Кон Игълдън
Буревестник (22)

20.

Дери погледна през прозореца на Кулата на скъпоценностите, за да не вижда намръщеното изражение по лицето на председателя Уилям Трешъм. Оттук имаше гледка към огромния Уестминстърски дворец отсреща, с кулата с часовника и известната камбана, дело на Едуард Дент. Четирима от парламентарната стража го държаха да виси цяла сутрин, без да може да си тръгне, преди великият мъж да благоволи да го удостои с присъствието си.

Дери въздъхна тихо, загледан през дебелото стъкло със зеленикав оттенък, от което светът отвъд сякаш плуваше размазан. Знаеше, че Уестминстърската зала ще е в най-оживения си час и всички магазини вътре ще въртят бясна търговия с перуки, писалки и хартия: абсолютно всичко, което би могло да се изисква от Камарата на общините или пък съда, за да се администрират земите на краля. Като цяло Дери би предпочел да е там отвън. Кулата на скъпоценностите беше заградена от собствените си стени и ров — първоначално, за да предпазва личните скъпоценности на крал Едуард. Само с неколцина души стража, тя служеше прекрасно и като затвор.

Трешъм се беше настанил удобно на огромното дъбово бюро и прочисти гърлото си многозначително. Дери се отлепи неохотно от прозореца, за да се обърне към него, и двамата мъже се втренчиха един в друг с взаимно подозрение. Председателят на камарата още нямаше петдесет, макар да бе служил в няколко парламента, откакто го бяха избрали за първи път на деветнайсет. Сега, на четирийсет и шест, говореха, че той е на върха на силите си, с репутацията на много интелигентен човек, което даваше основание на Дери да бъде доста предпазлив с него. Трешъм го изгледа мълчаливо, като студеният му поглед попи всяка малка подробност — от окаляните ботуши до овехтелия хастар на наметалото му. Трудно беше да стоиш неподвижен под взора на тези очи, които забелязваха всичко.

— Мастър Бруър — рече той след малко, — чувствам за нужно да ви се извиня, че ви държа да чакате толкова дълго. Парламентът е строг господар, както казват хората. Все пак няма да ви задържам още дълго, след като вече сме заедно. Ще ви припомня, че присъствието ви е чест за мен, за което ви благодаря. Мога само да се надявам да внуша сериозността на моята кауза, за да не останете с впечатлението, че съм загубил времето на един кралски служител напразно.

Трешъм се усмихваше, докато говореше, като прекрасно знаеше, че Дери е бил доведен при него от същите въоръжени войници, които сега охраняваха вратата към кулата два етажа по-долу. Най-висшият шпионин на краля не бе имал избор, нито пък бе получил предупреждение, може би защото Трешъм много добре знаеше, че той би изчезнал тихомълком при първото пошушване, че го призовават.

Дери продължаваше да гледа гневно мъжа, който седеше пред него. Преди да направи кариера в политиката, знаеше, че сър Уилям Трешъм бе изучавал правото. Сам със собствените си мисли, шпионинът си казваше, че трябва да стъпва внимателно около този дявол с длъгнесто конско лице и малки квадратни зъби.

— Нямате ли отговор за мен, мастър Бруър? — Трешъм продължи: — От абсолютно достоверен източник знам, че не сте ням, въпреки това не се съм чул и дума от вас, откакто сте дошли. Няма ли нещо да ми кажете?

Дери се усмихна, но предпочете да запази мълчание, вместо да рискува да даде на този мъж нещо, което може да използва срещу него. Разправяха, че той може да оплете мрежа, достатъчно дебела, за да обеси човек само заради един нож и една изпусната ръкавица. Наблюдаваше го само докато онзи мърмореше и прехвърляше купчина документи, които бе разстлал по бюрото си.

— Вашето име не се появява на никоя от тези хартийки, мастър Бруър. Това тук не е инквизиция, поне що се отнася до вас. Но се надявах, че ще пожелаете да подпомогнете председателя на камарата в неговите запитвания. В крайна сметка обвиненията, които ще се предявят, ще са в сферата на държавната измяна. Вярвам, че ще се образува дело, в което ще бъде ваше задължение, сър, да ми помагате по всякакъв начин, който сметна за уместен.

Трешъм спря, повдигайки огромните си вежди с надеждата, че ще чуе някакъв коментар. Дери скръцна със зъби, но продължи да мълчи, като изчакваше Трешъм да разкрие онова, което знае. Но когато по-старият мъж просто се втренчи в него, усети, че търпението му се изплъзва по най-дразнещ начин.

— Ако това е всичко, сър Уилям, трябва да се захващам вече с работите на краля. Както и вие казвате, аз съм негов човек. Не бива да се бавя тук, не и при положение че по-важни неща ме зоват.

— Мастър Бруър! Разбира се, вие можете да си тръгнете, когато пожелаете…

Дери моментално се обърна към вратата, а Трешъм вдигна костеливия си пръст за предупреждение.

— Но… да, мастър Бруър, винаги има едно „но“, нали? Повиках ви тук, за да подпомогнете законните ми разпити. Ако предпочетете да си тръгнете, ще бъда принуден да приема, че сте точно един от хората, които издирвам. Никой невинен човек не би бягал от мен, мастър Бруър. Не и когато търся справедливост в името на краля.

Независимо от усилията му гневът на Дери се надигна и той заговори, може би получавайки успокоение от факта, че вратата бе тъй близо. Беше просто илюзия за бягство, защото долу стояха пазачи, които биха го спрели. Но така или иначе тя освободи езика му против волята му.

— Търсите плашило, сър Уилям. Сам Бог знае, че не можете да въвлечете краля в тези фалшиви обвинения в измяна, затова искате да намерите някой по-нискостоящ, когото да обесите и изкормите, за да доставите удоволствие на лондонските тълпи. Не можете да ме заблудите, сър Уилям. Знам какви са целите ви.

По-старият мъж се облегна назад, уверен, че Дери няма или по-скоро не може да си тръгне. Той положи сключените си ръце върху копчетата на дрехата си и погледна към тавана.

— Виждам, че мога да съм искрен с вас. Не съм изненадан, като се има предвид какво ми бе обяснено за вашето влияние в двора. Вярно е, че името ви не фигурира в документите, макар да е в устата на мнозина. Не ви излъгах, като ви казах, че не сте в опасност, мастър Бруър. Вие сте просто служител на краля, макар че службата ви е с широки правомощия и, мисля, изумително разнообразна. Нека обаче бъда прям, като мъж с мъж. Бедствията във Франция трябва да се струпат в краката на онези, които са отговорни за това. Мен, Анжу, а сега и Нормандия са загубени за нас, не, направо откъснати от законните си собственици с убийства, огън и кръв! Странно ли ви се вижда, че трябва да се плати цена за подобен хаос и лоша управа?

Със сърце, свито пред неизбежното, Дери усети накъде бие другият. Той заговори бързо, за да го изпревари.

— Бракът във Франция бе уреден по молба на краля, условията бяха одобрени до последната капка мастило от Негово Кралско Величество. Кралският печат е сложен върху всичко това, сър Уилям. Вие ли ще бъдеше човекът, който ще струпа в краката на краля своите обвинения? Пожелавам ви успех. Кралското одобрение е достатъчен имунитет, смятам, за бедствията, които споменавате. Не оспорвам загубата на територии и съжалявам за всяка напусната ферма или нива там, но това тършуване наоколо за виновник, за плашило е под достойнството на парламента или на неговия председател. Сър Уилям, има моменти, в които Англия триумфира, и други, когато… търпи провали. Устояваме и продължаваме напред. Не ни приляга да се обръщаме назад, да сочим с пръст и да казваме: „А, това не биваше да се случи. Това не биваше да се позволява“. Подобна гледна точка е типична само за хора, които се вторачват в миналото, сър Уилям. За онези от нас, които имаме воля да вървим напред, това е сякаш влизане в тъмна стая със затворени очи. Не всяка стъпка накриво или всяко препъване може да се прецени точно, преди моментът да е отминал, нито пък трябва да е така.

Сър Уилям изглеждаше развеселен, докато Дери ораторстваше. Старият юрист свали поглед отвисоко и Дери се почувства пронизан от очи, които виждаха и разбираха твърде много.

— По вашата логика, мастър Бруър, никога не би имало наказание за простъпките! Вие искате просто да свиваме рамене и да отдаваме всяка несполука единствено на късмета или съдбата. Интригуваща гледна точка и, трябва да призная, интересно разкритие за начина, по който работи умът ви. Едва ли не бих предпочел светът да работеше по този начин, мастър Бруър. За жалост, не е така. Онези, които са довели до разорението и смъртта на хиляди хора, трябва на свой ред да отговарят пред закона! Трябва да има справедливост и хората трябва да видят с очите си как тя се прилага.

Дери усети, че диша тежко, юмруците му се свиваха и се отпускаха отчаяно край тялото му.

— А защитата на краля? — попита той.

— Ами, тя се простира само дотук, мастър Бруър! Щом из страната се вихрят бунтове и жестоки убийства, подозирам, че дори защитата на краля има граница. Нима бихте предпочели хората, отговорни за подобна разруха, да останат ненаказани? Загубата на земи на Короната във Франция? Клането на мъже от висш ранг? Ако е така, двамата с вас определено се различаваме.

Дери присви очи, като още веднъж се зачуди на странно избраното време за това призоваване, което го беше сграбчило и го бе отвело отвъд цял Лондон, та чак в Уестминстър.

— Щом името ми не е споменато никъде, защо съм тук? — попита той.

За негово раздразнение Трешъм се разсмя с искрено удоволствие.

— Изненадан съм, че не ме попитахте в началото, мастър Бруър. Някой по-мнителен би се усъмнил в това, че толкова дълго ви трябваше да стигнете до този въпрос.

Трешъм се изправи и също погледна през прозореца. Край реката огромната камбана биеше в момента — удари два пъти, за да уведоми хората, че е два часът след пладне. Трешъм сключи ръце зад гърба си, сякаш изнасяше лекция на студенти по право, и сърцето на Дери се сви, усещайки вбесяващата самоувереност на този човек.

— Вие сте интригуваща личност, мастър Бруър. Били сте се в името на краля във Франция преди шестнайсетина години, при това, казват, че сте били отличен. След това сте намерили работа като свръзка и информатор за стария Сол Бъртълман. Две доста рисковани занимания, мастър Бруър! Дори съм чувал да говорят, че сте се били в наддавания, като че опасностите и насилието са неща, за които си мечтаете. Имах дългогодишно познанство със Сол Бъртълман, знаете ли това? Не бих казал, че сме били точно приятели, но просто, че започнах да се възхищавам на качествената информация, която той събираше. И все пак чертата, с която най-вече е останал в съзнанието ми, беше може би най-голямата му добродетел — предпазливостта. Предшественикът ви беше предпазлив човек, мастър Бруър. Не разбирам защо подобна личност ще избере точно вас за свой наследник.

Трешъм спря, за да види ефекта от думите си. Удовлетворението му, че е хванал натясно Дери, бе доста дразнещо, но той нямаше друг избор, освен да го търпи.

— Предполагам, че е видял неща, които вие не забелязвате — отбеляза Дери. — Или може би не сте го познавали толкова добре, колкото сте си мислили.

— Да, предполагам, че е възможно — рече другият с очевидно съмнение в гласа. — Още от момента, в който започнах да разплитам тази бъркотия, тази невъобразима каша от суета, мирни споразумения и арогантност, вашето име все стига по ушите ми. Честните хора го шепнат, закрили с длан уста, мастър Бруър, сякаш се боят, че ще научите за техните думи пред мен или моите хора. Каквато и да е истината за вашето участие тук, най-обикновена проява на здрав разум е да ви държа под око, докато изпращам хората си да арестуват един ваш приятел.

Дери почувства как ледена ръка стисна вътрешностите му. Устата му се отвори, но думи не излязоха. Трешъм едва сдържаше задоволството си, усмихвайки се в посока на часовниковата кула.

— Лорд Съфолк ще пристигне в Портсмут днес, мастър Бруър, докато окаяните останки от армията му си ближат раните в Кале. Вестите не са добри, макар че, смея да кажа, не е нужно аз да ви съобщавам това.

Трешъм махна с ръка към документите и ъглите на устата му увиснаха във физиономия на нещо като съжаление.

— Вашето име може и да не се споменава тук, мастър Бруър, но това на Уилям, лорд Съфолк, е почти на всяка страница. Та питате защо сте тук ли? Поради твърдението, изказвано от тези шепнещи гласове. Те ме предупредиха, че ако поставям мрежи, трябва първо да се уверя, че няма да сте наоколо да ги срежете. Смятам, че тази задача сега е изпълнена. Можете да си тръгнете, освен ако, разбира се, нямате още въпроси. Не? Тогава кажете паролата „Рибар“ на стражата долу — Трешъм се засмя. — Знам, глупаво хрумване, но ако я произнесете, ще ви пуснат да излезете.

Последните му думи отидоха на вятъра, защото Дери вече топуркаше по стълбите. Беше пропилял по-голямата част от деня задържан, за да достави удоволствие на Трешъм. Мислите в главата му бушуваха, докато пресичаше тичешком пътя и бягаше по външния периметър на двореца, по посока на лодките по реката. Лондонската кула беше на три мили оттам, веднага зад завоя на реката. Там той имаше свои хора, които можеше да изпрати към брега с бързи коне. Докато тичаше, се усмихваше нервно на себе си с блеснали очи. Проклетият сър Уилям Трешъм беше опасен враг, нямаше съмнение в това. Въпреки това при целия си интелект той грешеше в едно. Уилям дьо ла Пул не пътуваше към Портсмут, на два дни път с кон югозападно от Лондон. Той щеше да се появи във Фолкстоун, Кент, и Дери единствен знаеше това.

Вече нямаше дъх, когато стигна дока, където лодки чакаха членовете на парламента по всяко време на деня и нощта. Дери се провря покрай един възрастен джентълмен, докато му помагаха да слезе долу, и скочи в тясната лодка, при което собственикът й изруга, тъй като съдът се разклати и едва не се преобърна.

— Към Тауър — извика той, заглушавайки протестите на лодкаря. — Златен нобъл, ако гребеш все едно къщата ти гори.

Мъжът веднага млъкна. Изостави стареца, на когото помагаше, и набързо козирува, преди да скочи долу и да плъзне лодката по тъмните води.

 

 

— По дяволите, как мразя да се бия в мъгла и дъжд — рече Джак Кейд, вървейки. — Ръцете ти се хлъзгат, краката ти си хлъзгат, тетивата гние и не можеш да видиш врага си, докато направо не ти скочи отгоре.

Пади изсумтя в рамото му, превит и треперещ, както вървяха в колона. Независимо от раздразнението на Джак за проливния дъжд предполагаше, че той е и нещо като благословия. Едва ли шерифът на Кент имаше много стрелци на разположение. Това беше ценен талант и онези, които го притежаваха, всичките бяха във Франция заради по-доброто заплащане, отишли бяха на заколение. Ако кралските служители имаха общо и дузина арбалети, щяха да са късметлии, но в проливен дъжд тетивата се разпъваше и обхватът намаляваше. Та ако Джак не беше толкова нещастен, подгизнал и замръзнал, той би благодарил на Бога за дъжда. Но не го стори.

Настроението на Пади обаче беше още по-лошо. Той винаги бе изпитвал съмнение към благосклонната съдба под всякаква форма. Не му се струваше в естествения ред на нещата и обикновено беше по-щастлив, когато не му вървеше. При все това бяха прекосили Кент пеша почти без инциденти от Мейдстоун нататък. Кралският шериф не се намираше в главния град на графството, когато те отидоха да го търсят. Хората на Кейд хванаха неколцина от приставите му край затвора и се забавляваха, докато ги бесеха, преди да освободят затворниците и да подпалят цялата сграда. Оттогава нататък се бяха придвижвали като деца на разходка в райските градини, без да чуят ни звук, ни стон от кралски войници. С всеки изминал ден, прекаран на спокойствие, Пади все повече губеше настроение. Всичко беше прекрасно, когато прекарваха деня в упражнения с градински сечива вместо оръжие, но щеше да дойде време да плащат, сигурен беше. Кралят и благородните му лордове не можеха да им позволят да се размотават както им скимва из провинцията, да взимат и да палят както им хрумне. Само мисълта, че не са сами, донякъде поддържаше духа му. Бяха чули новини за бунтове в Лондон и графствата наоколо, всичките подклаждани от справедливото недоволство на семействата, които идваха от Франция — Пади се молеше всяка вечер кралските войници да имат задължение на някое друго място, но дълбоко в сърцето си знаеше, че те идват. Прекарал бе няколко страхотни седмици сред свободолюбците от Кент, но очакваше сълзи и времето подхождаше на мрачното му настроение.

Дъждът намаля до постоянен ръмеж, но наоколо им имаше гъста мъгла, когато чуха вик наблизо. Джак бе настоял да използват шпиони, макар да бяха успели да откраднат за тях единствено впрегатни коне. Един от доброволците беше Джеймс Тантър, нисък, жилав шотландец. Като видя дребния мъж, кацнал върху огромния кон, Пади едва не се разплака от смях. Всички разпознаха ломотещия диалект на Тантър, когато им подвикна предупреждението си в дъжда.

Джак изрева команда и в същия миг те приготвиха оръжието. Тантър не беше някой, който ще си хаби въздуха за нищо.

Продължиха напред, стиснали подкастрящи куки и сърпове, лопати и дори стари мечове, които бяха открили някъде или взели от нещастните пристави. Всеки един се взираше през сивотата отпред и търсеше фигури, които можеха да са врагът. Звуците идваха приглушено, но чуха как Тантър изпсува с пълен глас и как конят му изцвили някъде отпред. Пади се обръщаше насам-натам, мъчейки се да чуе повече. Долови бегли звуци и преглътна нервно.

— Исусе, пази ни, ето ги! — рече Джак и извиси глас до рев. — Виждате ли ги? Сега ги убийте. Нека си платят поне малко от това, което ви дължат. Атака!

Редицата на мъжете се втурна напред през гъстата кал. Задните редове гледаха как другарите им отпред изчезват във водовъртежа на мъглата. Не можеха да видят по-далеч от трийсет стъпки, но за Джак Кейд и Пади това малко пространство се изпълваше с войници, въоръжени с хубави мечове и метални брони. Онези също бяха предупредени от отчаяните викове на Тантър, но в редиците на шерифа все още цареше объркване. Някои от тях заковаха на място, виждайки как хората на Кейд изникват като призраци изпод земята пред тях.

С рев Джак се впусна в атака, като вдигна огромна брадва над главата си. Беше един от първите, които стигнаха до войниците на шерифа, и заби широкото острие във врата на първия мъж, който се изправи пред него. Ударът сряза металните брънки на бронята и заседна там, тъй че той трябваше да дърпа и да върти, за да освободи острието, при което целият се опръска с кръв. Около него хората му напираха към врага. Роб Екълстоун не носеше броня и държеше единствено бръснача си, но доста кръв проля с него — нападаше бронираните войници отстрани с бързо рязване, от което те зяпваха с уста и се хващаха за гърлото. Пади пък имаше кука за подкастряне със сърповидно острие, което държеше изправено. С куката придърпваше глави, а с острието ги намушкваше. Останалите бяха предимно мъже от Кент, които бяха сдържали гнева си още откакто французите ги изселиха от домовете им. Дори по-разгневени бяха те на английските лордове, участвали в този заговор. В мочурливото поле край Севъноукс те имаха най-сетне възможността да действат и всички речи на Джак бяха нищо в сравнение с това. Бяха побеснели мъже, стиснали остро желязо, и всичките се нахвърлиха срещу войниците.

Джак се препъна и изруга заради тъпата болка в крака си. Не смееше да погледне надолу да не му разцепят главата в миг на невнимание. Дори не беше съвсем сигурен, че е ранен, и нямаше спомен за рана, но проклетият крак поддаваше под тежестта му и той куцукаше и подскачаше в редицата, като същевременно размахваше брадвата си. Изостана назад независимо от всички усилия, влачеше се, докато шумът от битката се отдалечаваше от него.

Стъпваше върху мъртъвците и внимателно заобикаляше ранените, които стенеха. Стори му се, че от цял век куца, загубен в плющящия дъжд, който отмиваше кръвта от брадвата му и тя се стичаше по ръката и по гърдите му. В непрогледната мъгла му трябваше доста време, докато осъзнае, че вече никой не иде насреща му. Шерифът бе изпратил четиристотин въоръжени мъже — истинска армия при тия обстоятелства. Те с лекота биха потушили някой бунт на фермери — освен ако те не наброяваха петстотин и не бяха побеснели и въоръжени. Войниците също бяха удавили в кървава баня някои от Свободолюбците на Кент, но насред дъжда и мъглата никоя страна не бе видяла срещу какъв враг се изправя, докато вече не останаха войници за убиване.

Джак стоеше прав; по ботушите му беше полепнала толкова кал, че му се струваше поне един фут по-висок. Задъхваше се, от него течеше пот, която се смесваше с вонята. Все още никой не идваше. Бавно по лицето му се разля усмивка.

— Това ли е то? — извика. — Някой вижда ли други врагове? Исусе, не може вече всички да са мъртви? Роб?

— Тук нямаме живи — изкрещя приятелят му някъде от дясната му страна.

Джак се обърна по посока на гласа и през мъглата видя, че Екълстоун стои сам, като дори Свободолюбците от Кент страняха от него. Беше облят в кръвта на други мъже, червена фигура във вихрушката от изпарения.

Джак потрепери при тази гледка, сякаш нечии студени ръце преминаха по гърба му.

— Нямаше ли шерифът бял кон на щита си? — извика Пади някъде отляво.

— Няма право на това, но съм чувал, че е така.

— Значи е тук.

— Жив ли? — с надежда в гласа попита Джак.

— Ако беше, щеше да пищи като заклана свиня с рана като тази. Отишъл е, Джак.

— Отсечи му главата. Ще я забучим на кол.

— Няма да му режа главата, Джак! — отговори Пади. — Вземи му щита за проклетия си кол. Това е конят на Кейд, нали така? И той ще свърши работа.

Джак въздъхна и си припомни отново, че ирландецът имаше странни скрупули за мъж с история като неговата.

— Главата носи по-добро послание, Пади. Аз ще го направя. Ти намери хубав прът и му заостри края. Ще му вземем и щита, не забравяй!

Липсата на противник постепенно се избистряше в съзнанието на тази малобройна армия, затова оттук-оттам избухваха радостни възгласи. Те отекваха по странен начин през полето и звучаха тънко, изтощено независимо от числеността на мъжете. Джак трябваше да прескочи дузини от тела, за да стигне до Пади. Сведе поглед надолу към бялото лице на някакъв мъж, когото никога не бе срещал, и вдигна брадвата със задоволство. Стовари я с все сила върху врата му.

— После накъде, Джак? — зачуди се Пади, загледан в труповете около себе си. Около ботушите му жвакаше кръв и се смесваше с дъждовната вода и калта.

— Мисля си, че тук имаме истинска войска — бавно рече Джак. — Окървавена и победила. А наоколо има много мечове за вземане, както и брони и щитове.

Пади откъсна поглед от обезглавеното тяло, който доскоро беше шерифът на Кент. Само ден преди това от този човек се страхуваха в цялото графство. Ирландецът погледна Джак, като в разширените му от изумление очи бавно проблясваше разбиране.

— Не говориш за Лондон, нали? Преди мислех, че това са само бойни приказки. Друго нещо е да посечеш няколкостотин шерифски войници, Джак!

— Ама го направихме, нали?! Защо не и Лондон, Пади? Само на трийсет или четирийсет мили оттам сме и имаме армия. Ще изпратим неколцина момчета да разузнаят терена, да видят с колко смели войници разполагат, за да защитават барикадите. Казвам ти, никога няма да имаме друг такъв шанс. Може би ще ги накараме да прочистят съдилищата или пък да ни дадат съдиите да ги обесим, както те обесиха моя син. Моето момче, Пади! Мислиш, че съм свършил ли? С брадва, опряна в гърлата им, можем да ги принудим да променят законите, с които ми отнеха земята. Ще те направя свободен, Пади Моран. Чакай, зарежи това. По дяволите, ще те направя граф.

 

 

Уилям дьо ла Пул стъпи несигурно на дока; усещаше и старите рани, и годините си. Всичко го болеше, макар да не беше ранен. Все още помнеше времето, когато можеше да се бие по цял ден, а после спеше като мъртвец само за да се събуди и пак да се бие. Тогава ги нямаше тези болки в ставите, нито пък дясна ръка, чието рамо се чувстваше така, сякаш нещо остро бе забито в него, и всяко движение караше тялото му да потръпва. Спомняше си също, че една хубава победа отмиваше всичко това. Някак си, когато виждаш как враговете ти умират или бягат, тялото ти зараства по-бързо, а болката е по-незначима. Той тръсна глава, както стоеше на доковете и оглеждаше рибарския град Фолкстоун, сив и студен на морския вятър. По-трудно беше да губиш. Всичко беше по-трудно.

Пристигането на кораба му не бе останало незабелязано от страна на риболовните екипажи на града. Бяха се събрали дузини по калните улици и скоро вече крещяха името му. Уилям виждаше гнева им и го разбираше. Смятаха го отговорен за бедствията отвъд тесния Ламанш. Не ги винеше; чувстваше се по същия начин.

По морето се стелеше мъгла в студената утринна светлина. Не можеше да види Франция, макар да усещаше как Кале се извисява зад гърба му, сякаш крепостният град се намираше само на стъпка през тази разпенена солена шир. Крепостта бе единственото, което им бе останало, последното английско притежание във Франция освен малко шубраци в Гаскония, която нямаше да оцелее и година. Дойде у дома, за да уреди кораби, които да приберат ранените, а имаше също и унизителната задача да докладва на краля си за френската победа. Уилям потърка грубо лицето си при тази мисъл, почувствал наболата брада и студа. Чайките се гмуркаха и кръжаха във въздуха наоколо и вятърът го брулеше, както беше застанал там. Виждаше как някои рибари сочеха в негова посока и се обърна към малката група от шестима пазачи, които бе довел у дома, всичките не по-малко очукани и изнемощели от него.

— Трима от вас да доведат конете от загражденията. Останалите дръжте ръце върху мечовете. Нямам настроение да разговарям с разгневени мъже, не и днес.

Още докато говореше, малката тълпа наоколо се разрасна; хора наизлизаха от кръчмите и дюкяните по крайбрежната улица, чувайки вестта, че самият лорд Съфолк е в града. Имаше немалко върнали се от Франция през последните месеци, останали тук без пукната пара, за да продължат по-нататък пътя си. Те се бяха превърнали в просяци, парцаливи и мръсни. Тънките им ръце удряха яростно въздуха и виковете им ставаха все по-застрашителни. Охранителите на Уилям се размърдаха от неудобство и се спогледаха. Един от тях подвикна на останалите бързо да потърсят конете, докато другите двама стиснаха дръжките на мечовете си и се уповаваха на Бога, че няма да ги нападнат в английското пристанище, след като бяха оцелели във войната с Франция.

Трябваше време да разчупят дървените прегради в трюмовете на кораба, после да закрият очите на всеки кон и да го поведат внимателно по тесния мостик, докато стъпи на твърда земя. Напрежението у хората на Уилям спадна, щом всяко животно беше оседлано и подготвено за път.

Отвъд чайките и рибарите един мъж излезе от кръчмата и хукна към тях, бързо премина през тълпата и се запъти право към доковете. Двамина от пазачите на Уилям изтеглиха мечове, когато той приближи, а мъжът със залитане спря, вдигайки нагоре празните си ръце.

— Мир, приятели, мир! Не съм въоръжен. Лорд Съфолк?

— Аз съм — изморено отрони Уилям.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Очаквах ви преди два ни, милорд.

— Забавих се — отвърна Уилям раздразнено.

Оттеглянето му в Кале беше едно от най-лошите неща, които бе изживял в живота си, през цялото време преследван по петите от ревящи френски пиконосци. Половината от армията му беше погинала, но той не изостави стрелците си дори когато изглеждаше, че никога няма да успеят да стигнат до крепостта. Някои от тях бяха взели коне без ездачи или тичаха до тях, хванали отпуснатите юзди. Това представляваше малко зрънце гордост насред провала, но Уилям не ги изостави, за да бъдат изтезавани или разчеквани от триумфиращите френски рицари.

— Нося съобщение, милорд, от Дерихю Бруър.

За миг Уилям затвори очи и разтри основата на носа си с една ръка.

— Предайте ми го тогава.

Когато мъжът остана безмълвен, Уилям отбори кървясалите си очи и го прониза с поглед.

— Е?

— Милорд, мисля, че е лично съобщение.

— Просто… ми го кажете — отвърна той, изтощен до крайност.

— Трябва да ви предупредя, че в Лондон ви чакат обвинения в държавна измяна, милорд. Сър Уилям Трешъм е изпратил хора в Портсмут да ви арестуват. Трябва да ви кажа: „Време е да бягаш, Уилям Пул“. Съжалявам, милорд, това са точните думи.

Уилям се обърна към коня си и провери каиша под корема му с кисело изражение, плесна животното по хълбока, после внимателно пристегна ремъка. Нагласи ножницата внимателно покрай крака си и взе поводите, преди да погледне стражата си.

— Какво има? — попита той.

Мъжете го погледнаха безпомощно. Най-близкият прочисти гърлото си.

— Чудехме се какво възнамерявате, милорд Съфолк. Новините са лоши.

— Възнамерявам да изпълня задълженията си с чест — отвърна той остро. — Смятам да се върна в Лондон. Сега качете се на конете, преди тези рибари да са събрали повече смелост.

Вестоносецът го гледаше зяпнал, но Уилям не му обърна внимание. Новината направо го покоси, но всъщност не променяше нищо, каквото и да си бе мислил Дери. Уилям стисна челюст, докато хората му се качваха на конете. Нямаше да става страхливец. Държеше гърба си изправен, когато поведе коня, поведе го пешком, за бога, през групата от рибари наоколо. Те хвърлиха няколко камъка, но не го докоснаха.

 

 

Томас Удчърч гледаше как херцогът на Съфолк минава. И преди беше виждал Уилям дьо ла Пул от разстояние и познаваше тази стоманена коса и изправения гръб, макар че благородникът бе загубил много от теглото си оттогава. Намръщи се, когато някакъв глупак хвърли по него камък. Гневното му изражение направи впечатление на някои от рибарите наоколо, които зяпаха какво става.

— Не се бой, приятелю — рече един от тях, — старият Джак Кейд ще го хване, Господ да му е на помощ.

Томас се обърна рязко към него — посивял старец с жилести ръце, осеяни с белезникави белези от мрежите.

— Джак Кейд ли? — попита невярващо и приближи стъпка.

— Онзи, дет’ има армия от свободни мъже. Те ще се оправят с тоя напудрен джентълмен, дето ми е вирнал нос тук, докат’ по-добрите мъже умират от глад.

— Кой е Джак Кейд? — попита Роуан.

Томас не му обърна внимание, пресегна се и хвана лодкаря за рамото.

— Какво искаш да кажеш с „армия“? Джак Кейд от Кент ли? Едно време познавах човек с такова име.

Лодкарят повдигна дебелите си вежди и се усмихна, разкривайки само няколко зъба в празнотата на кафявите венци.

— Видях немалко мъже, дет’ прекосиха канала, да се присъединяват към него, преди кажи го месец. Някои от нас трябва да ловят риба, друже, но ако си готов да чупиш глави, Кейд ще те вземе.

— Къде е той? — попита Томас, като стисна още по-силно ръката на мъжа, а той се опита да се отскубне, но напразно.

— Призрак е той, приятел. Няма да го намериш, ако той не ще. Върви на запад и на север, туй съм чул. Някъде тъдява из горите, убива пристави и хора на шерифа.

Томас преглътна. Раната на бедрото му още го болеше, заздравяването ставаше бавно заради глада и спането всяка нощ на открито по брега, изложен на вятъра и на дъжда. Двамата с Роуан ядяха предимно рибешки вътрешности, печени на изхвърлени от морето дървета, всичко, което успееха да намерят. Нямаше и една монета, с която да прати на жена си и дъщерите си писмо — но дори да имаше, щеше да купи с нея храна. Очите му пламнаха, сякаш треската отново се бе върнала.

— Онзи вестоносец, Роуан. Той дойде на кон, нали?

Роуан понечи да отговори, но баща му вече вървеше към кръчмата, където бяха видели, че мъжът пристига. Наложи се да халоса едно конярче, за да вземе коня, но двамата със сина му бяха много слаби, а животното бе хранено със зърно и в състояние да ги носи заедно. Минаха край слисания вестоносец, който само секунди след това се върна в конюшнята. Рибарите се превиваха от смях при ужасената физиономия на мъжа, докато гледаше как конят му се отдалечава, пляскаха се по коленете и се придържаха взаимно, за да не паднат.