Кон Игълдън
Буревестник (23)

21.

Дери изведнъж се събуди в стаята си в Бялата кула, като същевременно сграбчи ръката, която бе докоснала рамото му. Преди още да се е разсънил напълно, той притисна острието в шокираното лице на слугата си и проряза тънка линия по скулата му под окото. Едновременно с това успя да схване, че не го нападат, затова отдръпна ножа, като промърмори някакво извинение. Ръцете на прислужника му трепереха, когато запали свещ и я постави под стъклената фуния, за да разсее светлината.

— Съжалявам, Халъртън, аз… не съм съвсем на себе си в момента. Навсякъде ми се привиждат убийци.

— Разбирам, сър — отвърна Халъртън, все още пребледнял от страх. — Не бих ви събудил, но нали поръчахте да дойда, ако получим новини от лорд Съфолк.

Възрастният човек млъкна, щом Дери преметна крака на пода и се изправи. Беше напълно облечен, след като направо се срути върху одеялото само преди няколко часа.

— Е? Изплюй камъчето, човече! Какви са новините?

— Задържали са го, сър. Арестуван е от хората на кардинал Бофорт, докато се е опитвал да представи отчета си пред парламента.

Дери премигна. Съзнанието му още беше замъглено от съня.

— О, боже мили, та нали му пратих предупреждение, Халъртън! Какво, за бога, си е мислил да идва в Лондон сега? — той потърка лицето си, загледан в нищото, докато размишляваше. — Знаем ли къде са го отвели?

Прислужникът му поклати глава и Дери се смръщи. Мислеше усилено.

— Донеси ми купа с вода и гърнето, моля.

— Да, сър. Ще искате ли да ви обръсна тази сутрин?

— С тези треперещи ръце ли? Не, не днес. Сам ще се обръсна, ще се издокарам за председателя Трешъм. Изпрати бърз вестоносец до канцеларията му в Уестминстър, за да обяви пристигането ми. Сигурен съм, че старият паяк вече е станал и движи по задачи. Още е сутрин, тъй ли?

— Да, сър — отвърна Халъртън, докато търсеше под леглото порцелановото гърне, което чакаше там, вече до една четвърт пълно с тъмна урина. Дери простена. Беше си легнал при първите лъчи на изгряващото на небето слънце. Почти нямаше усещането да е спал, но трябваше да е нащрек, иначе Трешъм и Бофорт щяха да си намерят своето плашило. Какво си е мислил Уилям, та да се остави така смирено в ръцете им? Проблемът бе, че Дери доста добре познаваше чувството му за достойнство. Съфолк нямаше да избяга дори при обвинение в държавна измяна. По свой начин и Уилям бе невинно агънце като краля, но сега беше обграден от вълци. Дери нямаше никакви илюзии за сериозността на обвиненията. Приятелят му щеше да бъде разкъсан, ако той не успее да го спаси.

— Престани да се мотаеш с това гърне, Халъртън! И забрави за Трешъм. А къде е кралят тази сутрин?

— Тук в покоите си, сър — отвърна слугата, притеснен от мрачното настроение на господаря. — Пази леглото и прислугата му твърди, че още има треска. Мисля, че жена му е с него или поне е наблизо.

— Добре. Тогава обяви там за пристигането ми. Ще ми е нужен изворът, ако искам да намеря изход за Уилям. Тръгвай, човече! Не е нужно да седиш и да ме гледаш как пикая.

Дери постави гърнето върху одеялото, въздъхна с облекчение и уринира вътре. Халъртън тръгна бързо, като пътьом повика други слуги да се погрижат за господаря му. Хукна надолу по стълбите на Бялата кула, излезе навън и пресече откритата морава отпред, като леко намали ход, когато мина край маршируващите колони от тежко въоръжени войници. Лондонската кула представляваше лабиринт от сгради и пътеки и Халъртън вече се потеше, докато успее да стигне до личните покои на краля и да обяви пристигането на господаря си пред прислугата там. Все още спореше с иконома на кралската спалня, когато Дери пристигна задъхан след него.

— Мастър Бруър! — на висок глас извика той. — Тъкмо обяснявах на слугата ви, че Негово Кралско Величество крал Хенри не е добре и не може да бъде обезпокоен.

Дери подмина и двамата, като просто положи ръка върху гърдите на иконома и така го задържа притиснат до стената. Двама войници със строг вид гледаха как Дери приближава и нарочно му препречиха пътя. Изведнъж му проблесна споменът за лорд Йорк, който се опитваше да стигне до краля в Уиндзор, и едва не се разсмя.

— Отместете се, момчета. Имам постоянно разрешение да влизам при краля денем и нощем. Познавате ме и знаете, че това е истина.

Войниците се размърдаха от неудобство. Очите им минаха покрай Дери и се спряха на кралския иконом, който скръсти ръце в категоричен отказ. Бяха в задънена улица и той с облекчение се обърна, когато чу женски глас от горния етаж.

— Какво става? Това мастър Бруър ли е? — извика Маргарет, като вече наполовина бе слязла по дъбовите стълби и се взираше в групата мъже, събрани там. Беше боса, облечена в дълга бяла нощница, а косата й беше разчорлена. След мигновения шок всички мъже сведоха поглед към ботушите си, за да не гледат кралицата в толкова неизискан вид.

— Ваше Величество, аз не… — започна кралският иконом, все още загледан надолу.

Дери заговори и го надвика, изведнъж почувствал как времето ги притиска всички.

— Съфолк е бил арестуван, милейди. Трябва да говоря с краля.

Маргарет зяпна от изненада, а икономът спря насред изречението. Кралицата забеляза колко е притеснен Дери и бързо взе решение.

— Благодаря ви, джентълмени — рече тя и с тона си ги прати да си вървят. — Елате, мастър Бруър. Ще събудя съпруга си.

Дери беше толкова обезпокоен, че дори забрави да се наслади на тази малка победа над иконома, и затопурка по стълбите след Маргарет. Вървяха по дългия коридор и минаваха край стаи, откъдето смърдеше на разни горчиви химикали. Той потрепери, въздухът сякаш се сгъсти. Спалнята на краля миришеше на болест и той дишаше плитко и накъсано, за да ограничи твърде големия прием на тази болестна атмосфера.

— Почакайте тук, мастър Бруър — каза му Маргарет. — Ще видя дали е буден.

Тя влезе в покоите на краля, а Дери остана да чака в коридора. Забеляза още двама войници в единия му край, които го гледаха подозрително, но разрешението на Маргарет го правеше недостижим за тях по всички възможни начини. Не им обръщаше внимание, докато я чакаше.

Когато вратата пак се отвори, Дери вече бе приготвил аргументите си. Но те заседнаха в гърлото му, щом видя бледата фигура на краля, седнал в леглото си, слабите му бели гърди, загърнати в наметало. Още помнеше яката фигура на баща му и гърдите му се изпълниха с печал. Той затвори вратата и се изправи с лице към крал Хенри.

Дери коленичи с наведена глава. Маргарет стоеше и го гледаше, чупейки пръсти, докато чакаше съпругът й да поздрави шпионина. Когато тишината продължи твърде дълго, самата тя наруши мълчанието:

— Моля, станете, мастър Бруър. Казахте, че лорд Уилям е бил арестуван. По какво обвинение?

Дери се изправи бавно и дръзна да приближи още една стъпка. Без да сваля поглед от краля, той отговори, търсейки искрица живот, която би му показала, че Хенри е в съзнание и че разбира.

— За държавна измяна, милейди. Хората на кардинал Бофорт са го арестували, когато се върна снощи от Кент. Убеден съм, че Трешъм стои зад това. Толкова поне ми каза самият той преди няколко дни. Още тогава го предупредих, че подобно обвинение би могло да доведе единствено до трагични последствия — той приближи още, застана на една ръка разстояние от краля. — Ваше Величество? Не можем да оставим Уилям дьо ла Пул да стигне до процес. Усещам реката на Йорк в тази работа. Трешъм и Бофорт ще подложат лорд Съфолк на разпит. За такива обвинения няма протекции. Те ще искат да докажат истината с нажежено желязо.

Той почака миг, но очите на Хенри останаха празни и невинни. За момент му се стори, че съзира нещо като съчувствие в тях, макар че със същия успех би могъл да си го въобрази.

— Ваше Величество — повтори той. — Боя се, че това е заговор, който се е прицелил в самото кралско семейство. Ако принудят лорд Съфолк да разкрие подробностите около мирното споразумение във Франция, той ще им каже истината — че е било кралска заповед. След загубите там подобно признание ще подпомогне каузата им, Ваше Величество. — Дери пое бавно въздух и събра сили да зададе въпрос, от който го беше срам. — Разбирате ли, Ваше Величество?

Известно време му се струваше, че кралят няма да даде отговор, но после Хенри въздъхна и заговори с неясен глас:

— Уилям няма да ме предаде, мастър Бруър. Ако обвинението е фалшиво, трябва да го пуснат. Нали е така?

— Така е, Ваше Величество! Те искат да обвинят и да убият лорд Съфолк, за да успокоят тълпите в Лондон. Моля ви, Вие знаете, че Уилям не бива да бъде изправян пред съда.

— Няма съд? Много добре, мастър Бруър. Знам, че…

Гласът на краля заглъхна и той го изгледа с празен поглед. Дери прочисти гърлото си, но лицето на краля остана абсолютно застинало и отпуснато, сякаш живецът му беше изтръгнат.

— Ваше Величество? — рече Дери и погледна объркан към Маргарет.

Тя тръсна глава и очите й заблестяха, плувнали в сълзи.

Моментът отмина и Хенри сякаш се върна, премигна и се усмихна, сякаш нищо не е било.

— Изтощен съм вече, мастър Бруър. Бих искал да поспя. Ученият доктор казва, че трябва да спя, ако искам пак да съм добре.

Дери се взря в Маргарет, видя страданието в очите й, докато гледаше съпруга си. Беше момент на поразяваща интимност и се изненада, че видя също и нещо подобно на любов в тях. За миг очите им се срещнаха.

— Какво искате от краля, мастър Бруър? — попита тя тихо. — Може ли той да заповяда да освободят Уилям?

— Би могъл, но дали ще зачетат тази заповед? — отвърна Дери и потърка очи. — Не се съмнявам, че ще потулят заповедта, а през това време ще заведат Уилям в някое тъмно място, до което няма да мога да стигна. В Уестминстър Трешъм и Бофорт имат голяма власт дори само защото парламентът им плаща стражата. Моля ви, милейди, нека помисля за момент. Не е достатъчно да се изпрати писмена заповед да го освободят.

Беше му страшно неприятно да говори за Хенри, докато той самият седеше там и го гледаше като доверчиво дете, но нямаше какво да се направи.

— Достатъчно добре ли е Негово Кралско Величество, за да пътува? Ако кралят вземеше баржа до Уестминстър, би могъл да влезе в килиите и никой не би се осмелил да го спре. Бихме могли да освободим Уилям днес, преди те да сторят по-голяма злина.

За жалост, Маргарет поклати отрицателно глава. Пресегна се да го докосне по рамото, придърпвайки го настрани. Главата на Хенри се обърна, за да ги наблюдава, невинно усмихнат.

— Страда от тази… отнесеност… вече дни наред. В този момент го виждам във възможно най-добра форма — прошепна Маргарет. — Трябва да има и друг начин да изтръгнем Уилям от ноктите им. Какво ще кажете за лорд Съмърсет? Не е ли той в Лондон? Двамата с Уилям са приятели. Съмърсет не би позволил да изтезават Уилям, независимо какви обвинения са му предявили.

— Как ми се иска да беше тъй просто. Той е в ръцете им, Ваше Величество! Трудно ми е да повярвам, че е бил такъв глупак да се предаде, но познавате Уилям. Знаете какво чувство за достойнство има, каква гордост. Дадох му възможност да бяга, вместо това той се явява хрисимо, смятайки, че враговете му са мъже на честта. Но не са, милейди. Те или ще смажат един силен лорд, който поддържа краля, или пък… самия крал. Още не знам със сигурност какво възнамеряват, но Уилям… — гласът му заглъхна, щом го осени друга мисъл. — Всъщност има начин да се избегне процес, мисля! Чакайте… да. Те не могат да го разпитват, ако той веднага се признае за виновен във всички обвинения.

Лицето на Маргарет се смръщи, като го слушаше.

— Но нима това не им го доставя като на тепсия, мастър Бруър? То със сигурност е всичко, което този Трешъм и кардинал Бофорт искат!

За нейно изумление Дери се усмихна, а очите му заблестяха. Изражението му не й хареса.

— Засега ще свърши работа. Ще ми даде малко повече време, а то ми липсва най-много. Трябва да разбера къде са го завели. Трябва да се свържа с него. Ваше Величество, благодаря Ви. Ще доведа от дома му лорд Съмърсет. Знам, че ще ми помогне, а той има и собствени войници. Само се молете вече да не са изтезавали Уилям заради честта му и заради проклетата му гордост.

Той коленичи отново край леглото на суверена си и наведе глава, за да се обърне пак към него:

— Ваша Величество? Вашият дворец в Уестминстър е на съвсем кратко разстояние с лодка. Би помогнало на Уилям, ако отидете там. На мен също.

Хенри премигна към него.

— Никаква бира от теб, Бруър! А? Доктор Олуърди каза, че трябва да спя.

Дери затвори очи отчаяно.

— Както кажете, Ваше Величество. Ако това Ви удовлетворява, ще си тръгна веднага.

Крал Хенри махна с ръка и Маргарет видя, че лицето на Дери е пребледняло и напрегнато, докато й се покланяше бавно, после хукна с шумни стъпки навън.

 

 

В Кулата на скъпоценностите, от другата страна на пътя срещу двореца Уестминстър, Уилям крачеше из стаята и от стъпките му дъските на пода скърцаха. Вътре беше студено и празно, като изключим масата и стола, поставени така, че светлината да пада върху тях. Някакъв абсурден вътрешен каприз му подсказваше, че си е получил заслуженото, като са го затворили по този начин. Не успя да спре френската армия. Макар хората му да заклаха и осакатиха хиляди от тях, пак ги бяха принудили да отстъпят към Кале, кървава стъпка по стъпка. Преди да се върне, видя как хората му залостват портите на града, плъзгат древните железни решетки и поставят по протежение на стените стрелци. Той се усмихна уморено на себе си. Поне успя да спаси стрелците. Останалото се струпа върху главата му. Не прояви съпротива, когато хората на Трешъм дойдоха да го арестуват. Охранителите му докоснаха с колебание мечовете си, но той поклати глава и тихо ги последва. Един херцог се ползваше с протекцията на самия крал и той знаеше, че ще има възможността да отрече обвиненията, повдигнати срещу него.

Загледа се през прозореца — виждаше както кралския дворец, така и старото абатство с осмоъгълната Чаптър Хаус, залата за заседания. Камарата на общините се събираше там или пък в Изрисуваната зала на двореца. Беше чул, че се говори да им дадат някое постоянно място за дебатите, но винаги имаше по-неотложни проблеми от топлите места за мъжете от графствата. Той разтърка слепоочията си, обладан от напрежение и немалка доза страх. Само слепец не би забелязал гнева и заплахите, които виждаше наоколо си още от момента, в който кракът му стъпи на родна земя. Бързо беше преминал през Кент, понякога в същите коловози, проправени от големи взводове войници. Когато спря да преспи в една странноприемница на кръстопът, чуваше само истории за Джак Кейд и неговата армия. Цяла вечер собствениците хвърляха към него враждебни погледи, но все едно дали го бяха разпознали или не, никой не посмя да прекъсне пътя му обратно към столицата.

Уилям обърна гръб на гледката и продължи да крачи, стиснал длани зад гърба си. Обвиненията бяха фарс за всеки, който знаеше какво наистина се е случило през тази и през миналата година. Беше убеден, че няма да останат, не и след като съобщят на краля за тях. Чудеше се дали Дери Бруър е чул за затварянето му. След предупреждението, което му бе пратил, Уилям се забавляваше, като си представяше какво отвращение е изпитал, когато е научил за решението му въпреки всичко да се върне у дома, но той всъщност не беше имал истински избор. Изправи гърба си. Беше командир на английските войски във Франция и херцог на Короната. На каквито и бедствия да бе станал свидетел, нищо не можеше да промени това. Откри, че мисли за съпругата си Алис. Тя ще знае единствено най-ужасните слухове. Зачуди се дали надзирателите ще му разрешат да пише на нея и на сина си Джон. Не искаше двамата да се безпокоят.

Спря да се движи, когато дочу от долния етаж мъжки гласове. Устата му се стегна в права линия и кокалчетата на стиснатите му длани побеляха. Застана на стълбищната площадка да чака едва ли не сякаш пазеше стаята. Несъзнателно дясната му ръка посегна и хвана празното място, където обикновено висеше мечът му.

Ричард Йоркски водеше други двама мъже нагоре по стълбите с младежка енергия. Спря с ръка на перилата, щом видя Съфолк, застанал с лице към тях, сякаш всеки момент ще ги нападне.

— Успокой се, Уилям — рече Йорк тихо, докато влизаше в стаята. — Казах ти още във Франция, че са ти дали отровна чаша. Нима смяташе, че тихо ще изчезна в Ирландия, докато в мое отсъствие се разиграват велики събития? Едва ли. Бях зает през последните няколко месеца. Вярвам, че ти си бил дори още по-зает от мен, макар че сигурно с не толкова добри резултати.

Йорк пресече стаята и се загледа в изгряващото слънце и мъглите, които се вдигаха около Уестминстър. Зад него Сър Уилям Трешъм и кардинал Бофорт излязоха напред. Йорк направи знак с пръсти в тяхна посока, без да ги поглежда.

— Познаваш Трешъм и Бофорт, разбира се. Предлагам ти да изслушаш внимателно всичко, което имат да ти кажат, Уилям. Това е най-добрият ми съвет към теб.

Йорк се усмихна тънко, наслаждавайки се на гледката. Имаше нещо във високите места, което винаги му носеше удовлетворение, сякаш беше по-близо до Бог, отколкото хората долу.

Уилям, разбира се, забеляза, че Йорк носи меча си, както и камата, втъкната в колана му — с лакирана дървена дръжка под формата на тестиси. Острието беше идеално за намушкване — дълго и тънко. Съмняваше се, че Йорк е достатъчно глупав, че да му позволи да приближи достатъчно, за да достигне някое от оръжията, но въпреки това прецени разстоянието. Доколкото можеше да види, нито Трешъм, нито Бофорт бяха въоръжени, но не се заблуждаваше — той беше точно толкова затворник, колкото всеки друг нещастник в килиите на Уестминстър или Кулата. Мисълта го накара да се отклони от разсъжденията си и да вдигне очи.

— Защо не са ме отвели в Лондонската кула? При обвинения за държавна измяна? Чудя се, Ричард, дали не е, защото тези обвинения са слаби. Не съм направил нищо сам. Не би било възможно човек сам да уговори примирието във Франция, както и да изглежда това отстрани — мисълта му се насочи към Дери Бруър и той поклати глава, разочарован от всичките му игрички и обещания.

Никой не му отговори. Тримата стояха търпеливо, докато по стълбите не се изкачиха двама яки войници. Носеха брони и мръсни туники отгоре, сякаш някой ги бе извикал, докато са вършели други задачи някъде. С отвращение Уилям забеляза, че носят един мръсен чувал. Чу се потракване, когато го оставиха на дървения под, после двамата застанаха мирно.

Кардинал Бофорт прочисти гърло и Уилям се обърна към него, прикривайки неприязънта си. Прачичото на краля се вписваше в ролята си с обръснатия кръг на темето и дългите бели пръсти, сключени като за молитва. Преди да сложи кардиналската тога, той бе изпълнявал длъжността лорд-канцлер при двама крале и произхождаше от Едуард III по линия на Джон Гонт. Бофорт бе онзи, който осъди Жана д’Арк на смърт чрез изгаряне и Уилям знаеше, че старецът е безмилостен. Подозираше, че измежду тримата именно Бофорт бе инициаторът на арестуването му. Присъствието на Йорк даваше ясна представа за това на кого е лоялен Бофорт. Уилям не успя да сдържи подигравателната си усмивка, докато онзи говореше с гласец, омекотен от десетилетия, отдадени на молитви и вино, подсладено с мед.

— Обвинен си в най-сериозното от всички престъпления, лорд Уилям. Бих казал, че по̀ би ти отивало да проявиш скромност и разкаяние, отколкото тази престорена арогантност. Ако бъдеш изправен пред съда, съжалявам, но нямам съмнения какъв ще бъде резултатът. Има твърде много очевидци, готови да свидетелстват против теб.

Уилям се смръщи, когато тримата размениха погледи, преди Бофорт да продължи. Явно бяха обсъждали съдбата му предварително. Стисна челюст, решен да даде отпор на тяхната конспирация.

— Името ти присъства във всички документи на държавата, милорд — продължи Бофорт. — Несполучливият мирен договор, оригиналните брачни документи от Тур, заповедта да се защитава Нормандия срещу навлизането на френските войски. Хората в Англия искат справедливост, лорд Съфолк — и може би животът ти ще бъде отнет заради твоята измяна.

Плътта на кардинала притежаваше онази бяла мекота, която Уилям беше виждал и преди, получена в монашески живот и църковни служби. Въпреки това черните очи бяха жестоки, претегляха го и го намираха за недостоен. Той отвърна на погледа и показа презрението си. Бофорт тъжно поклати глава.

— Каква тежка година, Уилям! Познавам те като добър човек, благочестив. Как бих искал да не се беше стигнало дотук. Но законите трябва да се спазват. Ще те помоля да се признаеш за виновен. Ти несъмнено ще отречеш и тогава, боя се, че с колегите ми ще се оттеглим. Ще те привържат към този стол и тези мъже тук ще те убедят да подпишеш името си под обвинението в смъртния грях държавна измяна.

Слушайки как мекият глас каканиже, Уилям преглътна болезнено и сърцето му заби лудо. Увереността му се сриваше. Йорк се усмихваше кисело, но не гледаше към него. Поне Трешъм, изглежда, се чувстваше неудобно, но нямаше съмнения в решителността им. Без да ще, обръщаше очи към чувала от зебло на пода и изпитваше страх как ще погледне инструментите вътре за първи път.

— Настоявам да разговарям с краля — обяви той, доволен, че гласът му излезе спокоен и видимо безстрашен.

Тогава се обади Трешъм. Гласът на стария юрист беше сух все едно обсаждаше някой заплетен правен казус.

— Боя се, че обвинението за държавна измяна изключва това, милорд — каза той. — Ще признаете, че човек, заговорничил срещу Короната, едва ли би бил допуснат да приближи до нея. Първо трябва да бъдете разпитан. Когато всяка подробност… и всички ваши съучастници бъдат назовани, ще подпишете признанията си. После ви чака процес, макар че, както знаете, той ще бъде чиста формалност. Кралят няма да бъде намесен на който и да е било етап, милорд, освен ако, разбира се, не реши да присъства на екзекуцията ви.

— Освен ако… — обади се Йорк. Спря и се загледа през прозореца в посока Уестминстър. — Освен ако загубата на Франция не може да се припише на самия крал, Уилям. Ти и аз прекрасно знаем истината за това. Кажи ми колко въоръжени мъже дойдоха по твоя молба, за да подкрепят силите ти в Нормандия? Колко се изправиха с теб срещу френския крал? Независимо от това само в графствата край Лондон, Уилям, има осем хиляди войници и всички те служат, за да се облекчи ужасът на краля от въстание. Ако им беше позволено да прекосят Ламанша, когато имаше нужда от тях, мислиш ли, че щеше да си тук сега? Щяхме ли да загубим Нормандия, ако разполагаше с дванайсет хиляди на бойното поле?

Уилям гледаше Йорк от упор, гневът му се разрастваше, когато разбра какво има предвид херцогът.

— Хенри е моят богопомазан крал, милорд Йорк — каза той бавно и натъртено. — Няма да получите дребнави обвинения от мен, ако това целите. Не съм в позиция да съдя действията на краля на Англия, нито пък вие, нито кардиналът, неговият чичо, нито Трешъм при всичките му адвокатски трикове. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам те — рече Йорк и се обърна към него със странна усмивка. — Разбирам, че има само два пътя, Уилям. Или кралят губи теб, най-силния му поддръжник, или… той губи всичко. И в двата случая кралството и моята кауза ще се подсилят неизмеримо. Погледни истината в очите, Съфолк! Кралят е момче, твърде слабо и болнаво, за да управлява. Не съм първият, който го казва и, повярвай ми, сега това се шепне във всяко селце или град из Англия. Загубите във Франция само потвърдиха онова, което някои от нас знаеха още когато той бе в детска възраст. Чакахме, Уилям! От уважение и лоялност към баща му и Короната чакахме. И погледни докъде ни доведе това!

Йорк млъкна и отново се успокои.

— До тази стая, Уилям, и до теб самия. Понеси вината сам и умри или пък посочи името на краля си като архитекта на този провал. Изборът е твой, за мен няма значение.

Изправен пред отровния триумф на Йорк, Уилям се олюля и се подпря с една ръка върху масата.

— Разбирам — рече той с мрачен глас. Независимо от всички думи, които изговори Йорк, той изобщо нямаше избор. Седна край масата. Ръцете му трепереха както бяха положени върху полираното дърво.

— Няма да се призная за виновен в измяна, която не съм извършил. Няма да назова краля си, нито пък някого другиго. Щом трябва, подложете ме на мъчения; това няма да промени нищо. И дано Бог ви прости, защото аз няма.

Раздразнен, Йорк повика с жест двамата войници. Единият клекна край чувала и започна да го развива, разкривайки вътре подредени пинцети, шила и триони.