Кон Игълдън
Буревестник (12)

10.

Дери Бруър седеше в непрогледната тъма и чакаше, трябваше да се увери, че не е капан. Досега, убеден беше, само бухал можеше да го е видял да се движи, въпреки това устоя на желанието да избърше дъжда от очите си. Макар да виждаше размазано, не помръдваше, а само бавно премигваше, докато небесата се разтваряха над него и го заливаха. Носеше тъмно наметало от насмолен лен, но бе открил, че пропуска, и вадичките, които пъплеха по тялото му, бяха леденостудени. Беше стоял на това място с часове и болката в гърба и коленете му постепенно се засилваше.

Имаше някаква лунна светлина до момента, в който буреносните облаци се скупчиха гневно над главата му и първите капки заудряха по листата. Видя, че земята около фермата е била изчистена и подготвена от внимателна ръка. На пръв поглед къщата му се стори съвсем нормална, но имаше храсти и други насаждения и към вратата водеше само една чиста пътека — такава, че двойка стрелци спокойно можеха да я отбраняват от цяла армия. Дери се усмихна, спомняйки си други времена, други места. Забелязал бе купчина дърва, оставени на открито. Беше прекрасно място да се барикадираш, а после да отстъпиш към къщата. Томас Удчърч беше предпазлив мъж, както и Дери. Предпазливостта и бавните действия неведнъж бяха спасявали живота на двамата.

Дъждът поотслабна, но вятърът още фучеше в дърветата, изпълваше въздуха с листа, които се въртяха и танцуваха като мокри монети. Но той продължаваше да чака, сякаш беше сведен само до ярка точка на концентрация в треперещо тяло. Отбеляза в кои стаи на къщата се движеха сенки и се помъчи да отгатне колко души можеше да очаква ветре.

Без предупреждение изведнъж го прободе болежка, стомахът му се стегна, а тестисите му се свиха. Нищо не беше чул, нищо не беше видял, но се усети, че в тъмното бе заел единственото място, което му даваше добра видимост към входа и основните стаи в къщата. Сърцето му задумка силно, зачуди се дали би могъл изобщо да бяга, след като толкова дълго бе клечал. Наруга се и мислите му се завъртяха със страхотна бързина. Бавно промъкна ръка към тежкия ловджийски нож на кръста си, дръжката беше хлъзгава под пръстите му. Знаеше, че никой не може да го чуе как поема бавно и дълго въздух в този дъжд и вятър. От гордост накара гласа си да звучи с нормален тон, когато се довери на инстинктите си.

— Колко дълго ще чакаш тук навън с мен? — каза той силно.

Убеден бе, че се е досетил правилно, въпреки това едва не подскочи, когато някой се засмя тихо зад него. Дери се напрегна, готов или да побегне, или да се хвърли в онази посока.

— И аз се чудех същото, Дери — рече Томас. — Дяволски студено е, а в къщата има храна и бира. Ако вече си свършил с твоите игри, защо не влезеш?

Дери проклинаше наум.

— Във Франция има няколко души, които биха дали мило и драго да знаят къде съм тази вечер — добави той. Изправи се, а коленете и бедрата му се съпротивляваха. — Трябваше да се уверя, че не си тръгнал с тях.

— Ако бях, досега да си ми изял стрелите. Аз пък трябваше да знам, че си сам по същите причини. И имам неколцина неприятели, Дери.

— С добрите хора като нас винаги е така — отвърна Дери. Макар че вече знаеше къде е застанал Томас, трудно му беше да го различи в тъмнината.

— Аз не съм добър човек, Бруър. А знам, че и ти не си. Мир, стари друже. Слез и подели хляба ми. Ще ти кажа какво ми трябва.

Томас тръгна по сухите листа и потупа Дери по рамото, като продължи надолу към къщата.

— Откъде знаеше, че съм там? — попита го през рамо той.

— Спомних си как обичаше да ловуваш — рече Дери и го последва. — Как дойде толкова наблизо, без да те чуя?

Старият му приятел се засмя в тъмното.

— Както вече отбеляза, Дери, аз съм ловец. Елени или хора, все същото е.

— Не, сериозно. Как го направи?

Двамата мъже прекосиха заедно открития двор, подминавайки купчината с дърва, и приближиха към къщата.

— Използвах вятъра за прикритие, но има и още нещо. Ако имаш свободни двайсетина години, ще те науча.

Стигнаха до вратата и светлината от прозорците позволи на Дери да види лицето на приятеля си за първи път.

— Това е моята земя, Дери — и неговата. Тук не можеш да ми се явиш изневиделица, без да усетя.

— Сигурно не спиш много в такъв случай? — промърмори Дери.

Докато говореха, от дъжда и вятъра изникна висок млад мъж, който носеше наметало, подобно на това на Дери. Без да каже дума, Роуан пое лъка и стрелите на баща си. Оръжията бяха по-добре защитени от мъжете, които ги притежаваха.

— Хубаво ги натрий със смола и провери дали стрелите не са се изкривили — извика Томас, когато синът му се обърна и се отдалечи. В отговор получи сумтене, което го накара да се усмихне.

— Добре изглеждаш — каза Дери съвсем искрено. — Като си фермер, успял си да сложиш малко месо върху кокалите.

— Не се оплаквам. Хайде, дай да се скрием от дъжда. Имам предложение към теб.

 

 

В кухнята на фермата цареше благословена топлина, малък огън гореше в огнището. Дери свали омасленото си наметало, преди то да остави локва върху каменния под, и сведе с уважение глава към жената със строг вид, която седеше на масата. Тя не му обърна внимание, докато сваляше с парцала черния железен чайник от мястото, където висеше над пламъците.

— Това е жена ми Джоун — каза Томас. — Сладко малко момиче от бордеите, което едно време рискува и се омъжи за стрелец — той й се усмихна, макар че изражението й остана напрегнато. — Джоун, това е Дери Бруър. Едно време бяхме приятели.

— И още сме, иначе нямаше да си рискувам кожата, за да дойда до тук. Пратил си съобщение до Джон Гилпин в Кале и ето ме в проливния дъжд.

— Защо да се доверяваме на мъж, който стои на двора и ни наблюдава с часове? — обади се Джоун. Въпреки всичките години във Франция акцентът й си беше чисто лондонски, като че беше напуснала бедните квартали на столицата ден преди това.

— Добре, Джоун. Той просто е предпазлив човек — отговори Томас, докато Дери мигаше и нервничеше под втренчения й поглед. — Винаги си е бил такъв.

Тя издаде някакъв сумтящ звук дълбоко в гърлото си, после започна да налива гореща вода в глътката бренди във всяка чаша. Дери забеляза, че неговата доза беше на половината на тази на съпруга й, макар благоразумно да си замълча.

— Можеш да си легнеш сега, Джоун, ако желаеш — обади се Томас. — Няма никой друг навън; щях да видя иначе.

Жената се смръщи на съпруга си.

— Не искам да се чувствам затворничка в собствения си дом, Томас Удчърч. Ще отведа момичетата утре. Когато се върна, искам нещата тук да са уредени. Просто повече няма да се озъртам непрекъснато, казвам ти го. А ти се грижи за Роуан. Все едно колко е едър, той още е само момче.

— Ще го пазя като очите си, любов моя. Не се безпокой.

Томас целуна жена си по бузата, която тя подложи, макар все още да гледаше госта с леден поглед.

Когато излезе, Дери се пресегна за бутилката с бренди и си наля още малко, за да прогони студа от костите си.

— Том, май си се оженил за малък дракон — подхвърли и се настани в стола си. Забеляза, че е стабилно изработен, пое тежестта му, без да проскърца. Цялата кухня изглеждаше като място, направено с любов, истински дом. Жегна го тъга, че той нямаше свое.

— Ще ти бъда благодарен, ако задържиш мнението си за съпругата ми за себе си, Дери. Имаме други неща, които да обсъдим, а ще трябва да тръгнеш преди зазоряване.

— Нима ще ме изгониш? Надявах се на топла храна и легло. Цяла седмица пътувам, за да дойда дотук.

— Добре — съгласи се Томас с неохота. — Ето там, в голямата тенджера, има задушено. Конско месо. А това дали ще останеш под покрива ми може би зависи от нещата, които ще ми кажеш.

Дери отпиваше от горещото питие и чувстваше как възвръща топлината в жилите му.

— Звучи разумно. И така, какво е толкова важно, че си се сетил за стария си приятел? Гилпин за малко да ме изпусне, знаеш ли? Бях на доковете на път за Англия, когато той ме откри. Добре че знае любимите ми кръчми, иначе нямаше да съм тук.

Томас изгледа човека, когото не беше виждал четиринайсет години. Времето и притесненията бяха очукали Дери Бруър. Но все още изглеждаше силен и здрав, дори с мократа, полепнала по черепа му коса, в която се бяха заплели златисточервени листа.

— Чух, че си се издигнал, Дери, там в Лондон.

— Справям се — отвърна другият уморено. — Какво искаш?

— Нищо за себе си. Просто искам да знам какво ще се случи, ако хората в Мен окажат въоръжен отпор. Ще прати ли крал Хенри мъже, които да ни подкрепят, или ще бъдем сами?

Дери се задави с питието си и кашля, докато лицето му не почервеня.

— В Анжу има френска армия, Том. Когато се придвижат следващата пролет, какво, ще накараш жена си да излезе срещу тях с метлата ли?

Погледна в сивите очи на стария си приятел и въздъхна.

— Виж, съжалявам, че нещата не стоят по друг начин, но Мен и Анжу бяха цената на мирното споразумение. Разбираш ли? Всичко е минало и приключило. На сина ти няма да му се наложи да ходи на война, преди да му е пораснала истинска брада, не както беше при нас. Това е цената.

— Но това е моята земя, Дери. Моята земя, която са ми отнели дори без да ми кажат думичка за това.

— Какви ги говориш сега? Не е проклетата ти земя, Том. Крал Хенри притежава тази ферма и шейсет хиляди като нея. Негова е тази къща и чашата, която държа. Ти сякаш си забравил това. Но всяка година си плащаш десятъка. Смяташ ли, че той е доброволен? Крал Хенри и Църквата са единствените, които притежават земя, или и ти си от тези, дето смятат, че тя трябва да се раздаде на населението? За това ли става дума? Бунтар ли си станал, Том? Агитатор? Май фактът, че имаш ферма, те е променил.

Том гледаше кръвнишки мъжа, когото някога наричаше приятел.

— Може и да ме е променило, нищо чудно. Но моят труд дава овчето руно, Дери. Аз и синът ми сме там навън във всякакво време, грижим се агнетата да оцеляват. Аз не работя, за да пълня джоба на някой лорд, толкова мога да ти кажа. Работя за семейството си и за земята си, защото един мъж трябва да работи; или въобще не е мъж. Ако някога си опитвал, нямаше да ми се присмиваш. Щеше да знаеш, че ми се свиди всяка монета, дето я плащам за десятък всяка проклета година. Всяка монета, която аз съм я спечелил. Моят труд прави тази земя, Дери. Решенията, които взимам, уменията ми. За бога, това не ти е някой стар дял в Кент, където семейството на лорда управлява поколения наред. Това е нова земя, с нови хора върху нея.

Дери пийваше от чашата си и клатеше глава към разгневения мъж.

— Залогът е много по-голям от просто няколко хълма, Том. Затова бъди сигурен, помощ няма да дойде. Най-доброто е да изнесеш всичко, което можеш да носиш, и да тръгнеш на север, преди пътищата да се изпълнят с хора. Ако това си искал да разбереш, правя ти услуга да ти го кажа право в очите.

Известно време Томас не отговори, допи си питието и наля още и на двамата. Беше по-щедър с брендито от жена си и Дери с интерес го наблюдаваше как стрива малко канела в чашата, преди да му я подаде.

— Тогава и аз ти правя услуга, Дери, като ти казвам, че ние ще се бием — не прозвуча като хвалба. Томас говореше с решимост, която накара Дери да се изтегне на стола, да се отърси от умората и въздействието на алкохола.

— В такъв случай ще си жертваш живота. Насам идват две или три хиляди французи, Томас Удчърч. Какво има в Мен? Няколко десетки фермери и ветерани ли? Ще бъде направо касапница и пак ще ти вземат фермата. Чуй ме добре сега. Това вече е приключено, разбираш ли? Не бих могъл да го променя, дори животът ми да зависеше от това. Но твоят точно от това зависи. Нима искаш да видиш как някой френски рицар посича момчето ти? На колко години е? Седемнайсет, осемнайсет? Господи! Има моменти, в които човек просто трябва да изостави всичко и да бяга. Знам, че не обичаш да те притискат, Том. Но помниш ли как бягахме, когато ни откри онзи кавалерийски взвод? Ние тримата срещу петдесетина? По дяволите, тичахме като проклети зайци тогава и не се срамувахме, защото оцеляхме и после отново се бихме. Тук става дума за същото нещо. Кралска заповед. Ние останалите просто преживяваме и се надяваме да оцелеем.

— Свърши ли? Добре. Сега ти слушай, Дери. Каза, че помощ няма да дойде, и аз те чух добре. Казвам ти — ние ще се опълчим. Тази земя е моя и не ме е грижа дори сам крал Хенри да дойде и да ми заповяда да си вървя. И на него ще му плюя в лицето. Този път няма да бягам.

— В такъв случай си мъртъв — сряза го Дери. — И Господ да ти помага, защото аз не мога.

Двамата мъже седяха един срещу друг, втренчили гневни погледи, и никой не отстъпваше. След малко Дери пресуши чашата си и продължи:

— Ако се биеш, ще жертваш живота на хората си. И по-лошо дори — ще нарушиш мирния договор, за който съм работил, преди още проклетото нещо да е било в сила. Разбираш ли това, Том? Ако такива неща се говорят, трябва да отидеш при приятелите си и да им предадеш моите думи. Кажи им този път да отстъпят. Кажи им, че е по-добре да останат живи и да започнат отначало, отколкото всичко да иде на вятъра и да свършат като трупове, захвърлени в канавката. Тук има много повече заложено, отколкото си представяш. Ако го съсипете заради няколко фермички, аз ще те убия с голи ръце.

Томас се изсмя, макар и с горчивина.

— Няма да го сториш. Дължиш ми живота си, Дери. Дължиш ми повече от тия предупреждения, дето ги изричаш.

— Аз всъщност ти спасявам живота, като ти казвам да се махаш! — изрева Дери. — Веднъж поне се опитай да послушаш, проклет, упорит глупако!

— Нали помниш, всичките ни стрели бяха свършили?

— Том, моля те…

— Кракът ти беше разрязан и не можеше да тичаш — а онзи френски рицар те забеляза във високата трева и се обърна, помниш, нали?

— Помня — нещастно прошепна Дери.

— А мен той не ме видя, та аз му скочих и го повалих, преди да успее да ти отсече главата с хубавия си френски меч. Извадих малкото си ножче и го прободох с него в процепа за очите, Дери, докато ти просто стоеше и гледаше. Сега същият този човек седи в кухнята ми, в моята земя и ми казва, че няма да ми помогне. Мислех си по-добри неща за теб наистина. Имаше време, когато бяхме едно цяло и то означаваше нещо.

— Кралят не може да се бие, Том. Той не е като баща си и не може да се бие — или да поведе мъже, които да го направят. Той е като дете и ще ме заколят, ако някога признаеш, че аз съм те предупредил. И когато моят крал ми каза, че иска да му предоставя примирие, аз го сторих. Защото така беше правилно. Защото иначе ще загубим цяла Франция. Съжалявам, защото те познавам, и все едно съм пронизан с нож, като седя в кухнята ти и ти казвам, че е безнадеждно, но е така.

Томас впери поглед в него над чашата си.

— И ти ми казваш, че всичко това е било твоя идея? Кой, по дяволите, си ти, Дери Бруър?

— Мъж, чийто път не ти трябва да пресичаш, Том. Никога. Аз съм този, когото трябва добре да изслушаш, защото знам какво говоря и не прощавам лесно. Казах ти всичко, което знам. Ако започнете война заради няколко хълма и малко овце… Просто не го правете, това е всичко. Ще ти намеря друга земя на север, която да купиш, заради старите времена. Толкова мога да направя.

— Благодеяния за бедните ли? Не ти искам милостинята — каза Томас и почти изплю думата. — Аз съм спечелил с труд тази земя. Спечелих я с кръв и болка, с убийства. Цялата си е моя, Дери, нямам дългове, нищо. Седиш в моя дом и това са ръцете, които го построиха.

— Това е една от многото ферми под аренда — изръмжа Дери, обзет отново с гняв. — Напусни я.

— Не, ти трябва да я напуснеш, Дери. Каза всичко, което имаше за казване.

— Гониш ме, значи? — не повярва на ушите си Дери. Той стисна юмруци, а Томас сниши глава и го гледаше с буреносен поглед под сключените вежди.

— Да, гоня те. Надявах се на повече от теб, но ти се изрази много ясно.

— Добре тогава.

Дери стана и Томас стана заедно с него, така че двамата се изправиха с лице един срещу друг в малката кухня, изпълнена с тяхната ярост. Дери посегна за наметката си и се зави с нея с резки, гневни движения.

— Кралят искаше мир, Том — рече той и щом стигна до вратата, я отвори със замах. — Той даде някои от земите си, за да го постигне, и толкова. Не заставай на пътя като глупак. Спаси семейството си.

Вятърът нахлу с рев в кухнята и огънят започна да танцува и да плюе. Дери остави вратата да се люлее на вятъра и изчезна в нощта. След време Томас отиде и я затвори. Бурята бушуваше.

 

 

Корабът се спусна от височината на вълната тъй внезапно, че сякаш стомахът на Маргарет се обърна. По палубата хвърчаха пръски, които добавяха още сол по коричката, която блестеше по парапета и всяко открито парче дърво. Платната плющяха и се издуваха над главата й и тя нямаше спомен да се е чувствала толкова щастлива през живота си. Вторият боцман изрева някаква заповед към моряците и те започнаха да дърпат въжетата, дебели колкото китката й, раздвижвайки дървените рейки, за да поддържат платната изпънати и стегнати. Видя Уилям, който пресичаше палубата и идваше към нея с ръка, протегната към релинга.

— Едната ръка за кораба, едната за теб — промърмори тя, наслаждавайки се на английската фраза и чувството за навигационни знания, което й даваше. Как бе могла да стигне до четиринайсет години, без да плава по море? Беше много далеч от замъка Сомюр във всяко отношение. Капитанът се обръщаше към нея, зачервен от уважение, кланяше й се и слушаше, сякаш всяка дума, която тя изричаше, беше някаква рядка скъпоценност. Как не можеха братята й да я видят, или още по-добре — Йоланда. Мисълта за сестра й я прободе в гърдите, но тя устоя, вдигна глава и вдиша въздух — толкова студен и свеж, че прободе дробовете й. Баща й беше отказал да изпрати дори една от прислугите с нея, при което Уилям беше почервенял от ярост, че тя за миг си помисли дали няма да зашлеви лорд Рене от Анжу.

Сбогуването не беше приятно, но Уилям загърби възмущението си и нае със свои пари две прислужници от Кале, за да се грижат за нея. Маргарет се усмихна, когато Съфолк залитна и сграбчи релинга. Корабът се клатушкаше по сивото море, студеният есенен вятър духаше пронизващо от запад. В Кале бе имала толкова нови преживявания, че направо бе занемяла. Крепостта пристанище беше наблъскана с англичани. Видя просяци и собственици на магазини, както и стотици недодялани моряци навсякъде, които сновяха насам-натам с морските си сандъци и товари. Когато се разплатиха и с последния кочияш, Уилям я беше превел набързо през някакви изрисувани жени, като че Маргарет никога не беше чувала за проститутки. Засмя се, щом си спомни типично английското му неудобство, когато се мъчеше да й спести гледката.

Една чайка се обади над главата й и за нейна радост се настани на паяжината от въжета, която се простираше навсякъде, едва ли не на една ръка разстояние от нея. Наблюдаваше я с малките си като мъниста черни очички и Маргарет съжали, че няма трошичка кекс или сух хляб, за да я нахрани.

Птицата се стресна и отлетя с дрезгав крясък, когато Уилям приближи. Усмихна се на изражението й.

— Милейди, помислих, че може да пожелаете да се насладите на първия си поглед към Англия. Ако се държите здраво за релинга през цялото време, капитанът ни разрешава да идем на носа — предната част на кораба.

Маргарет тръгна нетърпеливо и се залюля, а той я хвана със силната си ръка, за да я задържи.

— Простете ми нахалството, милейди. Но дали ви е достатъчно топло? — попита я. — И не ви ли е лошо?

— Не още — отвърна тя. — Имам стомах от желязо, лорд Съфолк!

Той се позасмя на тези думи и я поведе през клатещата се палуба. Тя чуваше шума на морето, което минаваше под краката им. Каква скорост! Чувстваше се невероятно въодушевена. Тя реши, че ще пътува отново по море, след като се омъжи в Англия. Една кралица със сигурност можеше да има собствен кораб.

— Може ли една кралица да има свой кораб? — извика тя и извиси глас над вятъра и крясъците на чайките.

— Убеден съм, че една кралица може да има собствена флота, ако желае — изрева в отговор Съфолк и се засмя.

Вятърът поднови устрема си и помощник-капитаните крещяха заповеди. Моряците отново се разтичаха, отпускаха въжета и сгъваха огромни мокри платна, после ги завързваха, преди пак да ги пристегнат.

Маргарет стигна до носа на кораба, а ръката на Уилям все така здраво я придържаше за рамото. Тя зяпна от удоволствие, като съзря блесналите бели скали в далечината, чисти и ярки на фона на морските пръски. Вдиша въздух и го задържа, знаейки, че това е английски въздух. Никога досега не беше напускала Франция. Дори Анжу не беше напускала. Главата й се въртеше от толкова много нови преживявания и мисли.

— Колко са красиви, мосю. Magnifique!

Моряците я чуха. Усмихнаха се и завикаха „ура“, вече изпитващи привързаност към момичето, което щеше да стане кралица и обичаше морето не по-малко от тях.

— Погледнете надолу, милейди — рече Уилям.

Маргарет сведе очи и застина, като видя как лъскави сиви делфини плуваха редом с кораба. Те скачаха и лудееха, сякаш си играеха, сякаш се предизвикваха един друг да видят кой ще посмее най-много да се приближи. Докато ги наблюдаваше, от бушприта свалиха един прът с верига и го потопиха достатъчно дълбоко, че да докосне един от тях. Изведнъж всички дружно изчезнаха на дълбокото, сякаш никога не бяха съществували. Тя бе прехласната от невероятната гледка. Уилям се засмя, радостен, че може да й покаже подобни неща.

— Затова наричат това съоръжение бияч на делфини — обясни Съфолк усмихнат. — Не ги наранява. — Вятърът бучеше, така че той трябваше да се наведе към нея и да крещи в ухото й. — Остават ни още няколко часа, докато наближим пристанището. Да повикам ли прислугата ви, за да ви приготви сухи дрехи?

Маргарет се взираше в белите скали, в земята, чийто крал никога не беше срещала, но за когото щеше два пъти да се омъжи. Англия, нейната Англия.

— Още не, Уилям — каза тя. — Нека първо да постоя тук за малко.