Кон Игълдън
Буревестник (7)

5.

Лятното слънце се издигна над ясния хоризонт в Уиндзор и освети големите стени в златисточервено, докато градът наоколо започваше да се оживява. Ричард от Йорк беше прашен и уморен след дългото яздене от брега, но кипналият в него гняв му даваше енергия да преодолее изтощението. Тримата войници с него бяха ветерани от войните във Франция, сурови мъже, облечени в изтъркана кожа и ризници, избрани заради големината си и способността си да плашат околните. Не беше трудно да се досетиш защо херцогът бе извикал трима от най-жестоките си войници за нощното прекосяване на Ламанша и тежката езда. Някой някъде трябваше да бъде убит или поне заплашен с убийство. Мъжете се наслаждаваха на чувството за власт, което съпровождаше присъствието им в близост до херцога. Те си размениха развеселени погледи, когато господарят им със сила премина през двата външни кръга от пазачи на замъка. Йорк нямаше търпимост към глупците и нищо не можеше да го възпре в желанието му да види краля тази сутрин.

Някъде наблизо се чуваха гръмогласни команди, тропот и звън от маршируващи войници. Въоръжена стража щеше да пресрещне Йорк по пътя му към покоите на краля. Тримата войници охлабиха мечовете в ножниците, пукаха пръсти и вратове в нетърпеливо очакване. Те не бяха прекарали години в лека служба в Англия като стражата на краля. С наслада очакваха да срещнат мъже, за които усещаха, че само до някаква степен са от тяхната страна.

Херцогът се втурна напред с дълги и сигурни стъпки. Видя двама здравеняци с пики пред появилата се врата и се закова току пред тях.

— Отдръпнете си. Аз съм Йорк и имам спешна работа при краля.

Пазачите се вкамениха с втренчени очи. Единият погледна към другаря си и онзи неловко премести хватката си върху пиката. Дежурството му щеше да свърши веднага щом слънцето премине над бойниците и той погледна с раздразнение златната нишка, която се показваше на хоризонта. Още само няколко минути и той щеше да е в стаичката на пазачите, да си хапва закуската и да се чуди за какво е цялата шумотевица.

— Милорд, нямам нареждане да ви пусна — рече той. Преглътна нервно, когато Йорк втренчи гневния си поглед с пълна сила в него.

— Такъв е характерът на спешните обстоятелства. Махни се от пътя ми или ще заповядам да те набият с камшици.

Пазачът преглътна и отвори уста да му отговори, поклащайки глава. Още щом понечи да повтори думите си, гневът на Йорк изригна. Той направи рязък жест и един от хората му сграбчи пазача за гърлото с ръка, облечена в метална ръкавица, вдигна го във въздуха и го размаза върху вратата. Звукът беше силен, отекна във външните стени. Някой, който вървеше наблизо, изрева и вдигна тревога.

Пазачът се бореше бясно и другарят му свали пиката. Друг мъж от хората на Йорк пристъпи и нанесе удар в брадичката му, от което пиката и притежателят й се строполиха шумно на земята. Първият пазач бе довършен с две бързи крошета, които размазаха носа му по цялото лице.

Неколцина пазачи притичаха иззад ъгъла на петдесетина ярда, водени от червенобузест сержант и с изваден меч. Йорк хвърли студен поглед в тяхна посока, после отвори вратата и влезе.

Вътре той спря и се обърна.

— Франсис, дръж вратата. Вие, двамата, елате с мен — заповяда им.

Най-едрият от тримата притисна вратата с тялото си, пусна резето и го задържа с две ръце. То веднага се разтресе, когато някой отвън се хвърли с все сила към вратата. Без да каже и дума, херцогът се затича през стаите. Личните покои на краля бяха отпред, а той познаваше достатъчно добре Уиндзор, за да не се колебае. С пълна скорост прелетя през празния салон с високи тавани и нагоре по стълбите, сетне поспря, а неговите хора едва не се блъснаха в него. И тримата стояха и дишаха тежко, докато Йорк впи поглед в застаналия насреща Дерихю Бруър, облегнат на ниския каменен прозорец, който гледаше към огромния ловен парк на Уиндзор.

— Добро утро, милорд. Боя се, че кралят не се чувства достатъчно добре за посетители, ако него искате да видите.

— Изправи се, когато говориш с мен, Бруър — скастри го херцогът, който влезе по-навътре в стаята, после спря. Погледът му зашари подозрително наоколо, като търсеше някакво обяснение за увереността на оглавяващия шпионите. С въздишка Дери се отблъсна от прозоречния перваз и се прозя. Един етаж по-долу се чуваше ритмичното блъскане, с което пазачите отвън се мъчеха да разбият вратата.

Дери погледна през прозореца към колоните войници, които тичаха във всички посоки.

— Някаква малка свада има днес отвън, милорд. Ваше деяние ли е?

Йорк погледна вратата, за която знаеше, че води право към покоите на краля. Бе плътно затворена срещу него и в преддверието Дери беше сам. Въпреки това нещо в нахалната усмивка на този мъж му действаше на нервите.

— Дошъл съм да се видя с краля — заяви херцогът. — Влез вътре и обяви за пристигането ми, иначе аз ще го направя сам.

— Не, не мисля, че точно така ще постъпя, Ричард, синко. И не мисля, че ти ще го сториш. Кралят те вика, иначе не идваш. Той викал ли те е? Не? Тогава знаеш какво да направиш със себе си, нали?

 

 

Докато Дери говореше, лицето на Йорк потъмня от насъбралия се гняв. Хората му бяха точно толкова изненадани, колкото и той да чуят как назовават един лорд с обикновеното му име. И двамата пристъпиха напред към Дери, а той се изпъчи насреща им все още странно усмихнат.

— Момчета, само да ме пипнете с ръка и ще видите какво следва.

— Чакайте — заповяда им Йорк. Не можеше да се отърси от чувството, че му правят капан, че нещо не е наред. Едва ли не усещаше, че го наблюдават очи, които той не вижда. Двамата войници се извисиха над Дери, макар той да не им отстъпваше по ръст.

— Хубаво, виждам, че все още ви е останал малко мозък — каза Дери. — Сега, момчета, онази врата долу няма да издържи повече от миг. Ако ме няма тук да ги спра да не ви съсекат, не мисля, че титлата на господаря ви ще ги задържи, как ви се струва? Не и пред спалнята на краля, не мисля.

Йорк изруга тихо, като изведнъж схвана, че Дери нарочно печели време. Направи няколко крачки към дъбовата врата, решен, че тази сутрин ще се види с краля, независимо какво се случва.

Докато пристъпяше, нещо прелетя край него. Някакъв пукот, все едно греда се бе счупила, го накара да застине на място, с ръка все още протегната напред, за да хване дръжката на вратата. Йорк се втренчи в черното метално острие, което стърчеше от дъбовото дърво на височината на главата му.

— Това е само предупреждение, Ричард, синко — чу се гласът на Дери. — Следващото ще мине през врата ти.

Херцогът се завъртя на пети навреме, за да види как лента от тъмновиолетова завеса се свлича на пода. След падането си тя откри дълъг процеп почти по цялото протежение на едната страна на тавана. В пролуката съзря трима мъже — явно бяха легнали, защото виждаше само главите и раменете им, както и ужасното оръжие, което бяха насочили към него. Двама го гледаха с леден поглед през мерника на арбалетите си. Третият се отдръпна със стържещ звук, за да зареди отново. Йорк зяпна нагоре към тях и в очите му се отрази светлината, която блестеше по излъсканите върхове на стрелите.

Той преглътна, а Дери се засмя.

— Казах ти, Ричард. Или кралят те вика, или не идваш при него.

Под краката им оглушителен тътен извести, че външната врата най-сетне е поддала. Двамата войници на херцога размениха тревожни погледи и доброто им настроение се изпари.

— Момчета, момчета — рече Дери, пристъпяйки към тях, — убеден съм, че вашето въоръжено присъствие в близост до краля е едно недоразумение. Не, не се отдалечавайте от мен. Има няколко неща, които бих искал да ви кажа, преди да приключим.

Тропотът от тичащи войници се чуваше все по-силно, а гласовете крещяха заповеди, докато разни мъже нахлуха в стаята.

— На ваше място бих се проснал на земята — каза Дери на двамата войници.

Те на мига се хвърлиха долу, изпружили празни ръце, за да не ги намушка някой от почервенелите ревящи мъже, които прииждаха вътре. Йорк остана прав и със скръстени ръце наблюдаваше всичко с леден поглед. Знаеше, че никой от въоръжените няма да посмее да го докосне. След като войниците му бяха натръшкани и обезопасени на пода, всички сякаш погледнаха към Дери за нова команда.

— Така е по-добре, Ричард — каза той. — Нали е по-добре? Така смятам аз. Сега не искам аз да съм отговорен за това, че сме събудили краля тази сутрин, ако не сме го сторили вече. Какво ще кажете да изнесем това навън? Тихичко като мишлета сега, момчета.

Херцогът премина през скупчените пазачи с лице, червено като цвекло. Никой не го спря, когато заслиза по стълбите. Поне в очите на Дери изглеждаше едва ли не комично как пазачите прибраха своите заложници тихомълком и се изнесоха след тях надолу.

Йорк не се спря при тялото на най-едрия си войник до разбитата външна врата. Неговият човек Франсис лежеше с разпорено гърло сред нарастваща локва кръв. Йорк го прескочи, без да погледне надолу. Завързаните арестанти простенаха от страх, като видяха другаря си, затова един от пазачите се пресегна и яко цапна по-близко стоящия от двамата през лицето.

Подир сумрака във вътрешните стаи тук слънцето беше ярко. Дери излезе след всички тях и веднага при него дойде сержантът, един мъж с огромни бели мустаци, който на практика се тресеше от гняв. Дери прие поздрава му.

— Няма пострадали, Хобс. Твоите хора заслужават да ги черпя по една бира довечера.

— Исках да ви благодаря, сър, за предупреждението — рече сержантът, сразявайки с поглед Йорк, който стоеше и гледаше. Независимо от пропастта в положението им безопасността на Уиндзор беше лична отговорност на сержанта и той беше бесен, че е била нарушена.

— Това ми е работата, Хобс — отвърна Дери. — Имаш един труп да отнесеш, но това е всичко. Мисля, че ясно изразихме това, което имахме да кажем.

— Щом казвате, сър, макар че не искам и да си мисля дори докъде успя да проникна той. Все пак ще направя официално оплакване, сър, ако нямате нищо против. Това не бива да се търпи и кралят ще бъде уведомен — говореше го заради херцога, но той слушаше без някаква видима реакция.

— Ще вземеш нашите вързани пилци в къщата на пазачите, нали, Хобс? Бих искал да разменя дума с тях, преди да ги отпратя обратно на кораба им. Сам ще имам грижа за милорд.

— Много добре, сър. Благодаря, сър.

С един последен поглед, достатъчно нажежен да стопи и желязото, старият войник отведе хората си, оставяйки Дери и Йорк сами.

— Чудя се, Бруър, дали можеш да оцелееш, ако ме имаш за враг — вметна Йорк. Беше загубил червенината си, но очите му искряха от злоба.

— О, смея да твърдя, че мога, познавам и много по-опасни хора от теб, надут фукльо такъв.

Нямаше кой да ги чуе и маската на ироничния добряк, която Дери бе си сложил, падна, когато застана в застрашителна близост срещу херцога.

— Трябваше да останеш във Франция и да изпълниш заповедите на своя крал — добави Дери, като го смушка с пръст в гърдите.

Йорк стисна юмруци, обзет от ярост, но знаеше, че Дери ще го повали на земята при най-малката провокация. Главният кралски шпионин имаше славата да се подвизава по ринговете за борба в Лондон. Той държеше всичките му врагове да са чули този слух.

— Това негови заповеди ли са? — изсъска Йорк. — Сватба и мир? Моите хора да останат в Кале? Аз командвам армията, Бруър. Въпреки това досега не бях чул и дума. Кой ще защитава краля, ако войниците му са на триста мили на север? Изобщо замислял ли си се за това?

— Заповедите са истински — отвърна Дери невинно.

Йорк се изсмя ехидно.

— Да, печатите бяха точни, Бруър, както съм убеден, че знаеш. Не бих се изненадал да чуя, че твоята ръка върху тях е стопявала восъка. Не съм единственият, който смята, че имаш твърде силен контрол върху крал Хенри. Ти нямаш истински ранг и титла, въпреки това издаваш заповеди от негово име. Кой може да каже със сигурност, че са дошли от краля? И ако още веднъж ме боднеш с пръст, ще те видя да висиш на бесилото.

— Бих могъл да имам титла — отговори Дери. — Предлагал ми е. Мисля обаче, че съм си много добре и така за момента. Може би ще се оттегля като херцог на Йорк, кой знае?

— Не би могъл да запълниш мястото ми, Бруър, не би могъл да запълниш дори дюкяна ми, ти, долен, нисш… — Лаещият смях на Дери го прекъсна.

— Дюкяна ти! Хубава шега! Сега защо не се върнеш на кораба си? Трябва да присъстваш на сватбата на краля следващия месец. Не искам да я изпуснеш.

— Ти там ли ще бъдеш? — попита Йорк и погледът му се изостри.

Дери схвана добре намека. Едно нещо бе да изрази пренебрежение към властта на Йорк в Уиндзор, заобиколен от стражата на краля. Съвсем друго бе да се замисли как би действал херцогът на Йорк във Франция.

— Не бих изпуснал такова радостно събитие за нищо на света — отвърна Дери и видя как Йорк се усмихва при тази мисъл.

— С мен ще бъде личната ми стража, Бруър. Тези прекрасни заповеди не са казали противното. При толкова много бандити по пътя няма да се чувствам удобно с по-малко от хиляда мъже, може би и повече. Тогава ще разговарям с краля. Чудя се дали той знае и за половината от твоите игри.

— Уви, аз съм само пратеникът на кралската воля — рече Дери и се подсмихна, като така прикри изумлението си от заплахата. — Мисля, че кралят желае няколко години мир и съпруга, но пак кой ли наистина знае какво е в главата му?

— Не можеш да ме заблудиш, Бруър. Нито пък онзи подмазвач Съфолк. Каквото и да сте предложили на французите, каквато и каша да сте забъркали помежду си, и двамата грешите. Това е най-лошото. Ако предложим мир, смяташ ли, че французите ще ни оставят наистина? Така ще изглеждаме слаби. Ако този план се осъществи, ще влезем във война преди края на лятото, бедни ми глупако.

— Изкушава ме мисълта да опитам на гърба си кралския гняв само и само да ви видя проснат на тази трева тук, милорд — заяви Дери, пристъпвайки към другия. — Дайте ми възможност да обмисля преимуществата и недостатъците, моля. Ще изпитам удоволствие, ако разбия тази ваша остра човка, но пък, от друга страна, вие сте херцог и имате някакъв вид протекция, дори и след като се проявихте като пълен глупак тази сутрин. Разбира се, винаги мога да твърдя, че са ви натупали, докато стражата ви е гонила навън.

— Говори си каквото искаш, Бруър. Заплахите и стрелите ти не ме плашат. Ще се видим пак — във Франция.

— О, в такъв случай си тръгвате, тъй ли? Много добре. Ще изпратя хората ви след малко. С нетърпение очаквам да побъбрим пак на сватбата.

Йорк се упъти към главния вход на замъка. Дери го наблюдаваше замислен. Стигнали бяха до ръба, по-близо, отколкото бе очаквал. Беше чул, че херцогът идва преди две нощи, но трябваше да предупреди пазачите на външната врата. Йорк не биваше изобщо да стига до вътрешната част, да не говорим за вратата пред спалнята на краля. Всъщност съвсем случайно Хенри все още се молеше в параклиса, но херцогът не разполагаше с тази съществено важна информация.

За момент се замисли над разговора. Не съжаляваше за нищо. Човек като Йорк би се опитал да причини смъртта му дори само заради сцената пред спалнята на краля. Без значение, че Дери бе усложнил положението със заплахи и обиди. Не можеше да бъде по-лошо. Въздъхна. Въпреки това нямаше как да позволи побеснелият херцог да се види с краля. Йорк щеше да го накара да се съгласи с всичко и всички деликатни уговорки и месеци на преговори щяха да идат нахалост. Още като се събуди, Дери усети, че денят ще е лош. Дотук всичките му очаквания се бяха оправдали. Зачуди се какви са му шансовете да оцелее на сватбата в Тур. С тъжно изражение осъзна, че трябва да се подготви да не се върне обратно.

Спомни си как старият Бъртъл бе постъпвал така не един или два пъти. Главнокомандващият на шпионите преди него беше оцелял след три опита за отравяне и случай, в който в спалнята си бе заварил мъж с изваден нож. Това е просто част от службата, спомни си той думите му. Един полезен човек винаги си създава врагове, това е всичко. А ако си полезен на крале, то тогава враговете ти са от сой. Дери се усмихна, спомняйки си как старецът бе произнесъл думата с наслада.

— Вижте му дрехите, момчета! Вижте му ножа! От сой е, момчета! — беше казал, захилен гордо и приведен над тялото на мъжа, когото откриха в спалнята му. — За мен е комплимент, че са изпратили такъв джентълмен!

Старият Бъртъл може и да беше зъл проклетник, но Дери го беше харесал още от самото начало. И двамата изпитваха удоволствие да карат другите да ги следват; мъже, които дори не са подозирали, че изборът им не е точно техен. Бъртъл възприемаше това като изкуство. За младия Дери, току-що завърнал се от война във Франция, нещата, на които го учеше, бяха като вода за зажаднялата му душа.

Дери пое дълбоко въздух и усети как спокойствието му се възвръща. Когато Бъртъл повикваше шестимата си най-добри бойци и предаваше властта си на единия от тях, разбираха, че нещата са сериозни, че може да не се върне оттам, където работата му го изпращаше. Всеки път това бе различен човек, така че никога да не бъдат сигурни кой от тях наистина е избраният наследник. Все пак след дузина рискови ситуации, от които едва оцеля, старецът умря в леглото си, мирно и тихо в съня си. Дери плати на трима лекари, за да проверят дали в тялото му има отрова просто за да е сигурен, че няма кого да преследва.

Възвърнал спокойствието си, той започна да пука кокалчетата си, вървейки към помещението на пазачите. Нямаше как повече да влоши нещата, ако добре поналожи двамата войници. Определено беше в настроение за това.

 

 

Летният ден обещаваше да бъде великолепен още от изгрев-слънце, въздухът бе вече топъл, а небесата — ясни. В замъка Сомюр Маргарет беше станала по тъмно. Не беше сигурна, че изобщо е спала, след като толкова дълго лежа на жегата в мрака, съзнанието й изпълнено с видения за съпруга й и с немалко страхове. Четиринайсетият й рожден ден бе преминал почти незабелязано преди няколко месеца. Но все пак тя го отбеляза дори само заради това, че на следващата сутрин бе започнала да кърви. Още изживяваше този шок, докато се къпеше и се оглеждаше на светлината на нощната лампа. Прислугата й каза, че ще се случва всеки месец — няколко отвратителни дни, в които ще пъха парцали под бельото си. Това й се струваше символ на промяната, на нещата, които се развиваха с такава скорост, че едва смогваше да възприеме една новост, без тя да е съпътствана с още десетина, които се домогваха до нейното внимание. По-едри ли бяха станали гърдите й? Така смяташе. Взе огледало и ги стегна и стисна така, че да образуват нещо като вдлъбнатина помежду си.

Замъкът не беше тих в този ден, дори в такъв ранен час. Като мишки в стената тя вече чуваше далечни гласове и стъпки, тряскащи се врати. Баща й бе похарчил река от злато през предишните месеци, нае огромна прислуга и дори докара шивачки от Париж, за да направят невъзможното с мършавата фигура на дъщеря му. Шивачките работеха по нощите из стаите на замъка, шиеха и крояха платове за сестра й и трите й братовчедки, които бяха дошли от юг, за да я придружат на церемонията. През последните няколко дни Маргарет бе леко раздразнена от присъствието им, докато те охкаха и се кикотеха край нея, но някак си беше направила скок от усещането, че сватбата е далеч в бъдещето, до самата сутрин, без да има представа как точно се е стопило времето. Още й беше трудно да повярва, че днес е денят, в който ще се омъжи за краля на Англия. Какво ли ще бъде? Мисълта бе тъй плашеща, че не можеше да я изрече гласно. Всички казваха, че баща му е бил брутален, дивак, който говорел френски като първия човек. Дали и синът ще е такъв? Помъчи се да си представи един англичанин, който я държи в силните си ръце, но въображението й се провали. Просто беше твърде странно.

— Добро утро… съпруже — бавно произнесе тя.

Английският й бе добър, така казваше старата й гувернантка, но пък тя получаваше заплата, за да я учи. Маргарет се изчерви до корените на косите си при мисълта, че може да прозвучи като глупачка пред крал Хенри.

Застанала пред огледалото, тя се смръщи на кестенявата маса коса.

— Взимам те за свой съпруг — прошепна тя.

Това бяха последните мигове, в които щеше да е сама, знаеше го. Още щом слугите я чуят да се движи, ще я налегнат на рояци да я гиздят и да рисуват лицето й, да я обличат. Сдържа дъха си при тази мисъл и се ослуша за първите стъпки отвън.

Когато дойде почукването, Маргарет подскочи и се загърна в един чаршаф. Бързо приближи към вратата.

— Да? — прошепна. Слънцето още не беше изгряло. Не може вече да е дошло време?

— Йоланда е — чу тя глас. — Не мога да спя.

Маргарет открехна вратата и я пусна да влезе, после внимателно я затвори след нея.

— Аз си мисля, че спах — прошепна Маргарет. — Спомням си, че имах странен сън, тъй че сигурно за малко съм се отнесла.

— Развълнувана ли си?

Сестра й я зяпаше с любопитство и тя придърпа по-плътно чаршафа около раменете си от неудобство.

— Ужасявам се. Ами ако не ме хареса? Ами ако не кажа правилните думи и всички ми се смеят? Кралят ще бъде там, Йоланда.

— Двама крале! — възкликна сестра й. — И половината благородници на Франция и Англия. Ще бъде невероятно, Маргарет. И моят Фредерик ще е там — тя въздъхна театрално, като завъртя полите на нощницата си над дъбовите дъски. — Знам си, че ще бъде много красив. Ако не беше това, щях да се омъжа за него тази година, но… Ох, Маргарет, не исках нищо да кажа с това! Няма проблем да почакам. Поне татко е възвърнал част от богатството, което е загубил. Ако беше миналата година, сватбата щеше да е бедняшка. Само се надявам да му е останало достатъчно, та да ме омъжи за Фредерик. Ще стана графиня, Маргарет, но ти пък ще бъдеш кралица. Само на Англия, разбира се, но все пак кралица. Днес! — Йоланда занемя, когато осъзна това. — Днес ще станеш кралица, Маргарет! Може ли мозъкът ти дори да зачене идеята?

— Мисля, че едно или две ще мога да зачена — със сух хумор отвърна кисело тя.

Йоланда я погледна с недоумяващ поглед при тази игра на думи и Маргарет се изсмя.

Но изражението й мигом се замени с паника, когато чу тропот на крака в коридора отпред.

— Идват, Йоланда. По дяволите, не съм готова за тях.

— Поу дейволити?

— Това е английски израз. Джон ми го каза. По дяволите. То е като sacrè bleu на френски, ми каза той, ругатня.

Лицето на Йоланда светна.

— По дяволите, харесва ми!

Вратата се отвори, за да пропусне сякаш безкрайна колона от слуги, въоръжени с кофи вода и натоварени със странни на вид съоръжения, с които да обработват косата и лицето й. Маргарет се изчерви отново, преглътна мисълта, че ще трябва да изтърпи часове на неудобство, докато й позволят да се покаже пред хората.

— По дяволите! — промърмори пак Йоланда, обзета от страхопочитание при вида на стаята, изпълнена с щъкащи наоколо жени.