Кон Игълдън
Буревестник (21)

19.

— Не разбирам какво ми казвате! — сопна се Маргарет, побесняла от гняв. — Какви са тези приказки за градуси и арки, и сенки? Болест ли е това, или не? Чуйте ме добре. Има моменти, в които Хенри говори ясно, все едно всичко си е нормално. Но друг път говори безсмислици като малко дете. После нещо се променя и очите му посърват. Разбирате ли? Продължава минути или часове, дори дни, после се съживява и в очите ме поглежда пак моят съпруг. Това са симптомите, мастър Олуърди! Каква билка имате в чантата си за това? Тези приказки за потоци и… планети не ви прилягат изобщо. Трябва ли да преместя съпруга си извън Лондон, ако тук въздухът носи толкова мръсотия? Поне на това можете ли да ми отговорите, щом не можете да лекувате болестта му?

Кралският лекар беше станал прав, а лицето му почервеняваше все повече и повече с всяка нейна дума.

— Ваше Кралско Величество — сковано започна мастър Олуърди, — упоявах краля и го прочиствах. Приложих сяра и тинктура от опиум в алкохол, която намирам за най-ефективна. Пусках му кръв периодично и му сложих най-хубавите си пиявици по езика. Въпреки това телесните му течности си остават небалансирани. Опитвах се да ви обясня, че се страхувам от връзката на Марс с Юпитер от много дни насам и това, което тя може да ни донесе. Зловредно време е, милейди. Негова Светлост страда като представител на народа си, следите ли мисълта ми? — лекарят потърка малката брадичка, която си позволяваше да носи, преплитайки пръстите си във възлите от косми, докато размишляваше. — Може дори да е благородната му кръв, светостта му, дето ще го загробят. Кралската кръв не е като тази на другите хора, милейди. Тя е фар в тъмнината, клада на върха на хълм, която привиква тъмните сили. В тия неспокойни времена и хаос в небесата, ами… ако Господ е готов да вземе Негово Кралско Величество в Своята прегръдка, никой простосмъртен не може да попречи на тази Божествена воля.

— О, стойте настрана тогава, мастър Олуърди — рече Маргарет, — ако това е всичко, което имате да кажете. Няма да слушам повече сладкодумните ви приказки за планети, докато съпругът ми е в такова окаяно състояние. Стойте и си мислете за вашите безценни Марс и Юпитер. Пожелавам ви да им се наслаждавате.

Лекарят отвори уста, почервенявайки дори повече. Но каквото и да беше онова, което искаше да каже, се изгуби, защото Маргарет го избута настрана и мина край него, за да влезе в спалнята на краля.

Хенри седеше в леглото си, когато тя влезе. Стаята бе мрачна и когато приближаваше към него, кракът й се спъна в някаква част от съоръжението на учения доктор. То падна с трясък и тя загуби равновесие, после побесняла я изрита с крак. Сложното приспособление, направено от месинг, желязо и стъкло, се плъзна с въртене по пода. Както бе ядосана на лекаря, прищя й се да тръгне след него и като бягащ плъх да го размаже с крак.

Съпругът й завъртя бавно глава при този трясък и премигна. Вдигна бинтованите си ръце и Маргарет преглътна, зървайки кръвта по завивките. Тя ги беше промивала и превързвала много пъти, но знаеше, че той хапе раните, когато го оставят сам, плашейки се от тях като малко дете.

Внимателно тя седна на леглото и се загледа дълбоко в очите на Хенри. Видя отразени в тях само тъга и болка. На голите му ръце имаше струпеи, където тънките ножове на лекаря бяха отваряли вени. Изглеждаше слаб, с тъмни кръгове под очите и сини линии по бледата кожа.

— Добре ли си, Хенри? — попита тя. — Можеш ли да се изправиш? Мисля, че това място носи болест дори само с въздуха си. Би ли искал да те преместим нагоре по реката, например в Уиндзор? Там въздухът е по-сладък, далеч от вонята на Лондон. Можеш да яздиш и да ловуваш, да ядеш хубаво червено месо и да заякнеш.

За нейно изумление мъжът й започна да плаче, макар да се мъчеше да спре сълзите, а лицето му се сгърчи. Тя приближи да го прегърне, но той вдигна ръце помежду им и я отблъсна. Пръстите му трепереха, сякаш имаше треска, макар че в стаята беше горещо и по лицето му блестеше пот.

— Разните му варива и упойки карат сетивата ми да плуват, Маргарет, и въпреки това не мога да спя! Буден съм вече от… по-дълго, отколкото мога да си спомня. Не бива да почивам, докато не се уверя, че кралството е в безопасност.

— Но то е в безопасност! — извика Маргарет, която отчаяно се стремеше да го успокои.

Хенри поклати глава с тъжен упрек.

— Народът ми се надига размирно, не знае какво правя за него. Вдигнаха оръжие срещу богопомазани хора и ги убиха! Останала ли е армията? Поне това ми кажи или ще ми съобщиш вести, които няма да понеса да чуя? Всички ли са ме изоставили, Маргарет?

— Никой не те е изоставил! Никой, разбираш ли? Войниците ти ще стоят зад теб и в деня на Страшния съд, стига да ги помолиш. Лондон е в безопасност, Хенри, кълна ти се. Англия е в безопасност. Успокой се и моля ти се, моля ти се, опитай се да спиш.

— Не мога, Маргарет. Дори да исках — стоя и чакам, и чакам, изгарям като свещ, докато дойдат да ме изгасят — той се огледа отнесено из затъмнената стая. — Къде са ми дрехите? Трябва да се облека и да се заема със задълженията си.

Той започна да се надига и Маргарет притисна гърдите му с ръка. Едва не се отдръпна от горещината, която кожата му излъчваше, когато голата й длан го допря. Тогава почувства друг вид болка към мъжа, за когото се бе омъжила, но който все още не я беше обладал. Той не се възпротиви на допира и тя погали лицето му, успокоявайки го, макар това да запали огньове в тялото й. Той затвори очи и се отпусна върху подпорките и възглавниците. Маргарет събра смелост, без да я е грижа, че лекарят му все още стои отвън.

Наведе се и целуна мъжа си по врата, там, където нощната риза откриваше гърлото. Гърдите му бяха бели и без косми, като на момче, а ръцете тънки. Миришеше на задушливите пари на прахове — на сяра и горчив лайм. Кожата му сякаш пареше устните й, едва ли не сякаш се беше изгорила.

Тя сдържа дъха си и остави ръката си да падне в скута му, като се приближи до него на леглото. Отпусна се върху му, за да може да го целува по-добре по устата. Усети как устните му потрепват и очите му се отварят, втренчени в нея удивено. Задиша тежко в устата й, докато тя го галеше. Видя как мускулите му потръпват и ги поглади с ръка.

— Лежи спокойно и се остави на грижите ми — прошепна Маргарет в ухото му. — Нека ти дам спокойствие, доколкото мога.

Усети как гласът й стана дрезгав и гърлото й се сви, докато червенината пълзеше нагоре по лицето и врата й. Допирът й сякаш му носеше спокойствие, затова не смееше да се отдели, за да се съблече. Вместо това не отлепяше устни от неговите, докато ръцете й се бореха с връзки и закопчалки, дърпаха плата от раменете, за да ги оголят. Невъзможна ситуация. Ужасяваше се, че той ще й каже да спре или ще се изправи и ще я отхвърли. И пак — роклята й отказваше да се смъкне! Тя притисна глава във врата му, докато се бореше с плата и косата й се разстла върху лицето му.

— Аз… — започна Хенри, но тя мигом заглуши думите му с целувка. Вкусваше кръвта от пиявиците, която обрамчваше устните му, като желязо в устата й.

С една ръка метна роклята нагоре, докато с другата дърпаше фустата под нея, за да успее да открие бедрата си. Представи си нелепата картинка как в този момент ученият доктор отваря вратата и едва потуши кикота си, докато прехвърляше единия си оголен крак върху тялото на мъжа си и се мъчеше да постигне съвкупление под купчината от дрехи. Когато посмя да го погледне, той пак беше затворил очи, но тя усещаше доказателството, че поне тялото му я иска. За бога, през годините беше виждала достатъчно животни да правят това незначително нещо! От абсурдността на положението я напушваше смях, докато мърдаше и се притискаше, мъчейки се да намери удобна поза.

Стана тъй внезапно и неочаквано, че и двамата зяпнаха, а Хенри изведнъж отвори очи. Дори в този момент й изглеждаше отнесен, сякаш си мислеше, че е сън. Маргарет откри, че се задъхва. Държеше главата му в ръцете си и усети как ръката му потърси и стисна голото й бедро. Почувства как грубите превръзки допират кожата й и потрепери. Тя затвори очи и се изчерви, когато образът на Уилям нахлу в съзнанието й. Уилям, който беше толкова стар! Помъчи се да отмахне тази картина, но виждаше го в двора на Сомюр, силен и засмян, с груби и силни ръце.

Със здраво стиснати очи, тя започна да се движи върху съпруга си така, както й бе описала Йоланда в градината на Уедърби Хаус — споделяше дъх и топлина, и пот с него, забравяйки за нетърпението на лекаря зад вратата. Когато Хенри извика, тя усети, че тялото й потреперва в отговор, лек трепет на удоволствие насред неудобната поза, който сякаш й обещаваше много повече. Съпругът й се изправи на възглавниците, ръцете и гърбът му се втвърдиха, както я беше прегърнал, после изведнъж се отпусна и се тръшна назад като умрял. Дишаше леко, легнал до нея, докато пламналите й слабини се заливаха в горещи вълни.

Тя стоя така, опряла глава в гърдите му, докато дишането й се успокои, после се усети разранена, но болката не беше по-силна от очакваното. Безумните образи на Уилям в мозъка й избледняха, като оставиха леко чувство за вина.

Маргарет се усмихна, щом чу как Хенри похърква леко, и когато вратата се отвори и лекарят надникна вътре, тя не отвори очи, дори само за да види ужасеното му изражение, докато накрая той се махна от вратата.

 

 

Джак Кейд огледа мъжете, които чакаха да получат заповедите му. Пади и Роб Екълстоун бяха тук, разбира се, доверените му помощници, които едва можеха да скрият удоволствието си от развоя на събитията. Той отрано бе осъзнал, че една тълпа от разгневени фермери не би имала никакъв шанс, когато Шерифът на Кент им изпрати професионални войници. Целта бе да се обучават бежанците от Франция, докато могат да стоят под строй и да убиват в редица, да маршируват и да изпълняват заповедите на онези, които знаеха повече от тях.

— Някой ще ми донесе ли бокал тъмно, или ще трябва да пресъхна от говорене? — попита Джак.

Беше разбрал, че най-добре е да си пие питието рано в кръчмите, които използваха всяка вечер. Мъжете му бяха жадни и бъчвите пресъхваха, докато се придвижеха. Така всяка сутрин ги заварваше с жалби и стенания от пръскащо черепа главоболие, но на него то не му правеше впечатление. Ако преди години беше научил нещо от войниклъка си във Франция, то бе, че мъжете от Кент се бият по-добре, когато имат малко бира в кръвта си — а още по-добре, ако количеството е цял мях.

На вдовицата зад тезгяха съвсем не й се искаше да черпи на вересия тези мъже. Кръчмата на Флора беше добра, нямаше спор. На пода имаше чисти стърготини, а дъските и бъчвите бяха изтънели и изгладени от годините търкане. Вярно, че тя не беше красавица, макар да имаше тази упорито стисната челюст, която той толкова харесваше. В по-добри времена дори би помислил да я ухажва. В крайна сметка не беше избягала дори когато две хиляди войници вкупом се запътиха към кръчмата й. Това беше типично по кентски. Джак почака търпеливо, докато му наля чаша и му я подаде, за да издуха пяната.

— Благодаря ти, любов моя — каза той.

Флора го изгледа кисело и скръсти ръце по начин, който той познаваше от всяка странноприемница или кръчма, от която го бяха изритвали през годините. При тази мисъл настроението му се повдигна. Вече не можеха да изхвърлят Джак Кейд навън в нощта, вече не. С огромни глътки изгълта бирата до дъно и пое въздух, като обърса плътната следа, останала по космите около устата му.

Кръчмата беше претъпкана с около осемдесетима мъже, които той бе подбрал през предишните седмици. В повечето случаи това бяха мъже като него: с яки рамене, със силни крака и големи ръце. Всеки един от тях бе роден в Кент, това се подразбираше от само себе си. Като се изключи Пади, Джак се чувстваше добре сред тях. Знаеше как работят умовете им, как мислят и как говорят. В резултат не можеше да разговаря с тях, нещо, с което не беше свикнал или поне не в присъствието на много хора.

Джак ги огледа одобрително; всички го чакаха да проговори.

— Знам, че някои от вас, приятелчета, не ме познават добре, та сигурно се чудите защо Джак Кейд ви е тупнал по рамото. Ще разберете, че не обичам много да говоря, както някои други хора, затуй ще знаете, че не е само да пускам пара.

Те го гледаха втренчено, а Пади се усмихна мълчаливо. Огромният ирландец бе облечен в нови дрехи и ботуши, току-що взети от един от градовете, които прекосиха; бяха по-хубави от всичко, което някога беше притежавал. Джак премести поглед, докато откри Роб Екълстоун някъде в края. Още един, който предпочиташе да седи в сянка, откъдето можеше да наблюдава останалите. Екълстоун сякаш притесняваше околните, когато виждаха как точи бръснача си всяка сутрин — а това не беше зле, що се отнасяше до Джак.

— Ще ми донесеш ли още една, Флора? — извика Джак и й подаде чашата. — Може ли?

После пак се обърна към тълпата, изпълнен с истинско удоволствие.

— Накарах ви, приятели, да тичате и да набивате крак, за да си оправите дишането. Карах ви да се потите с ножове и брадви, всичко, което успяхме да намерим за вас. Сторих всичко това, защото, когато шерифът на Кент се изправи срещу нас, той ще е довел войници, толкова, колкото успее да намери. И не съм стигнал дотук, за да загубя всичко сега.

Сред тълпата се разнесе шепот. Тези, които се познаваха, приближиха глави и тихо коментираха. Джак се изчерви леко.

— Чувал съм разказите ви, момчета. Чувал съм какво са сторили онези копелета във Франция, как са раздали земите ви и после са се скатали, а френските войници са се гаврили с жените ви и са убивали старите ви родители. Чувал съм и за данъците, тъй че дори човек да работи цял живот, пак не му остава нищо, след като те вземат техния дял от вашите пари. Ами сега, момчета, ще имате възможност да ги накарате да ви изслушат, ако искате това. Ще застанете в някое кално поле с хората, които виждате наоколо си, и онези отвън. Ще гледате как войниците на шерифа идват с мечове и лъкове и ще искате да забравите ужасния си гняв към тях. Ще ви се прииска да бягате и да ги оставите да спечелят, а по краката ви ще се стича собствената ви пикня.

Претъпканата кръчма буквално се разтресе, щом мъжете в нея започнаха да ръмжат и да викат, че няма да сторят нищо подобно. Джак сви устни в усмивка, забавляваше се и пиеше втората си бира, която гаврътна бързо като първата.

— Познавам този страх, момчета, тъй че не ми ги разправяйте тия колко сте смели, докато си седите на топло в кръчмата. Червата ви ще се свият и сърцето ви ще подскочи, и ще искате да сте където и да е другаде, но не и там — гласът му се втвърди и очите му пускаха искри. С помощта на пивото старият гняв отново се надигна у него. — Но ако стане тъй, то тогава няма да сте мъже от Кент. Дори няма да сте мъже. Ще имате един шанс да им избиете зъбите, само една битка, когато те ще очакват да побегнете и да се напикаете от страх. Но ако се опълчите, няма да разберат откъде им е дошло и ще минем през тях като през сито, заклевам се в Бог. Ще му забучим главата на кол на този шериф и ще я разнасяме като някое проклето знаме. Ще идем под строй в Лондон, момчета, ако можете да им се опълчите. Само веднъж — и после ще знаете, че ви стиска.

Той се огледа наоколо, доволен от онова, което видя в израженията им.

— Щом излезете оттук, искам всеки от вас да избере по една дузина мъже. Те ще са си ваши, затова научете имената им и ги накарайте да се опознаят. Искам те да разберат, че ако бягат, ония, които ще останат, са техните другари, разбираше ли ме? Не някакви непознати хора, другарите им. Нека да пият заедно и да тренират заедно всеки ден, докато станат колкото се може по-близки — като братя едва ли не. По този начин ще имаме шанс.

Той наведе глава за миг, сякаш се молеше. Когато заговори отново, гласът му прозвуча дрезгаво.

— После, като ме чуете да крещя, или пък Пади или Роб, следвайте ме. Правете каквото ви кажа и гледайте как ще падат войниците на шерифа. Аз ще ви насоча по правилния път. Знам как. Използвайте единствения си шанс и ще вземате глави. Направо ще стъпчете онези, дето застават на пътя ви.

Пади и Роб аплодираха и останалите се присъединиха. Джак махна с ръка към Флора и тя се изплю на пода от отвращение, но започна да подава още бокали с бира. Джак още веднъж извиси глас над шума, макар че зрението му се замъгляваше. Черната бира си струваше парите, ако я плащаше.

— Все повече и повече мъже от Кент идват и се вливат в редиците ни всеки ден, момчета. Цялата страна вече е научила какво правим, а от Франция също прииждат хора. Казват, че Нормандия пада и че нашият мил крал ни е предал отново. Добре, аз пък имам отговор на това.

Той вдигна брадвичката си от мястото, където я бе оставил до ботушите си, и заби острието й в дървения бар. В настъпилия миг тишина Флора изпсува. Думата, която тя използва, накара всички да прихнат, те вдигнаха наздравица и заликуваха. Джак също вдигна чашата си към тях.

 

 

Томас леко накуцваше, остатък от раната, която бе получил. Шевовете се бяха набръчкали в една подута ивица, която пресичаше бедрото му и се опъваше болезнено при всяка крачка. След като цяла седмица ходиха по полята и се криеха в канавките, сега беше странно, че използват отново пътищата. Двамата с Роуан се смесваха добре с нещастната, влачеща се тълпа от бежанци, запътена към Кале. В повечето каруци нямаше свободно място, те вече пъшкаха под тежестта на всеки, който можеше да си позволи да похарчи няколко монети. Томас и Роуан нямаха нищичко, тъй че се тътреха напред омърлушени, като се стремяха да отхвърлят колкото може повече мили всеки ден. Томас се опитваше да не унива, но гладът и жаждата го съсипваха и понякога вечер почти нямаше спомени от пътя, който бе изминал. Нервите му бяха изострени от факта, че пътуват на открито, но нито той, нито синът му бяха видели френски войник от няколко дни. Явно те бяха някъде другаде, сигурно имаха по-важни неща да вършат, отколкото да тормозят или ограбват потока от английски семейства, които напускаха Франция.

Сумракът преминаваше в тъмнина, когато Томас се свлече. Леко изсумтя и се срина, изпружи се на пътя, а бежанците стъпваха върху него. Роуан го вдигна на ръце, а после даде бойния си нож с рогова дръжка на един каруцар, който беше готов да напъха още двама отзад в колата. Вечерта мъжът дори сподели тънката си супичка с тях и Роуан я наливаше с лъжица в устата на баща си. Не бяха в по-лошо състояние от мнозина други около тях, но с каруцата беше по-добре.

Така мина още един ден — светът се бе свел до квадрат небе, което се виждаше от задната част на каруцата. Роуан спря да гледа навън, след като видя трима да налагат и да ограбват една беззащитна душа. Никой не се притече на помощ на мъжа и каруцата им продължи тежко по пътя си, оставяйки сцената зад гърба им.

Те не спяха, когато каруцата спря, а просто бяха зашеметени, в ступор, от което дните им се сливаха в едно. Роуан седна стреснат, щом каруцарят започна да думка по страничните стени на фургона. Имаше още трима други, натъпкани със стрелците, двама мъже и една жена, за която Роуан разбра, че е омъжена за единия от двамата, макар да не беше сигурен за кого. Старите хора бавно се размърдваха, докато каруцарят не спираше да блъска, за да ги събуди.

— Защо спряхме? — промърмори Томас, без да става от мястото си край ритлата.

Роуан слезе и застана загледан в далечината. След толкова дълго пътуване беше странно, че вижда крепостните стени на Кале само на миля разстояние. Пътищата гъмжаха от народ и каруцата можеше да се движи само със скоростта на пешеходците, и то на най-бавните сред тях. Роуан се подаде вътре и разтърси рамото на баща си.

— Мисля, че е време да слизаме — каза му. — Най-после надушвам миризмата на море.

В далечината се обаждаха чайки и настроението на Роуан се оправи, макар да нямаше повече монети от който и да било просяк и дори нож, с който да се защитава. Помогна на баща си да слезе на пътя и благодари на каруцаря, който им каза довиждане, но вниманието му бе върху родителите му и чичо му в задната част на каруцата.

— Бог да ви помага, момчета — рече той.

Роуан прегърна баща си и почувства как костите му стърчат там, където плътта бе излиняла.

Стените на Кале сякаш растяха, докато те с бутане си проправяха път през множеството. Двамата стрелци поне не бяха обременени да пазят някакво имущество. Неведнъж дочуваха гневни викове, когато някой открадваше нещо и се опитваше да изчезне. Роуан поклати глава, като видя двамина, дето ритаха трети на земята. Вършеха това съвсем методично и докато Роуан ги подминаваше, единият впери предизвикателен поглед към него. Роуан отмести очи и онзи продължи да тъпче лежащия на пътя човек.

Томас стенеше с увиснала глава, а Роуан се мъчеше да го подкрепя. Имаше толкова много хора! За човек, израснал в отдалечена овцеферма, младежът изпитваше ужас и се потеше в това гъмжило, напиращо към пристанището. Тълпата почти ги влачеше натам и те не можеха да спрат или да се обърнат в друга посока.

Натискът се увеличи още повече, когато двамата с баща му с мъка преминаха през масивните порти на града и тръгнаха по главната улица към морето. Вече виждаше високите мачти на корабите и вдигна глава, озарен от надежда.

Отне им цяла сутрин и голямата част от следобеда, за да стигнат до доковете. Наложи се да почиват неведнъж, видеха ли открито стълбище или дори стена, на които да се подпрат. Роуан беше замаян и изтощен, но гледката с корабите го движеше напред. Баща му ту беше в съзнание, понякога бе съвсем адекватен и разговаряше, ту потъваше обратно в полусънното си състояние.

Слънцето залязваше, изминал беше още един ден без прилична храна. Появиха се едни монаси, които раздаваха твърд хляб и черпаци с вода на народа. Роуан ги благослови за милосърдието им, но това беше преди много часове. Усещаше езика си подпухнал в устата, а баща му оттогава насам не бе проронил и дума. Когато слънцето пълзеше към хоризонта, те застанаха на опашка, която се блъскаше и виеше през движещата се тълпа и водеше до група яки мъже, охраняващи входа към един от корабите. Слънчевите лъчи вече обагряха всичко в червено и златисто, докато дойде време Роуан да помогне на баща си за последните няколко крачки. Знаеше, че сигурно приличат на просяци или на луди дори в подобно обкръжение.

Един от мъжете вдигна очи, видимо се смръщи при вида на двете измършавели плашила, които стояха и залитаха пред него.

— Имена? — попита той.

— Роуан и Томас Удчърч — отвърна Роуан. — Имате ли местенце за нас?

— А вие имаше ли парички? — попиша с безстрастен глас онзи, на когото бе омръзнало да задава едни и същи въпроси.

— Майка ми има, в Англия — рече Роуан съвсем примрял.

Баща му се размърда в ръцете му и надигна глава. Морякът сви рамене, вече отправил поглед зад тях към следващия на опашката.

— Не мога да ти помогна днес, синко. Утре ще има други кораби, а и вдругиден също. Някой от тях ще ви вземе.

Томас Удчърч се приведе напред, като почти падна връз сина си.

— Дери Бруър — прошепна, макар че името изгаряше устните му. — Дери Бруър или Джон Гилпин. Те ще гарантират за мен. Ще гарантират за един стрелец.

Морякът се сепна, както бе готов да махне на следващата група да мине напред. Изглежда, се почувства неудобно, докато проверяваше нещо на дървената дъска пред него.

— Добре, сър. Минавайте. Все още има място на палубата. Ще се чувствате добре, поне докато вятърът не се усили. Скоро ще отплаваме.

Роуан го изгледа с изумление, а мъжът отбеляза с нож още две резки върху дъската.

— Благодаря — каза и помогна на баща си да мине по мостика. Морякът докосна челото си за поздрав. С разправии и бутане Роуан стигна до едно празно място на палубата в близост до носа. Двамата с баща му легнаха облекчени и зачакаха да отплават за Англия.