, които в основата си бяха дебели осемнайсет фута. Както бе построена на морския бряг и снабдявана по море, никога не можеха да я заставят да се предаде заради глад. Въпреки това преди един век крал Едуард я беше губил. Пак можеше да бъде завладяна, с много войници и масивни обсадни оръжия, с които да я атакуват.

— Как мога да ги спра? — попиша той на глас.

Щом чуха гласа му, двама прислужници дотърчаха, за да видят дали командирът има нови заповеди. Тръгна да ги отпраща с ръка, после реши друго.

— Изпратете нареждания до барон Олтън. Да приготвя гарнизона за поход.

Слугите изчезнаха на бегом и Уилям се втренчи в морето.

— Дано Исус ни спаси — прошепна той. — И преди е ставало. Значи пак може да стане.

Числеността не е всичко, добре знаеше това. Английските крале почти винаги са предвождали по-малки армии от французите, когато са влизали в битка с тях. Той разтърси глава и гъстата му коса се замята напред-назад. Това бе затруднението пред него. Хората в Англия очакваха тяхната армия да победи французите, без значение колко е голяма и къде се бие. Ако не успееше да защити Нормандия след хаоса в Мен и Анжу… Той потрепери. Имаше само още една английска територия във Франция — Гаскония на югозапад. Щяха да я погълнат само за един сезон, ако френската кампания се окажеше успешна. Уилям стисна юмрук и удари с него по масата, тъй че оловните парчета се пръснаха и изпопадаха. Беше загубил собствените си баща и брат в битки с французите. Всеки благороднически род бе дал жертви, въпреки това бяха запазили и разширили френските територии. Всички ще презират мъж, който не може да задържи онова, което са спечелили с кръв.

Сега разбра смисъла на „отровната чаша“, която Йорк му описа в кратката им среща. Макар да не вярваше, че дори той е предвиждал внезапното нахлуване на френските войски в Нормандия. Уилям въздъхна нещастно и разтри с две ръце лицето си. Нямаше друг избор, освен да се изправи срещу френския крал в бой и да се надява на помощ свише за изхода. Не можеше да избере бедствието, а само да се остави да му го докарат насилствено.

Извика личната си прислуга, трима предани млади мъже.

— Донесете ми доспехите, момчета — каза им, без да вдига поглед от картите. — Изглежда, ще влизаме във война.

Те нададоха радостни възгласи, изхвръкнаха от помещението и се отправиха към оръжейната за личното му снаряжение. То щеше да е добре смазано и поддържано, готово да обгърне тялото му с желязо. Уилям се загледа подире им и усети, че се усмихва, докато те крещяха новината на другите — така един неравен възглас започна да се разнася из крепостта Кале. Независимо от мрачното му настроение беше доволен от техния ентусиазъм и вярата им в него. Не го споделяше, но пък и не можеше да откаже чашата, която му бяха поднесли.

 

 

Томас стенеше; след това започна да се дави, когато нечия голяма ръка затисна устата и носа му. Съпротивляваше се на теглото му и извиваше пръстите му назад, докато онзи просъска от болка. Тъкмо преди да изпукат костите, натискът изчезна и той остана задъхан на светлината на изгряващото слънце. Съзнанието му се проясни. Заля го срамна вълна, когато различи сина си, седнал до него на бледата светлина. Той разтриваше наранената си ръка и в очите му се четеше гняв.

Сега вече Томас беше достатъчно буден, за да не вдига шум. Наблюдаваше Роуан — очите му шареха, а главата му се вирна нагоре, което говореше, че наблизо има някого. Изпаднал в паника, почувства как му се повдига, един от последните симптоми на треската, която го беше обсебила безмилостно и бе омаломощила тялото му като вейка. Последното, което си спомняше, беше как синът му го влачи през едно поле под блесналата луна.

Треската бе минала върха си, толкова поне разбираше. Ужасната жега, която пресушаваше устата му и караше всяка става да го боли, си беше отишла. Почувства съдържанието на стомаха си в гърлото и се наложи със собствените си ръце да стисне челюстта с всичка сила, като едва устоя да не припадне. Усещаше дланите си като парчета студено месо върху лицето.

Роуан се стресна, щом чу сумтящите, задавени звуци, които идваха от баща му. Младежът надзърна през пролуките на хамбара, за да разбере кой ходи наоколо, но виждаше съвсем малко. Бяха минали дни, преди двамата стрелци да намерят къде да се приютят. Пътищата на север бяха задръстени от новите вълни бежанци, но този път нямаше никакво извинение, никакви хубави приказки за мирно споразумение или пък тайни спогодби. Роуан знаеше, че двамата с баща му са минали границата с Нормандия, макар отдавна да не бяха рискували да пресекат главен път и да изтъркат мъха от някой пътен камък. Всичко, което знаеше, бе, че Руан лежи някъде на север от тях. А отвъд него щеше да е Кале — най-оживеното пристанище на Франция.

Седнал в праха и ронливите пилешки курешки, Томас не можеше да сдържи спазмите, които караха празния му стомах да повръща. Помъчи се да приглуши звука с ръце, черни от мръсотия, но не можеше да бъде съвсем безшумен. Роуан замръзна, когато чу как наблизо проскърцва дъска. Не беше усетил някой да влиза в хамбара и нямаше повод да бъде предпазлив. Френските войници, които вървяха в поход на север, бяха шумни и уверени в силата на собствената си армия. Въпреки това имаше някаква вероятност все още да ги дирят първоначалните им преследвачи. Вече знаеха достатъчно за тези упорити, твърдоглави мъже, за да се страхуват от тях — мъже, които бяха вървели по стъпките на двамата стрелци в продължение на шейсет мили нощни преходи и дневна почивка на пълно изтощение.

Във въображението си Роуан бе придавал плът на смътните движещи се сенки, които бе виждал неведнъж в далечината. Съзнанието му си ги представяше като отмъстителни дяволи, безпощадни същества, които не биха се спрели, все едно колко дълго щеше да се наложи да те преследват. Той погледна безпомощно съсипаното тяло на баща си, вече значително по-слаб, откакто се биха и загубиха. Още преди дни бяха изхвърлили лъковете си, постъпка в името на оцеляването, но за тях то бе по-скоро като да изтръгнеш здрави зъби от челюстта. Освен че им беше по-леко без оръжието, то щеше да ги погуби, ако ги пленяха. Знаеше се, че французите оглеждат много внимателно за специфичното телосложение на стрелците, като за тях бяха запазили особено силна омраза и ужасяващи наказания, в случай че ги хванат. Нямаше начин стрелецът да скрие мазолите по ръцете си.

Ръцете на Роуан още мечтаеха за загубеното оръжие, стискаха празния въздух, когато го обземаше страх. Господи, не можеше да търпи това! Бе задържал бойния си нож с рогова дръжка. Идеше му да се хвърли от потъналото в сянка заграждение върху онзи, който пълзеше из хамбара. Напрежението караше сърцето му да бие толкова бързо, че светкавици проблясваха пред очите му.

Развъртя глава във всички посоки и едва не изруга на глас. Между балите сено в един хамбар винаги нещо се движеше. Плъхове, разбира се. И, естествено, котки, които ги гонеха. Насекоми и птици, които гнездяха там през пролетта. Роуан си каза, че сигурно е заобиколен от пълзящи живинки. Надали някоя от тях беше достатъчно тежка, та да накара дъските да скърцат.

Отвън се чу звук от счупени чинии, които се пръснаха и разхвърчаха по земята — този шум не можеше да се сбърка с никой друг. Роуан стана прав, за да надзърне отново през пролуките. През това време чу в тъмното стъпки. Набързо хвърли поглед към двора и зърна един френски войник, който се смееше, докато се мъчеше да събере целите чинии от изпуснатата купчина. Те не бяха мрачните преследвачи, от които се боеше, а просто френски пиконосци, които мародерстваха.

Тази стъпка обаче беше вътре в хамбара. Роуан погледна към баща си, дрехите му, напоени със собствената му пот и мръсотия. И когато вдигна поглед, се озова очи в очи с един стреснат младеж, облечен в груба, синя материя. В първия миг двамата зяпнаха с разтуптени сърца, после Роуан скочи напред и заби ножа си с вик в гърдите на другия.

С тежестта на тялото си той повали непознатия по гръб на пода и ножът потъваше по-дълбоко, проникваше през тялото му, докато Роуан усети как под ръката му пращят ребра. От устата на младия французин изригна въздушна струя. Каквото и да се бе опитвал да каже, потъна сред агонията от ножа в гърдите му. Роуан се вгледа с ужас в гърчещата се фигура, която беше прилепил до земята. Можеше само да се отпусне с цялата си тежест върху него и да притисне ритащите крака със своите собствени.

В двора един глас извика — въпрос или пък име. Лицето на Роуан се сгърчи в нещо като плач, докато притискаше челото си в бузата на мъжа — просто задържаше така и чакаше гърчовете и задъханите стенания да заглъхнат. Когато най-сетне вдигна глава, целият се тресеше, втренчен в очите, напрашени и въпреки това — отворени.

Гласът извика още веднъж, по-близо. Роуан се сви приклекнал, оголил зъби като куче, което защитава убитата плячка. Измъкна големия нож измежду ребрата и го вдигна, готов да посрещне нова атака. Наблизо можеше да има десетина и повече войници, или пък стотина, а можеше да са един-двама. Нямаше начин да знае. Завладяха го едновременно потрес и отвращение. Нищо друго не искаше, освен да бяга, просто да избяга от глождещия го ужас заради отнетия чужд човешки живот. Онова, което почувства, беше до болка съкровено, затова искаше да се махне от това място.

Дочу едва доловим шум в краката си и се взря надолу; осъзна, че червата на младия мъж са се изпразнили заедно с мехура. Членът на войника бе в ерекция, видима поради подмокрените панталони. Роуан усети, че му се повдига, а очите му се пълнят с нежелани сълзи. Чувал беше за подобни неща, но действителността беше далеч, далеч по-отвратителна. Нямаше нищо общо с това да улучиш някого от разстояние със стрела и добър тиков лък.

Един вик отвън го стресна и той притича обратно в дървеното заграждение. Гласът ставаше все по-силен и по-раздразнен, човекът отвън губеше търпение, че другарят му се бави. Роуан надникна през миниатюрните цепнатини и дупките от пирони, търсейки останалите. Не можеше да ги види, макар да имаше усещането, че са заобиколили порутения хамбар от всички страни в тази ранна утрин. Потръпна и всички мускули по гърба му трепнаха. Трябваше да се измъкне през нивите, но баща му беше твърде тежък, за да продължи да го носи.

Импулсивно той клекна до Томас и лекичко плесна лицето му. Очите се отвориха, тъмните ириси бяха леко жълтеникави. Ръцете на баща му го отблъснаха.

— Можеш ли да ходиш? — прошепна Роуан.

— Мисля, че да — отговори Томас, без да е сигурен. Дойде му наум една история от детството — за това как Самсон загубил косата си — и се усмихна едва-едва, докато използваше дръжката на един стар плуг, за да се надигне. После си почина, а по лицето му се стичаха едри капки пот, които се смесваха с праха и още повече го зацапваха.

Роуан пресече златните слънчеви лъчи, които нахлуваха в хамбара. Застана до вратата, взирайки се в утринния въздух навън, и направи знак на баща си да приближи. Томас се стегна — чувстваше се така, сякаш предната вечер са го пребили. Трябваше да се наспи или пък просто да умре. Мисълта за почивка му се отрази толкова силно, че пред очите му заплуваха черни кръгове. Затътри крака по пода, като се мъчеше да не диша тежко, а през това време съзнанието му плуваше и потъваше във вълни на призляване.

Роуан за малко да отскочи назад, когато съвсем до главата му един глас изля цял поток от френска реч.

— Криеш ли се от мен, Жак? Ако те уловя, че спиш, заклевам се…

Вратата се отвори и Роуан присви очи и видя как изумлението на мъжа премина в ужас при вида на ножа и едрото му тяло в мрачината.

Онзи подскочи, подхлъзна се и падна, докато се обръщаше в паника. Гласът му вече се извисяваше във вик. Опита се да се изправи, но Роуан го повали обратно с един огромен плонж и диво го заръга с ножа през връхната дреха. С дивашка сила той успя да стисне с лявата си ръка врата му и да го извие. Отчаяните вопли се превърнаха в скрибуцане и Роуан откри, че ридае, докато ръга ли, ръга с ножа, а наоколо се разплискваше червена кръв. Остави тялото да падне по очи, изправи се задъхан и зашеметен.

Селскостопанският двор беше празен, с тучна зелена трева, прораснала между неравните камъни. Видя и една порутена къщурка, която бе останала незабележима предишната нощ, с врата, виснала на кожената си панта. Роуан се огледа, после сведе очи към ярките червени капки в праха и по острието на ножа. Само двама мъже, търсещи нещо ценно за крадене, докато военните спят. Роуан знаеше, че трябва да завлече и второто тяло вътре в хамбара, но вместо това стоеше насред двора със затворени очи и лице, вдигнато към слънцето.

Чу как баща му излиза и застава до него. Роуан не го погледна, предпочете да остави топлината да проникне в кожата му. Беше колил животни с баща си във фермата, насили се да се спомни. Бяха убивали и дивеч по време на лов.

Томас пое дълбоко въздух — не беше убеден дали синът му иска да го заговори или не. Глад зачовърка стомаха му и той откри, че се чуди дали двамата французи са имали някаква храна. Това бе още един признак, че тялото му се преборва с болестта, която го бе повалила.

— Изпита ли удоволствие? — попита.

Роуан отвори очи и го погледна.

— Какво?

— Да убиваш. Познавам мъже, на които им е приятно. На мен — никога. Винаги ми се е струвало странно нещо… да искаш да го направиш. Винаги съм го смятал твърде близко до работа. Когато си в безизходица, да, но не бих търсил човек, когото да убия за удоволствие. Но познавам и такива… това е всичко.

Роуан разтресе глава в тъпо изумление.

— Не… не беше удоволствие… Господи, не… не съм…

За негова изненада баща му го потупа по гърба.

— Добре. Та сега — това. Вече усещам, че имам апетит. Все още съм толкова слаб, че може да ме уплаши и малко момченце с пръчка в ръката, така че би ли претършувал къщата за някаква храна? Трябва да намерим място да починем и да се скрием, а не мога да го направя, ако умирам от глад, не и след такава болест.

— Какво ще кажеш да останем в хамбара? — попита Роуан, поглеждайки боязливо назад към тъмния вход.

— Не и с телата на войниците и тази кръв по земята, сине. Събуди се! Ще трябва да се преместим с няколко мили под прикритие, а стомахът ме боли, та се къса от глад. Нужна ми е малко храна, а пък няма да седна да изям французите, поне не днес.

Роуан се позасмя едва-едва, но в очите му се четеше тревога. Томас се отказа от усмивката, която му струваше твърде големи усилия.

— Какво има? — видя как по кожата на сина му минаха тръпки, все едно кон потрепваше от мухи, а после тя се набразди и космите му настръхнаха.

— Онзи в хамбара… неговото… мъжество се беше втвърдило… Господи, татко, ужасно беше.

— А — отвърна Томас, който също стоеше на слънце и се препичаше с него, — може да те е харесал?

— Боже! Татко! — Роуан потрепери при спомена и потърка ръцете си. Баща му се засмя.

— Веднъж, след битка, трябваше да стоя на пост — обясни той. — Бях някъде на дванайсет години, мисля. Седях цяла нощ, заобиколен от телата на мъртвите войници. След време чух как започнаха да се оригват и да пърдят, като че бяха живи. На два пъти един се изправяше до седнало положение, ей така, рязко, все едно някаква мисъл го беше стреснала. Внезапната смърт е странно нещо, миличък. Тялото невинаги знае, че е мъртво, поне не веднага. Виждал съм… това, което и ти си видял, на един обесен, когато бях още момче. До бесилката имаше една старица и стържеше нещо в земята до краката му, а всички останали си бяха тръгнали. Попитах я какво прави, а тя отвърна, че от семето на обесен мъж пониква корен от мандрагора. Тогава хукнах да бягам като полудял, Роуан, честно си признавам. Тичах по целия път до къщи.

Неподвижният въздух донесе до тях някакво шумолене. Те се обърнаха бавно и видяха как една стара гъска излиза иззад дърветата край къщата там, където от един клон висеше въже. Птицата кълвеше по земята и гледаше двамата мъже, застанали в двора.

— Роуан? — прошепна Томас. — Ако виждаш някъде камък, придвижи се бавно и го вдигни. Опитай се да счупиш крило.

Гъската не им обръщаше внимание. Роуан откри камък, голям колкото юмрука му, и го вдигна.

— Мисля, че тя не се страхува от нас — каза той и тръгна към птицата, която започна да съска и разтвори криле. Камъкът профуча и я повали по гръб, като разкри корема й със сплъстени пера и кал по него. Роуан в миг я сграбчи за шията и повлече пърхащата с криле и протестираща птица обратно към баща си, преди да я накара да млъкне с едно рязко дръпване.

— Може би за втори път ми спаси живота тази сутрин — рече Томас. — Не бива да рискуваме със запален огън, тъй че срежи й гърлото и пий, докато е топла. Браво, момче. Мисля, че щях да се разплача като дете, ако я бяхме оставили да избяга.

Синът му се усмихна и започна да усеща, че странното, отнесено настроение го напуска. Внимателно обърса ножа си о мъжа, който лежеше по лице в двора, преди да го използва за птицата.

 

 

— Какво не бих дал да беше тук дядо ти — рече Йорк, отпивайки от виното си. — Старецът така се радваше, когато се раждат деца — както се досещаш, при положение че самият той имаше двайсет и две! Както и да е, казват ми, че предзнаменованията са отлични. Със сигурност момче.

Той стоеше във вътрешния двор, покрит с дъбов материал и плочки и заобиколен от всички страни със стени от кремав камък. Бялата роза на рода Йорк се срещаше навсякъде — рисувана по ръбовете на гредите или издълбана в самия камък. От стаите над главата му се понесе нечовешки писък, който накара придружителя му да трепне.

Ричард Невил беше висок колкото чичо си, макар още да не му беше пораснала брада. От двата си брака дядо му действително беше народил толкова голямо потомство, че Ричард бе свикнал да има лели, които са деца, и племенници на собствената му възраст. Старият Невил бе потентен мъж и мнозина му завиждаха за множеството живи негови наследници.

Преди Ричард да смогне да отвърне, Йорк заговори пак:

— Но забравям! Трябва да те поздравя за новата ти титла. Браво! Баща ти сигурно е много доволен, че си граф на Уорик.

— Много сте любезен, милорд. Все още се уча на нещата, които вървят с титлата. Баща ми е щастлив за титлата и за земите, които идват в семейството, както смятам, че знаете. За жалост, не познавам дядо си.

Йорк се засмя, пресуши чашата си и я вдигна, за да може прислужникът да я напълни пак.

— Дори да си наполовина мъжът, който беше Ралф Невил, пак ще бъдеш двойно благословен. Той ме отгледа, когато злата съдба ме направи сирак и ме остави на благоволението на другите. Старият Невил запази неприкосновеността на владенията и титлите ми, докато пораснах. И нищо не поиска в замяна, макар да знаех, че иска да се оженя за Сесили. Дори тогава пак остави накрая аз да избирам. Той беше… човек с невероятно лично достойнство. Нямам по-голяма похвала от това. Просто се надявам да разбираш. Дължа му повече, отколкото мога да изразя с думи, Ричард, не — граф Уорик!

Йорк се усмихна на племенника си. Още един крясък се разнесе от стаята за раждане и накара двамата мъже да трепнат.

— Не се ли безпокоиш? — попита Ричард от Уорик, като въртеше нервно бокала в ръката си и вдигаше поглед, сякаш можеше да види през стените и да проникне в женските мистерии в стаята.

Йорк сви небрежно рамене.

— Наистина петима мъртви, но пък шестима са живи! Ако имах хазартно чувство, не бих заложил против още едно здраво момче с името Йорк. Дванайсетото раждане е числото на апостолите, както ученият ми доктор обича да казва. Той вярва, че то е могъщо число.

После замълча, защото му дойде наум, че дванайсетият апостол е бил Юда. Погледът на по-младия мъж бе премрежен — същата мисъл бе осенила и него, но той предпочете да не я изказва на глас.

— В такъв случай ще е седмото живо — рече Уорик, за да прекъсне мълчанието. — Много щастливо число, убеден съм.

Йорк видимо се отпусна от думите му. Пиеше много, докато траеше раждането, колкото и да се мъчеше да изглежда безразличен. Повика да напълнят пак чашите им и Уорик трябваше бързо да допие своята; усети как виното сгрява кръвта му. Откри, че има нужда от това. Замъкът Фодърингхей може и да беше добре укрепен, но дори на завет в покрития вътрешен двор беше много студено. В близкото огнище гореше огън, готов да погълне плацентата и пъпната връв на новороденото. Топлината сякаш изчезваше още преди да е достигнала до чакащите мъже.

— Не съм сигурен, милорд, дали да ви поздравя от своя страна — каза Уорик. Йорк го погледна въпросително, а той продължи: — За Ирландия, милорд. Баща ми каза, че сте назначен за лорд-лейтенант там.

Йорк махна с ръка пренебрежително.

— Имам врагове, които предпочитат да съм далеч от Англия през следващите няколко години, Ричард. Ще ида там, където ме пращат! За момента се задоволявам да остана, докато те се катерят един връз друг като давещи се плъхове. Неведнъж съм сядал на мястото си в Камарата на лордовете само за да слушам и гледам. Препоръчвам ти да сториш същото — да видиш какви глупаци се движат в лондонските среди. — Той обмисли думите си, преди да продължи: — За тези, които гледат с отворени очи, това ще бъде бурна година, Ричард. Онези, които ще я преживеят, ами то, само те ще се издигнат.

— Милорд Йорк! — извика един глас.

Двамата мъже вдигнаха поглед към малкия коридор над главите им — делеше ги цяло поколение, но ги свързваше загрижеността за Сесили Невил и детето. Докато чакаха, забравили чашите с вино в ръцете си, израждащата се появи през дебелите завеси, като бършеше с парцал следите от кръв по лицето на бебето. То беше плътно увито в повой от тъмносин плат. Не плачеше, когато го подаде на бащата и на младия чичо, за да го разгледат.

— Момче е, милорд, имате син — рече тя.

Йорк изпусна въздух през носа си, изключително възрадван.

— Измислили ли сте име за сина си, милорд? — попита Уорик усмихнат. Ясно виждаше колко горд е Ричард Йоркски. За пръв път проявяваше едва ли не момчешко удоволствие.

— Имам десетгодишен син, който се казва Едуард, друг на име Едмънд и едно сладко малко същество Джордж. Няма да рискувам да обидя бедните души, които са загинали, тъй че няма да е Хенри, Джон, Уилям или Томас. Не. Мисля… Да, мисля, че този ще е Ричард.

Ричард, граф на Уорик, избухна в гръмогласен смях, изненадан, но и обладан от истинско удоволствие.

— Трима Ричардовци ставаме тогава. Като Ричард Лъвското сърце. Не, три лъва, милорд! Прекрасно знамение.

Йорк изглеждаше малко стреснат, докато проследяваше мисълта на Уорик. Преди два века крал Ричард Лъвското сърце беше сложил върху кралския си печат три лъва. В по-близки времена тази кралска емблема беше възприета в Аженкур от рода Ланкастър и бащата на крал Хенри. Подобна асоциация не изпълваше Ричард с радост.

— Добро име е — едва процеди той и вдигна чашата си за наздравица. — Ще свърши работа.