Кон Игълдън
Буревестник (6)

4.

Рубен усети вкуса на кръв в устата си, докато залиташе и пресичаше пътя. Заливаше го мирисът на нечистоплътната тълпа, която ревеше и плюеше по него, наричаше го исусоубиец и богохулник, а лицата бяха почервенели от праведно възмущение. Някои хвърляха камъни и студена, мокра кал, която лепнеше по гърдите му и се плъзгаше под разкопчаната му риза.

Рубен не обръщаше внимание на разгневените граждани. Те едва ли можеха да му сторят повече, отколкото бе пострадал досега. Всяка частичка от тялото му беше разранена или смазана, а едното му око представляваше лепкава сляпа маса, от която по страната му се процеждаше тънка струйка течност. Той куцукаше, докато го бутаха напред по улицата на Нант и викаше — краката му кървяха през увития плат и оставяха след него кървави следи по камъните.

Беше загубил нещо през месеците на изтезания и затворничество. Не вярата си. Дори за миг не се беше съмнявал, че враговете му ще получат същото наказание. Господ ще ги издири и ще наведе главите им с нажежено желязо. Но вярата му в някакво елементарно чувство за приличие у хората беше разбита наедно с краката му. Никой не беше дошъл да го защити или пък да го освободи от съдебния процес. Познаваше поне дузина мъже, които разполагаха с властта и богатството да осигурят освобождението му, но всички те останаха безмълвни, докато новината за ужасяващите му престъпления се разнасяше наоколо. Той поклати уморено глава, целият обзет от фатализъм. В нищо от това не намираше логика. Като че човек с неговото положение в обществото би прекарвал вечерите си да пие кръвта на християнски дечица! Когато в избата му е пълно с прекрасно червено вино.

Обвиненията бяха чудовищни и в началото беше убеден, че ще бъдат разобличени като лъжи. Никой разумен човек не би повярвал в тях. Въпреки това градските съдии бяха свили устни, докато се взираха строго в скършената, превита фигура пред тях, която бяха довлекли от килиите. Гледаха го с отвращение, като че ли по някакъв начин той бе избрал да се превърне в тромавото, смърдящо нещо, в което го бяха превърнали техните инквизитори. Нагиздени с черни шапчици, съдиите бяха произнесли смъртна присъда чрез одиране, а по лицата им личаха всички признаци на задоволство от добре свършена работа.

Рубен се бе научил на някакъв кураж в килията си, когато го караха да слага ботуша, дето можеше да се затяга, докато костите му пропукваха и се чупеха. През целия си живот никога не бе имал сила или въздух, за да се бие. С това, което Господ му беше дал, бе направил от себе си богат човек: с интелект, тайно присмивайки се на онези, които парадираха със способността си да вдигат парчета желязо във въздуха и да ги размахват. Но когато болката ставаше непоносима, когато бе раздрал гърлото си до сурово месо от писъци, пак не беше признал. Това бе упорство, което не познаваше в себе си, може би останалият му единствен начин да покаже презрението си. Искаше да посрещне екзекуцията си с това късче гордост непокътнато, все едно беше последната нишка злато от износено наметало.

Старшият съдия на Нант дойде в килията му след много дни. Жан Марис приличаше на труп, държеше в ръката си ароматна топчица от сухи цветове и я притискаше в носа си против вонята. Покрит със засъхнала кръв и собствената си мръсотия, Рубен го прониза с единственото си виждащо око, надявайки се да го засрами с някакво подобие на достойнство. По това време вече не можеше да говори. Всичките му зъби бяха избити и едва успяваше да преглътне подобната на помия каша, която му носеха всеки ден, за да го поддържат жив.

— Виждам, че гордостта на дявола още не го е напуснала — каза Жан Марис на пазачите му.

Рубен го изгледа с тъпа омраза. Познаваше Жан Марис, както и всички официални лица в района. Едно време му се струваше, че има полза да изучи навиците им, макар това да не го беше спасило. Мъжът имаше репутацията сред курвите в града, че предпочита да шиба, вместо да целува. Говореше се дори за едно момиче, което умряло след една вечер с него. Жената на Марис би била скандализирана, знаеше това със сигурност. В съзнанието му се въртяха собствените му обвинения, но нямаше кой да слуша, пък и езикът му бе изтеглен докрай и смачкан с клещи, специално изобретени за тази цел.

— Следователите ми казват, че не признавате греховете си — заяви Жан Марис — Чувате ли ме, мосю Мозел? Казват, че не подписвате нищо, макар да са оставили дясната ви ръка непокътната за целта. Не разбирате ли, че това трябва да спре? Съдбата ви вече е написана, сигурна като слънцето на небосклона. За вас не е останало нищо. Признайте и се молете за опрощение. Нашият Господ е милостив, макар че не очаквам такъв като вас, авраамовец, да го разбере. Написано е, че трябва да изгорите за вашата ерес, но кой всъщност може да каже? Ако се разкаете, ако признаете, Той може да ви спаси от огньовете на ада.

Рубен го изгледа право в очите. Чувстваше се така, сякаш може да насочи цялата си болка в този поглед, докато изличи с него всичките му лъжи и плът и стигне чак до кокала. Марис вече приличаше на труп със слабото си лице и кожа като смачкан жълт пергамент. Господ обаче не го покоси. Жан Марис издаде напред челюстта си, като че самата тишина бе предизвикателство към неговата власт.

— Имуществото ви е конфискувано, нали разбирате? Никой не бива да извлича печалба от съдружието си с дявола. Съпругата ви и децата ще трябва сами да се оправят в света. Достатъчно трудности им създадохте с ритуалите си и скритите си магии. Имаме свидетел, мосю Мозел, християнин с добро обществено положение и безупречна чест. Разбирате ли? Няма надежда за вас на този свят. Кой ще приеме сега семейството ви, след като вие си отидете? Да продължават ли да страдат заради онова, което сте сторили? Небесата се бунтуват, мосю Мозел. Бунтуват се срещу болката на невинните. Признай си, човече — и това ще свърши!

На улицата Рубен залитна към един от крещящите селяни, счупеният му крак поддаде. Якият чирак веднага го цапардоса, юмрукът разби главата му и я килна назад, а от носа му бликна нова струя кръв. Видя ярки капки от нея да блестят по сламата, примесена с пръст, която застилаше улицата към градския площад. Един от пазачите изръмжа срещу чирака и го бутна обратно в тълпата с пиката, която държеше пред гърдите си. Рубен чу мъжът да се смее въпреки това, доволен, че ще може да разкаже на приятелите си как е нанесъл удар по главата на евреина.

Рубен продължи да куцука, съзнанието му ту се избистряше, ту се губеше. Пътят сякаш продължаваше безкрайно и на всяка крачка се бяха струпали граждани, дошли да го видят как умира. Един млад сополанко подложи крак и Рубен падна със стенание, коленете му удариха камъните тъй, че болката го прободе чак до бедрата. Народът се изсмя, беше доволен, че част от сценката се разиграва току пред очите му. Онези, които бяха притиснати в шестте реда хора край пътя, на този етап вече не можеха дори и с подкуп да стигнат до централния площад.

Почувства как една силна ръка го повдига, придружена от вонята на чесън и лук, която добре познаваше от затвора. Опита се да благодари на пазача за помощта, но думите му бяха нечленоразделни.

— Ставай! — изръмжа мъжът. — Вече не е далеч.

Рубен си спомни как Жан Марис се навеждаше над него в килията като врана, която оглежда тяло, за да види дали не е останало още нещо за ядене по него.

— Има хора, дето се чудят как един евреин е могъл да изпълнява такива мръсни магии и ритуали, без жена му и децата му да знаят. Разбирате ли ме, мосю Мозел? Има други, които прошепват, че жената е със сигурност не по-малко виновна от съпруга, че децата са заразени от баща си. Те твърдят, че е престъпление да ги оставят на свобода. Ако не признаете, мое задължение ще бъде да ги докарам в тези килии тук, да ги разпитам. Можете ли да си представите какво би било това за една жена, мосю Мозел? Или пък дете? Можете ли да си представите ужаса им? Все пак не можем да оставим злото да пусне корени. Плевелите трябва да се изкореняват и да се хвърлят в огъня, преди да са пръснали семето си с вятъра. Разбирате ли, мосю? Подпишете признанието и това ще свърши. Всичко това ще свърши.

Само преди година Рубен би се изсмял на такава заплаха. Той имаше приятели и богатства тогава, дори влияние. Светът беше подредено място, където не поваляха на пода невинните и писъците им не кънтяха, докато разни непознати ги обработваха, без някой да им идва на помощ и без да чуят успокоителна дума. Научи, че злото наистина обитава килиите под затворническия двор в Нант. Надеждата умря в него, след като плътта му бе изгорена и костите изпочупени.

Въздъхна. Споменът бе ясен в паметта му — как гледаше собствената си разтреперана ръка отгоре, докато тя подписваше името му под някакви лъжи, които не си направи труд да прочете. Жан Марис се усмихна, устните му се отдръпнаха от изгнилите му зъби и тялото му се доближи до него. Помнеше топлия му дъх и факта, че гласът на съдията беше почти благ.

— Добре сторихте, мосю Мозел — рече Марис. — Няма нищо срамно най-сетне да признаете истината. Извлечете успокоение от това.

Градският площад бе претъпкан от зяпачи, оставена бе само тясна пътечка между двете редици на стражата. Рубен се разтресе като казаните с бълбукаща вряла вода от двете страни на издигнатата платформа. Неговите мъчители му бяха описали с наслада начина, по който ще умре. Обясненията за това, което го чакаше, ги забавляваха. Вряла вода щеше да се излее върху кожата му, за да я отдели от костите и да я направи по-лесна за одиране на дълги ленти попарено месо от ръцете и гърдите му. Щеше да представлява часове непоносимо мъчение за удоволствието на тълпата. Рубен потрепери — знаеше, че не би могъл да го понесе. Виждаше се как се превръща в пищящо животно пред всички тях, цялото му достойнство стопено и изтръгнато. Не смееше да си помисли за съпругата и дъщерите си. Няма да бъдат изоставени, каза си разтресен. Брат му със сигурност ще ги приеме.

Дори мисълта за враговете му трябваше да се изтласка в някой малък ъгъл на съзнанието му. Беше почти убеден, че знае кой е архитектът на неговото падение, макар че с нищо не му помагаше.

Херцог Рене Анжуйски беше взел цяло богатство в заеми в месеците преди ареста му, като бе заложил за целта замъка Сомюр. Първият транш от заема трябваше да дойде около времето, когато войниците дойдоха да го арестуват. Съпругата му беше против да му дава заеми, припомни му всеизвестния факт, че семейство Анжу нямат никакви пари, но пък господар като Рене Анжуйски с лекота можеше да съсипе човек и заради подобен отказ.

Докато го връзваха за пилоните с лице към тълпата, опита да преодолее надигащия се ужас, който пищеше в него. Тежко ще е, възможно най-тежко. Можеше само да си мечтае, че сърцето му няма да издържи, уплашеното, подскачащо нещо, което биеше в гърдите му.

Мъжете на платформата всичките бяха местни, получили няколко сребърника за днешната работа. Не познаваше никое от лицата, за което беше благодарен. Достатъчно тежко беше да е обграден от непознати, които вият и беснеят срещу него. Не мислеше, че може да изтърпи лицата на хора, дето познава. Докато привързваха крайниците му с грубо придърпване, тълпата натисна напред, за да огледа раните му, като ги сочеше възбудено.

Погледът му се плъзна по бездушните, разкривени от викове лица, после изведнъж спря на място, мъглата се вдигна пред виждащото му око. Един балкон се надвесваше над площада и малка групичка мъже и жени стояха там, наблюдаваха случващото се и разговаряха помежду си. Рубен позна лорд Йорк, преди дори онзи да го види, че гледа, и срещна погледа му с любопитство. Евреинът го видя как привлече вниманието на жена си и тя също погледна през перилата, притиснала ръка към устата си едновременно с доволство и уплах, когато го разгърдиха.

Рубен сведе поглед, унизен докрай. Мъжете от платформата свалиха ризата му, разкривайки многоцветни рани във всеки нюанс от жълтото до виолетовото, та почти до черно, там, където ребрата му бяха ритани и пукнати.

— Барух дайан емет — прошепна Рубен, като с усилие произнесе думите. Тълпата не го чу, когато благослови единствения истински съдия, който имаше значение. Помъчи се да ги избута надалеч и затвори очи, когато потопиха първите глинени стомни в кипналата вода и показаха на тълпата дългите ножове. Знаеше, че не може да го понесе, но пък не можеше и да умре, докато не го оставят.

 

 

Портсмут ехтеше от гръмогласни улични глашатаи и от суматохата на едно от големите пристанища на кралството. Независимо от анонимността на оживените улици Дери Бруър настоя да бъде опразнена странноприемницата от всичките й клиенти и персонал, преди да начене разговора по лични въпроси. Навън беше сложил трима яки пазачи, които се оправяха с разсърдените посетители, които дори не бяха успели да си допият бирата.

Дери прекоси бара и подуши една кана, преди да сипе тъмна бира в голяма дървена халба. Вдигна я в шеговит тост, настани се и отпи голяма глътка. Лорд Съфолк си наля вода от каната на масата, пресуши чашата си и премлясна с устни, докато си доливаше. Дери го наблюдаваше. После издърпа торбичката, която висеше отзад на гърба му, и взе да рови вътре. Извади руло пергамент, запечатано с восък и завързано със златна панделка.

— Изглежда, папата има добро желание, Уилям. Изумен съм как такъв духовен мъж е намерил приложение за сандъчето със сребро, дето му пратихме, но може би то ще иде при бедните, нали?

Съфолк предпочете да не удостои присмехулния въпрос с отговор. Изпи още една голяма глътка, за да отмие вкуса на морска сол от устата си. Беше прекарал последните шест месеца в пътувания напред-назад от Франция толкова често, че портсмутските докери го поздравяваха по име и му махаха с шапка. Беше изтощен извън всякакви предели, писнало му бе от дискусии и спорове на два езика. Погледна овързаното руло в ръцете на Дери, съзнавайки, че то предвещава бързо наближаващата реалност.

— Никакви поздравления? — рече той весело. — Никакво „браво, Дери“? Разочароваш ме, Уилям Пул. Няма много мъже, дето биха изпълнили тази задача в такъв кратък срок, но аз успях, нали така? Французите търсеха лисици, а откриха само невинни пиленца точно както го искахме. Бракът ще се осъществи и сега е нужно само небрежно да споменем на англичаните, които живеят в Мен и Анжу, че услугите им вече не са нужни на Короната. Накратко, че могат да се измитат.

Съфолк смръщи лице както за думата, така и заради истината в нея. Англичаните в Анжу развиваха търговия и поддържаха огромни имения. От благородните лордове с власт и влияние до най-нисшите чираци, те всички щяха да се вбесят, когато френската армия се яви да ги изсели.

— Има едно нещо обаче, Уилям. Един деликатен малък въпрос, който аз се колебая да повдигна пред благородник с твоята висока позиция в живота.

— За какво става дума, Дери? — рече Съфолк, уморен от игрички. Чашата му с вода пак беше празна, но в каната нямаше и капка. Дери завъртя течността в чашата си и се загледа в нея.

— Поискаха сватбата да стане в катедралата в Тур, ето какво. Земя, където френската армия може да лагерува отпред, готова да влезе във владение на цената, която платихме за мира, ето какво! Няма да позволя Хенри да влезе там, Уилям — докато съм жив, няма да позволя.

— Няма да му позволиш ли? — повтори Съфолк с вдигната въпросително вежда.

— Знаеш какво искам да кажа. То ще бъде малко като да размахваш парченце пържола под носа на котката. Никога няма да го пуснат от хватката си, казвам ти го.

— Ами смени мястото тогава. Настоявай за Кале, да речем. Ако там не е в безопасност, няма да е безопасно и да се ожени в Англия.

— Писмата, дето разнасяш от месеци, не са били само излишен товар, Уилям Пул. Те няма да приемат Кале, където кралското им семейство ще е заобиколено от английската армия. Чудя се защо е така. Ето ти мисъл. Възможно ли е да е по същата причина, поради която ние не сме съгласни с Тур? Признай ми малко мозък, Уилям. Опитах се да настоявам, ама те не отстъпват изобщо. Така или иначе, където и да я направим, имаме и друг проблем, нали? Нашият Хенри не бива да бъде допускан да разговаря с френския крал. Само едно кратко разговорче с нашето агънце и те ще затръбят с проклетите си тръби и ще вперят очи в Ламанша.

— А, да, това е проблем. В Тур или в Кале. Не виждам… има ли някаква неутрална позиция, нещо средно между двете?

Дери вдигна презрителен поглед към по-стария мъж.

— Какъв срам, че те нямаше с безценния ти мозък, докато ровичках из картите да намеря точно такова място. Отговорът е „не“, Уилям. Има английска територия и френска територия. Няма средно положение. Или ние отстъпваме, или те, или пък цялата работа се разпада и няма сватба, няма и мир. О, и не сме решили проблема за това, че агънцето трябва също да остане безмълвно по време на цялата служба. Мислиш ли, че ще приеме това, Уилям? Или пък е по-вероятно да им каже, че задържа корабите им всяка нощ с проклетите си ръце? Ти какво мислиш, а?

Уилям видя, че Дери се усмихва дори когато съобщаваше за сигурното пропадане на многомесечен труд.

— Имаш решение, така ли?

Дери пак вдигна бирата си, отпи голяма глътка и върна чашата празна на масата.

— Хубаво нещо е бирата. Да, имам отговор на твоите молитви, Уилям Пул. Или пък отговор на неговите кралски молитви може би. Ще се ожени в Тур, няма как. Но той просто няма да е там.

— Какво? Това някаква гатанка ли е, Дери? — той видя как очите на приятеля му охладняха и преглътна.

— Не обичам да се съмняват в мен, Уилям Пул. Казах ти, че имам отговор и няма дори трима души в цяла Англия, дето да можеха да намерят логика през цялата тази мъгла, в която французите са обвили всичко това. Знаеш ги какви са, толкова наперени в своето чувство за превъзходство, та едва ли могат да повярват как все ги бием. Трябва някакъв вид арогантност, за да не обръщаш внимание на факта, че толкова много пъти ти шарят гърба с пръчката, но те някак си го могат. Не ме питай как — той видя объркването по лицето на лорд Съфолк и поклати глава. — Твърде си благ за всичко това, Уилям. Това е, което най-вече харесвам у теб, но човек трябва да бъде кучи син с език на усойница, за да спечели с тези мръсници. Ще се съгласим с църквата в Тур, но малкото ни агънце ще се разболее в последния момент, когато е твърде късно да се отложи. Ето това е новина, дето ще им развърже езиците от възбуда — той опита да говори с ужасяващ френски акцент, когато продължи: — Кат бъшта съ! Ръзболял съ ут болистъ!… Няма да живее. Но ти ще бъдеш там, за да размениш пръстените и клетвите вместо него, Уилям. Ти ще се ожениш за малката Маргарет на негово място.

— Няма да стане — отсече Съфолк твърдо. — Аз вече съм женен! Как може подобно нещо да бъде законно? На четирийсет и седем години съм, Дери, женен при това!

— Да, каза ми го. Как не съм се сетил досега. Честно, Уилям, като нямаш мозък колкото една риба. То е само за показ, нали така? Служба в Тур, като ти си заел мястото на Хенри, после истински брак, когато тя вече е на безопасно място в Англия. Всичко е законно. Те ще се съгласят, защото ще им е отнело месеци само да определят местата за сватбения обяд. Така ще го представим, че няма да имат друг избор.

— Мили боже — едва отрони Уилям. — Някой ще трябва да каже на момичето.

— Не, това е нещо, което няма да направим. Ако й се каже преди сватбения ден, френският крал ще има време да отмени всичко. Гледай сега. Докарахме го този позлатен паун до масата. Няма да го пусна сега да си върви. Не, няма друг начин. Те разбират на самия ден и службата продължава с теб. Не е ли това причина веднъж поне да изпиеш една бира, Уилям? Тази малцова бира от Кент, знаеш, е един фартинг за пинт, ако плащах аз. Правят хубави пържоли и бъбречета тук, хайде да вдигнем тост за втория ти брак, Уилям Пул. Не пее ли сърцето ти като проклета чучулига при тази мисъл? Моето пее със сигурност.