Кон Игълдън
Буревестник (34)

32.

Призори над ловния парк Уиндзор валеше дъжд, но студените априлски порои съвсем не охлаждаха ентусиазма на лордовете, събрали се по кралска заповед. Толкова със сигурност бе познал Дери, Маргарет трябваше да му го признае. Тя потръпна, прозявайки се след малкото сън, който бе успяла да си осигури, и се загледа в безбрежните поля и тъмното петно на горите зад тях. По време на управлението на бащата на съпруга й кралски лов бил организиран всяка година, стотици благородници и слугите им се стичали в кралските земи, за да убиват дивеч или да покажат умението си със соколи и кучета. За празненствата след това все още се говореше и когато тя попита Дери какво би докарало дори лордовете Невил в Уиндзор, отговорът му дойде на мига, без дори да се замисли. Подозираше, че даже най-обикновен лов би ги довел тук, след като видя толкова много зачервени от удоволствие лица и гордите изражения на мъже като лорд Солсбъри, който се върна с прислуга, натоварена със зайци и фазани, или пък лорд Оксфорд с убития елен. Съпругът й не бе ходил на лов от десетина години и кралските гори бяха пълни с дивеч. Първите две вечери прекараха в разточителни празненства с музиканти и танци, за да доставят удоволствие на съпругите, докато мъжете дъвчеха сочното месо, което сами бяха донесли, смееха се и се хвалеха със събитията от деня. Начинанието се оказа успешно от всяка гледна точка, а най-голямата изненада все още предстоеше.

Днес тя бе ходила до конюшните на двореца, за да види двата глигана, които щяха да пуснат по-късно сутринта. Херцог Филип Бургундски им бе прашил животните като подарък, може би донякъде, за да даде израз на скръбта си по смъртта на Уилям дьо ла Пул. Дори само заради това тя благославяше името му, макар че предложението му да предостави на херцога убежище беше достатъчно, за да го смята за приятел през целия си живот. Мъжките глигани бяха монарсите на гъстите гори, единствените животни в Англия, които бяха в състояние да убият онзи, който ги преследва. Тя изтръпна при спомена за масивните вонящи тела и ожесточения гняв в малките им очички. През детството си в Сомюр веднъж беше гледала танцуващи мечки, когато един пътуващ панаир посети Анжу. Прасетата в загражденията бяха два пъти по-едри от тези животни, четината им гъста, колкото кафявата козина на мечка, а гърбовете им имаха размерите на кухненска маса. Логично беше да се предположи, че като кралски подарък въпросните екземпляри щяха да са специално подбрани, но все пак се оказа неподготвена за огромните размери на тези сумтящи животни, които ритаха и бутаха дървената ограда и посипваха пода с прах, падащ от покрива. На Маргарет й се струваше, че те приличат на вкусните прасета от касапина толкова, колкото един лъв може да прилича на домашна котка. Главният ловджия говореше за тях със страхопочитание, каза, че всеки тежи вероятно около четиристотин фунта и има предни зъби колкото човешка ръка от лакътя до китката. Тя бе забелязала дивата заплаха, която се излъчваше от тях, докато нападаха загражденията с въпросните бивници, стържеха и дъвчеха, бесни, че не могат да достигнат онези, които са ги пленили.

Разбра, че граф Уорик е започнал да ги нарича Кастор и Полидевк, воините близнаци от старогръцките митове. Всички знаеха, че младият Ричард Невил има намерение да занесе у дома си една от главите, макар че още много други гледаха огромните бивници с възхищение и копнеж. Истинските глигани бяха почти на изчезване в Англия поради ловните страсти и малцина от присъстващите можеха да се похвалят с такъв трофей. Маргарет едва сдържаше смеха си, като слушаше безкрайните съвети, които мъжете разменяха по темата: дали бе по-добре да се използват ловни кучета, за да оградят животното, докато се търси сърцето му със стрела, или пък е по-ефективно да бъде пронизано между ребрата с копие.

Тя прокара ръка по издутината на корема си и пак изпита изключителното задоволство да знае, че е бременна. Изтърпяла бе горчивината от обявяването на Йорк за кралски наследник, не каза нищо през цялото време, в което парламентът сякаш се подготвяше за най-лошото. После почувства първите признаци и започна да спира и да се върти пред огледалото, убедена, че така й се струва. Всяка седмица издутината нарастваше, чудо за самата нея и отговор на хилядите й пламенни молитви. Дори повръщането й доставяше удоволствие, когато бебето растеше. Сега искаше само лордовете да разтълкуват признаците, да видят извивката на корема й, която показваше, че игрите на Йорк са били напразни.

— Бъди момче — прошепна тя на себе си, както правеше по десетина пъти на ден. Мечтаеше за дъщери, но един син щеше да осигури трона за съпруга й и за нейните наследници. Синът й щеше да запрати Ричард и Сесили Йорк в забрава и всичките им заговори щяха да се сринат. Тази мисъл й достави по-голямо удоволствие, отколкото можеше да изрази с думи, и тя видя, че е стиснала чашата си толкова силно, че скъпоценните камъни по края й оставяха отпечатък върху дланта й.

Ричард Йоркски не беше поканен на лова в Уиндзор. Макар че бе наследил титлата граф на Марч, той единствен от дванайсетте английски графове и „компаньони на краля“ не бе извикан за лова в двореца Уиндзор. Несъмнено поддръжниците му щяха да го разтълкуват като поредната обида към древния род, но независимо от това тя реши така. Нека мислят и говорят каквото си искат. Не ги желаеше — този мъж и студенокръвната му съпруга — близко до себе си и до съпруга си. Маргарет продължаваше да вини лорд Йорк за смъртта на лорд Съфолк и макар никога да не се доказа, подозираше го за някакво участие във въстанието на Кейд и цялата разруха и болка, които то причини. Главата на Кейд стоеше издигната на висок прът на същия мост, по който бе преминал с битки. Тя беше отишла да я види.

Един от пърхащите наоколо й прислужници приближи, за да долее чашата й, но тя го отпрати с ръка. От месеци вече стомахът й се беше свил и протестираше, ако приема повече от минималното количество. Дори разреденото с вода вино трябваше да се пие с мярка и повечето й храна бе под формата на редки супи, половината от които организмът й изхвърляше. Беше без значение. Важното бе, че лордовете Невил бяха видели състоянието й, доказателството, че потомствената линия на крал Хенри ще продължи и няма да се загуби. Моментът, в който граф Уорик замръзна от изненада, вторачен в нея при първата им среща в двореца, беше един от най-щастливите в живота й. Знаеше, че сега ще известят на Йорк. Съпругът й може да беше загубил Франция, но бе оцелял. Крал Хенри не се огъна пред въстаниците, бунтовете и заговорите — не дори при нападението срещу самия Лондон. Той бе жив и всички планове и маневри на Йорк, всичките му подкупи и ласкателства бяха останали без резултат, когато тя забременя.

Стресна се, щом отвън се чуха оглушителни викове. Разбра, че лордовете вкупом са излезли, за да видят квичащите глигани, пуснати на свобода в кралските гори. Кралските ловци щяха да подгонят животните навътре в гората, а после да ги държат под око, докато ловците се качват на конете си и подготвят кучетата и оръжията. Вече долавяше топуркането на ботушите с шпори из долния етаж. Лесно бе да си представи сцената — как развеселените благородници се шегуват един с друг и грабват по някой резен студено месо от масите, за да задоволят глада си.

Заради шумотевицата долу тя не чу, че съпругът й влиза. Отърси се от мечтите си, щом икономът обяви влизането му, и стана на крака, като леко въздъхна от усилието. Хенри беше блед както винаги, макар да й се струваше понапълнял. Изпита удоволствие, че не вижда превръзки на лявата му ръка, където раната най-сетне се беше затворила. Беше останал розов белег като от изгорено, с твърди ръбове, който контрастираше с гладката му кожа навсякъде по тялото. Още носеше превръзка на дясната си длан, стегната лента от бяло платно, която сменяха и почистваха всяка сутрин. Независимо от това, тя се радваше дори и на най-малката положителна промяна в него.

Крал Хенри й се усмихна на жена си. Целуна я по чело, а после и по устата със сухи и топли устни.

— Добро утро, Маргарет — рече той. — Спа ли? Такива сънища имах! Мастър Олуърди ми даде нова отвара, от която ми се присъниха странни образи.

— Всичките ще ми ги разкажеш, съпруже мой — отвърна Маргарет, — но големият лов започва. Хората ти пуснаха глиганите и лордовете се събират, за да излязат.

— Вече? Но аз току-що ставам, Маргарет. Нищо не съм ял. Ще наредя да ми доведат коня. Къде е главният коняр?

Тя видя, че той се вълнува прекомерно, и го погали по челото с хладните си пръсти, жест, който сякаш винаги успяваше да го успокои. Той се поотпусна и очите му помътняха.

— Не си достатъчно добре, за да яздиш с тях, Хенри. Рискуваш да паднеш или да се нараниш, ако внезапно ти прималее. Разбираш ме, нали, Хенри? Глиганите са твоят подарък за тях и те са благодарни за удоволствието.

— Добре… добре, Маргарет. Надявах се, че ще мога да се помоля днес в параклиса, та не виждах как ще ми стигне времето.

Той се остави да го заведе до един стол край дългата маса и седна, а един слуга постави пред него купичка със супа, от която се издигаше пара. Вдигна лъжицата, като гледаше колебливо блюдото. През това време прислужникът на Маргарет й помогна да се настани до него.

От долните етажи все още се разнасяха силните гласове на лордовете, които топуркаха напред-назад, докато се приготвяха. Навън, на дъжда, лаят на хрътките се засилваше, защото животните усещаха, че скоро ще ги пуснат, за да преследват глиганите. През нощта половината лордове, които беше поканила, бяха завели най-добрите си кучета, за да подушат миризмата на Кастор и Полидевк. Вдигналата се врява бе довела кучетата почти до лудост от близостта на огромните зверове. Тя бе спала малко при този шум, все пак усмихвайки се в дрямката.

Наблюдаваше съпруга си как загребва с лъжицата и пъха супа в устата си — с напълно безизразно лице, сякаш виждаше някакъв друг пейзаж сред приборите и квадратните дървени чинии. Страховете, които за малко не го съсипаха, бяха понамалели след въстанието на Кейд. Тя бе положила специални усилия той да види и да разбере, че Лондон е в безопасност и че там отново цари мир, поне за известно време.

Хенри изведнъж пусна лъжицата и стана от мястото си.

— Трябва да отида при тях, Маргарет. Като домакин трябва да им пожелая късмет и приятно прекарване. Вече пуснаха ли глиганите?

— Да, съпруже мой. Седни, всичко е под контрол.

Той седна отново, макар че строгостта й се стопи, като видя как пръстите му играят с приборите — приличаше на момче, което не са пуснали да тича навън. Тя вдигна поглед развеселена и умилена.

— Върви тогава, съпруже, щом мислиш, че трябва. Прислуга! Кралят се нуждае от наметало. Увери се, че го е облякъл, преди да излезе на дъжда.

Хенри се изправи набързо, наведе се да я целуне и напусна стаята почти тичешком. Тя се усмихна, после се зае със супата си, преди да е изстинала.

 

 

Скупчените пред входа на замъка графове и тяхната прислуга приличаха на хора, които се готвят за битка, ако не бяха смехът и всеобщото добро настроение. Застанал под огромната каменна арка на сушина, Ричард Невил, граф Уорик, обсъждаше тактиката с баща си и своите ловджии, докато още трима от неговите мъже подготвяха четирите коня и завързаните и подивели кучета, които във възбуждението си ръмжаха и лаеха едно срещу друго. Соколите на Уорик ги нямаше тази сутрин. Всичките му ценни птици бяха с качулки и за тях се грижеха в едно от помещенията му в двореца. Тази сутрин той не се интересуваше нито от птици, нито от козина, а само от двата благородни глигана, които ровеха земята някъде из петте хиляди кралски акра ливади и гъста гора. Оръженосците и на бащата, и на сина бяха готови с оръжието и кучетата им щяха да притиснат глиганите, да заръфат месото им и да ги задържат, за да могат те да ги убият.

Граф Солсбъри погледна сина си и забеляза, че лицето му е зачервено независимо от студения ден.

— Има ли смисъл да ти казвам, че трябва да бъдеш внимателен? — попита той.

Синът му се изсмя и поклати глава, докато проверяваше дали ремъците под корема на конете му са достатъчно стегнати.

— Видяхте ги, сър. Главите им ще отиват на камината в замъка ми, не смятате ли?

Старият мъж се усмихна тъжно, знаеше, че синът му е твърдо решен първи да стигне до глиганите, какъвто и да е рискът от това. Надуеха ли роговете кралските вестители, всички щяха да тръгнат, устремени в галоп през откритите поля към дърветата.

— И хвърляй поглед на момчетата от рода Тюдор — изведнъж добави баща му. Отпрати с жест един от ловджиите и стисна длани, за да помогне на сина си да се метне на седлото. — Млади са и този Едмънд е още толкова неопитен граф, че жълтото около устата му се вижда. Той ще стори всичко възможно да удовлетвори краля, не се съмнявам. И внимавай със Съмърсет. Този мъж е прекалено безстрашен, чак до глупост — и макар да знаеше, че не бива, не се сдържа да добави: — Не се вмъквай между когото и да било от кралските фаворити и глигана, това е, момчето ми. Не и ако държат копие в ръка или пък имат стрела в тетивата. Разбираш ли ме?

— Разбирам, сър, но ще се върна с някоя от тези глави, та дори с двете. Тук няма коне, които да са равни на моите. Ще стигна до тези глигани преди останалите. Нека се притесняват тогава!

Някои от по-старите графове брояха трофеите си дори ако тяхната прислуга ги е отстреляла. Уорик възнамеряваше да убие животното лично, ако е възможно, с едно от трите копия за глигани, които бе донесъл за случая. Те бяха по-високи от него и остриетата им бяха достатъчно остри, за да се обръснеш с тях. Баща му му ги подаде, като клатеше развеселено глава, за да прикрие безпокойството си.

— Ще бъда зад теб с Уестморленд. Кой знае, може пък и аз да успея да пострелям с лъка си, след като вие младоците се уморите — усмихна се и синът му също се разсмя.

Двамата Невил обърнаха глави, когато разговорите наоколо секнаха и прислугата коленичи върху камъните. Крал Хенри излезе на дъжда с камериера по петите му, който все още се мъчеше да го загърне с дебелото наметало.

Хенри застана там и огледа събраните дванайсетина графове и тяхната ловна прислуга, общо около петдесетина мъже, толкова коне и кучета край тях, които вдигаха невъобразим шум помежду си. Един по един благородниците съзираха краля и се покланяха с наведени глави. Хенри им се усмихна. Дъждът се засили и прилепи косата му към черепа. Той най-сетне прие наметалото, макар вече да бе потъмняло и натежало.

— Моля, станете. Пожелавам ви всичко най-хубаво, милорди. Само съжалявам, че лично не мога да ви придружа днес.

Той погледна тъжно към конете, но забраната на Маргарет беше недвусмислена.

— Късмет на всички ви, надявам се да видя поне едната от тези глави донесена тук от братята ми.

Мъжете се засмяха и погледите се насочиха към Едмънд и Джаспър Тюдор, които очевидно изпитваха гордост, че са ги споменали. Когато пристигнаха в двора от Уелс, Хенри поиска да даде и на двамата титлата граф и по този начин да уважи децата от краткия втори брак на майка си. Но на практика те бяха наполовина французи и наполовина уелсци, та нямаха и капка английска кръв във вените си. Парламентът му с неохота и под натиск им призна правата и статута на англичани, преди той да може да уреди с имоти своите полубратя от рода Тюдор. Видът им извика в главата му образа на майка му. Без предупреждение очите му се напълниха със сълзи, моментално отмити от падащия дъжд.

— Единствено съжалявам, че майка ни не е жива да ви види, но тя ще ни гледа отгоре, убеден съм.

Настъпи продължителна тишина, а лордовете изпаднаха в неудобно положение, тъй като не можеха да тръгнат, без кралят да ги освободи. Хенри ги гледаше с празен поглед, докато разтриваше челото си заради наченките на главоболие. По едно време се усети и бавно вдигна очи.

— Ще се видим довечера на празненството, за да пием за победителя в лова.

Графовете ведно с прислугата го приветстваха шумно и Хенри им се усмихна лъчезарно, преди да се върне в двореца. Трепереше и устните му бяха посинели от студа. Камериерът, дето беше донесъл наметката, бе пребледнял от отчаяние, защото знаеше колко ще му натякват, че е оставил краля да стои на дъжда.

 

 

Хенри лежеше на запалена лампа и трепереше; беше му студено. Завил бе краката си в одеяло, за да му топли, и се мъчеше да чете, като се наместваше непрекъснато заради неудобната поза. Откакто произнесе речта си сутринта, болката непрекъснато пулсираше в главата му. На празненството пийна малко вино, почопли в огромния свински бут, който пускаше пара от таблата пред него. Ричард от Уорик се напи до безпаметност, след като завърши успешно лова. Независимо от болката той се усмихна на този спомен, но продължи да масажира основата на носа си. Едмънд Тюдор беше убил Кастор, а Уорик взе като трофей Полидевк. Убити бяха три кучета, разпорени от единия до другия край от бивниците на глиганите. Прободени също бяха и двама от ловджиите на Уорик. За тях се грижеше Олуърди — заши ги и ги упои срещу болката.

Хенри еднакво почете двамата победители на банкета, вдигна наздравица както за Уорик, така и за Едмънд. Маргарет стисна коляното му под масата и щастието му беше пълно. Дълго време той се беше безпокоил, че графовете му ще се карат, та дори ще си разменят удари. Вече над година му се виждаха тъй гневни. Но те пиха и се тъпкаха с храна в прекрасно настроение, припяваха на музикантите и освиркваха артистите и жонгльорите, които бе довел да ги забавляват. Ловът се оказа успешен. Той знаеше, че Маргарет е доволна и дори старият Ричард Невил бе поразчупил киселата си физиономия, горд да види как почитат сина му.

Хенри извърна очи от страницата. Предпочиташе да спре погледа си върху тъмните гори зад стъклата на прозорците. Нощта отдавна преваляше, но не можеше да заспи с това пулсиращо главоболие и напрежението около дясната очна ябълка. Можеше само да трае, докато изгрее слънцето, за да напусне стаята си. За миг се зачуди дали да не извика Маргарет, но се сети, че тя отдавна трябва да е заспала. Бременните жени трябва да спят много, казаха му. Хенри се усмихна при тази мисъл и пак впери очи в страницата, която се размаза пред очите му.

Насред тишината се чу как кралят простена. Той позна приближаващите стъпки, те идваха все по-близо и по-близо по полирания дървен под. Хенри вдигна изумено поглед, когато мастър Олуърди влезе, понесъл натъпканата си кожена чанта. В черното си палто и с излъсканите черни обувки докторът приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на лекар.

— Не съм ви викал, докторе — рече Хенри с колеблива нотка в гласа. — Както виждате, почивам. Не може да е дошло пак време за кръвопускане.

— Хайде, хайде, Ваше Величество. Прислужникът Ви ми каза, че може да сте вдигнали температура, стоейки под дъжда. Вашето здраве е моя грижа и изобщо не ме натоварва да Ви проверявам.

Олуърди се пресегна и притисна длан към челото на Хенри, после се затюхка.

— Горите, както и предполагах.

Докторът отвори чантата си, клатейки глава, и започна да вади инструментите и шишенцата на своя занаят, като внимателно проверяваше всяко и нагласяше позицията му, докато не бе напълно задоволен.

— Мисля, че искам да видя съпругата си, Олуърди. Искам да дойде.

— Разбира се, Ваше Величество — небрежно отвърна лекарят. — Веднага след като Ви пусна кръв. Коя ръка предпочитате?

Макар гневът да се надигна у него, той усети, че вдига дясната си ръка. Беше нужно усилие на волята да се възпротиви срещу бъбренето на Олуърди, а той не можа да намери сили. Остави ръката си да виси, докато докторът бутна ръкава му нагоре и потупа вените. Внимателно постави ръката в скута му и се върна към приготовленията си. Хенри се взираше в нищото, а Олуърди му подаде сребърна табличка с няколко пресовани на ръка хапчета върху полираната й повърхност.

— Толкова много — прошепна Хенри. — Какви са днешните?

Докторът дори за миг не спря, провери ръба на кюретата, която бе приготвил да пъхне във вената.

— Ами за болка са, разбира се, Ваше Величество. Нали бихте искали да няма болка?

Като чу отговора, по лицето на Хенри премина сянка на силно раздразнение. Някъде дълбоко в себе си той мразеше да се отнасят с него като с дете. Въпреки това отвори уста и позволи на лекаря да постави горчивите хапчета върху езика му. После онзи му подаде глинена чаша, в която имаше една от обичайните му отвратителни отвари. Хенри успя да погълне малка глътка, преди да сгърчи лице и да я бутне настрана.

— Хайде пак — настоя Олуърди и докосвайки зъбите му, чашата потрака.

Малко течност прокапа по брадичката на краля, той се задави и се разкашля. Голата му ръка инстинктивно се вдигна и бутна чашата, която с трясък се разби на парчета на пода.

Олуърди се смръщи, за миг остана напълно неподвижен, докато овладее яда си.

— Ще кажа да донесат друга, Ваше Величество. Искате да оздравеете, нали? Разбира се, че искате.

Движенията му станаха по-груби от обичайното, когато се хвана да бърше устата на краля с парче плат. Кожата около устните на Хенри порозовя от това.

— Маргарет — рече Хенри с ясен глас.

Олуърди вдигна раздразнен поглед, когато един прислужник в отсрещния край на стаята се размърда. Не беше забелязал, че мъжът стои там като безмълвен страж.

— Не безпокойте Нейно Величество! — скара му се той.

Прислужникът поспря за миг, но после продължи. При противоречащи си заповеди най-добре бе да следва нарежданията на краля, а не на доктора. Олуърди зацъка с език, докато слугата изчезна по коридорите на източното крило с шумен тропот.

— Сега половината домакинство ще се събуди, не се съмнявам. Ще остана да поговоря с кралицата; не се безпокойте. Дайте ми пак ръката си.

Хенри отвърна поглед, а докторът сряза една вена в свивката на ръката му и притисна плътта там, докато текна постоянна струйка кръв. Лекарят се вглеждаше внимателно в нейния цвят, държейки отдолу една купичка, която бавно се пълнеше.

Маргарет дойде, преди да е свършила процедурата, облечена в нощница и с дебела наметка върху раменете.

Доктор Олуърди се поклони, когато тя влезе — отчиташе нейния авторитет, но същевременно беше сигурен в своя.

— Толкова съжалявам, че Ваше Кралско Величество бе обезпокоена в такъв час. Крал Хенри продължава да не е добре. Негово Величество извика името Ви и боя се, че слугата… — Олуърди спря, защото Маргарет коленичи до съпруга си, без да дава вид, не е чула и дума от онова, което лекарят каза. Вместо това с отвращение се взря в бавно пълнещата се купа.

— Зле ли ти е, Хенри? Тук съм.

Хенри я потупа по ръката, успокоен от допира, докато се бореше с умората, която го завладяваше.

— Съжалявам, че те събудих, Маргарет — прошепна той. — Седях си тихичко и тогава Олуърди дойде и ми се прииска да си при мен. Може би трябва да спя сега.

— Разбира се, че трябва, Ваша Величество! — строго рече лекарят — Как иначе изобщо ще се оправите? — той се обърна към Маргарет: — Слугата не биваше да тича при Вас, милейди. Казах му, но той не ме послуша.

— Грешите — отвърна веднага Маргарет. — Щом съпругът ми ви казва да ме повикате, просто хвърляте чантата и тичате, мастър Олуърди.

Никога не бе харесвала надменния доктор. Той се отнасяше с Хенри все едно беше селският идиот, толкова поне забелязваше.

— Не мога да кажа — отговори Хенри на въпрос, който никой не му бе задавал.

Той отвори очи, но стаята сякаш се въртеше пред очите му и сетивата му плувнаха в киселините на кръвта му. Изведнъж се задави, устата му се напълни със зеленикав стомашен сок. Маргарет притаи дъх от ужас, когато течността с отвратителен горчив мирис се изплъзна от устните му.

— Уморявате краля, милейди — рече Олуърди, едва сдържайки задоволството си. С кърпата си той забърса енергично тънката лига, която излизаше от устата му. — В качеството си на кралски лекар…

Маргарет го погледна с такава злост, че той се изчерви и замлъкна. Хенри продължи да се дави, стенейки, докато стомахът му се свиваше и се изпразваше. Течностите изригваха от устата му върху одеялото или туниката му. Кръвта продължаваше да капе от ръката му, падаше на ярки капки около купата, които попиваха в завивката. Олуърди се тюхкаше край краля, попиваше и бършеше.

Маргарет държеше ръката на Хенри, който изведнъж се наведе напред с изпъкнали като въжета жили на врата. Купата с кръв излетя и се счупи с ужасяващ пукот, разливайки гъстото си съдържание по одеялото и на пода в уголемяваща се локва. Накрая спря върху пода с обърнато нагоре дъно. По цялото тяло на краля мускулите му се стегнаха в спазъм; очите му се забелиха.

— Ваше Величество? — поде притеснен Олуърди.

Нямаше отговор. Младият крал се превъртя на една страна, изпаднал в безсъзнание.

— Хенри, чуваш ли ме? Какво си направил с него? — попита го тя.

Доктор Олуърди поклати глава, изнервен и объркан.

— Милейди, нищо от това, което съм му дал, не може да причини припадък — обясни той. — Старата болест се вкопчи пак в него. Всичко, което правя, е да я държа под контрол.

Докторът се мъчеше да прикрие паниката си. Стъпи насред локвата кръв и се надвеси над краля. Пощипа бузите му, отпърво лекичко, после толкова силно, че остави червени следи.

— Ваше Величество?

Отговор не последва. Гърдите на краля се надигаха и спускаха както преди, но самият човек си беше отишъл, загубен за света.

Маргарет погледна отпуснатото лице на мъжа си, после лекаря, застанал отстрани с оплескано от кръв и повръщано черно палто. Протегна ръка и го сграбчи за ръката.

— Никакви гадни отвари повече, никакво пускане на кръв и хапчета. Край, докторе! Само посмей да протестираш и ще накарам да те арестуват и да те подложат на разпит. Аз ще се грижа за съпруга си.

Тя обърна гръб на лекаря и взе чисто парче плат, за да превърже все още кървящата от кюретата рана на ръката на Хенри. Стегна я здраво, като си помогна със зъби, после стисна мъжа си с две ръце. Главата му клюмна напред, а от устата му се процеждаше лига.

Олуърди зяпна, когато младата кралица, прехапала устни от колебание, вдигна ръка с отворена длан и я задържа във въздуха, като видимо цялата трепереше. После пое дълбоко въздух и удари плесница на Хенри, при което главата му се люшна назад. Той изобщо не издаде звук, макар че по бузата му бавно плъзна яркочервен отпечатък, който показваше къде го е ударила. Маргарет го остави да се отпусне назад в стола си, разрида се от отчаяние и болезнен страх. Устата на доктора се отвори и затвори, но той нямаше какво повече да каже.