Кон Игълдън
Буревестник (32)

30.

Следобедното слънце напичаше безмилостно тълпата, събрана в Саутуърк, на юг от столичния град. За онези, които бяха останали невредими през изминалата нощ, то беше благословия, топлинка, която отпускаше напрегнатите мускули и изкарваше принудително чрез потта им отровите, натрупани от алкохола и насилието. За ранените слънцето беше мъчение. Армията на Кейд нямаше палатки, в които да скрият лицата си от блесналите му лъчи, и потта се лееше от тях, докато малцината лечители се опитваха да помогнат на най-тежките случаи. Повечето нямаха какво да им предложат освен глътка вода и превръзки, овързани около раменете им в огромни топузи, с които изглеждаха гърбави на фона на ярката светлина. Една-две от стариците носеха съдинки с мазила, карамфилово масло или пък торбичка с листа от мирта, които можеха да стрият на зеленикава паста за болката. Тези запаси бързо свършиха и мъжете единствено можеха да се обръщат на другата си страна, както лежаха на открито, и да чакат хладината на вечерта.

Джак знаеше, че е един от щастливците. Беше прегледал тялото си в помещението над кръчмата, свали си ризата и добре се поогледа, за да разбере доколко са тежки нараняванията. Кожата му представляваше мрежа от набръчкани белези и линии, но няколкото порезни рани, които бе получил, бяха плитки и кръвта вече бе съсирена. Макар и с гримаса, успя да задвижи дясната си ръка.

Щом обаче чу стъпки по стълбите, за да не допусне друг човек да го види разсъблечен, той веднага се напъха обратно в смърдящата риза и приглади назад косата си с вода от кофата. Застана с лице, за да посрещне идващия. Въздухът в малката стая беше задушлив и неподвижен и усети как нова пот избива върху старата. С копнеж се сети за конската поилка в двора на кръчмата, но водата там се използваше да пълнят кани за ранените и тя най-вероятно вече бе изпразнена. Изпратил бе хора обратно до Темза, за да напълнят мехове, макар че никога не биха стигнали за такава многобройна тълпа, не и в юлските жеги.

Щом вратата с трясък се отвори, Джак хвърли виновен поглед към каната с бира, която стоеше на шкафчето, вече полупразна. Имаше си достойнства да бъдеш водач и той нямаше намерение да споделя страхотия си късмет.

Удчърч застана на вратата, бледен и с тъмни кръгове под очите от липса на сън. Повечето от мъжете, които успяха да се завърнат от Лондон, стигнаха лагера и просто се проснаха на земята веднага щом си намериха удобно местенце. Удчърч и синът му продължиха да действат, организираха билкарите и лекарите на селото, изпратиха да донесат вода и раздадоха пари, за да им доставят храна. Мъжете умираха от глад след нощ като тази, но в това поне щяха да бъдат задоволени. Със златото на краля той беше купил дузина млади волове от един местен фермер. Имаше немалко касапи сред кентските и есекските мъже и те се заловиха със задачата с желание и апетит, почистиха животните и приготвиха огромни ями с огньове за месото. Джак усещаше миризмата на пушек по стрелеца, който застана на прага му. Усмихна се при тази мисъл. Злато в джобовете и перспективата за месо, от което се стича кървав сок. Един господ знаеше, че бе имал и по-лоши дни.

— Какво има, Том? — попита го. — Уморен съм и нямам сили да говоря повече, докато не се нахраня.

— Трябва да видиш това, Джак — рече Томас. Гласът му още беше дрезгав от крещене, едва доловимо стържещо ръмжене. Вдигна свитъка, който държеше в ръка и Джак се загледа в него. Чист кожен лист за писане и кървавочервен печат. Очите му се присвиха, зачуди се дали Удчърч знае, че не може да чете.

— Е, какво пък е това? — изръмжа с неудобство.

Писменото слово винаги му бе враг. Всеки път, когато го налагаха или глобяваха, или пък го затваряха в килиите на селото, винаги в центъра на всичко бе имало някой бледолик писар, който дращеше с гъшето си перо и мастилото. Том се задъхваше, а Джак вече бе разбрал, че той не е от хората, които ще се развълнуват от нищото.

— Предлагат ни опрощение, Джак! Да му се не види! Всички престъпления и нарушения на закона забравени, при условие че се разпръснем — той видя, че Кейд започва да се смръщва и бързо продължи, преди този упорит човек да започне да спори. — Това е победа, Джак! Направо ги съсипахме и сега се мъчат да се измъкнат! Господи, Джак! Успяхме!

— А казват ли дали ще освободят съдиите? — тихо попита Джак. — Ще премахнат ли закона за бракониерството и ще намалят ли данъците върху работниците? Там, в твоето малко свитъче, има ли ги написани тия думи, Том?

Том поклати глава невярващо.

— Вестоносецът ми го прочете долу — и, моля те, Джак, не започвай това, не и сега. Това е опрощение — за всички престъпления до днешна дата. Мъжете могат да си идат у дома със златото и със свободата си. И после никой няма да дойде да ни преследва. Ти ще бъдеш героят, който навлезе в Лондон и победи. Не е ли това, което искаше? Хайде, Джак! Това е добро нещо. Мастилото още не е изсъхнало, а отгоре му стои подписът на кралицата. Скалъпили са го за една сутрин.

Кейд вдигна ръка към врата си и го раздвижи наляво и надясно с пропукване, отпусна сковаността му. Една част от него искаше да ликува и да крещи от радост, да реагира със същото дивашко удоволствие, което виждаше у Удчърч. Той изсумтя и заглуши тази част от себе си, накара я да мълчи, докато размишляваше.

— Уплашили сме ги снощи — рече след малко, — за това става дума.

— Точно така, Джак — отвърна Томас веднага. — Показахме им какво се случва, ако са твърде груби с мъже като нас. Внушихме им страх от Бога и Джак Кейд и ето ти резултата.

Кейд отиде до вратата и изкрещя на Екълстоун и Пади да отидат при него. И двамата спяха непробудно в приземния етаж на кръчмата. Трябваше време, за да се разбудят, но накрая те се зададоха нагоре по стълбите с изцъклени погледи и мигащи на парцали. Пади бе открил една стомна с алкохол и я гушкаше като любимо детенце.

— Разкажи им, Том — рече Джак и се обърна, за да седне на ниското легло. — Разкажи на момчетата това, което каза на мен.

Той изчака, докато Том повтори всичко отначало, и наблюдаваше внимателно лицата на приятелите си, докато те започваха да разбират. Не че на Екълстоун нещо му личеше. Изражението му ни най-малко не се промени, дори когато усети мълчаливия му поглед и се обърна към него. Пади клатеше глава от изумление.

— През целия си живот не съм мислил, че ще доживея да видя подобно нещо — рече той. — Приставите и шерифите, и тези копелета земевладелците, всички тъй да се тресат от страх от нас. Откак съм бил момче, все ми висят на гърба.

— Ама те са си същите — отвърна Джак. — Ние убихме войниците им и обесихме неколцина кралски служители. Дори взехме главата на кентския шериф. Но те ще си намерят нови хора. Ако приемем това опрощение, те ще продължат точно по същия начин и нищо няма да сме променили.

Томас разбираше чувството на страх, примесен с копнеж и доволство у този грамаден мъж, седнал там с мощните си ръце, отпуснати на бедрата. Той изпитваше същата предпазливост, а и бе видял също така лондонските тълпи, изпълващи улиците, докато те се изнасяха от града. Никой в кръчмата не би си го признал, но дълбоко в сърцата си кентските мъже нямаха мерак за нова атака, не бяха сигурни дори дали могат отново да прекосят моста в лицето на тази силна съпротива. Народът на Лондон изпитваше гняв, а там имаше хора, повече от достатъчно на брой. Въпреки това, когато Екълстоун и Пади се спогледаха, Томас разбра, че двамата биха последвали Джак отново, дори той да ги върнеше обратно в града.

— Ние си свършихме работата, Джак — продължи Томас, преди другите да успеят да заговорят. — Никой не може да иска повече. А и те няма да са същите вече, не след всичко това. Ще стъпват внимателно поне още няколко години. Знаят, че ще правят законите си само когато хората им кажат, че може. Наистина все още управляват, но, по дяволите, само с нашето разрешение. Ето това научиха сега. Това е, което знаят днес, а не знаеха вчера. И ако много ни препират, знаят, че пак ще се съберем. Знаят, че ще стоим там, в сенките на нощта, готови да им го припомним.

Джак се усмихна на тези думи, наслаждаваше се на пламъка и убедеността в гласа на Удчърч. Той също бе видял как тълпите се събираха, докато минаваше по моста тази сутрин. Мисълта да се върне не го радваше особено, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае в тази компания. Искаше да го убеждават и Томас точно това беше сторил. Вдигна бавно поглед.

— Вие съгласни ли сте, Пади? Роб?

И двамата кимнаха, а Екълстоун дори се усмихна и бледното му лице се нагъна в непривични гънки.

Джак се изправи и с двете си ръце обгърна групата от трима мъже, стисна ги силно.

— Там ли е още вестоносецът, Том? — попита.

— Чака отвън — отвърна той с нарастващо чувство на облекчение.

— Кажи му тогава, че приемаме. Изпрати го обратно и след това уведоми хората. Довечера ще се изкефим с малко бира и говеждо, а утре си отивам вкъщи. Смятам да купя къщата на онзи магистрат и да вдигна тост в собствената му кухня.

— Ти я изпепели, Джак — промърмори Екълстоун.

Кейд премига и си припомни.

— О, да, вярно. Е, мога да построя нова. Ще събера другарите си и с тях ще си седим на слънце и ще пием от бъчонката — и ще вдигаме тостове за добрия стар крал на Англия, който плати за всичко това.

 

 

В края на деня Маргарет стоеше върху широката стена, която заобикаляше лондонския Тауър, и се взираше в пострадалия град. Залязващото слънце оцветяваше хоризонта в цветовете на травми и кръв и обещаваше следващия ден да бъде ясен и топъл. Честно казано, погледнато от този ъгъл, почти нямаше следи от разрушенията от предишната нощ. Дългият летен ден стана свидетел на първите признаци на ред в столицата и хора като лорд Уорик организираха цели екипи с каруци да събират мъртъвците. Тя въздъхна разочарована, че такъв впечатляващ млад мъж е поддръжник на Йорк. Кръвта на Невил течеше през твърде много от благородническите родове на съпруга й. Те щяха да продължават да бъдат заплаха за нея, поне докато се роди първото й дете.

Лекичко потупа с ръка утробата си, усети болката преди цикъла си и цялата скръб и отчаяние, което тя й носеше. Няма да е този месец. Поруменя, като си спомни незначителните на брой интимни срещи със съпруга си. Може би ще дойде ден, в който те ще са толкова много, та няма да е в състояние да си спомня всяка тяхна подробност, но в този момент те представляваха събития в живота й, всяка от тях не по-малко значима от сватбения й ден или пък нападението над Тауър.

Зашепна молитва. Вятърът отвяваше тихите слова към града под нея.

— Дева Марийо, майко Господна, моля те, нека да зачена. Не съм вече момиче, което се помайва от глупави мечти и желания. Нека да съм плодовита, нека да се издуя — затвори за миг очи, усещайки огромната тежест на града около нея. — Позволи ми да имам дете и ще те благославям през всеки ден от живота си. Позволи ми син и ще издигна параклиси, за да те възхвалявам.

Когато пак отвори очи, видя в далечината бавно движеща се колона от каруци, отрупани с обвити с бяло платно мъртъвци. Знаеше, че са изкопали огромни ями и полагаха внимателно вътре всеки умрял мъж или жена и свещеник ги опяваше, преди гробарите да започнат да ги покриват с пръст и студена глина. Ридаещи роднини следваха каруците, но в горещия летен ден беше много важно да се работи бързо. Чума и зарази лесно следваха мъртвите. Маргарет потрепери при тази мисъл.

Оттатък реката тълпата на Кейд беше започнала голям пир, с горящи клади, които се виждаха оттук като трептящи точици светлина. Бяха изпратили отговора си, но още не знаеше дали ще го спазят, дали ще си тръгнат. Знаеше обаче, че Дери е превърнал моста в крепост, в случай че не спазят обещанието си, бе изпратил екипи да построят огромни барикади по цялата му дължина.

Усмихна се, като си спомни палавото му изражение, когато бе претърсвал Тауър за оръжие и бурета с барут. Преди никога не биха му разрешили да действа с такава свобода, но сега никой не го спираше, не и след последната нощ. Знаеше, че не бива да разчита на това, че Кейд ще си тръгне, но трудно бе да гледаш излъчваното от Дери настървение и да не си спокоен за плановете, които бе направил, в случай че щурмуват моста отново. Лондонските мъже се подготвяха цял ден, наостряха желязо и затваряха пътищата около моста. Новината за опрощението все още не се беше разпространила сред тях и не знаеше как ще реагират, когато научат. Не съжаляваше за предложението си, не и след като то беше прието. Крал Хенри не беше до нея и за известно време градът оставаше нейна отговорност, нейното съкровище, биещото сърце на страната, която я бе осиновила. Баща й Рене едва ли можеше да си представи такива трудности в живота на най-малката си дъщеря.

Маргарет остана на стената, докато слънцето залезе. Сега виждаше по-ясно далечните огньове в огромния лагер отвъд Темза. Кейд разполагаше там с хиляди кентски воини и тя все още не знаеше дали той ще дойде. Вечерният въздух бе студен и тих, Лондон стаи дъх и зачака. Небето беше ясно и луната се показа ниско, после бавно потегли нагоре, когато звездите на Орион се показаха.

В бдението си тя започна да реди молитви, шепнеше Аве Мария и Патер Ностер, потънала в такъв дълбок транс, че дори не изпитваше физическо неудобство. Отнесе се, виждаше само бледните си ръце върху грубо издялания камък на стената. Питаше се дали Хенри постигаше същия покой, когато се молеше от зори до мрак или дори по-дълго, през нощта, докато не можеше да се изправи сам и трябваше да го вдигат. Това й помагаше да разбере съпруга си и тя зашепна молитви и за него.

Звездите се завъртяха на север, но Кейд не се появи. Когато луната прекосяваше града, тя имаше чувството, че почти усеща как се движат съзвездията. Пулсът й се забави и в тишината, дето се притискаше в нея, я обзе чувство за покой и присъствие. Сведе глава и благодари на Бога, че е спасил града й.

Щом слънцето започна да се издига, заслиза внимателно откъм стената надолу по стълбите. Усещаше тъпа болка във всяка става. Стъпваше по камъни, върху които все още имаше кървави белези от нападението, макар че телата и монетите бяха махнати. Тя вдигна глава, а пазачите зад нея крачеха в синхрон, следвайки я от сенките на стената към Бялата кула. Те стояха с кралицата през тъмните часове, бдейки по свой собствен начин, за да осигурят безопасността й.

Щом стигна в Бялата кула, тръгна по един коридор, който водеше до мястото, където една по-малка групичка беше прекарала нощта. Появата й бе приветствана от стъпките и дрънченето на въоръжени мъже, които, застинали, отдаваха чест. Ако изобщо бяха спали, не си личеше. Като един коленичиха пред младата кралица. Маргарет прелетя покрай тях и седна на трона в далечния край на залата, без да показва облекчението, което изпитаха коленете и бедрата й.

— Елате насам, Александър Идън — рече тя.

Най-едрият от тях се изправи и приближи на няколко крачки от нея, преди пак да падне на колене. Както пазачите й, той също бе прекарал нощта да я чака, но изглеждаше доста бодър, затоплен от огъня, горящ в огнището. Маргарет го огледа. Видя корав мъж със силни черти и подстригана брада.

— Препоръчаха те пред мен, мастър Идън — започна тя. — Казаха ми, че си мъж на честта и добър по характер.

— Хвала на Бога, Ваше Величество — рече той и гласът му прозвуча силно в стаята, макар да държеше наведена главата си.

— Дерихю Бруър похвали талантите ти, мастър Идън. Имам намерение да се доверя на мнението му.

— Благодарен съм Ви, Ваше Величество — отвърна той, видимо доволен.

Маргарет помисли още малко, после реши.

— Затова те назначавам за шериф на Кент. Служителите ми ще ти дадат документите, които да подпишеш.

За нейна изненада големият мъж, коленичил в краката й, се изчерви от удоволствие, но очевидно все още не можеше да я погледне.

— Благодаря Ви, Ваше Величество. Ваше… Мое… Ваше Величество ми гласува голяма чест.

Тя откри, че й се ще да му се усмихне, но потисна желанието си.

— Мастър Бруър е събрал шейсетима мъже, които ще ви придружат до новия ви дом в Мейдстоун. Като се имат предвид скорошните неприятности, трябва да ви държим в безопасност. Авторитетът на Короната не бива повторно да бъде накърняван в Кент. Разбирате ли ме?

— Да, Ваше Величество.

— Слава на бога, бунтът на кентските мъже приключи. Беше им дадено опрощение и те се връщат по фермите и селата си с богатството, което изтръгнаха от Лондон. Всички престъпления, които са извършили, са простени и не подлежат на разследване в съда — тя спря, а очите й блестяха над наведената му глава. — Но ти си назначен от мен, единствено от моята ръка, мастър Идън. Онова, което съм дала, мога лесно да го взема обратно. Когато ти изпратя заповеди, ще ги изпълняваш бързо, като кралски закон, като кралската сабя в Кент. Разбираш ли ме?

— Да, Ваше Величество — веднага отговори Идън. — Заклевам се в честта си, ще Ви се подчинявам.

Той благославяше Дери Бруър, че е споменал името му. Това беше награда за един живот, прекаран във военна служба и войни, и Идън едва ли все още разбираше какво са му дали.

— С Бога напред тогава, шериф Идън. Скоро пак ще се чуем.

Идън порозовя от удоволствие, като чу новата си титла. Стана и отново се поклони дълбоко.

— Ваш покорен слуга, Ваше Величество.

Маргарет се усмихна.

— Това е всичко, което искам.

 

 

Томас Удчърч обикаляше безмълвно улиците на Лондон със сина си, като си въртеше очите на четири да не би някой да ги забележи и разпознае. Бяха оставили зелените си лъкове и задържаха само по един добър нож, за да пазят торбите със злато, които носеха. Джак Кейд бе повече от щедър с плячката и позволи тройни дялове на онези, които бяха ръководили кентските мъже. С по-малката торба на Роуан, скрита под колана и туниката му, двамата имаха достатъчно, да вземат под аренда някоя прилично голяма ферма, ако успееха да открият такава.

Прекосиха Темза, вместо да поставят на изпитание опрощението на кралицата при онези, които защитаваха Лондонския мост. Двамата слязоха на едно местенце по-надолу по реката, а после Томас поведе сина си през оживените криви улички. Малко по малко те се връщаха по-ясно в спомените му, докато накрая двамата стигнаха до бордеите, които Роуан познаваше още от времето, когато баща му изнесе цялото им семейство от Кент и се установи в града, за да търси препитание.

За Роуан това бяха първите впечатления от Лондон на дневна светлина. Той не се отлепяше от баща си, а наоколо им тълпите се щураха напред-назад, хората търгуваха или си говореха, докато слънцето изгряваше. Белезите от боевете вече избледняваха, погълнати от един град, който винаги се изправяше на крака, независимо от човешките страданията. Някои от улиците бяха блокирани от погребални процесии, но двамата стрелци си пробиха път, заобикаляйки или пресичайки този лабиринт, докато накрая Томас се изправи пред малка черна врата някъде навътре в бордеите. Тази част на Лондон беше една от най-бедните, но двамата мъже нямаха вид на хора, от които може да се открадне нещо, а и Томас държеше ръката си близо до ножа. Той пое дълбоко въздух и заудря с юмрук по вратата, пристъпи назад в мръсотията, докато чакаше да отворят.

И двамата се усмихнаха, когато Джоун Удчърч отвори вратата и застана пред тях, поглеждайки с подозрение към двете грамадни фигури — на сина й и на съпруга й.

— Мислех ви и двамата за мъртви — заяви тя безизразно.

Томас я гледаше сияещ.

— И на мен ми е приятно да те видя, сладки мой ангеле.

На това тя изсумтя, но когато той я прегърна, част от студенината й се изпари.

— Хайде, влизайте. Ще трябва да закусите, нали?

Баща и син влязоха в малката къщичка, скоро след това последвани от възбудените писъци на дъщерите, които приветстваха мъжете Удчърч за добре дошли у дома.