Кон Игълдън
Буревестник (8)

6.

Слънцето вече залязваше, когато Дери отпусна глава, докато каруцата се тътрузеше все така по пътя. От време на време ругаеше, щом колелата й попаднеха в дупка, при което политаше напред или пак на отсрещната страна. Пътуваше вече осемнайсети ден; когато можеше, използваше всякакъв превоз, а чуеше ли конски тропот, нервите му се опъваха докрай. След сблъсъка с херцога на Йорк не беше се отпускал дори за миг, защото ни най-малко не пренебрегваше заплахата му. Собствената му мрежа от информатори и шпиони край крепостта Кале бяха донесли неприятни вести. Хората на херцога не криеха, че искат да се срещнат с Дери Бруър. От професионална гледна точка беше интересно да следи опитите да го открият, вместо да е онзи, който дърпа конците. Туй обаче едва ли му доставяше успокоение, докато разчесваше десетината ухапвания от бълхи в задната част на скрибуцащия фургон.

Коларят, който в момента се взираше в пътя, не беше от неговите хора. Като стотици други пътници, които се придвижваха на юг от Нормандия, за да видят двамата крале, Дери бе платил няколко монети за място в каруцата и се беше отказал от идеята да направи преход до Анжу на кон. На пристанището доста лесно се бе промъкнал край хората на Йорк, но Кале винаги бе претъпкан от оживени тълпи. Пътеките и пътищата, които водеха на юг към Анжу, бяха по-подходящо място да засечеш самотен пътник без много шум и свидетели. Поне сватбата щеше да е минала, преди да види следващия залез. Не беше посмял изобщо да спира в странноприемници, откакто бе на път. Твърде лесно бе да си представи как го грабват изневиделица, докато кротко си хърка там. Вместо това бе спал в канавки и конюшни в продължение на две седмици — и точно на това миришеше. Не беше мислил да пристига в последния момент, но всичките му начини на придвижване бяха много бавни, всъщност само малко по-бързи от човешки ход. Броеше сутрините и знаеше, че сватбата ще се състои на следващия ден. Агония беше мисълта, че почти е стигнал. Усещаше как мрежите на Йорк се затягат около него с всяка измината миля.

Дери потърка с мръсна ръка лицето си и пак си каза, че сега прилича повече на селянин, отколкото самите селяни. Опърпана сламена шапка се спускаше над очите му, а дрехите му не бяха прани, откакто платът бе слязъл от стана. Това бе дегизировка, която бе използвал неведнъж, и разчиташе на вонята и мръсотията да го пазят жив и здрав.

Пътувайки на юг, поне няколко пъти бе видял препускащи ездачи в ливреята на херцога. Той едва подаваше глава навън, за да ги зърне, както би направил всеки селянин. Студените погледи на мъжете се спираха върху всички, които срещаха, търсейки сред тях главния кралски шпионин.

Беше решил, че ако го познаят, ще използва бръснача си. Изработен бе от най-висококачествена стомана, широка колкото човешки пръст, с дръжка от черупка на костенурка. Ако го хванеха, зарекъл се бе да ги принуди да го убият на пътя, вместо да изстрада мъченията на херцога или пък още по-лошо — да види ехидното му удоволствие, че е хванал такава риба. Но хората на херцога не бяха спрели погледа си върху поредния дрипав селянин, който ги зяпаше от волската каруца.

Би могло да се приеме за унизително, че е принуден да иде на юг по този начин, но всъщност той се наслаждаваше на играта. Смяташе, че точно тази черта у него бе привлякла вниманието на Бъртъл, когато беше само бивш войник и един от многото информатори с раздрани на коленете панталони. Дери стопанисваше малък ринг за борба в лондонските бордеи, успявайки да сложи ръка в джобовете на всички замесени. Печелеше немалко, тъй като насочваше залаганията и манипулираше резултатите от мачовете, като даваше строги напътствия кой борец да победи или загуби.

Беше се срещал с Бъртъл само веднъж преди вечерта, в която старецът се озова на един от мачовете му. Облечен в прашните си черни дрехи, плати едно пени за място и изгледа всичко докрай: от сигналите с пръсти, които Дери подаваше на борците, до черните дъски, където записваха с тебешир залозите и как те се движеха. Когато народът си тръгна, старецът остана и дойде при него с блеснали очи, докато Дери изплащаше на петима или шестима понатъртени и разранени състезатели техния дял от печалбата. Той го разпозна и отпрати с ръка момчетата, които с лекота можеха да го избутат навън в нощта и да оставят Бъртъл да седи и да гледа. Чак след полунощ всички следи, че складът е бил използван, бяха заличени. Който и да беше неговият собственик, той нямаше представа, че е бил домакин на битки тази вечер. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеше кръв под сменените трици, но все едно, те никога не използваха два пъти едно и също място.

Още тогава Дери си даде сметка колко забавно и интересно беше за Бъртъл да се смеси с грубоватото съсловие на борците. Изчака всички да си тръгнат, докато остане насаме със стария мъж.

— Е, какво сега, старче? — най-сетне продума Дери. Помнеше как Бъртъл бавно се усмихна — беше сурово дребно човече, което се бе сблъсквало с всякакви видове зло и бе преминало през тях, без да се впечатлява много.

— Истински малък крал на крадците, а, синко? — рече Бъртъл.

— Справям се. Не се пречкам на бандите, или поне не е често. Свързвам двата края.

— Тогава за пари го правиш, тъй ли? Да си вадиш честно хляба, а?

— Човек трябва да яде — скастри го Дери.

Другият просто зачака с вдигнати вежди. Още си спомняше как лицето му се сбръчка от удоволствие, когато му даде откровен отговор. И досега не знаеше защо го стори.

— Правя го, защото ми е забавно, ясно ли ти е, стари дяволе? Защото който и да победи, аз винаги печеля. Сега доволен ли си?

— Може би. Ела да ме видиш утре, Дери Бруър. Може да имам една-две задачи за теб, нещо, дето си струва труда.

Старият човек се затътрузи навън, а Дери остана с втренчен поглед след него. Разбира се, сигурен беше, че няма да отиде. Въпреки това бе отишъл само за да види.

Дери разтърси глава, за да прогони спомените — знаеше, че не бива да се отплесва, волът крачеше все така бавно напред. Беше намислил доста реплики, които да каже на херцог Йорк на сватбата. Естествено, стига да намереше място, където да се измие и преоблече. Мръсната торба, върху която си почиваше, беше пълна с внимателно сгънати дрехи, достатъчно добри да го преобразят, ако само успееше да се добере дотам, без да му прережат гърлото. Чудеше се какво си мисли селянинът пред него за странния пътник, който изглеждаше така, сякаш нямаше пари за храна, но можеше да плати с истинско сребро, за да пътува през нощта. Ухили се при тази мисъл и се взря в широкия гръб на мъжа. Пътят се изчисти, когато слънцето залезе, но те продължиха, защото Дери трябваше да стигне там. Дори бе подремнал, унесен от клатенето на каруцата, като се събуди само веднъж, когато волът изпусна гръмогласна пръдня като Божията тръба при второто пришествие. Това го накара да се изсмее на безумно глупавото си положение, прикривайки уста с торбата.

Източното небе просветля в сиви нюанси много преди да види изгарящата линия на слънцето. Дери беше ходил в Анжу няколко пъти по време на пътуванията си, като оставяше или получаваше съобщения от хора, които работеха за него. Знаеше, че е имало процес и екзекуция на някакъв евреин лихвар месец или повече преди това и имаше бегла идея за дълговете, в които е затъвал Рене Анжуйски. Онзи си беше осигурил положението с известна доза безпощадност, която Дери бе приел, но се зачуди дали не бива да разследва имуществото му малко по-обстойно. Преди да потекат рентите от Анжу и Мен, той беше в уязвима позиция. Няколко подпалени магазина, може би насаждения, поръсени със сол, та да изгният на полето — възможностите бяха безкрайни.

С малко помощ отстрани Рене Анжуйски би могъл да иде да плаче при съпруга на дъщеря си за заем — а после щяха да имат лостове във френския съд. Това беше, при положение че Дери преживееше сватбения ден, естествено. Лордовете Съфолк и Съмърсет имаха своите инструкции, ако той не пристигнеше, но това едва ли можеше да го успокои.

На зазоряване коларят настоя да почине, да нахрани и напои грамадния черен вол, който бавно си проправяше път на юг през последните два дни. Дери вече виждаше двойната кула на катедралата в Тур, която се извисяваше над полята в далечината. Надали имаше повече от няколко мили дотам. Той въздъхна и скочи от колата, за да раздвижи краката и гърба си. Слава богу, пътят и в двете посоки беше празен. Предположи, че онези, които са пътували за сватбата, вече са пристигнали. Той единствен беше още на пътя, може би само с изключение на ездачите на херцога, които все още го издирваха из района. Още щом си помисли това, зърна в далечината облак прах и се пъхна в канавката сред гора от диви треви, които достигаха почти неговия ръст.

— Три сребърни дениера, ако не кажеш нищо — извика той на френски и се зарови колкото може по-дълбоко. Лорд Съфолк щеше доста да се изненада, ако беше чул Дери колко свободно и гладко говореше този език.

— Единайсет — отвърна коларят, докато закачаше торбата със зоб около разлигавената муцуна на вола.

Дери почти се изправи от възмущение.

— Единайсет ли! С толкова можеш да си купиш още един вол, копеле такова!

— Цената е единайсет — настоя мъжът, без да се оглежда. — Приближават, благородни ми английски лорде.

— Не съм лорд — просъска Дери иззад високата трева. — Добре, единайсет. Давам ти дума.

Слънцето се бе издигнало и го беше яд за всеки изгубен миг. Не можеше да направи и крачка към катедралата с ездачите на хоризонта. Зачуди се дали няма как да пролази на четири крака, но ако видеха, че тревата се движи от височината на седлата си, всичко щеше да свърши и дотук с Дери Бруър. Остана на мястото си, като се мъчеше да не обръща внимание на мухите и яркозелените скакалци, които пълзяха и бръмчаха около него.

Наведе глава, щом чу конския тропот и дрънченето на ездачите, които доближиха до каруцата. Бяха толкова наблизо, че би могъл да се протегне и да ги хване. Дочу лаещ английски глас, който говореше отвратителен френски и обстрелваше коларя с въпроси. Дери си пое въздух, когато мъжът отрече да е виждал някого наоколо. Ездачите не губиха повече време за поредния мръсен селянин и неговия вол. Отдалечиха се в тръс и тишината се върна отново на пътя; Дери пак долавяше песента на птиците и жуженето на пчелите.

— Единайсет дениера — повтори кочияшът и протегна огромна като лопата длан.

Дери бръкна в торбата си и отброи монетите. Подаде му ги и каза:

— Някои биха нарекли това обир.

Мъжът само сви рамене и се усмихна на надницата, която си изработи през този ден. Докато се обръщаше към каруцата, не видя как Дери измъкна от торбата тояга. Един удар в основата на врата на коларя го олюля. Дери го цапардоса отново по темето и със задоволство видя как се преви.

— Не е редно да е така — каза той на изпадналия в несвяст мъж. — Това бяха форсмажорни преговори. Направо си е обир.

Взе обратно монетите и погледна по пътя към Тур и изгрялото вече слънце. Волът дъвчеше с доволство и го гледаше през дългите си мигли, които биха отивали на някоя красавица. Каруцата бе твърде бавна, реши Дери. Просто ще трябва да пробяга последните няколко мили.

Той остави коларя да се съвземе, когато му дойде времето, и закрачи надолу по пътя за Тур. Само след метри изруга и се върна. Онзи вече стенеше и започваше да се съвзема.

— Сигурно имаш много кокали в тая голяма глава — каза му. Отброи три сребърни дениера и ги сложи в ръката му, като затвори пръстите. — Това е, защото ми напомняш на стария ми баща, а не защото съм омекнал — промърмори. — Ясно ли е?

Кочияшът отвори едно око и го погледна премрежено.

— Добре тогава — кимна Дери. Пое си дълбоко въздух и започна да тича.

 

 

Маргарет едва се движеше в роклята си. От новия плат я сърбеше и тя се чувстваше странно в него, беше толкова твърд, че все едно бе облечена в картон. Въпреки това не можеше да не признае, че изглежда великолепно в голямото огледало. Мънички перли бяха вшити във всяко свободно местенце и те леко подрънкваха, когато се движеше. Булото беше тънко като паяжина, чудеше се как вижда през него. Вече не можеше да се наведе, за да погледне пак идеалните сатенени обувки, които бе обула. Ходилата й изглеждаха далеч, сякаш принадлежаха другиму, а тя самата беше свела глава, кацнала върху акри от бял плат. Единствено прислужникът, който й вееше, пречеше на потта й да избие в нарастващата жега с напредването на деня.

Беше се зачервила, докато най-сетне й позволят да излезе на слънце. Замъкът Сомюр се намираше на поне четирийсет мили от катедралата в Тур и една великолепна карета я чакаше в двора. Беше полирана до блясък и боядисана с нова черна боя, теглена от два еднакви скопени коня, които блестяха в кафяво. Направили бяха и навес над отворената карета, за да я предпазва от прахоляка по пътя.

Майка й излезе от главното крило на замъка и тръгна към нея с изражение, което ясно говореше както за гордост, така и за напрежение. Маргарет стоеше притеснена, докато наместиха и подгънаха роклята й така, че да може най-лесно да заеме мястото си.

— Дръж си главата вдигната високо и не се прегърбвай — поръча й тя. — С теб днес пътува достойнството на цялата ни фамилия, Маргарет. Не ни засрамвай! Йоланда! Помогни на сестра си!

Йоланда притича и с две ръце повдигна плата, за да не се влачи по камъните, докато Маргарет пристъпяше внимателно напред. Един лакей, когото не познаваше, й помогна да се качи на стъпалото, тя с въздишка се пъхна вътре и почти се строполи на пейката. Да, беше вътре, с Йоланда, която се занимаваше с шлейфа, подгъвайки го така, че да не се измачка много. Друга карета вече чакаше да влезе в двора и сякаш едва ли не всички от персонала бяха наизлезли, за да й помахат за довиждане. Положи усилие да диша някак си, тъй като се чувстваше замаяна от пристягането. Дори да искаше, не би могла да се прегърби: банелите на роклята я държаха изправена. Вдигна ръка към редовете от прислужници и кочияши и те прилежно я поздравиха.

Погледът й попадна на една прислужница, която познаваше, беше се сблъскала с нея по време на визитата на краля. Тази млада жена й се усмихваше и й махаше с кърпичка със сълзи на очи. Сега Маргарет се чувстваше като изрисувана кукла в сравнение с момичето, което беше тогава.

С блеснали очи и задъхана Йоланда се качи и седна до нея.

— Невероятно е! — каза тя и се огледа. — Всичко това е за теб! Вълнуваш ли се?

Маргарет се взря в себе си и откри само нервност. В отговор направи тъжно изражение. Може би ще се развълнува по пътя, но й предстоеше да се омъжи за някакъв младеж, когото никога не беше виждала. Дали и въпросният англичанин Хенри бе толкова нервен? Съмняваше се. Бъдещият й съпруг беше крал и бе свикнал с помпозни събития.

Още двама пажове, с излъскани ботуши и безупречни ливреи, заеха позиция от двете страни на каретата. На теория те трябваше да отблъскват всякакви крадци или бандити по пътя, но нямаше истинска опасност. Кочияшът беше едър, жизнерадостен мъж, който направи сложен поклон пред двете момичета, преди да заеме мястото си и да оправи дългия камшик с висящо на края му въже.

Някак си каретите потеглиха, преди Маргарет да е готова. Видя как пред нея се изнизаха стените на Сомюр и се наведе възможно най-напред, за да помаха за довиждане на майка си. Баща й и братята й бяха тръгнали още предния ден. Тази сутрин беше за жените на домакинството, но тя бе дошла и отминала толкова бързо, че момичето не усети как. Всички часове, откакто се бе събудила, сякаш се бяха слели в един миг. Щеше й се да извика на кочияша да спре, а мозъкът й прехвърляше хиляди неща, които не биваше да забравя.

Видя как майка й направи знак на следващата карета, съзнанието й вече бе заето с групичката братовчедки и огромния труд, който течеше, за да подготви Сомюр за сватбеното пиршество същата вечер. Маргарет се облегна и видя още две карети, които чакаха търпеливо, за да отведат гости в Тур. И докато двете със сестра й се люшкаха по пътя към града, тя слушаше как кочияшът цъка с език и плющи с камшика, за да се носят конете напред в идеален синхрон. Въздъхна от удоволствие, щом почувства полъха на вятъра в лицето си. Имаше още часове, докато види катедралата. За първи път почувства приятния гъдел на очакването.

Каретата напусна Сомюр през северната порта и пътят се разшири. Двете момичета се стъписаха от тълпата, която се бе събрала отстрани. Никой не си бе направил труда да съобщи на Маргарет за това колко много хора са пътували само и само да я видят. Англичани и французи наедно стояха, махаха с шапки и я приветстваха, викайки името й. Маргарет се изчерви красиво, а те проточваха вратове и се смееха на слънцето.

— По дяволите — промълви с доволство Йоланда. — Това е прекрасно.

 

 

Съфолк направи всичко възможно да прикрие безпокойството си, докато стоеше пред катедралата. Взираше се в двойната кула, сякаш я намираше за интересна, и с все сили се стараеше да изглежда спокоен и отпуснат. Новите му панталони и туника дразнеха кожата му, макар да си представяше, че изглежда по-слаб от обикновено в тази кройка. Принуден беше да бърше лицето си от потта, тъй като тежестта на наметалото му сякаш се увеличаваше с всеки изминал час, а кожената гарнитура гъделичкаше гърлото му. Английският стил да се носят пластове от плат не беше на място във френското лято, но забеляза, че и французите бяха също тъй топло облечени, та лицата им се зачервяваха не по-малко от тези на английските благородници, които вече се бяха напили с тежко вино.

Съфолк завидя на Йорк за слабата му фигура, когато го мерна да пресича тълпата и да дава заповеди на един от въоръжените си мъже. Херцогът беше довел със себе си огромна лична стража, по-голяма от тази на всички останали английски лордове, взети заедно. Дори и така, тя изглеждаше незначителна в сравнение с броя на френските войници, които лагеруваха край града.

Съфолк гледаше как един от хората на Йорк го поздрави, после хукна да изпълни заповедта му. Съфолк стисна длани зад гърба си и се мъчеше да изглежда впечатлен от готическите кули и сложното каменоделство. Как съжаляваше, че съпругата му не дойде, но Алис бе скандализирана от самата мисъл за това. Достатъчно трудно му бе да й обясни, че в този ден ще се ожени за една четиринайсетгодишна френска принцеса, ако всичко стане, както бе замислено. Да бъде там със собствената си съпруга щеше да бъде подигравка с Църквата, или поне тя така му каза накрая.

Още по-голяма подигравка би било масовото изтребление, което можеше да избухне и при най-малката провокация, помисли си Съфолк. За момента хората на Йорк прилежно избягваха да обръщат внимание на френските войници около Тур, докато техните благородни господари се разхождаха и разговаряха. Съфолк знаеше, че французите са там, за да поемат командата над Анжу и Мен на мига, след като церемонията свърши. С удоволствие би споделил това с Йорк, особено след като се тормозеше от многозначителните му погледи към далечните войници. Чувстваше, че благоразумието му е напълно оправдано при наличието на подобна френска сила. Докато двамата се разминаваха набързо в двора на църквата, Йорк, съскайки, му зададе въпроса как смята да защитава крал Хенри само с неколцина пазачи. Съфолк успя да смотолеви безпомощно, че със сигурност няма да съществува опасност точно на сватбения ден. Йорк го изгледа яростно, очевидно заподозрял нещо, после енергично се отдалечи.

Беше напрегната ситуация и нервите на Съфолк се съпротивляваха все повече с всеки изминал час. Йорк не знаеше, че кралят няма да дойде, и сега имаше две армии в полето, изправени една срещу друга. Нужно беше само някой идиот да подхвърли нещо обидно или да си направи злобна шега и нямаше сила на земята или в небесата, която да предотврати битката. Съфолк още веднъж попи лицето си с мека кърпа.

Докато шепнеше някаква глупост на поредния гост, видя как Йорк сменя посоката си и идва към него през църковния двор.

— Хайде, Дери — тихичко прошепна лорд Съфолк на английски, с което накара най-близко стоящия френски благородник да присвие объркано очи към него. — Имам нужда от теб тук. Хайде! — той пусна сияйна усмивка към херцога, който се спря пред него.

— Ричард! Какъв хубав ден се случи за целта. Имаш ли вести от краля?

Йорк погледна с кисел вид към по-стария мъж.

— Точно това идвах да те питам, Уилям. Нямам новини от пристанищата, че дори е на път. Виждал ли си Дери Бруър?

— Още не. Може би е с краля. Мисля, че щяха да идват заедно.

Йорк се намръщи, загледан в тълпата от френски и английски благородници, които се наслаждаваха на слънчевия ден.

— Не мога да разбера. Освен ако не са му поникнали криле, би трябвало вече да е минал по-голямата част от пътя. Хората ми трудно биха изпуснали кралската свита да минава през Кале, а нищо не съм чул за това.

— Може да се движат по-бързо от вестоносците, Ричард. Дошло ли ти е наум? Убеден съм, че ще бъдат тук навреме.

— Цялата работа силно ми мирише на Бруър — ядно просъска Йорк. — Тайни пътища и измами, сякаш не може да се доверят дори на собствените лордове на краля. Приятелят ти Бруър ще изглежда като глупак, ако устроят засада и пленят краля, докато ние си стоим тук празнично издокарани.

— Сигурен съм, че няма да се случи. Единствената цел на Дери, както на всички нас, е да предпази краля.

— Няма да се чувствам спокоен, докато не е щастливо оженен и на път за дома. Видя всички тия войници, разположени на лагер навсякъде около нас, нали? Слава богу, че доведох толкова хора със себе си! Ситуацията е опасна, Уилям. Малко са ми войниците, ако те се впуснат в изненадваща атака.

— Сигурен съм, че са тук, за да пазят крал Шарл и херцозите му — излъга Съфолк изнервен. Със страх чакаше момента, в който всички подробности от брачното споразумение ще станат ясни. Надяваше се френският крал да не вдигне голяма врява в момент, когато поема командването на новите си територии. Но, познавайки добре французите, Уилям дьо ла Пул подозираше, че тази надежда е доста самонадеяна.

— Градът прилича на военен лагер, а френският крал дори още не е пристигнал — отбеляза Йорк. — Нещо не ми се връзва, Уилям. Ще ми дадеш ли честната си дума, че напразно се притеснявам?

— Не… не мога да кажа, Ричард — видя как очите на другия се присвиха.

— Не можеш? Тогава има нещо, за което не са ме уведомили. Трябва да знам, Уилям, щом ще защитавам краля на Англия на френска земя. Не разбираш ли? Не може да ни сварят неподготвени, ако има планове, за които не знам абсолютно нищо. Проклет да е този Дери! Говори, лорд Съфолк. Какво не са ми казали?

Откъм западния път се чуха гръмогласни викове. Съфолк погледна с облекчение натам и извади кърпичката си, за да попие потта от челото си.

— Кой е това? — продума. — Не може да е булката вече. Френският крал ли идва?

— Или крал Хенри — добави Йорк, наблюдавайки го внимателно.

— Да, да, разбира се — каза Съфолк, потънал в пот. — Може да пристига Хенри. Най-добре да ида да видя, ако ме извиниш.

Йорк гледаше как възрастният мъж се отдалечава с изправен гръб. Поклати глава отвратено и с рязък жест повика до себе си един от стражата.

— Проверете пак около града. Искам да заловите Дери Бруър съвсем тихо. Съобщете ми веднага щом го хванете.

— Да, милорд.

Войникът поздрави прилежно и хукна. Изражението на Йорк посърна, когато чу виковете на народа и разбра, че френският крал е дошъл в Тур. Вече бе обед, а все още нямаше и следа от сватбената двойка.

 

 

Дери правеше всичко възможно да изглежда, че се разхожда сред френските войници, които се припичаха на слънцето или обядваха. За последен път бе видял толкова много от тях накуп на бойното поле и спомените не бяха приятни. Прекрасно знаеше защо са тук. Веселите групички, които клюкарстваха и дъвчеха твърд хляб, щяха мигом да се преобразят обратно във военна сила, щом дойдеше заповед да се завземат повторно обширните територии на Мен и Анжу.

Дери беше очаквал затруднения, но инстинктивно в покрайнините на града вдигна един тежък супник и го помъкна със себе си. С това простичко прикритие премина право през центъра на лагера. Десетки слуги носеха насам-натам неща за войниците и ако усетеше, че го гледат подозрително, веднага спираше и предлагаше на мъжете да си напълнят купичките, усмихваше им се и се кланяше като някой малоумен глухоням.

До обед успя да прекоси лагера и да се отърве от вече изпразнения казан, като го даде на групичка възрастни жени и продължи. Каретите на френския крал бяха забелязани на пътя и никой не обръщаше внимание на смачканата фигура, която се отдалечаваше от лагера.

Той вървя надолу по пътя, докъдето му стигна куражът и накрая съзря скупчени войници досами катедралата. Съвсем кратко разстояние, ако се затичаше човек, но не посмя да го направи. Огледа се да види дали някой го наблюдава, после изведнъж се свлече в канавката до една много стара дървена врата, където растяха гъсти треволяци.

Предоволен от себе си, че е успял да мине през цяла френска армия, Дери гледаше как войниците спират и претърсват две каруци, които в момента се тътреха край тях. Хората на Йорк сякаш бяха навсякъде. После направи кисела физиономия, като усети, че по дрехите му се процежда дъждовна вода, но държеше торбата далеч от нея и се снижаваше, като използваше стълба на портата за прикритие, чакайки подходящия момент. Въоръжените мъже не припарваха в същинската катедрала, забеляза той. Църковната сграда имаше собствена градина с ограда и врата. Ако намери начин да се вмъкне само през тази външна граница, ще бъде на чисто. Катедралите и във Франция, и в Англия са построени по един и същи начин, каза си той. Ако успееше да влезе вътре, щеше да е достатъчно наясно с разположението.

Дери надничаше през стръкове изгорели треви и виждаше гостите на сватбеното тържество, вън, на слънце в църковния двор. Бяха толкова близо. Почти различаваше лицата им. За миг му се прищя просто да се изправи и да повика някой от своите съмишленици, като Съфолк например. Йорк със сигурност няма да си позволи да го арестува на обществено място. Той погледна мокрите си бричове и черните си пръсти. Беше толкова мръсен — само многобройните дни на път можеха да го омърсят така. Ако селянин, изпоцапан и недодялан като него, се доближи до сватбарите, войниците ще го сграбчат и ще го изнесат още преди половината благородници да са успели да разберат какво се случва. Все едно, не му подхождаше на стила да го притиска стражата, докато той вика Съфолк. Все още беше решен да се приближи до Ричард от Йорк в най-хубавите си дрехи и да се държи така, сякаш всичко е било много лесно. Старият Бъртъл винаги бе харесвал чувството му за стил. В памет на досегашния оглавяващ шпионите щеше да го направи бляскаво.

Едва повдигна глава, наблюдавайки двама пазачи, заели позиция пред градинската порта на катедралата. Хапваха заедно едно парче пай и застанали близко един до друг, го разчупваха на хапки и ги дъвчеха.

Зад тази стена бе разположена резиденцията на епископа, с кухни и килери, и дневни, достойни за всеки лорд. Дери разшири очи, мъчейки се да следи и останалите групи от войници на караул. Бавно пъхна пръсти в торбата си за тежкия кривак. Не можеше с бръснача, не и по английски войници и на църковна земя. Тъмният свят, който обикновено населяваше, само щеше да го окачи на въжето насред слънчевия френски ден. Въпреки това мисълта да мине през двама въоръжени войници само с помощта на дървена тояга беше повече от дръзка. Един, да, винаги можеше да изненада един с рязък удар зад ухото, но не можеше да си позволи да се вдигне тревога, тогава беше загубен.

Слънцето преваляше, а Дери все лежеше там и вече го обхващаше паника. На три пъти по пет-шест войници с къси английски наметки в червено и златно обикаляха около катедралата. Носеха онзи вид лъкове, които ги направиха известни в Аженкур, и той добре знаеше, че с тях можеха да улучат заек от стотина крачки, да не говорим за мъж с нормален ръст. Беше почти невидим в опърпаните си кафяви дрехи, въпреки това сдържаше дъха си, когато минаваха само на двайсет ярда от него, като знаеше, че ловците сред тях ще забележат дори помръдването на стръкче от високата трева.

Времето пълзеше напред болезнено бавно. Нещо голямо пролази през лицето му, но той не му обърна внимание дори когато то се впи във врата му и засмука кръвта му. Само едно нещо можеше да разсее пазачите край катедралата и той изчакваше, за да направи своя ход.

Случи се два часа след пладне, доколкото можеше да прецени по слънцето. Мъже и жени от околните села започнаха да се навъртат край пътя и отдалеч се чуваха възгласи. След няколко минути навсякъде настъпи движение, развълнувани хора тичаха да заемат най-добрата позиция, за да видят как пристигат каретите на невестата. Дери стана в момента, в който една групичка мина покрай него. Използва ги, за да блокират видимостта към главния шпионин на Англия, който се надигна със зачервено лице от смърдящата канавка. Тръгна към пазачите на портала и безмълвно благослови булката, като видя, че и двамата гледат на запад. Никога не бяха виждали принцеса, а тази щеше да е кралица на Англия.

Заобиколи някакво тичащо дете и удари с тоягата единия пазач по ухото. Мъжът се свлече, сякаш покосен, а другият тъкмо се обръщаше, когато Дери повтори замаха и го цапардоса по слепоочието. Мъжът изсумтя, падайки, и Дери със сигурност дочу английски глас, който възкликна наблизо. Отвори с ритник вратата и се втурна вътре, като същевременно свали мръсната шапка от главата си и я захвърли в близкия красиво подкастрен храст.

Помещенията на епископа бяха отделени от катедралата и той пренебрегна пътеката, която водеше към тях. Вместо това се запъти към вестиария. Вече беше готов да отвори с ритник всяка врата, но тази поддаде лесно, след като поработи над ключалката. Влезе и бавно вдигна очи, за да огледа — пред него веднага се изпречи огромното розово туловище на френския епископ, облечен в нещо, което приличаше на бяло бельо. Друг свещеник стоеше зяпнал, с дълга бяла роба в ръце.

— Милорд епископе, извинявам се, че ви обезпокоих. Закъснях за сватбата, но лорд Съфолк ще гарантира за мен.

Докато говореше, Дери издърпваше от торбата си дрехите и само гледката на кожената гарнитура възпря епископа да извика за помощ.

Дери чу потропване по вратата зад гърба си, завъртя се бързо и пусна резето.

— Може ли да ви обременя с молба за малко вода? Булката е тук, а боя се, твърде изцапан съм от пътя, за да мога да се покажа.

Двамата втрещени свещенослужители го погледнаха, после епископът направи немощен жест към съседната стая. Дери се втурна натам — на мраморна тоалетка чакаше огромна купа с вода. Водата и кърпата почерняха, когато той започна да се търка, после се съблече възможно най-бързо.

Когато излезе, епископът беше сам, служителят му вероятно бе отишъл да провери самоличността на странника, нахлул тъй неочаквано при тях. Епископът изглеждаше дори по-грамаден в официалните си одежди, мъж като палатка, който наблюдаваше с интерес как Дери приглажда косата си с влажна длан и набутва смачканата си торба в един ъгъл.

— Бог да ви благослови, Ваше Превъзходителство — рече той. — Мислех, че няма да успея да се приготвя навреме.

Той излезе в църквата.

— Ето го! — изкрещя един глас на английски.

Без дори да се обърне, Дери спринтира с всичка сила надолу по църковния кораб, към огряната от слънце врата в далечния му край.