Кон Игълдън
Буревестник (10)

8.

В продължение на три дни френската армия и войниците на Йорк вървяха по петите си, придвижвайки се на север през Анжу. После мъжете на херцог Ричард дръпнаха далеч напред отчасти защото френският крал спираше и разговаряше с населението във всеки град. Кралската свита направи триумфална обиколка по долината на Лоара и се настаняваше на лагер навсякъде, където крал Шарл видеше нещо интересно или пък искаше да посети някоя църква с мощите на определен светия. Реките и лозята, които се простираха на много мили разстояние му доставяха особено удоволствие.

Стотици семейства в Анжу бяха изселени от агресивните френски войници, които се движеха пред основната армия. Изпаднали в шок и обзети от отчаяние, хората тръгваха по пътищата с каруци или пеша, огромен поток от внезапно обеднели поданици, чийто брой растеше с всеки изминал ден. Йорк изтегли хората си до новите граници на английските земи във Франция и ги разположи на пост по периферията на Нормандия, а потокът от евакуирани граждани прииждаше и изпълваше всяко село и всеки град със своето нещастие и своите оплаквания. Някои от тях гневно изискваха справедливост за загубеното от краля си, но повечето бяха твърде зашеметени и безпомощни, за да правят нещо друго, освен да плачат и да ругаят.

Изселването продължи и когато семействата пристигаха, бързо плъзнаха приказки за изнасилвания и убийства в допълнение към хаоса и недоволството. Минаха седмици и по-дребните земевладелци изпращаха гневни писма и вестоносци, които настояваха английските сили да защитят своите, но Йорк ги слагаше настрана непрочетени. Макар изселването да не се случваше с постановление на английски крал, той искаше те да се върнат у дома с историите и униженията си. Това щеше да подпали пожар в Англия, да избуи в огън, който със сигурност щеше да изпепели Дери Бруър и лорд Съфолк. Не знаеше дали недоволството ще стигне чак до самия крал, но онези двамата бяха замислили това помежду си и заслужаваха да бъдат засрамени и сатанизирани заради извършеното.

Всяка вечер Йорк отиваше в църковната кула на Жублен и гледаше на юг над полята. При залез-слънце виждаше стотици английски мъже, жени и деца, които се влачеха с мъка към безопасната граница, всеки със собствената си история за насилие и жестокост. Как му се щеше Дери Бруър, Съфолк или дори самият крал Хенри да можеха да видят какво са причинили.

Застанал там, дочу стъпки по каменните стъпала — беше залезът на четирийсет и третия ден след сватбата. Йорк се обърна и с изненада видя, че жена му се качва по стълбите.

— Какво става? Би трябвало да си почиваш, а не да изкачваш студените стълби. Къде е Пърсивал? Ще му дърпам ушите за това.

— Спокойно, Ричард — отвърна Сесили, леко задъхана. — Познавам силите си, а Пърсивал изпратих да ми донесе студен изцеден сок. Просто исках да видя гледката, която те задържа тук всяка вечер.

Йорк махна към отворения прозорец. При други обстоятелства може би щеше да оцени френския залез в розово и тъмно злато, но сега не забелязваше неговата красота.

Сесили се облегна на широкия перваз, след като заобиколи огромната бронзова камбана.

— Аха, виждам — рече тя. — Тези хорица. Те са англичаните, за които споменаваше.

— Да, всички те идват на север в Нормандия със скърбите и с дребнавите си ядове, като че ли аз си нямам достатъчно неприятности. Не идвам да ги гледам. Идвам, защото очаквам да видя френската армия на поход тук преди края на годината.

— Тук ли ще спрат? — попита жена му и се ококори.

— Разбира се, че ще спрат! Изселването на семейства им е повече по вкуса, отколкото английските стрелци. Ще ги обърнем и ще ги изпратим отново на юг, ако стъпят дори само с един крак на английска земя.

Жена му видимо се успокои.

— Жената на лорд Дерби разправяше, че е страхотна бъркотия. Мъжът й смята, че трябва да скъсаме каквото там споразумение е било направено и да започнем отначало. Според него кралят сигурно не е бил с всичкия си…

— Тихо, скъпа моя. Каквато и да е истината, нямаме друг избор, освен да защитаваме новата граница. След година-две може би ще ми дадат възможност да я превзема обратно в бой. И преди сме губили Мен и Анжу, при крал Джон. Кой знае какво ни вещае бъдещето?

— Но нали имаме мирно споразумение, Ричард? Лорд Дерби твърди, че ще има двайсетгодишен мир.

— Лорд Дерби доста неща разправя на жена си, изглежда.

Кулата беше едно много закътано място във Франция, но дори и така лорд Йорк приближи до жена си и погали с ръка издутия й корем, където растеше тяхното дете.

— Настроението сред мъжете е мрачно, скъпа моя. Докладват ми за размирици и те тъкмо са започнали да се разрастват. Бих предпочел да знам, че си на сигурно място у дома. Крал Хенри загуби доверието на своите лордове. Нещата няма да свършат добре, когато повече от тях научат, че неговата ръка стои зад това — а името на Съфолк е върху договора. Заклевам се, ще доведа нещата до там, че да осъдят Съфолк за държавна измяна. За бога, като си помисля, че от трона ме дели само един брат. Ако моят дядо Едмънд се беше родил преди Джон Гонт, аз щях да нося короната, която никак не приляга на главата на Хенри. Казвам ти, Сесили, ако бях крал, нямаше да върна нито стъпка земя на французите, не и докато не засвири последният рог. Това е нашата земя и аз трябва да гледам как я раздават разни глупаци и мошеници. Господ плаче. Крал Хенри е глупак. Знаех го още когато той беше дете. Прекарваше твърде много време с монаси и кардинали и недостатъчно, за да върти меча като баща си. Съсипаха го, Сесили. Съсипаха сина на моя крал с техните молитви и поезия.

— Ами остави ги да паднат, Ричард — каза Сесили и като сложи длан върху гърдите на съпруга си, почувства колко силно бие сърцето му. — Нека те жънат бурите, докато ти събираш сила. Кой знае пък, може да достигнеш до короната навреме? Ако Хенри е толкова слаб, колкото го описваш.

Йорк пребледня и запуши с ръка устата на жена си.

— Не дори тук, съкровище. Не на глас, не дори шепнешком. Не е нужно да се изрича, нали ме разбираш?

Очите й блестяха, когато той свали ръката си. Последните лъчи на слънцето позлатяваха кулата и цялото небе притъмня в червено и нежно люляково.

— Скъпа, все едно какво ще се случи идната година, първо това лято трябва да приключи. Докато крал Хенри се моли, френските курви си възвръщат прекрасни реки и долини… Извинявай, Сесили. Гневът ми изригва, като си помисля за това.

— Забравено е вече, но няма да учиш детето ни на такива думи, надявам се.

— Никога. Ти си плодородна като лозница, прекрасна ми невесто Невил — рече той и протегна ръка, за да докосне корема й за късмет. — А как е кланът Невил?

Сесили се засмя с лек, звънлив глас.

— Племенникът ми Ричард е онзи, който се справя добре, или поне така чувам. Той се ожени за момичето на Бошамп, ако си спомняш? Едно умничко малко създание, но, изглежда, го обожава. Брат й е граф Уорик и ми казаха, че той гасне по-бързо, отколкото лекарите му пускат кръв.

— Онзи, дето няма син ли? Знам го. Надявам се, че племенникът ти все пак ще ни дойде на гости, Сесили. На колко е сега — осемнайсет, деветнайсет? Два пъти по-млад от мен и почти граф!

— О, той те боготвори, знаеш това. Дори да наследи графството, винаги ще идва при теб за съвет. Баща ми винаги е казвал, че Ричард е човекът с острия ум в нашето семейство.

— Убеден съм, че е имал предвид мен — рече съпругът й усмихнат.

Тя го потупа по ръката.

— Не, изобщо нямаше теб предвид, Ричард Йорк. Синът на брат ми е умникът.

Херцогът погледна през прозореца. На трийсет и четири той беше силен и здрав, но отново изпита прокрадващото се чувство на отчаяние при мисълта, че френската армия марширува пред погледа му в далечината.

— Може и да си прав, скъпи. Този Ричард едва ли може да мисли за повече от предстоящото на следващия ден, поне на този етап.

— Ти ще ги биеш всичките, сигурен съм. Ако изобщо те познавам, знам, че не губиш лесно — и не се отказваш. Това също е черта на рода Невил. Нашите деца ще бъдат истински ужас, убеден съм.

Той погали с хладна длан брадичката й и почувства как го обзема обич. Навън вечерта беше дошла в нюанси на виолетовото и сивото. Той я загърна по-плътно в наметалото.

— Ще сляза с теб. Не ми се ще да паднеш по тези стълби.

— Благодаря ти, Ричард. Винаги съм се чувствала в безопасност с теб.

 

 

Маргарет стоеше в централния двор на замъка Сомюр и наблюдаваше как човекът, който се беше обявил за неин защитник, учеше братята й на разни тънкости с меча. Баща й бе заминал да надзирава връщането на Анжу, зает с хилядите детайли по ренти и имоти, които беше спечелил от женитбата на дъщеря си.

В началото, когато се върна в Сомюр през този първи ден, й се беше сторило, че нищо не се е променило. Не беше истинска кралица след тази странна церемония, а Англия изглеждаше толкова далеч, колкото винаги е била.

Гледаше как Съфолк поправя малкия Луи, когато прекалява със замаха.

— Гардът, момче, къде ти е гардът? — провикна се Съфолк и гласът му отекна боботещо в стените. Маргарет почувства наплив на обич към едрия английски лорд. Баща й се бе върнал за малко в Сомюр след седмица езда с краля. Щом видя дъщерите си, сърдито им заръча да доведат майка си, като даваше заповеди с предишната си властност. Моментът, когато Съфолк приближи към него и прочисти гърлото си, се бе превърнал в един от най-скъпите спомени от младостта.

— Милорд Анжу — започна Съфолк, — трябва да ви припомня, че кралица Маргарет не е вече на вашите заповеди. Като представител на съпруга й и неин наставник трябва да настоявам да се отнасяте с нея така, че да пазите достойнството на нейното положение.

Рене Анжу зяпна пред англичанина, застанал твърдо между тях двамата в собствения му вътрешен двор. Той отвори уста, за да отговори, после реши друго, заоглежда се яростно, докато взорът му не срещна и не се впи в нещастната Йоланда.

— Доведи майка си, момиче. Изморен съм и гладен, хич не съм в настроение за подобни английски игри.

Йоланда се затича, повдигнала полите си с ръце. Лицето на баща й порозовя, долната му устна се издаде напред като на обиден мастиф, докато влизаше в къщата. Херцог Рене замина пак три дни по-късно и през това време не й каза друга дума, нито пък на английския лорд.

Маргарет се изчерви при спомена. Това беше миг на чиста радост — да види плужека принуден да отстъпи. Не се съмняваше в готовността на Съфолк да защитава честта й. Човекът приемаше задължението си на неин защитник много сериозно и подозираше, че обучението на братята й в изкуството на меча имаше подобна цел.

Загледа ги, като чу сблъсъка на мечовете. И тримата й братя бяха по-бързи от английския граф, но той беше боец ветеран, мъж, получил рани при Арфльор и командир при обсадата на Орлеан. Той разбираше повече как се водят боеве от Джон, Николас или Луи и всъщност се беше сражавал с тримата заедно, за да им покаже как бронята може да защити човека при масов бой. Независимо от това вече не беше млад и Маргарет го чуваше как се задъхва, докато блокираше Луи и нанасяше удар по щита му.

Мечът, който носеше, изглеждаше огромен в очите на Маргарет, четири фута солидна стомана, която държеше с двете си ръце. Оръжието изглеждаше тромаво, но Съфолк го караше да оживява, размахваше го в сложни фигури, като че ли не тежеше изобщо. Вдигнеше ли меча, не оставаше и следа от добродушния английски лорд. Той ставаше просто ужасяващ. Маргарет гледаше омагьосана как Съфолк караше Луи да се защитава от идващите един след друг удари, докато накрая мечът изпадна от изтръпналите му пръсти.

— Ха! Трябва да работиш върху хватката си, момче — рече Съфолк.

За упражненията се бяха облекли в дебело подплатени туники, под лека броня. Докато Луи масажираше безчувствените си пръсти, Съфолк свали шлема и показа силно зачервеното си лице, плувнало в пот.

— Няма по-добър начин да изваеш мускулите на ръката си от това да се упражняваш с меча — обясни Съфолк на задъхания Луи. — Трябва да го чувстваш лек, тъй като бързината е резултат от силата. Джон, ела, моля, за да покажем на брат ти.

Брат й Джон изглеждаше свеж и уверен, заемайки позицията си, стиснал меча право нагоре, докато чакаше Съфолк да си сложи пак тренировъчния шлем. Сам по себе си той беше тежък, изработен от желязо и с дебела подплата от конски косми. Онзи, който го носеше, трябваше да диша през перфорираната решетка, а полезрението му се ограничаваше до една тясна ивица, декорирана с полиран месинг. Силно разгорещен, Съфолк огледа пропитата от пот подплата с неудоволствие и постави шлема внимателно на камъните зад себе си.

— Обърни десния си крак малко по-навън — заръча на Джон. — Всяка твоя крачка трябва да е балансирана, краката да са стъпили здраво. Точно така. С десния крак напред. Готов ли си?

— Готов съм, милорд — отвърна Джон.

Двамата със Съфолк се бяха сражавали вече десетина пъти, като англичанинът побеждаваше винаги. Въпреки това Джон напредваше и на седемнайсет беше невероятно бърз; все още му липсваше обаче силата, която се гради през десетилетия бой с меч.

Джон удари бързо и Съфолк отклони острието му със смях. Мечовете им се сблъскаха още два пъти и Маргарет видя как Съфолк винаги е в движение, краката му не се спираха. Джон имаше навика да се закотви на едно място и да размахва меча, което означаваше, че англичанинът можеше да увеличи разстоянието между двамата и брат й да загуби равновесие.

— Ето! Задръж! — изведнъж викна Съфолк.

 

 

Мечът на Джон бе издигнат на височина на главата, а Съфолк го задържаше с вдигнато острие. За миг Джон изложи гърдите си. Брат й замръзна, както му наредиха.

— Виждаш ли, Луи? Той е открит. Сега ако имам силата да поема удара му с една ръка, бих могъл да си сваля лявата ръкавица от дръжката и да ударя с нея. Един удар ще е достатъчен — той демонстрира, като докосна със защитения си с желязо юмрук шлема на Джон. — Ето, така ще чуе как бие камбаната, а? А още по-добре ще е с кама, която държиш в юмрука си с острието, насочено навън между кокалчетата. Камата ще раздере нагръдника му, ако го намушкаш с достатъчна сила. — Джон се смути още повече, когато лордът показа на Луи още един удар по незащитеното му гърло. — Или дори в процепа за очите, макар че е трудно да го улучиш, ако се движи. И всичко пак опира до силата на ръката ти — а и трябва да се пазиш, да не стори той същото с теб. Отпусни, Джон, и нека ви покажа някои защити срещу този удар.

Съфолк се отдръпна, докато обясняваше, и видя, че Маргарет ги наблюдава. Той приближи към нея и падна на коляно, полагайки меча пред себе си като кръст. Тя усети, че се изчервява дори по-силно, защото братята й бяха свидетели, но не й убягна и чувството на гордост, че този грамаден мъж беше на нейните заповеди.

— Милейди, не ви видях там — рече той. — Надявам се, че не съм пренебрегнал задълженията си. Исках да покажа на братята ви някои от новите техники, които станаха популярни в Англия.

— Убедена съм, че научават много от вас, лорд Съфолк.

— Уилям, ако обичате, милейди, аз съм ваш слуга.

Маргарет за миг се замисли какво удовлетворение би й донесло, ако заповядаше на Уилям да натъпче брат й Джо в казана в кухнята на замъка. Не се съмняваше, че ще го стори. Със съжаление си отказа това удоволствие. Сега беше омъжена жена или полуомъжена, или пък поне сгодена.

— Майка ми ме помоли да ви предам, че един ваш приятел е дошъл от Англия. Мосю Бруър.

— О, да. Чудех се кога ли ще му видя лицето. Благодаря, милейди. С ваше разрешение ще се оттегля.

Маргарет му позволи да й целуне ръката. Той се отправи към замъка и я остави насаме с тримата й братя.

— Няма ли лов днес, Джон? — попита сладко тя. — Няма преследване на сестра ти? Представям си, че лорд Съфолк сериозно ще се хване за меча, ако го помоля; ти как мислиш?

— Той е английски лорд, Маргарет. Не му се доверявай напълно — рече Джон. — Баща ми казва, че всичките са измамни влечуги. Каза, че змията в райската градина сигурно е говорела на английски.

— Пфу! Баща ни ли? Той е толкова завладян от алчност, че се изненадвам как е успял да проговори.

— Не го обиждай, Маргарет! Нямаш право. Все още си ми сестра и член на това семейство и, за Бога…

— Не съм, Джон. Сега съм Маргарет Английска. Да извикам ли Уилям, за да ти обясни случая?

Джон сбърчи гневно вежди, но не можеше да й позволи да върне защитника си.

— Твоят брак възвърна на семейството Анжу и Мен. Това е най-важното — това беше единственото ти предназначение. Оттук нататък можеш да действаш както сметнеш за добре.

Той се завъртя на място и се отдалечи от сестра си. Николас го последва, а малкият Луи постоя още миг, размени с нея едно намигване и усмивка заради помпозното държание на брат си. И тя остана сама. Огледа се из празния двор и почувства удоволствие от победата.

 

 

На Съфолк му беше забавно да го отведат в големия салон на замъка Сомюр. От сватбата насам прислугата не беше съвсем наясно как да се отнася към него. Англия беше заклет враг, но пък нали семействата са свързани посредством брак? Реалността за сключения мир между двете нации ще се осъзнае постепенно, помисли си той. За момента само малка групичка лордове от двете страни на Ламанша бяха наясно с подробностите.

Той потисна напушващия го смях, когато икономът му се поклони на вратата с огромно неудоволствие. Може би статутът на един английски лорд вече се беше покачил малко, поне в Сомюр.

Дери се надигна от издутия тапициран стол, за да го поздрави.

— Ти като че ли си станал част от семейството, Уилям. Но, да, нали действително се ожени за една от дъщерите, така че — полага ти се.

Съфолк се усмихна на шегата, поглеждайки нагоре, за да види дали децата не слушат от горния балкон. Не видя нищо, но се досещаше, че Маргарет е напълно способна да подслуша разговор, който със сигурност се отнася до нея. Това, дето се движеше в тъмното, сянка ли беше?

Дери проследи погледа му.

— Странна конструкция. Това галерия за трубадури ли е?

— Нямам представа. Така, Дери, какво те води в Сомюр?

— Няма поздрав? Няма запитване за здравето ми? Казвам ти, Уилям Пул, самотна е моята работа. Никой никога не се радва, че ме вижда. Ела, седни до мен край огъня. Изнервям се, като те гледам застанал там с подплънките, като че ли всеки момент ще се втурнеш в битка.

Съфолк сви рамене, но се настани върху подлакътника на един огромен стол, където усещаше как топлината от камината боцка по кожата му. След малко пак вдигна глава нагоре към галерията.

— Може и да не сме съвсем насаме тук, Дери — прошепна той.

— Аха, разбирам. Много добре, ще използвам всеизвестната си тактичност и лукавство. Готов ли си? — Дери се приведе напред. — Най-голямата жаба, кралската жаба, ако ме разбираш правилно, си прави истинска гозба с Анжу.

— Дери, за бога, не си дошъл тук, за да ми играеш игри.

— Добре тогава, лорд Съфолк, щом не харесвате кодове, ще говоря направо. Крал Шарл не се е забързал в Анжу. В Англия се разнасят разни доста неприятни слухове, но в по-голямата си част той спазва закона и нашето споразумение за изселванията. Онова, което го забавя, е разпределението на богатствата между фаворитите му. Старият Рене може пак да притежава провинцията, но търговията може да премине в ръцете на всеки, когото Шарл реши да фаворизира. Изглежда, се забавлява, като отпраща английските търговци. Петима или шестима вече настояват с петиция за намесата на крал Хенри. Дузина други искат войници, които да защитават имуществото им, но лорд Йорк си седи необезпокояван в Нормандия и не си мърда пръста да им помогне. Дотук с доброто.

— Ако си го очаквал, защо си дошъл тук? — рече Съфолк намръщен.

За първи път Дери видимо почувства неудобство. Нащрек заради балкона, той се приведе по-близко и сниши гласа си до шепот, който почти се губеше сред пукането на огъня.

— Един от моите хора ми изпрати предупреждение за Мен. Поради всичките пътувания на крал Шарл френските сили се движат толкова бавно, че може да не стигнат там и догодина. Все едно, говори се, че Мен няма да се търколи по гръб и да вдигне лапи нагоре. Както е близо до Нормандия, там има предостатъчно стари бойни вълци, оттеглили се от битки. Имат арендатори и много работна ръка и те не са от тия, дето ще коленичат само защото някой си френски граф ще им развее мирно споразумение под носа.

— Значи крал Хенри трябва да заповяда на Йорк да свърши тая работа с английската армия — отвърна Съфолк. — Твърде сме напреднали по този път, за да го видим да се разпада сега.

— И аз мислих върху това, Уилям, тъй като все още имам поне чаена лъжичка здрав разум в главата си. Йорк обаче не отговаря на писма или команди. Изпратих му заповеди с кралския печат и все едно ги пускам в кофа без дъно. Той просто оставя процесите да си текат, като същевременно не си цапа ръцете. Хитра позиция, трябва да му го призная. Имам планове за херцог Ричард, не се безпокой, но това не решава въпроса с Мен. Ако избухнат боеве, новата ти френска съпруга ще се превърне в заложница тук, а не можем да позволим това да се случи.

Съфолк се замисли, загледан в пламъците.

— Искаш я в Англия?

— Да, искам я в Англия. Искам я наистина омъжена за Хенри, преди всичко да се разпадне. След време мога да пратя друг да поеме командването на нормандската армия, може би лорд Съмърсет, може би дори теб, Уилям. Ако кралят изпрати Йорк на друго място — например някъде в Ирландия, — той ще трябва да се подчини. Догодина ще се справим с изселването в Мен, без някой френски граф да остане с разбит нос. Аз ще уредя сватбата в Англия, не се притеснявай за това, но за целта ми е нужна булка. Не можем да ги оставим да държат ценна личност като Маргарет, докато се извършват изселванията.

— По-голямата сестра ще се омъжи следващия месец. Маргарет ще иска да е тук за сватбата, сигурен съм. Дали изобщо ще я пуснат да тръгне?

— Би трябвало — отвърна Дери. — Тя е вече омъжена в крайна сметка. Сега е само въпрос на етикет, а те го обожават. Хенри ще изпрати почетни гвардейци и флота кораби, които да приберат френската му невеста у дома. Ще го превърнем в голямо празненство. Просто трябва да стане, преди те да спрат за през зимата — за миг Дери разтри слепоочията си и Съфолк разбра колко е изтощен. — Това са само моите мисли за всичко, Уилям, нищо повече. Може крал Хенри да изпрати Йорк в Ирландия и ти да си този, дето ще заведе армията ни в Мен, за да мине гладко изселването. Може изобщо да няма проблеми и всичките ми вести да са погрешни. Но бих бил глупак, ако не се подготвя за най-лошото.

— Всичките ти вести ли? — изведнъж се обади Уилям с глас, който се бе възвърнал нормалния тон. — Мислех, че каза „един от моите хора“? Колко на брой известия имаш относно Мен?

— Дотук осем — призна Дери и защипа основата на носа си, за да премахне умората. — Не е нужно да видя пламъците, за да знам, че къщата ми гори, Уилям Пул. Мисля, че мога да жонглирам с топките, стига ти да заведеш малката си принцеса обратно в Англия.

— Колко време имам? — попита Съфолк.

Дери махна неопределено с ръка.

— Най-много пет и най-малко три месеца. Иди на сватбата на сестрата, пий вино и се усмихвай на французите — но бъди готов след това да скочиш веднага щом ти изпратя съобщение. Честно казано, всичко зависи от това колко бързо французите се придвижват на север — и колцина от нашите собствени хора можем да убедим да изоставят домове и земи, които са купили междувременно с добри намерения.

— Ще се погрижа, Дери. За тази страна от нещата не бива да се притесняваш.

— Ще се притеснявам тъй или иначе, ако нямаш нищо против, Уилям Пул. Аз винаги се притеснявам за всичко.