Кон Игълдън
Буревестник (14)

12.

Маргарет издиша въздуха, който дори не знаеше, че е стаила. Две малки момченца бяха застанали пред нея, докато влизаше в църквата, синове на някоя благородническа фамилия. Едното все се обръщаше, докато крачеха в ритъм със звуците на органа през тълпата към дъбовия параван и скрития зад него олтар. Момчетата бяха облечени в червено и около ръцете им имаше увити и привързани клонки от сушен розмарин. Тя усещаше миризмата на билката във въздуха. Изглежда, всички правостоящи носеха сухи цветя или пък златни снопове жито, останали от жътвата. Шумоляха, като минаваше край тях, обръщаха се да се усмихнат или да прошепнат някоя дума.

Момчетата и свитата й спряха пред паравана и единствено Йоланда мина заедно с нея, като стисна ръката й, после и тя се отдели и намери мястото си. Маргарет видя Хенри за първи пет. От облекчението направо й се зави свят. Даже през мъглявината на булото виждаше, че не е недъгав, дори нямаше белези. Напротив, Хенри беше красив, с овална глава, тъмни очи и черна коса, която се виеше над ушите му. Носеше проста златна корона и сватбените му одежди почти не бяха украсени — червена туника, завързана на кръста с колан, която стигаше до прасците, а краката му бяха обути в кремави вълнени чорапи. Над всичко това имаше бродирана наметка с шарки, обшити със златни конци, закопчана с тежка брошка на рамото. Видя, че край дясното му бедро виси меч — полирано сребро, гравирано със злато. Ефектът беше на дискретна простота. А после го видя да се усмихва. Изчерви се, защото разбра, че го е зяпала. Хенри се обърна с лице към олтара, а тя продължи да върви, като се насилваше да не бърза.

Звуците на органа се издигаха нагоре и хората бъбреха помежду си; чу се обща въздишка, когато грамадните врати на църквата зад тях се затвориха. Малцина виждаха олтара, но пък бяха свидетели на идването й и се чувстваха доволни.

Зад паравана мястото беше много по-малко. За разлика от основната част на църквата тук имаше столове и Маргарет премина през редове от богато облечени лордове и съпругите им. Един-двама си вееха по навик, макар че беше студено.

Тя почувства как трепери, когато застана до рамото му. По-висок беше от нея, отбеляза със задоволство. Всички страхове, които не бе в състояние да признае дори пред себе си, се изпариха, щом възрастният абат започна да говори нещо на звучен латински.

Едва не подскочи, когато Хенри посегна да вдигне булото й и го заметна назад върху косата й. Тя вдигна очи и той на свой ред я зяпна, изведнъж осъзнавайки, че също не е виждал на живо лицето й преди този ден. Сърцето й заби лудо. Треперенето се засили, но въпреки това сякаш излъчваше толкова топлина, че би могла да сгрее цялата църква. Кралят се усмихна пак и някакъв скрит възел в гърдите и стомаха й се развърза. В очите й заблестяха сълзи и едва виждаше.

Абатът беше строг човек, или поне на нея така й изглеждаше. Гласът му изпълни църквата, когато попита дали има пречки за женитбата им, предишни бракове или кръвно родство. Маргарет видя как Уилям му подаде папското разрешително, завързано със златна панделка. Абатът го взе с поклон, макар да го беше прочел дълго преди това и само формално го погледна, преди да го подаде на един от монасите. Макар да бяха братовчеди, той знаеше, че двамата нямат обща кръв.

Маргарет коленичи след Хенри и стана, като видя, че той се изправи. Службата на латински беше спокоен, монотонен напев, който сякаш се търкаляше над нея и през нея. Вдигна очи и видя как през стъклописите на прозорците нахлуваше цветна светлина и хвърляше шарки по пода край олтара, оцветени в зелено, червено и синьо. Разтвори широко очи, като чу собственото си име. Хенри се бе обърнал към нея и когато тя го погледна озадачено, взе ръката й в своята и с топъл и спокоен глас изрече:

— Взимам те, Маргарет Анжуйска, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си.

С нещо близко до паника тя усети как погледите на английските благородници се спряха върху й, докато се мъчеше да си спомни думите, които трябваше да произнесе. Хенри пое ръката й и я целуна.

— Твой ред е сега, Маргарет — прошепна й.

Нервността я напусна и думите дойдоха.

— Взимам те, Хенри Английски, да те имам и да те подкрепям от този ден нататък, в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, да бъда кротка и покорна, в леглото и в кухнята, докато смъртта ни раздели, щом Светата църква така е предопределила. Затова ти давам думата си. — Тя изрече на един дъх последните думи и изпита огромна радост, че се е справила без грешка. Чу как Уилям се засмива и дори киселият абат се поусмихна.

Маргарет стоеше неподвижна, когато нейният нов съпруг взе лявата й ръка и постави на четвъртия й пръст пръстен с рубин. Пак й се зави свят, все още й беше трудно да поема въздух в стегнатата рокля. И когато абатът ги накара да коленичат и да се смирят, за малко да падне, ако не беше ръката на Хенри да я подкрепи. Върху главите им поставиха чисто бял плат, който се стелеше по гърба й, и за миг тя се почувства сама със съпруга си. Литургията започна и усети как той се обръща към нея, а тя отвърна на погледа му, накланяйки глава въпросително.

— Много си красива — прошепна той. — Уилям ми поръча да ти кажа така, но все едно, това е вярно.

Маргарет започна да му отговаря, но когото той се пресегна и отново взе ръката й в своята, откри, че в отговор плаче неутешимо. Хенри скришом я погледна с недоумение, докато абатът довършваше последната част от службата над сведените им глави.

 

 

— Ако направим това, после не можем да спрем — рече Томас, привеждайки се към барон Стрейндж. — Щом френският крал чуе, че в Мен се водят боеве, ще дойде наежен, с бързина и жестокост. Повече няма да се мотаят из разни имоти и лозя, да опитват вината и селските моми. С идването на пролетта ще има убийства и разрушения и това няма да спре, докато не умрем всички или пък не пречупим гръбнака на хората му. Разбираш ли, милорд бароне? Няма да е достатъчно да убием неколцина и да изчезнем в горите като Робин Худ или друг някой извън закона. Ако атакуваме тази вечер, за никого от нас вече няма да има връщане вкъщи, не и докато не приключим с това.

— Томас, не мога да кажа това на хората си — отвърна Стрейндж, като разтриваше уморено лицето си. — Така няма да им оставя надежда. Те са с мен, за да отмъстят на французите, може би да прережат няколко гърла. А ти искаш да превземат цяла армия. Повечето от тях все още се надяват, че крал Хенри ще се омилостиви или пък лорд Йорк. Те още вярват, че английски войници ще дойдат да ни спасят. Ако това не се случи, ще се пречупят и ще избягат.

Томас Удчърч поклати глава и се усмихна с ирония.

— Няма да избягат, освен ако видят, че ти бягаш или пък може би, че аз съм умрял. Познавам тези мъже, бароне. Те не са по-силни от французите. Не могат да се бият по-дълго, ще изнемощеят. Но те са убийци, бароне, до един. Обичат да убиват с парче добро желязо, застанали до приятелите си. Те презират страхливците, все едно виждат дявола — и не бягат.

Тихо изсвирване прекъсна разговора им. Томас се задоволи с последен многозначителен поглед, после се изправи в сенките. Луната беше изгряла и имаше добра видимост върху пътя пред себе си.

Видя как един гологлав рицар излезе, залитайки, от кръчмата, пъхнал шлема си под мишница, а свободната му ръка опипваше слабините. Още двама го последваха и Томас се досети, че търсят място, където да се облекчат. Трябваше време човек да махне металната препаска. Той си спомни миризмата на битките, когато рицарите просто си изпразваха мехурите и червата, както стояха и чакаха на оръженосците си да почистят след края на битката.

Томас не бързаше, като поставяше стрела на тетивата. Искаше всичките да излязат и главата му беше пламнала от мисли как най-добре да го направи. Ако оставеше френската компания да се барикадира вътре, това можеше да продължи дни наред, предвид храната, пиенето и удобствата, които имаха на разположение. Обърна се пак към барона и въздъхна.

— Аз ще ги изкарам — рече, — ти просто възвести атаката, когато дойде време. Никой да не мърда и никой да не идва да ме вземе, каквото и да се случва. Разбираш ли? Предай на хората. О, и кажи им да не ме стрелят в гръб.

Баронът изчезна в тъмното и Томас върна стрелата в колчана, като подпря лъка срещу стената. Потупа се по бедрото, за да се убеди, че ловджийският нож е в него. Сърцето му биеше бързо и силно, когато излезе на лунната светлина и приближи до тримата френски рицари.

Единият вече простенваше от облекчение, изстрелвайки струя урина върху пътя, а другите му се смееха. Томас приближи в гръб, тъй че не го чуха, докато не застана само на няколко крачки от тях. Най-близко стоящият подскочи и изпсува, после се изсмя на собственото си стряскане, като видя само един човек зад себе си.

— Още един селянин! Кълна се, тия се размножават като зайци по тези места. Върви си по пътя, мосю, и не притеснявай висшестоящите.

Томас видя, че е нестабилен. Нададе вик и го бутна сред трясък от метал.

— Френски копелета такива, вървете си вкъщи — изкрещя той.

Друг един се облещи срещу него изумен, а Томас го нападна и го изрита яко в крака. Той също се катурна, махайки ожесточено с ръце в опит да възвърне равновесието си.

— Днес, синко, си допуснал грешка — рече третият рицар. Той изглеждаше малко по-стабилен от останалите и Томас се отдръпна, щом онзи изтегли меча си.

— Какво? Мислиш си, че можеш да нападнеш достоен човек и да не си платиш за това?

Рицарят тръгна напред.

— Помощ — изкрещя Томас, после, в момент на вдъхновение, премина на френски и изтърси една фраза, която прекрасно знаеше: Aidez-moi!

Рицарят замахна към него, но Томас стоеше на разстояние и се придвижваше бързо. Чуваше ясно как мъжът пуфти след вечерния запой в кръчмата. Ако нещо тръгнеше накриво, пак можеше да опита с бягство.

Първият, когото беше бутнал, шумно се мъчеше да се изправи, когато вратата на кръчмата с трясък се отвори и десетина въоръжени мъже излязоха с извадени мечове. Видяха един селянин, който танцуваше около раздразнения рицар, и някои се засмяха и му подвикнаха:

— Не можеш ли да хванеш дявола, Пиер? Скочи му, човече! Прободи му черния дроб!

Въпросният рицар не реагира, целта му беше да убие селянина, който го бе вбесил.

Томас започваше да се поти. Видя, че друг от първите трима беше извадил тънка кама и се мъчеше или да го нападне, или да го сграбчи и да го извърне към Пиер, който да го прониже с по-голямото си острие. Томас го чуваше как безмозъчно се хили, тъй пиян, че едва се държеше на крака, но все пак с всеки изминал миг го приближаваше.

Чу как Стрейндж изкомандва нещо и се хвърли на земята.

— Падна — някой извика доволно на френски. — Повали ли го? Пиер?

В този миг гласът заглъхна, а въздухът се изпълни със стрели, съсък, който удряше на месо — рицарите бяха ударени, изтласкани назад и стрелите, запращани с пълна сила, се забиваха в тях. Те ревяха и викаха, но стрелите продължаваха да валят, провираха се през броните и плочките на ризниците им и от тях извираше кръв.

Томас вдигна очи и видя как рицарят, който го причакваше, се взира в шок в пернатите стрели, които стърчаха от ключицата му и от бедрото. От него се изтръгна страховит вик и той се опита да се изправи с лице към невидимите си нападатели. Томас застана зад него, докато онзи подскачаше наоколо, влачейки пострадалия си крак. Извади големия нож и с мрачно лице, вече съвсем близо, хвана здраво шлема му. Изтегли главата му назад, докато тялото се загърчи и разкри плочките на металния нагръдник, който предпазваше гърлото му. Използвайки тежкото острие като чук, той удари с цялата сила на дясната си ръка, разби по-мекото желязо, вряза го дълбоко и започна да мушка. Рицарят се вкамени, давеше се и плачеше, а Томас отстъпи крачка и го остави да падне.

Повечето рицари бяха на земята, макар че някои от ранените се бяха събрали край един, който сигурно беше водачът им. Дьо Рош гледаше в ужас как десетки мъже в тъмни дрехи, въоръжени с дълги лъкове, излизат от страничните улички и се спускат като паяци от покривите. Събра се група и приближи мълчаливо.

Ханджията застана на вратата и се прекръсти в присъствието на смъртта. Томас му направи гневен жест с ръка да се прибира и мъжът изчезна, връщайки се към топлината и спокойствието на странноприемницата.

— Мосю! — извика Дьо Рош. — Можете да ме задържите за откуп. Искате ли злато?

— Имам злато — отвърна Томас.

Французинът се огледа; той и още четирима ранени рицари бяха обградени.

— Нали знаете, че кралят на Франция е само на няколко мили оттук, мосю? Двамата сме като братя. Оставете ме жив и няма да има възмездие, не и за този град.

— Давате ли такова обещание? Честна дума? — попита Томас.

— Да, честна дума. Заклевам се.

— Ами останалата част от Мен? Ще оставите ли тази територия на мира? Ще оттегли ли вашият крал войниците си?

Дьо Рош се поколеба. Искаше му се да отговори утвърдително, но това щеше да е толкова очевидна лъжа, че не продума. Гласът му загуби нотката на отчаяние.

— Мосю, ако можех да уредя подобно нещо, бих го сторил, но това е невъзможно.

— Много добре, Господ да е с вас, милорд.

Томас промърмори някаква заповед на стрелците наоколо, а френският барон извика и вдигна ръце. Една от стрелите мина направо през дланта му.

— Проверете телата — рече Томас. Чувстваше се стар и уморен. — Прережете им гърлата, за да сме сигурни. Не бива да има свидетели.

Мъжете се заеха със задачата все едно колеха прасета или пък гъски. Един-двама от рицарите ритнаха, докато ги приклещваха, но не отне дълго.

Роуан дойде при баща си с лък в ръка. Изглеждаше силно пребледнял на лунната светлина. Томас го удари по рамото.

— Грозна работа — рече.

Роуан погледна към пътя, осеян с трупове.

— Да. Ще се разгневят, когато разберат — промълви той.

— Нека. Искам ги гневни. Искам ги толкова побеснели, че да не могат да мислят трезво, и искам да ни нападнат, както сториха при Аженкур. Бях още момче тогава, Роуан. Твърде млад, дори да нося гюмовете с вода на сър Хю. Но си спомням. От онзи ден нататък започнах да се упражнявам с лъка, от тогава та досега.

 

 

Лондон беше направо зашеметяващ, не можеше да възприеме всичко отведнъж. Маргарет бе яздила с новия си съпруг от абатството в Тичфийлд до Блекхийт, където видя Темза за първи път и в същия миг първото подпухнало тяло, което реката носеше.

Свитата на краля имаше късмет с ясния ден, небето бе измито синьо и въздухът много студен. Кметът и съветниците му я посрещнаха, облечени в сини одежди и с яркочервени качулки. В процесията се усещаха веселие и тържественост. Заведоха Маргарет за ръката до голяма носилка с колела, теглена от коне с бели копринени покривала. От това място нататък отиваше там, където я водеха, макар че при всеки удобен случай поглеждаше към съпруга си, който яздеше редом с нея. Процесията спря движението по пътя, когато пристигнаха до единствения масивен мост, построен над реката, който свързваше столицата с южните графства и морския бряг. Опитваше се да не зяпа като някое селянче, но Лондонският мост беше невероятен, почти като град сам по себе си, простираше се над реката на варосани тухлени сводове. Носилката й мина през десетки магазини и домове, построени върху самия мост. Имаше дори обществени тоалетни и тя се изчерви, като зърна дъски, надвиснали над реката, с изрязани в тях кръгли седалки. Носилката се придвижваше напред и й разкриваше все по-странни неща, после спря по средата на моста. От двете страни я притискаха триетажни сгради, но едно малко пространство беше наредено като сцена и мръсотията отдолу беше покрита с чисти стърготини. Две жени я чакаха там, боядисани и облечени като гръцки богини. Те приближиха и накачиха гирлянди от цветя по раменете й.

Едната започна да декламира стихове, надвиквайки шума на тълпата. Маргарет успя само да схване, че възхваляваха мира, после камшиците изплющяха и платформата остана назад.

Източи врат и видя, че Йоланда яздеше странично редом до съпруга си Фредерик. Очите им се срещнаха и двете жени едва се сдържаха да не се засмеят, доволни и възхитени.

Придружителите на кмета вървяха стегнато край тях по улиците на града, придружавани от повече хора, отколкото тя си бе представяла изобщо, че съществуват. Сякаш целият град се беше стекъл, за да я види. Едва ли отвъд тези, които виждаше, можеше да има още мъже и жени. Хората се блъскаха едни в други, катереха се по сградите и седяха по раменете на приятели само за да зърнат Маргарет Английска. Тя усещаше по кожата си шумотевицата и възгласите, а ушите я заболяха.

Не беше яла от часове — тази малка подробност бе забравена в огромната организация на обиколката из столицата, принадлежаща на нейния съпруг. До някаква степен миризмата на улиците потуши апетита й, но когато стигнаха до Уестминстърското абатство, направо й прилошаваше от глад. Конете, които теглеха носилката, получиха почивка и сам Хенри я хвана за ръката, за да я въведе вътре.

Странно й беше да чувства топлината на ръката му върху своята. Не беше сигурна какво може да очаква след сватбата в Тичфийлд, но следващите дни за миг не я бяха оставяли насаме с младия крал. По-специално Уилям и лорд Съмърсет сякаш нарочно бяха решили да й го отмъкват при всяка появила се възможност. Нощем спеше сама и когато попита, после дори настоя да знае къде спи кралят, тъпите слуги й отговориха, че той е отишъл до най-близкия параклис, за да прекара нощта в молитви. Започна да се чуди дали онова, което баща й беше казал за англичаните, е вярно. Не бяха много френските момичета, дето оставаха девствени цяла седмица след сватбата си. Маргарет стисна силно ръката на Хенри и той я погледна. В очите му виждаше само щастие, докато я водеше по белокаменната настилка в едно от най-старите абатства на Англия.

Едва не извика, като видя вътрешността му — много по-величествена дори от катедралата в Тур, със сводест таван, който се извисяваше високо нагоре, подкрепен с каменни подпори. Над главата й в студения въздух се виеха лястовички и й се струваше, че със сигурност усеща присъствието на Господ в това отворено пространство.

По дължината на старата църква бяха разположени дървени пейки, наблъскани с хора. Като видя множеството, краката й се подкосиха, и Хенри трябваше да я прихване през кръста.

— Не остава още много — усмихна й се той.

Епископи с извити златни жезли вървяха пред нея. Остави се да я отведат до двата трона, където двамата с Хенри коленичиха пред олтара, за да ги благословят, преди да седнат и да застанат с лице към хилядите непознати лица. Маргарет хвърли бърз поглед към множеството и очите й се спряха на баща й, седнал на първия ред със самодоволен вид. В този момент денят загуби малко от блясъка си, но тя се насили да кимне сковано на плужека. Вероятно нямаше баща, дето не би искал да види как коронясват дъщеря му за кралица, но той не беше дошъл на сватбата, нито пък бе благоволил да й съобщи, че смята да прекъсне пътуванията си и да се появи в Англия.

Част от паството ядеше и пиеше, наслаждаваше се на празничната атмосфера. Стомахът й простена при вида на студеното печено пиле, което се подаваше от ръка на ръка на един от редовете. Покриха раменете й с огромно наметало в бяло и златно и архиепископът започна церемонията на латински.

Цял век мина, докато седеше там и се мъчеше да не мърда. Поне нямаше клетва, която да помни като съпруга и кралица. Безопасността на кралството не беше нейна отговорност. Архиепископът каканижеше безспир, изпълвайки пространството.

Почувства тежестта на короната, когато я сложиха на главата й. Инстинктивно вдигна ръка и докосна хладния метал точно когато сред паството се разнесе оглушителна вълна на аплодисменти и поздравления. Тя прехапа устни, щом усети, че й прилошава, и отказа да припадне — та нали беше кралицата на Англия. Хенри я хвана за ръката и я поведе обратно по пътеката.

— Толкова съм доволен — надвика той шума от ръкопляскания и викове. — Имаме нужда от мир, Маргарет. Не мога да прекарвам всяка нощ в молитви. Понякога трябва да спя, а без мир се притеснявах за най-лошото. Сега, когато си кралица, мога да преустановя бдението.

Маргарет погледна объркано към съпруга си, но той се усмихваше, затова просто наведе глава и продължи навън към лондонското слънце, за да бъде видяна от народа.

 

 

На дърветата имаше зелени пъпки, разлюлени от силните пориви на вятъра, който бе студен като през зимата. Томас копнееше за по-топли дни, макар да знаеше, че те ще доведат французите в Мен. Мина месец, откакто той и хората му убиха френските рицари и барона им. Дори Стрейндж беше принуден да признае, че веднъж вкусили отмъщението, по-лесно се набираха хора. Този единичен епизод бе довел в групата им хора, вече готови да напуснат Франция. Скупчиха се около малката му бойна сила и удвоиха размерите й.

Томас погледна скришом към сина си, легнал по корем в прещипа. Чувстваше се горд, че от него излезе такъв мъж, но после тази мисъл го вгорчи. Не искаше да види Роуан убит, но не можеше и да го отпрати, не в този момент. Прекалено много хора се бяха вторачили в него, за да получат тънък лъч вяра в онова, което бяха започнали. Ако изтеглеше Роуан в безопасност, като го прати в Англия при майка му и сестрите му, знаеше как ще се погледне на това. Половината пак ще се отдръпнат, ще изберат пътя на спасението.

Томас видя раздвижване в далечината и изправи гръб — знаеше, че надигнатата му глава няма да е видима за онзи, който е там. Съзря конници, които водеха конете си на бавен ход, за да не изостават тътрещите се отстрани хора.

— Виждаш ли ги, Роуан? Господ ни се усмихва днес, момче. Казвам ти го. По дяволите, Господ ни се усмихва.

Роуан се засмя тихо, все още скрит в тъмнозелените шубраци. Заедно те наблюдаваха как групата се придвижва бавно по пътя. Може би имаше четирийсетина конници, но Томас гледаше по-внимателно пешаците. Тях беше дошъл да види той — и те носеха лъкове, много подобни на неговия. Бяха два пъти повече от въоръжените мъже, които придружаваха; стрелците струваха повече от теглото си в злато според Томас.

Когато групата беше само на няколкостотин ярда, Томас се надигна и застана да ги чака. Направи така, че лъкът му да се вижда, но да не е опънат, защото знаеше, че те ще се боят от засада толкова навътре в Мен. Видя как по редовете им мина трепет, щом забелязаха двамата непознати край пътя, и не му беше трудно да забележи кой е мъжът, който даваше заповеди на останалите. Беше оставил барон Стрейндж назад, но част от него съжаляваше за това. Благородниците си имаха свой стил и маниери, а този дори и така щеше да е мнителен при вида на непознатите.

— Ако това е капан — прошепна Томас, — бягаш, Роуан, като заек. Разбираш ли ме?

— Разбирам.

— Добре, момчето ми. Стой тук тогава — и ако падна, бягай.

Томас приближи към групата, която бе спряла още щом го забеляза. Усещаше напрежението от повече от стотина чифта очи, съсредоточени върху него, но не обръщаше внимание на другите, а само на водача им.

— Удчърч? — извика мъжът още докато беше на двайсет крачки.

— Аз съм — отвърна Томас.

Лордът видимо изпита облекчение.

— Барон Хайбъри. Това са моите хора. Казаха ми, че ще ни организирате малко лов, ако ви срещна тук.

— Правилно са ви казали, милорд.

Томас спря пред мъжа и пое ръката в желязна ръкавица, подадена му в силна ръкохватка. Хайбъри имаше огромна черна брада, която свършваше в права линия, подстригана нашироко като лопата.

— Херцог Йорк беше изключително настоятелен да няма частни набези в Мен, мастър Удчърч. Моите мъже и аз не сме тук, ако ме разбирате. Но ако сме навън и ловуваме, и се натъкнем на някакви френски изнасилвачи и убийци, не мога да отговарям за действията на мъжете си, не и при тези обстоятелства.

Зад усмивката на мъжа прозираше гняв и Томас се зачуди дали той не е един от онези, чиито приятели или семейство бяха пострадали. Кимна, приемайки правилата.

— Отдалеч ли идвате, милорд?

Хайбъри изсумтя.

— От Нормандия през последните седмици. Преди това семейството ми имаше малък провинциален имот в Анжу. Надявам се може би да го видя пак един ден.

— Не мога да потвърдя това, милорд. Но в Мен има добър улов, в това поне мога да ви уверя.

— Това трябва да ни е достатъчно за момента, нали така? Водете ни тогава, Удчърч. Предполагам, че имате някакъв вид лагер? Мъжете ми трябва да си починат.

Томас се засмя, инстинктивно този човек му харесваше.

— Така е, милорд. Нека ви заведа.

Той затича по пътя с английските стрелци и забеляза, че те бягат без следа от умора. Роуан го настигна и Томас го представи на мъжете около себе си. Очите им бяха по-скоро вперени в дългия му лък, отколкото в него самия, и това също развесели Томас.

— Можете да си опитате късмета срещу сина ми на стрелбището, момчета. Ще заложа един златен нобъл за него.

Вкиселените стрелци се разведриха при тази перспектива и продължиха да тичат.

— Обичате да залагате, тъй ли? — подвикна зад тях Хайбъри. — Аз пък залагам два златни нобъла за моите мъже.

Томас докосна челото си, за да покаже съгласие. Денят бе започнал добре и щеше да става още по-добър. Опита се да забрави за френската армия, която прекосяваше поля и долини и настъпваше в Мен.