Кон Игълдън
Буревестник (16)

14.

Джак Кейд се запрепъва, опитвайки се да танцува джига на прекрасната морава. Нямаше луна и единствената светлина на мили наоколо идваше от къщата, която беше подпалил. Както размахваше ръце, изпусна каната, която носеше, и едва не се разплака, когато тя се сцепи точно на две половини, а ценното й съдържание попи в земята. В едната част от счупения глинен съд все още имаше глътка от огнената течност. Той я надигна, изпи последните капки, без дори да забележи, че е разранил устната си на острите ръбове.

Отметна глава и изрева с червендалесто лице към прозорците, които вече отразяваха пламъците, плъпнали към покрива.

— Аз съм един пияница от Кент, да, уелски непрокопсанико! Аз съм всичко, което ти каза, когато за последен път ми нашари гърба. Да, аз съм насилник и син на блудница. И сега съм подпалил къщата ти. Излез и виж какво съм ти приготвил. Вътре ли си, магистрате? Виждаш ли ме тук, навън, дето те чакам? Горещо ли ти става, гаден страхливецо?

Джак захвърли в огъня глинените парчетии и се залюля от усилието. По лицето му обилно се стичаха сълзи и когато зад него притичаха двама мъже, той се обърна с ръмжене, юмруците му — стиснати, а главата — сведена с инстинкта на боксьор.

Първият, дето го хвана, беше с подобна на неговата яка фигура, с бледа, луничава кожа и буйна червена грива и брада.

— Спокойно, Джак! — каза и се опиша да го хване за ръката, когато онзи замаха силно, но напосоки край главата му. — Аз съм Патрик — Пади. Аз съм ти приятел, помниш, нали? За бога, хайде, измъквай се сега. Ако не го сториш, ще те обесят.

Джак изрева диво и се отърси от ръцете му, обърна се пак към къщата.

— Искам да съм тук, когато страхливецът се види принуден да излезе навън — гласът му се извиси в почти неразбираем рев. — Чуваш ли ме, мъничко уелско лайно? Тук съм, навън, и те чакам.

Третият мъж беше слаб, само кокали, с потънали страни и дълги голи ръце. Робърт Екълстоун беше също опърпан и бледен като другите двама, с черни петна от химикали по кожата на ръцете, които изглеждаха като движещи се сенки на светлината на пламъците.

— Вече му даде да разбере, Джак — рече той. — За бога, показа му го достатъчно добре. Това ще гори цяла нощ. Но Пади е прав. Трябва да се махнеш, преди да дойде приставът.

Джак се вкопчи в Екълстоун, преди онзи да е довършил изречението, хвана го за елека и го вдигна във въздуха. В отговор ръката на Екълстоун се шмугна и в миг пред гръкляна на Джак се появи острието на бръснач. Макар и пиян, студеният допир бе достатъчен, за да го накара да застине.

— Вадиш ми нож, а, Роб Екълстоун? На собствения си приятел?

— Ти първи ми посегна, Джак. Пусни ме бавно и ще го накарам да изчезне. Ние сме приятели, Джак. Приятелите не се бият помежду си.

Джак разтвори юмрука, който го държеше, и както бе обещал, Екълстоун сгъна острието и го пъхна отзад под колана си. Тъкмо другият отвори пак уста и всички чуха един и същи звук откъм къщата. Обърнаха се натам като един. Над пукота и свистенето на пламъците се извисиха детски гласове и писъци.

— По дяволите, Джак. Момчетата му са вътре — рече Пади и потърка брадата си. Огледа по-обстойно къщата и забеляза, че целият долен етаж е в пламъци. Прозорците отгоре все още бяха цели, но нямаше как някой да оцелее, ако влезе вътре.

— И аз имах син вчера — изръмжа Джак с блеснали очи. — Преди да го обеси проклетият му Алуин Джъджмънт. Преди този уелски магистрат, дето дори не е от Кент, да го обеси на практика заради едното нищо. Ако аз си бях тук, щях да го освободя.

Пади поклати глава към Роберт Екълстоун.

— Време е да вървим, Роб. Грабвай едната му ръка. Вече ще трябва да тичаме. Утре ще дойдат да ни търсят, ако вече не са тръгнали.

Екълстоун се поглади по брадичката.

— Ако това вътре бяха моите деца, отдавна щях да съм счупил прозорците, за да ги хвърля навън. Защо не го направи досега?

— Може би защото ние тримата стоим тук с ножовете, Роб — отвърна Пади. — Може би магистратът предпочита те да умрат в огъня, отколкото да види малките разпорени, не знам. Хващай го за ръката сега, иначе няма да дойде.

Пади за пореден път сграбчи Джак за ръката и едва не падна, когато онзи се отскубна. Нови сълзи се лееха по саждите и калта, които покриваха кожата му.

Един прозорец избухна над главите им и ги принуди всички да отскочат и да се пазят от хвърчащите стекла. И тримата виждаха ясно магистрата, облечен в мръсна спална роба и с коса, разхвърчала се във всички страни.

— Тук имам три момчета — Алуин Джъджмънт им извика. — Те са невинни. Ще ги поемете ли, ако ги накарам да скочат при вас?

Никой не отговори. Пади погледна настрани към пътя; как му се щеше вече да е стъпил на него и да тича в обратна посока. Екълстоун наблюдаваше Джак, който дишаше тежко, огромен мъж като бик с мозък, замъглен от пиене. Той гледаше побеснял врага над главата си.

— Защо не слезеш тук долу, уелски негоднико? — избълва, люлеейки се на краката си.

— Защото стълбите ми изгоряха, човече! Сега бъди милостив и вземи момчетата ми.

— Те ще кажат на пристава, Джак — промърмори Пади полугласно. — Ако тези момчета оцелеят, те ще ни отведат на бесилото.

Джак направо се задъхваше, застанал там с гневно стиснати юмруци.

— Хвърляй ги долу! — изрева. — Ще получат повече милост, отколкото ти показа на сина ми, проклет да си, Алуин Джъджмънт.

— Даваш ли честната си дума?

— Май ще трябва просто да се довериш на мъжа от Кент, нали, уелски пикльо такъв!

Каквито и съмнения да изпитваше магистратът, те се стопиха при вида на потока черен дим, който вече се изливаше от прозореца над главата му. Той се пъхна обратно в стаята и го чуха как кашля.

— Убеден ли си, Джак? — тихо рече Екълстоун. — Те са достатъчно големи да ни разпознаят. Може би трябва двамата с Пади да изчезнем.

— Не знаех, че вътре има деца, по дяволите. Казаха ми, че магистратът живее сам, че се щура самотен в тая огромна къща, докато по-добри от него трябва да бракониерстват само за да могат да се прехранват някак. Мъже като сина ми Стивън, Господи, моето момче!

Джак направо се сви на две, когато скръбта изригна и го удари. Стенеше, присвит към ботушите си, а от устата му се процеждаше дълга лига, която като нишка се проточи по тревата. Погледна нагоре само когато първото уплашено дете бе избутано със сила над главата му. То отчаяно се държеше за счупеното черчеве и плачеше.

— Скачай, хлапе — Джак изкрещя. — Джак Кейд ще те улови.

— За бога, Джак! — изруга Пади. — Името, човече. Престани да използваш проклетото си име!

Над главите им малкото момче скочи колкото можеше по-надалеч, прелетя по въздуха като движеща се сянка, както бе огрято отзад от пожара. Макар да беше пиян, Джак Кейд го улови с лекота и го постави на тревата.

— Чакай там — мрачно рече той. — Не мърдай оттук или ще ти откъсна проклетите уши.

Пади хвана второто момче, по-малко на възраст от първото. Сложи го още ревящо до първото и двете заедно се втренчиха нагоре.

Най-големият брат закрещя отчаяно, когато насила го избутаха през счупените стъкла. Прозорецът едва го побираше и баща му го тикаше отвътре, кожа и кръв оставаха по ръбовете, докато той с мъка се промуши. Момчето тупна надолу със стон. Джак го грабна във въздуха като че не беше по-тежък от перце.

Още веднъж тримата видяха как главата на магистрата се появи, той погледна надолу със смесица от надежда и гняв.

— Благодаря ти, Джак Кейд, макар че ще гориш в ада за туй, което стори тази вечер, пиян задник такъв.

— Какво? Какво ми говориш ти, сипаничав уелски…

С рев на умиращ бизон Джак се юрна към къщата. Пади и Робърт Екълстоун и двамата протегнаха ръце да го задържат, но той им се изплъзна и с все сила блъсна вратата, падайки вътре върху нея. Над главата му изригнаха пламъци, което принуди другарите му да се оттеглят. Двамината се спогледаха, после погледнаха децата, седнали отчаяни и облещени на тревата.

— Аз не влизам там — рече Пади. — Дори да ми предложат пропуск за рая или несметно богатство.

Двамата с Роб се отдръпнаха на по-хладно и загледаха в ада пред тях.

— Оттам нищо вече няма да излезе — обади се Пади. — Боже милостиви, той все казваше, че иска да умре геройски и ето, намери си го, нали? Спаси момчетата и се върна вътре, за да убие магистрата.

Чуваха как Джак вдига шум и трясък вътре в къщата, макар да не го виждаха сред пламъците. След малко шумовете заглъхнаха и Екълстоун поклати глава.

— Говори се, че търсят работници горе в Линкълн, да строят някакъв мост. Сега за нас тук ще стане твърде горещо — той спря, защото усети, че не е време за такива приказки в момент, когато приятелят му умираше вътре в горящата къща.

— Ами, то и аз може да тръгна с теб на север — отвърна Пади и се обърна към трите момчета, загледани в пожара, който изгори дома им. — Вие тримата сигурно ще разкажете на пристава за нас, а? Без значение, че ви спасихме живота, а, момчета?

По-малките двама поклатиха глави напълно объркани, но най-голямото момче го изгледа свирепо и скочи на крака.

— Ще им кажа — заяви то. Очите му блестяха от сълзи и някаква лудост прозираше в тях. Над главите им баща им закрещя от ужас. — Искам да ви видя на бесилото заради това, което направихте.

— О, Господи, така значи? — възкликна Пади и поклати глава. — Ако бях по-жесток човек, щях да ти прережа гръкляна заради тази глупава заплаха. Повярвай ми, и по-лоши неща съм правил. О, сядай, синко. Няма да те убивам, поне не тази вечер. Не и когато приятелят ми умира, изпълнен със скръб. Знаеш ли защо той дойде тук тази вечер, сине? Защото баща ти обеси сина му тази сутрин. Знаеше ли го? Защото откраднал няколко овце от стадо, наброяващо шестстотин. Това как ще се отрази на праведния ти гняв, а? Неговото момче е мъртво, въпреки това той ви улови, когато падахте.

Най-голямото момче погледна настрани, не можеше повече да издържи на ожесточения поглед на ирландеца. Над тях се чу трясък от падащи предмети и когато вдигнаха очи, една цяла горяща стена се срина. Пади се втурна да защити децата, като в скока си се сблъска с най-големия и го бутна на земята. Екълстоун само отстъпи и остави тухлите, варта и старата слама да се сринат накуп, без да го затрупат. После погледна към мястото, където едрото тяло на ирландеца прислоняваше синовете на магистрата.

— Мек си ти, Пади, това ти е проблемът. Господи, не можеше ли…

Той млъкна със зяпнала с уста, виждайки как Джак се хвърля от една дупка над тях, стиснал в ръцете си нечие тяло.

Двамата се приземиха с грохот и вик, който се изтръгна от гърдите на Джак. Още щом удари земята, той се претърколи и на светлината на огъня всички видяха как от косата и дрехите му се издига пушек. Магистратът се бе проснал като счупена кукла, абсолютно безчувствен, докато Джак се преобърна по гръб и изрева към звездите.

Робърт Екълстоун отиде при него и го загледа стъписано. Забеляза, че ръцете на приятеля му са страшно обгорели и изцапани със сажди. Всяка оголена част от тялото му като че ли бе избила в мехури или бе раздрана. Кейд кашляше и свистеше и едва-едва плюеше, както се бе проснал там.

— Божичко, как боли! — простена той. — Гърлото ми…

Опита се да стане и дъхът му секна от болката на обгорялата му кожа. Извърна очи, сещайки се за езерцето зад градината, с мъка се изправи и се затътри натам.

Пади стана и погледна трите деца, макар че те се бяха втренчили единствено в баща си.

— Той…? — прошепна най-голямото.

— Виждаш как диша, макар че може и да не се събуди след целия този пушек. Виждал съм хора, дето така си отидоха.

В далечината всички чуха цамбурването, когато Джак Кейд или падна, или пък се хвърли в студените води на езерото.

Момчетата се струпаха около баща си, щипеха бузите му и го пляскаха по ръцете. Двамата по-малки пак се разплакаха, а той простена и отвори очи.

— Какво има? — рече.

И преди да успее да продължи, започна да кашля с такава сила, на спазми, които не можеше да спре, че едва ли не пак го доведоха до безсъзнание, а на лицето му докараха виолетов оттенък. Можеше само да шепне на децата си, като потриваше гърлото си с мехуреста ръка, от която върху саждите се процеждаше кръв.

— Как…?

Осъзна, че още двама мъже стояха над синовете му. С огромно усилие Алуин Джъджмънт се надигна на крака. Не можеше съвсем да се изправи и се облегна с длани върху коленете си.

— Къде е Джак Кейд? — задъхано продума той.

— В езерото — отговори Екълстоун. — Той ви спаси, Ваша чест. И улови синовете ви, като така спази обещанието си. Но няма да има никакво значение, нали? Вие ще изпратите вашите пристави и всички ще ни затворят и ще набучат главите ни на кол.

Горящата къща все още пуфтеше, но всички чуха шум от чаткащи копита на пътя, които нощният въздух носеше към тях. Алуин Джъджмънт ги чу в момента, в който Джак Кейд с мъка и стонове се измъкна от езерото.

— Отведи момчетата, Пади — внезапно рече Роб Екълстоун. — Заведи ги край пътя и ги остави там, за да ги намерят неговите хора.

— Сега трябва да бягаме, Роб. Единственият ни шанс е да бягаме като зайци.

Екълстоун поклати глава към стария си приятел.

— Просто ги отведи.

Едрият ирландец предпочете да не спори, като видя изражението му. Подбра ги всичките, а най-големия хвана за врата, когато той започна да се бори и да вика. Пади яко го цапардоса, за да го укроти, и поведе децата през градината, като едновременно ги носеше и ги влачеше.

Магистратът го наблюдаваше зорко.

— Мога да ви обещая да ви оставя на свобода — рече.

Екълстоун поклати глава; очите му блестяха на светлината на пламъците.

— Не бих повярвал и дума, Ваша чест. Срещал съм мнозина като вас, нали разбирате? Така или иначе аз и моите приятели ще виснем на бесилото, ами по-добре първо да свърша едно добро дело.

Алуин Джъджмънт тъкмо да отвори уста, за да отвърне, и Екълстоун приближи с бръснач в дясната си ръка. С един замах разразя напречно гърлото му и почака само миг, за да се увери, преди да се отдалечи.

Джак Кейд се тътрузеше през градината, когато видя как приятелят му закла магистрата. Опита се да вика, но гърлото му беше толкова раздразнено и подуто, че изкара само съскащ въздух. Екълстоун стигна до него и Джак успя само да отпусне подгизналото си тяло върху него. После двамата се отдалечиха от горящата къща.

— Пади? — изсумтя Джак и потрепери.

— Той ще си намери пътя, Джак; не се притеснявай за това огромно копеле. Да го убиеш е точно толкова трудно, колкото и теб. Господи, Джак! Ама наистина си помислих, че си си отишъл.

— И… аз… тъй помислих — простена Джак. — Хубаво, че го уби. Добър човек.

— Не съм добър, Джак, ти го знаеш. Но съм гневен. Не биваше да осъжда момчето ти, затова си плати. А сега накъде?

Джак Кейд задиша тежко и учестено и с мъка му отговори.

— Къщата… на… палача. Ще я… подпалим.

Двамата мъже се запрепъваха в тъмното, оставяйки след себе си горящата къща и мъртвия магистрат.

 

 

Утринта беше студена и сива, с лек ръмеж, който с нищо не помагаше да отмият мазните сажди от ръцете си. Когато тримата стигнаха до града, Джак за малко да налети право в тълпата, събрала се на площада. Добре че Пади с едрата си длан го притисна към една стена, за да го спре.

— Сред тоз народ тук ще има и пристави, Джак, ще те търсят. Намират ми се една-две монети. Ще открием странноприемница или пък конюшня, където да изчакаме тълпата да се разотиде. Можеш да дойдеш обратно, когато се стъмни, да свалиш тялото на момчето си.

Мъжът, който го погледна, бе изтрезнял някъде посред тази дълга нощ. Кожата му бе подута и розова, а очите много кървясали около синия ирис. Черната му коса се чупеше и бе станала на светлокафяви петна, а дрехите му бяха в такова състояние и тъй мръсни, че дори просяк би се замислил дали да ги облече.

Гърдите му все още свиреха, когато пое въздух и разкърши рамене. Почти нежно отстрани ръката му от гърдите си.

— Слушай ме внимателно, Пади. Сега си нямам нищо, разбираш ли? Момчето ми го взеха. Смятам да го сваля и да го погреба в земята горе до църквата. Ако ми вдигнат ръка, ще ги накарам да съжаляват. Нямам си нищо друго, но искам да свърша това последно нещо тази сутрин, преди да падна. Ако това не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш, нали?

Двамата се изгледаха свирепо, а Екълстоун прочисти гърлото си шумно, за да ги прекъсне.

— Смятам, че ти спасих живота снощи, като те изведох — рече той, потривайки очи с прозявка. — Не ми е ясно как още стоиш прав, Джак, стари друже. Както и да е, това означава, че си ми длъжник, тъй че ела да пием по едно, а после спи. Наблизо има конюшни и познавам конярчето. Като му пуснем малко сухо, ще си затвори очите; и преди го е правил. Нямаме работа сред тълпата, дето сигурно се е сбрала да обсъжда подпалените снощи къщи. Не искам да подчертавам абсолютно очевидното, Джак, ама смърдиш на пушек. Всички смърдим. Иначе можеш веднага да се обесиш, та да им спестиш усилието.

— Не съм те молил да дойдеш с мен, нали? — сопна се Джак.

Погледът му затършува в далечината, покрай уличката и из осветения площад. Народът беше шумен, имаше много хора, та скриваха тялото, което проскърцваше на въжето. Въпреки всичко Джак го виждаше. Виждаше всяка черта на лицето, което беше отгледал, момчето, което стотици пъти бе бягало с него от приставите с фазани, скрити под връхните дрехи.

— Не, не, не става, Роб. Ти стой тук, ако искаш, но аз си нося ножа и ще отрежа въжето, та да го сваля.

Той стисна упорито челюстта си, а зачервените му очи искряха като на жив дявол. Бавно Джак Кейд вдигна месестия си юмрук, огромна, космата буца, на която всички кокалчета бяха вдадени навътре, та изглеждаше като чук, и го размаха под носа на Екълстоун.

— Не ми се пречкай, още сега те предупреждавам.

— Господи — промърмори Екълстоун, — ще вървиш ли с нас, Пади?

— И ти ли си си загубил ума заедно с него? Някога виждал ли си обезумяла от гняв тълпа, Роб Екълстоун? Ще ни разкъсат на парчета, ако не от друго — от страх. За бога, та ние изглеждаме точно като скитниците, за каквито са ни нарочили.

— Е? Идваш ли, или не? — попита Екълстоун.

— Идвам. Да съм казал, че не идвам? Не съм сигурен, че вие двамата ще се оправите сами. Господ да пази такива глупци като нас, тръгнали глупости да вършат.

Джак се усмихна доволен като малко момче, като ги чу как говорят. Потупа ги по раменете и засия.

— Добри другарчета сте вие, момчета, когато приятелят ви е в беда. Давайте сега. Да свършим нужното.

Той изправи рамене и тръгна срещу тълпата, като се мъчеше да не куца.

 

 

Томас наблюдаваше почти със страхопочитание как барон Хайбъри изсвири с рога си и конният му взвод се спусна по хълма. В студената утрин конете изпускаха пара и минаха във вихрен бяг, сякаш стопено сребро се изля откъм дърветата. Френските рицари, преследващи неговите стрелци, бяха притиснати, редиците им — разкъсани от копиеносците на Хайбъри. Само за миг те се превърнаха от ловци, решени да докопат убягващата им плячка, в отчаяни мъже, смазани от унищожителния удар на Хайбъри. Томас крещеше с дивашки триумф, като гледаше как падат мъже и коне и се набучват на остриетата. Но хората на Хайбъри не бяха достатъчно, макар да нападаха, и той виждаше как френските рицари прииждат с гръм и трясък. Атаката се забави и се превърна в ужасно меле от саби и размахвани брадви.

— Удари и бягай — прошепна Томас. — Хайде, Хайбъри, удари и бягай!

Благодарение на тези три думи се бяха държали в продължение на две седмици при почти непрекъснати битки, като жертвите и от двете страни бяха огромни. Сред френските редици вече не пееха песни. Колоните на краля се придвижваха през Мен с разузнавачи и с безпощадна целенасоченост, палейки всичко по пътя си. Зад себе си оставяха села и градове, обгърнати в черен дим, но плащаха цена за всяко едно от тях. Томас и хората му се грижеха за това. Потушаването на бунта ставаше с всеки изминал ден все по-жестоко и от двете страни кипеше истинска ярост.

Хайбъри му беше спечелил време да се изнесе и Томас благодареше на Бога за този човек, който действаше, както според него прилягаше на един истински лорд. Брадатият благородник си имаше свои причини, толкова беше разбрал. За каквото и престъпление или жестокост да търсеше възмездие, Хайбъри се биеше с маниакален кураж, наказваше всеки, който бе достатъчно глупав да влезе в обсега на невероятния му меч. Мъжете го обичаха за безстрашието му, а барон Стрейндж го мразеше с настървеност, която Томас не можеше да разбере.

Докато се катереше по пътеката през дърветата, която мъжете му бяха обозначили, той се спря и докосна парцалчето, завързано за една клонка, после погледна назад. Познаваше земята наоколо. Беше на не повече от десетина мили от собствената му ферма, познаваше добре местността наоколо — по едно или друго време беше пребродил всяка пътека и всеки речен бряг с жена си и децата си. Това предимство на местните още повече затрудняваше задачата на френската армия да ги притисне, въпреки това те напредваха с по няколко мили всеки ден, търпяха засадите, като убиваха всеки, който им паднеше в ръцете. За миг го обзе отчаяние. Той и хората му бяха напоили с френска кръв земята в радиус от четирийсет мили, но не им се виждаше краят.

— Изтегли се сега — рече Томас, но знаеше, че Хайбъри не може да го чуе.

Хората на благородника защитаваха позициите си, но французите ставаха все по-смели, все повече от тях щурмуваха и се опитваха да обградят малката английска войска. Единственият свободен път беше назад по хълма, а Хайбъри дори не даваше признаци, че забелязва линията на отстъпление. Мечът му млатеше неуморно, доспехите му бяха червени от кръвта на убитите или пък неговата собствена.

Боят се превърна в кълбо от сражаващи се мъже, скупчени около Хайбъри; боздугани се размахваха, за да чупят глави както са в шлемовете. Бяха само на триста ярда от него и той видя как лицето на Хайбъри се разкри от един-единствен звънтящ удар, който изби шлема му. Носът му кървеше, а дългата му коса, освободена, се мяташе във всички посоки, станала на филизи от стичащата се пот. Стори му се, че чува как Хайбъри се изсмя, плюейки кръв, а после налетя на мъжа, дето го беше ударил.

— По дяволите. Веднага се махай! — изкрещя му Томас.

Баронът май се стресна и се обърна. Това го извади от онзи убийствен транс, който го беше завладял, и той се поогледа наоколо. Около дузина от четирийсетината му воини бяха свалени от конете си, някои все още се движеха и замахваха срещу всеки изправил се пред тях френски рицар.

Томас изруга тихо. Виждаше как зад всяко дърво отвъд долината проблясват в сребристо движещи се фигури. Френският крал беше хвърлил огромна войска от рицари в тази битка. Това означаваше, че неговите стрелци, поставени да хванат в засада французите край близкия град, ще срещнат по-малко мъже, но битката в долината щеше да се реши чисто и просто от числеността. Томас стисна лъка си и провери колко стрели му остават, без да поглежда. Знаеше, че ако пак падне, ще го убият.

Обърна се при шума от тичащи нозе, боеше се да не би някой враг да се е промушил през хората му. Пое облекчено въздух, като видя, че Роуан спира внезапно пред него със странна усмивка. Още десетина мъже стояха и чакаха Томас да ги поведе по хълма и да ги спаси.

Роуан видя изражението на баща си, докато двамата с него наблюдаваха Хайбъри, който бясно размахваше меча си, ранен и разярен, и поваляше всичко наоколо си с мощни удари. Хилеше се на нещо, а очите му бяха подивели.

— Не можеш да го спасиш — рече Роуан. — Ако сега се притечеш на помощ, за нищо ще те убият.

Томас се обърна към сина си, но само поклати глава.

— Много са, татко — каза Роуан. Видя как баща му прокарва пръсти по останалите в колчана стрели, движение, което наподобяваше тик. Това произведе дрезгав, сух звук. Шест стрели с фиксирани върхове и една с механичен. Това беше всичко.

Томас изпсува в яда си, изплювайки думи, които синът му никога не го беше чувал да произнася. Харесваше Хайбъри. Човекът заслужаваше повече.

— Изведи на чисто останалите, Роуан. Дай ми стрелите си и отведи момчетата отвъд хълма. Търси Стрейндж да ти даде заповеди, но използвай и собствения си мозък — без да поглежда назад той протегна ръка за стрелите.

— Няма — отвърна Роуан. Пресегна се и сграбчи дясната ръка на баща си, усещайки под пръстите си мускула, който беше като клон на дърво. — Тръгвай с мен, татко, не можеш да го спасиш.

Томас се обърна и скочи срещу сина си, грабна предницата на зеления му елек и го избута назад със сила. Макар да бяха почти еднакви на ръст и тегло, той повдигна по-младия мъж във въздуха, тъй че краката му увиснаха над мокрите листа.

— Ще ми се подчиняваш, щом ти кажа — изръмжа му Томас. — Дай ми стрелите си и тръгвай!

Роуан почервеня от гняв. Големите му ръце се вдигнаха, за да хванат бащините му там, където го бяха сграбчили. Двамата мъже останаха за миг така приклещени един в друг, изпитвайки силата си, докато другите ги гледаха с изцъклени очи. И двамата отпуснаха хватката си едновременно и останаха със стиснати юмруци. Томас не отмести поглед и Роуан отвърза колчана си и го хвърли на земята.

— Взимай ги тогава, като че ще помогнат…

Томас взе една стиска с оперени стрели и ги сложи при своите.

— Ще ви намеря във фермата, ако успея. Не се притеснявай — той остана известно време неподвижен под искрящия поглед на сина си. — Обещай ми, че няма да ме последваш долу.

— Няма — отвърна Роуан.

— Проклет да си, момче! Дай ми думата си! Няма да гледам как те убиват днес.

Роуан сведе глава със смесени чувства — мрачен гняв и страх за баща си. Томас пое дълбоко въздух облекчен.

— Търси ме във фермата.