Кон Игълдън
Буревестник (15)

13.

Изненадата е странно нещо, помисли си Томас. Усещаше я като куп монети в дланта си: тежка и ценна, но нещо, което можеше само веднъж да изразходва. И преди беше виждал френски армии, но те нямаха общо със стройните редове, които маршируваха сега по един главен път в Южен Мен. Войниците, които познаваше от младостта си, бяха нещастни просяци, полумъртви от глад и облечени в парцалите, които са успели да откраднат. В притихналия въздух долавяше френски гласове, които пееха, затова тръсна глава раздразнено. Този звук обиждаше нещо дълбоко в душата му.

Англичаните набираха войниците си от най-бедните части на градове като Нюкасъл, Йорк, Ливърпул и Лондон, от мини и полета, сред чираците, скарали се с майсторите си, които нямаха къде другаде да отидат. Той самият беше доброволец, но имаше много, които са били твърде пияни, за да устоят, когато наборната комисия ги е потупала по главата, минавайки през техните села. Без значение беше как е станало. След като веднъж влезеш вътре, оставаш завинаги, все едно какво си бил планирал за живота си. Разбира се, за мнозина войниклъкът се оказваше голяма хапка и ужасяващи наказания застигаха онези, които се опитваха да избягат. Дори ако дезертьорът успееше да се измъкне в някоя безлунна нощ, у дома всичките му роднини се отказваха от него, мъчейки се да докопат наградата, която им се полагаше, ако предадат войник от кралската армия.

Тъмни мисли налегнаха Томас, когато си спомни първите си месеци на обучение. Беше станал доброволец, когато тегли един заслужен пердах на баща си, след като се бе сдържал от години. Тогава трябваше или да влезе в армията, или го заплашваше явяване пред магистрата, щом като старият глупак се събудеше без предните си зъби. И толкова години след това той единствено съжаляваше, че не го е убил. Баща му беше умрял вече и в наследство от него не получи друго освен неговия буен темперамент, който тлееше под повърхността.

Още в първия ден се запозна с Дери Бруър, когато обучаваха четиристотин млади мъже да маршируват в крак. През този месец дори не видяха оръжие, само безкрайни упражнения за обща подготовка и дишане. Дери беше в състояние да ги надбяга всичките до един и пак да има сили да повали с юмруци някого накрая. Томас поклати глава, разстроен от спомени, които за него се бяха вгорчили. Двамата с Дери едно време бяха приятели, но точно той бе причината да отнемат земята на Удчърч, бе отговорен за дяволската сделка с Анжу и Мен. Каквото и да се случеше оттук нататък, те вече нямаше да са приятели.

Томас погледна към хората си, които чакаха при дърветата. Беше се смял на боядисаната в зелено вълна, дето използваха, като им каза, че тя не е помогнала на стария Робин Худ. Бяха отделили време от упражненията по стрелба, за да комбинират синя сърпица с жълта боя, за да постигнат този наситен цвят. Въпреки това трябваше да признае, че Стрейндж бе прав поне за това. Дори когато се знаеше точно къде са, стрелците се откриваха дяволски трудно, ако се бяха снишили в очакване. Опита се да намери Роуан сред тях. Не беше забелязал признаци на семейно унаследения гняв у него, сигурно бе резултат от майчиното му мляко, а не от оцета и плюнката на собствения му род. А може би щеше да бъде свидетел на тази ярост, когато той започне да убива, както бе станало при него. Още едно нещо, което имаха общо с Дери. И у двамата имаше гняв, който се разрастваше при прояви на насилие. Колкото и силно да удряха, той пак се таеше там, зад очите, сграбчваше с нокти стените на една червена стая, драскаше, за да го пуснат навън. Просто трябваше да го събудиш.

Томас се обърна бавно към редиците от въоръжени мъже, които крачеха или яздеха по пътя, сякаш бяха тръгнали за тържеството на някой светия или пък на пиршество. Французите не пускаха напред съгледвачи, бяха облечени с топли, прилични дрехи и бяха въоръжени с добри пики и мечове. Имаше дори група стрелци с арбалети, които крачеха с готово оръжие, подпряно на раменете им. Томас стисна зъби, отвратен от всички тях.

По-назад различи и френската кралска свита, на прекрасни сиви коне, движещи се в тръс, с ярки украси на главите в червено и синьо. Беше пролет и Анжу бе останал зад гърба им. Всеки мъж там бе прекарал месеци в пиянство, наливайки се с крадено вино. Той се озъби — знаеше, че не могат да го видят. Двете му дузини стрели бяха готови и бе похарчил част от златото, спечелено от вълната и овнешкото, за да постави пера на възможно най-много стрели през дългата зима. Едно беше сигурно — мъжете му нямаше да могат после да си вземат обратно стрелите.

За миг се замисли дали да не остави френския крал да се изравни с него, преди да атакува. Само щеше да помогне на каузата им, ако успееха да прободат със стрела кралското гърло — това би прозвучало из цяла Франция като звън от камбана, щеше да разпространи навсякъде, че Мен ще се бие. Но личната стража на краля можеше да си позволи гръдни плочки от по-дебело желязо. Мнозина носеха и допълнителни пластове кожа и подплатен плат под доспехите. Това тежеше безумно, но пък всички те бяха едри и силни мъже, дето с лекота можеха да се бият въпреки допълнителното тегло.

Томас се поколеба, почувствал още веднъж отговорността и предимството на изненадата. Когато тя отшуми, той й хората му ще са изправени пред една побесняла армия, на която са нарушили удобството и леснината. Армия от стотици конници, които да ги подгонят като лисици из храсталаците и по полята. Беше виждал това да се случва и знаеше каква е горчивата реалност стрелци да бъдат хванати натясно на открито, да не могат да се защитят, преди да ги посекат. Не можеше да допусне това да се случи с Роуан или Стрейндж, или пък Хайбъри, нито с някого от другите, които зависеха от него. Не беше съвсем сигурен кога се превърна във водач на тяхната разностранна група, но дори Хайбъри призна това за негово право, особено след като двамата със Стрейндж почти стигнаха до бой в спор за общите им предци.

Томас се усмихна вътрешно. Хубава вечер прекараха тогава, мъжете му пееха и се смееха край огромния огън в гората. Може би Робин Худ е познавал подобни вечери, когато хората му са се обличали в светлозелени дрехи.

Той взе решение. Кралят трябваше да бъде една от целите им. Ако имаха късмет, само с една стрела всичко можеше да приключи така, както бе започнало, затова не биваше да изпуска шанса. Френската армия си вървеше спокойно, само на двеста ярда от него зад храстите и шубраците, преди дърветата да се отворят и да преминат в обширна гора. При Аженкур Англия пусна в действие шест хиляди мъже, които можеха да улучат цел с размерите на човешка глава от такова разстояние и после да го повторят десет или даже дванайсет пъти в минута. Той караше стрелците на Хайбъри и собствените си ветерани да се упражняват всеки ден, докато могат да преминат неговия личен тест: да стане дясната им ръка толкова силна и голяма, че да успеят да счупят два ореха, поставени в свивката на лакътя.

Томас се изправи бавно в шарената сянка, вдишваше дълго и бавно. В продължение на четвърт миля заедно с него се изправиха още мъже, които почукваха с нервни пръсти по лъковете и стрелите си за късмет. Той вдигна ловджийски рог към устните си и изсвири с дрезгав звук, после го пусна да виси на каишката около врата му и се прицели в първата мишена.

Най-близките френски войници се озърнаха изненадани, щом чуха звука. Томас се вглеждаше в стрелата си, когато един рицар в броня премина през групата с наведени пики, за да види какво става. Някои от тях сочеха в посока дърветата и мъжът обърна коня си, вдигна козирката си и се загледа в зеленината.

Томас не можеше да чете, макар че знаеше как. Отблизо книгите се размазваха пред очите му, но надалеч все още беше запазил зрението на стрелец. Видя как рицарят спира, щом съзря или пък усети нещо.

— Изненада — прошепна Томас. Пусна стрелата и онзи я пое в средата на лицето си, докато се мъчеше да извика. Тя го запрати назад върху задницата на коня и после върху пиките на онези около него.

По цялата линия откъм дърветата полетяха стрели, после пак — в ритъм, който Томас познаваше като собственото си дишане. Затова ги беше упражнявал и упражнявал, докато върховете на пръстите им се подуеха като гроздови зърна. Стрелците му се пресягаха за стрелите, които бяха забучили в черната земя, изваждаха ги, нагласяваха ги и плавно дръпваха тетивата. Плющенето на лъка бе звук, който той обожаваше. Четвърт миля с двеста мъже разположени по нея, които стреляха, без да спират, в гъстите редици отсреща.

Френските войници се скупчиха в паниката си, крещяха безпомощно, докато в тях се забиваше дъжд от стрели. Стотици паднаха или бяха повалени и Томас изкрещя предизвикателно, като видя, че дори хора от собствената стража на краля се поклащат и падат улучени.

Рицарите около краля търпяха удари, както бяха вдигнали щитовете си над крал Шарл, и крещяха команди. Из долината звучаха рогове и Томас видя как хиляда или повече тръгнаха в атака. Френски рицари и въоръжени ездачи пришпориха и силно сритаха конете си, изтеглиха мечове и се впуснаха в галоп към мястото, където редиците на армията им бяха разкъсани — кървава рана, която изглеждаше така, сякаш някой великан бе стъпил сред тях с гигантския си крак.

Томас прати три от ценните си стрели с фиксиран връх към краля, преди да се съсредоточи отново върху мъжете пред него. Пораженията бяха по-големи от това, което дори той бе очаквал, но пък означаваше по-малко мишени, и той видя как десетки стрели минаваха покрай тичащите мъже и пропускаха изцяло целта си.

— Целете се по рицарите и конете! — изрева той към редицата.

Видя как стотина стрелци се обърнаха почти едновременно, търсейки една и съща мишена. Не един рицар, галопиращ на помощ, бе улучван от десетки стрели и падаше тежко ранен или мъртъв още преди да докосне земята. Томас изруга, като видя как кралят размахва ръце на седлото, очевидно жив, макар че благородниците край него имаха кървави петна по доспехите. Започнаха да изтеглят краля назад, притиснат в преса от мъже, но стрелците стреляха ли, стреляха, докато не посегнаха към земята и не напипаха празен въздух.

Томас провери собствения си колчан, както беше свикнал, макар да знаеше, че е изпразнен. Двайсет и четири стрели бяха отишли, както му се струваше, за секунди, а дотогава френската армия приличаше на глупак, който е паднал върху пчелен кошер.

Време беше да бягат. Томас с удоволствие бе наблюдавал хаоса, запаметяваше сцената в главата си. Но време беше, затова с мъка пренасочи вниманието си далеч от врага. Един последен поглед потвърди, че френският крал беше още жив, след като хората му го покриха. Томас усети, че се задъхва, и с мъка пое достатъчно дълбоко въздух, та да може да изсвири с рога.

При този сигнал редицата му от стрелци моментално се разкъса, те загърбиха французите и хукнаха през гората. Още рогове зазвучаха зад тях и Томас отново усети болезнения ужас от това да бъдеш преследван.

Дишаше тежко и шумно, докато се бореше с храсталаците и заобикаляше дърветата, удари рамото си в един клон, когато се опита да се сниши под него, падна, но веднага пак скочи на крака и побягна с пълна скорост. Чуваше пръхтенето на конете, тропота им; после въоръжените рицари достигнаха редицата от дървета и се запровираха през тях.

Отляво видя как един от хората му пада и сякаш от нищото изникна френски рицар, който насочи копие в гърба на мъжа, докато онзи се мъчеше да стане. Томас се стрелна напред, ужасѐн от бързината, с която французите се окопитваха. Отчаяно се надяваше, че рицарят е единственият, дръпнал пред останалите. Ако толкова бързо отвръщаха на атаката, щеше да загуби половината си мъже, преди да стигнат оттатък до ливадите.

Зад себе си чу копита и звънтенето на поводи. Отскочи по инстинкт, като чу глас, който изруга на френски, когато рицарят улучи. Върхът на копието му се наклони надолу и се вряза в земята. Томас не смееше да погледне назад, макар да чу изваждането на меча въпреки шума от собствените си тичащи крака. Сви се в очакване на удара. Пред него гората просветля и той разбра, че е изминал половин миля с бързина, която не бе развивал през живота си.

Излезе на открито, на пролетното слънце и се изправи с лице към цял ред стрелци с вдигнати срещу него лъкове. Бързо се хвърли на земята, а стрелите профучаваха над главата му. После чу как някакъв кон изцвили и както бе залегнал, се обърна за първи път. Видя как преследвачът му с грохот и при пълна скорост се срутва на земята, след като конят под него се строполи с пронизани дробове.

Насили се да стане и да продължи, почервенял и задъхан, и се запрепъва към втората редица стрелци, която бяха подготвили. Благодареше на Бога, че младите мъже бяха по-бързи от него по неравната земя. Падналият рицар започваше да се надига, но Томас извади нова стрела и я пусна във врата му.

Ливадата беше широка, открито пространство с папрат и гъсти трънливи храсти, с няколко дъба около едно езерце. Това бе логичното място, където да се оттеглят хората му, плод на познанията на местните момчета за терена, където като малки бяха играли и ловили риба.

Огледа добре редицата за Роуан и въздъхна облекчено, като го видя сред другите. Бяха загубили няколко човека в лудия бяг през гората, но преди да успее да извика на сина си, дърветата изригнаха, рицари на коне разпиляха клонки и листа във вихрената си атака напред.

Умряха в устрема си, обрулени и смазани още с излизането си на открито. Последният стрелец на Томас се залута сред тях, сред ранените и умиращите. Един или двама бяха убити от свои хора, защото те стреляха по всичко, което се движи.

Томас зачака, мъчейки се да овладее препускащото си сърце. Чуваше трясък и рогове в горичката, но онези, които успяваха да стигнат до тях, ставаха все по-малко и накрая секнаха. Той стоеше там и чакаше. Изненада. Беше я използвал докрай. Французите вече знаеха, че се бият за Мен. Изруга на глас при мисълта, че френският крал бе все още жив. Само една стрела на точното място и щяха всичко да спечелят за един ден, може би дори да спасят фермата и семейството му.

Изчака още, но вече не идваха рицари. Посегна към рога си само за да открие, че го няма — единственото на врата му беше болезнена резка там, където той беше висял. Не си спомняше да се е откъсвал; объркан, разтри червения белег, после пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително.

— Бягайте! — извика и с болка размаха дясната си ръка.

Те се обърнаха веднага, изтърчаха възможно най-бързо към близките дървета. Томас видя как неколцина носеха на ръце другаря си, но други лежаха на земята, кръвта им течеше и крещяха напразно. Затвори очи, макар да чуваше, че го викат.

 

 

Маргарет обожаваше Лондонската кула. Не само защото Сомюр изглеждаше в сравнение с нея като бараката на някой кюмюрджия. Кулата представляваше комплекс от сгради с размерите на самостоятелно селце, опасан с огромни стени и портали. Тя беше древна крепост, която защитаваше най-могъщия град в Англия, и Маргарет започна да изучава всяка нейна частичка, като в съзнанието си тя се превръщаше в нейна господарка, както бе сторила със Стаята на враните и тайните проходи в Сомюр.

В Лондон през пролетта подухваха свежи ветрове, но те изобщо не успяваха да отнесат със себе си вонята на града. Дори там, където римската канализация беше оцеляла, проливните дъждове извличаха старата мръсотия на повърхността и тя се стичаше като приливна вълна от кал по всеки хълм. На повечето улици се изхвърляха гърнета с урина и изпражнения при вече насъбралите се животински и човешки отпадъци, които се наслагваха върху гниещите вътрешности и съсирената кръв на заколените прасета. Смрадта беше неописуема. Маргарет беше виждала дървените обувки, които лондончани нахлузваха върху ботушите си, като вдигаха високо крака, за да могат да ходят наоколо и да си вършат работата.

Бяха й казали, че ако планетите се подредят по определен начин, който тя не разбираше, отровните пари се вдигали и лятна чума тръшвала населението. Уилям й разказа, че когато баща му бил дете, имало дори повече хора, но войните и епидемиите взимали своя ужасен данък. Извън града цели села били оставяни на тревата и плевелите, а жителите им бягали или пък залоствали къщите си с дъски, за да умрат и да бъдат забравени. Въпреки това Лондон оцелял. Говореше се, че хората там са закоравели, свикнали са с какво ли не и могат да дишат и да ядат почти всичко, за да живеят.

Маргарет потрепна едва забележимо при тази мисъл. В този пролетен ден в крепостта тя виждаше бледосиньо небе и бели облаци, които висяха като нарисувани над главата й. Птици прелитаха, а въздухът й изглеждаше достатъчно чист, както вървеше по горната част на стената, говореше с изчервяващите се войничета, щом попаднеха под взора на петнайсетгодишната кралица.

Вгледа се на юг и си представи замъка Сомюр отвъд морето. Писмото на майка й ясно описваше финансовото им положение, но това беше нещо, което тя успя да поправи. Само една дума на Хенри и той се съгласи да изпрати хиляда и двеста паунда в сребърни монети, достатъчно, за да се поддържа имотът за две или дори повече години. Маргарет се смръщи при тази мисъл. Съпругът й беше много сговорчив. Съгласяваше се с всичко, което поискаше, но нещо не беше наред, усещаше го ясно. Йоланда се бе върнала в имението на съпруга си, а тя не смееше да се довери на друг. Чудеше се дали да не напише писмо, но подозираше, че може би ги четат, поне през първите няколко години. Как ли да намери начин да задава въпроси, без Дери Бруър да разбере. Застанала там, поклати глава; съмняваше се, че може да прокара каквото и да е било покрай този вбесяващ мъж.

В този момент обектът на мислите й ги прекъсна, като се изкачи на най-високата точка на стената. Усмихна се, щом я видя.

— Ваше Кралско Величество! — извика. — Чух, че сте тук горе. Казвам Ви, сърцето ми се качва в гърлото само като си помисля, че може да паднете и да намерите смъртта си. Мисля, че това би означавало война в рамките на година и всичко заради някакъв разхлабен камък или пък подхлъзване. Ще бъда щастлив, ако ме придружите долу на земята. Смятам, че същото важи и за пазачите.

Той приближи и внимателно я хвана за ръката, мъчейки се да я насочи към най-близките стълби, водещи надолу. Прониза я раздразнение и не помръдна.

— Милейди? — попита Дери с накърнено изражение.

— Няма да падна, мастър Бруър. Не съм дете, което трябва да проводите на безопасно място.

— Не мисля, че кралят ще е щастлив при мисълта, че младата му съпруга се разхожда по тия стени, милейди.

— Наистина ли? Смятам, че ще е напълно щастлив. Смятам, че ще ви каже: „Щом Маргарет го иска, Дери, аз съм съгласен“, не мислите ли?

За миг двамата се втренчиха един в друг, после Дери отпусна ръката си и сви рамене.

— В такъв случай както кажете. Всички сме в ръцете на Бога, милейди. Аз наистина видях съпруга Ви тази сутрин, за да обсъдим неотложни държавни работи. Да предположа ли, че той не е разбрал правилно нещо, което сте му казали, та ме накара да Ви потърся. Има ли нещо, което искате да споделите с мен?

Маргарет погледна мъжа пред себе си. Съжали, че Уилям го няма, чудейки се докъде би могла да се довери на Дери Бруър.

— Доволна съм, че си е спомнил, мастър Бруър. Това ми дава надежди.

— Имам документи, които той трябва да подпечата, милейди, ако е възможно, днес. Не мога да отговарям за последствията, ако се получи още едно забавяне.

Маргарет трудно контролираше гнева си.

— Мастър Бруър, бих искала да ме изслушаше. Разбирате ли? Искам да спрете да говорите и просто да ме слушате.

Очите на Дери се разшириха от изненада.

— Естествено, милейди. Разбирам. Аз просто…

Тя вдигна ръка и той млъкна.

— Седяла съм до съпруга си, докато той се е срещал с благородници и съветници от този ваш парламент. Гледала съм, когато те са представяли своите петиции и когато е обсъждал финансите си в най-големи подробности. Наблюдавах ви как влизате и излизате, мастър Бруър, с купчини документи в ръце. Свидетел съм как сте насочвали ръката на Хенри къде да постави восъка и кралския печат.

— Не разбирам, милейди. Аз присъствах, когато уредихме да изпратим цяло състояние на майка Ви. Това ли е източникът на Вашето притеснение? Кралят и аз…

— Да, мастър Бруър. Аз също съм се възползвала от парите на краля. Не е нужно да го натяквате. В крайна сметка той е моят съпруг.

— И моят крал — отвърна Дери с леко изострен тон. — Аз съм му служил и съм му помагал още отпреди Вие да се родите.

Маргарет усети, че нервите й поддават под студения му поглед. Дъхът й сякаш запря в гърлото, а сърцето й се разтупка. Въпреки това твърде важно беше, за да се отказва.

— Хенри е добър човек — рече тя. — У него няма мнителност, няма злоба. Нима ще го отречете? Той не чете петициите, нито пък законите, дето трябва да подписва, в най-добрия случай само им хвърля бегъл поглед. Той ви има доверие, мастър Бруър. Той иска да задоволи онези, които идват при него със скръбните си истории или ужасно напористите. Хора като вас.

Думите бяха изказани и за първи път Дери сякаш почувства неудобство, откъсна очите си от нейните и се зарея отвъд стените в празното пространство, към меандрите на Темза. Зад водната порта под кулата на Сейнт Томас имаше лодки, които влачеха по дъното дълги пръти с куки накрая. Дери знаеше, че още едно бременно момиче се е удавило, хвърляйки се от Лондонския мост предната вечер. Мнозина я бяха видели как се държи за издутия корем, докато се прехвърля през парапета. Разбира се, бяха я подстрекавали с викове, докато не бе паднала и изчезнала, погълната от тъмните води. Лодкарите търсеха трупа й, за да го продадат на гилдията на хирурзите. Те плащаха особено добре, когато ставаше дума за бременни.

— Ваше Величество, има истина в това, което казвате. Кралят е доверчив човек, което е още една причина да се нуждае от добри хора около себе си. Вярвайте ми, като Ви казвам, че много внимателно преценявам кого да допускам до него.

— Пазач сте му тогава? Така ли виждате себе си, мастър Бруър? — Маргарет откри, че нервността й е изчезнала и гласът и прозвуча по-твърдо. — Щом е такъв случаят, quis custodiet ipsos custodies^[1]? Как сте с латинския, мастър Бруър? Кой пази пазачите?

Дери затвори за миг очи и остави ветрецът да изсуши потта, която бе избила по челото му.

— Не съм се сблъсквал с много латински през живота си, милейди, не и когато бях момче. Ваше Величество, Вие сте само на петнайсет години, докато аз опазвам кралството повече от десет години. Не смятате ли, че вече съм доказал честта си?

— Може би — не се предаваше Маргарет. — Макар че рядко има човек, дето изобщо да не се възползва от един крал, който напълно му се доверява.

— Аз съм такъв човек, милейди, честна дума. Не съм поискал титли или богатства. Давам му цялата си сила за негова прослава и славата на баща му.

Дери сякаш насила изтръгваше думите от устата си, както се беше облегнал с разперени ръце на каменната стена. Изведнъж Маргарет се засрами, макар все още да усещаше зрънце подозрение, че Дери Бруър не би се посвенил да я манипулира точно както правеше и с краля. Тя събра цялата си решителност.

— Ако това, което казвате, е вярно, не бихте възразили да чета документите, които се представят на Хенри, нали така, мастър Бруър? Ако наистина сте толкава достоен, колкото твърдите, това не може да нанесе вреда. Помолих Хенри да ми даде разрешението си и той се съгласи.

— Да, да, разбира се, че ще се съгласи — кисело додаде Дери. — И ще четете всичко? Ще поставите съдбата на кралството на преценката на едно петнайсетгодишно момиче, което не е обучено нито в правото, нито в управляването на повече от един-единствен замък, ако изобщо може да управлява и толкова? Разбирате ли за какво молите и какви ще бъдат без съмнение последствията от това?

— Не казах, че моля, мастър Бруър! — сряза го Маргарет. — Съобщих ви какво е наредил кралят на Англия. Сега можете да не се подчините или да се подчините на заповедта му в зависимост от това дали искате да продължите да сте в тази роля или не. И в двата случая, да, ще чета всичко. Ще видя всеки документ, всеки закон, който идва при съпруга ми, за да се подпечатва с восък. Ще ги чета всичките.

Дери се обърна към нея и тя видя яростта в очите му. Беснееше, откакто тази сутрин крал Хенри бе отхвърлил молбата му. Отхвърлил! Беше помолил краля да прегледа купчина документи, а онзи бе поклатил глава като че ли с истинско съжаление и го беше пратил да се обърне към съпругата му. Дери все още трудно можеше да го повярва. Явно не съм бил в грешка, мрачно си помисли той.

Маргарет го фиксираше с поглед, предизвиквайки го да й откаже. След малко Дери склони глава.

— Много добре, милейди. Ако дойдете с мен, ще ви покажа какво означава това.

Двамата слязоха заедно по стълбите до основния етаж, толкова оживен от присъствието на персонал и войници, че приличаше на пазарен ден в който и да било голям град. Дери проправяше път през тълпата и Маргарет го следваше, решена ни най-малко да не отстъпва от това, което бе спечелила, все едно какво щеше да се окаже то.

Бялата кула беше най-старата част от крепостта, построена със светъл каенски камък, донесен от Франция от Уилям Завоевателя почти преди четири века. Тя се извисяваше над тях, когато Дери й махна с ръка да се качи по дървените стъпала, които водеха към единствения вход. По време на война стълбите можеха да се махнат и така кулата ставаше на практика непревземаема. Зад масивните външни стени двамата с Дери минаха край часовите, после изкачиха още стъпала и прекосиха дузина стаи и коридори, преди да спрат пред дебела дъбова врата и да завъртят дръжката.

В помещението зад нея работеха писари. Високо над останалата част от крепостта, под гредите на наклонения покрив, белязан от вековни сажди, те седяха и драскаха върху пилюр или пък подвързваха свитъци с панделки в различни цветове, предавайки ги напред и надолу към по-висшестоящите. Очите й се ококориха, като видя купчини пергамент, на някои места наредени до тавана или пък чакащи да бъдат превозени на дървени колички.

— Всичкото това е само от няколко дни, милейди — тихо рече Дери. — Пергаментът управлява това кралство, влиза и излиза оттук към всички благородници и търговци, наемодатели и занаятчии — стотици стари спорове и наеми, милейди. Всичко — от заплатата за една прислужница до петиции за войниците и дълговете на някой голям замък, — всичко това минава оттук. А тази е само една от стаите. Има още в дворците в Уестминстър и в Уиндзор, които не са по-малко оживени.

Той се обърна към нея, като съзнаваше, че всякакво движение бе спряло, щом писарите разбраха, че самата кралица е дошла в претъпканото им задушно царство.

— Няма човек, дето да може сам да прочете всичко това, милейди — самодоволно продължи Дери. — Нито дори жена, ако ми простите. Онази малка част, която достига до краля, вече е била проверена и подадена към най-висшестоящите писари, а оттам — към шамбеланите и секретарите на краля. Хора като лорд Съфолк четат част от това в качеството си на секретари на кралското семейство. Той отговаря лично на някои от тях или пък взима решения, но и той прехвърля част нататък. Нима ще спрете целия процес, милейди? Нима ще блокирате потока, който минава през тази стая, единствено с Вашите ръце и очи? Няма да видите дневната светлина с години. Аз лично не бих си избрал подобна съдба, толкова мога да Ви кажа.

Маргарет се поколеба, потресена от тази стая и смъртната тишина, която присъствието й произведе. Усещаше как очите на писарите шарят по нея като бръмбари по кожата й и потръпна. Съзнаваше триумфа на Дери, когато й показа тази планина, невъзможността да бъде прочетена цялата. Само документите в това помещение биха отнели един човешки живот, а той спомена, че този урожай е само от няколкото последни дни. Не искаше да се откаже от преимуществото, което спечели със самото си присъствие тук горе, затова отначало не отговори. Решението очевидно беше да чете само най-важните искания и петиции, онези, които стигаха до ръцете на Хенри. Но ако правеше единствено това, Дери Бруър пак щеше да контролира огромната част от казусите в компетенцията на краля. Това именно й казваше той, доказвайки го с присъствието на всички тия писари пред нея. Сега започваше да осъзнава колко всъщност опасен човек беше Дери Бруър.

Усмихна се повече заради писарите, отколкото заради него. Положи длан върху ръката му и каза със сладък и спокоен гласец:

— Ще преглеждам и чета документите, които съпругът ми трябва да подписва, мастър Бруър. Ще помоля Уилям, лорд Съфолк, да ми разказва за другите, щом в новата си роля преглежда толкова много. Убедена съм, че може да ме насочва кои от тях са важни и кои могат да бъдат оставени за шамбелана и другите. Това не ви ли звучи като добро решение за тази планина от документация? Благодарна съм, че ми показахте това помещение и хората, които се трудят тук без възнаграждение. Ще ги спомена пред съпруга си, за да им отдам дължимото.

Усети как писарите засияха при тези хвалби, докато Дери само прочисти гърлото си.

— Както кажете, милейди.

Той запази усмивката си, макар вътрешно да кипеше от гняв. За всеки друг знаеше, че може да убеди Хенри да промени решението си, но не и за съпругата на самия крал. Младата жена, която прекарваше насаме с него всяка вечер в кралската спалня? Зачуди се дали все още не е девствена, с което можеше евентуално да се обясни защо има нужда да попълва времето си по този начин. За жалост, това беше въпрос, който не смееше да повдига.

Дери я отведе обратно през Бялата кула. На последното стълбище, което водеше навън, той вдигна ръка към нея, за да я поведе, после промени намерението си, тъй че тя вдигна полите си и слезе без неговата помощ.