Кон Игълдън
Буревестник (20)

18.

Град Руан бе разположен на около стотина мили южно и западно от Кале. В нормални времена Уилям би го сметнал за крепост. Като столица на английска Нормандия градът бе свидетел на редица английски победи, включително и на екзекуцията на Жана д’Арк след нейното въстание. Уилям бе яздил на юг към града с армията си през земи, които с лекота можеха да бъдат английски ферми в Кент или Съсекс, толкова му бяха познати. Бе пресякъл Сена, като стигна до Руан в една студена сутрин преди три дни. Утринният скреж хрущеше под копитата на жребеца му.

Градът стана безмълвен свидетел на пристигането му, огромните порти бяха плътно затворени. Уилям се загледа в десетките тела с примки на вратовете, които се поклащаха на вятъра, овесени по стените. Почти сто тела се люлееха и скрибуцаха, много от тях все още носеха видими белези от насилие или пък бяха покрити с тъмнокафяви петна от засъхнала кръв. Уилям се прекръсти при тази гледка и каза кратка молитва за душите на добродетелните хора, които нямаха вина за друго престъпление, освен че са били родени тук.

Хората в Руан знаеха, че френският крал е тръгнал на поход и черпеха кураж от тази вест. Уилям се разтресе от гняв само като си помисли за изнасилванията и убийствата, които трябва да са ставали между стените на този град. В Руан бяха живели стотици английски семейства. И преди беше виждал да падат градове и спомените от това бяха сред най-грозните неща, на които бе ставал свидетел. Помисли си, че всъщност обесените са извадили късмет.

След като нямаше достъп до ресурсите на града, се наложи да разчита на доставки от Кале, като охраняваше пътищата и губеше страшно ценни мъже, за да гарантира сигурността на каруците с товари. Поне вода имаше. Руан бе заобиколен от Сена, почти изцяло опасан от огромен завой на реката, която се врязваше в богатата почва на провинцията. Армията му я прекоси върху каменни мостове, после построи лагера си в откритите поля на юг от града. Обърнаха гръб на Руан и започнаха да забиват в земята остри дървени пръти, за да защитават позицията си от кавалерийска атака. Повечето от хората му използваха защитата на тежки дървени щитове, за да доближат до притихналия град и да удрят по вратите с масивни греди и железни гвоздеи, дълги колкото човешка ръка. Уилям просто се надяваше да може да отмъсти на онези вътре за нещата, които бяха сторили.

Шпионите идваха с донесения всеки ден, едно от друго по-лоши. Уилям беше убеден, че френският крал няма как да скрие присъствието на толкова много обучени войници. Половината от армията, пред която щяха да се изправят, щяха да са селяни, свикани за тази задача, а такива мъже не се бяха представяли добре в миналото срещу английската армия. Това беше малка искра надежда, но нямаше какво друго да поддържа духа му с Руан зад гърба му.

На фона на открития пейзаж дори и армиите изглеждаха като джуджета, тъй че мина почти месец след пристигането му, когато Уилям за пръв път видя войници в далечината. С десетина от старшите му барони яхнаха конете, за да ги приближат и да разгледат врага. Онова, което видяха, не беше приятно никому.

Явно шпионите не бяха преувеличили. Хиляди и хиляди вървяха към града и реката. Уилям забеляза цели блокове кавалерия и въоръжени рицари, както и очакваните формирования от пиконосци, особено предпочитани от френския крал. От височината на малкия хълм той ги гледаше как прииждат, като през цялото време броеше и смяташе, наблюдаваше как се движат. Скоро видя и втора група от многоцветни щитове и знамена, които се вееха на вятъра. Кралската свита от благородници бе дошла на фронта. От разстояние повече от миля Уилям видя как един млад глупак накара коня си да се изправи на задни крака, като предните ритаха във въздуха. После Уилям направи равносметка на позициите си и с нежелание взе решението да задържи мостовете над Сена отворени, иначе хората му можеха да попаднат в капан, с града от другата страна, сами между двете сили.

Той се обърна на седлото и забеляза как барон Алтън се взира в далечината.

— Какво мислиш, Дейвид? — попита го.

Старшият му командир красноречиво сви рамене.

— Мисля, че са много — отвърна той. — Може да ни свършат стрелите, преди да ги убием всичките.

Уилям се засмя, както се очакваше от него, макар че шегата изобщо не го трогна. Не беше виждал толкова много френски бойници накуп още от битката за Пате преди двайсет години. Почувства се стар, като осъзна колко време е минало, но все още помнеше трагедията — как колеха английските стрелци след това. Каза си, че няма да прави същите грешки, и не се сдържа да погледне назад през рамо към мястото, където стрелците му с лък бяха подготвили площадката си за убиване. Докато пехотинците му държаха центъра, нищо живо не би могло да ги достигне. Тръсна глава; как му се искаше да е по-самоуверен! Щеше да се бие срещу силна защита, защото знаеше как да го стори. Поне за това можеше да благодари на френския крал — че не спря и не го принуди да нападне. Крал Шарл сигурно е изпълнен с увереност, но пък при такава численост имаше всички основания за това.

— Достатъчно видях тук — отсече Уилям. — Смятам да се прибираме при хората си. Милорди, джентълмени, след мен.

Още докато говореше, обърна коня си и всички се запътиха в тръс обратно към английските позиции. Уилям се насили да язди, без да се обръща, макар да усещаше, че врагът идва зад него.

Щом пресякоха мястото със заострените колове, той направи знак с ръка на двама херцози и петима барони да се върнат на позициите си. Всеки от тях командваше стотици въоръжени мъже, корави воини, стегнати в яка броня под туниките си. Бяха оставили конете си зад реката, макар че Уилям все още се терзаеше за онова, което наричаше път за бягство. Знаеше, че подобна мисъл не действаше благоприятно на стрелците. Те нямаха коне. Отново си спомни как при Пате конниците бяха отстъпили, оставяйки беззащитните стрелци на заколение. Закле се това да не се случва отново, но все пак конете бяха там — многохилядно стадо, готово да отлети в отстъпление, ако нещата тръгнат на зле.

Докато френската армия настъпваше, Уилям още веднъж мина на кон по редиците, размени по няколко думи със старейшините, обсъждайки позициите. Що се отнасяше до защитата на речната долина, нямаше какво друго да правят, освен да чакат, затова той пиеше по глътка вода от манерката си, докато французите приближаваха все повече. След време зае мястото си в центъра, един от малкото на кон насред пешаците с мечове и щитове. Кавалерията му държеше десния фланг, но нямаше да напада, освен ако самият френски крал не се появеше или пък французите не обърнеха в бяг. Той преглътна с пресъхнало гърло при вида на многолюдната армия, която идеше да го унищожи, съмняваше се, че ще доживее да види подобно нещо, не и днес.

Разстоянието се скъсяваше и вече можеше да види полевите укрития, които кралските арбалетни стрелци носеха. На всяко от тежките дървени съоръжения му трябваха поне трима души, за да го придвижват на колелата му, но то би осигурило заслон дори срещу дъжда от стрели, с който англичаните можеха да ги посрещнат. Смръщи се при вида на колоните, които се влачеха напред с укритията пред тях като брониран шлем. Виждаше и френски барони, които яздеха редом с тях и бълваха заповеди. Движат се с неотклонна целенасоченост, помисли си, макар че пак би заложил на своите стрелци с дълъг лък срещу тях. Неговите стрелци също имаха дървени укрития, които можеха да вдигат или спускат, за да се предпазват от лавината от стрели или пък камъни, изстреляни с прашка. Той благодареше на Бога, че няма обсадни машини или топове във френската армия. Всичко, което беше чувал, говореше, че това е малко вероятно, но все пак чувстваше облекчение. Французите се придвижваха бързо, настървени да превземат Нормандия, преди да е свършило лятото. Тежките военни машини щяха да пристигнат след тях, готови за предстоящите обсади. Дотогава най-мощното оръжие на бойното поле бяха английските дълги лъкове.

В центъра на французите яздеше кавалерията в компактна маса. Уилям почти се усмихна, като я видя — като човек, влизал в битка повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Лесно можеше да си представи подхвърлените реплики и твърде силния им, нервен смях, докато наближаваха английските позиции. Отправи кратка молитва към своя светия покровител и към Девата, после спусна забралото на шлема, като така ограничи полезрението си само до една пролука от светлина.

— Стрелци, готови! — изрева над цялото поле.

Видя как френските стрелци с арбалет подредиха дървените укрития в една линия, създавайки възможно най-добра защита. Ако искаха да стигнат до английските позиции, вражеските рицари трябваше да изоставят прикритията си. Оголи зъби и чу собственото си дишане, което отекваше в шлема. Щеше да спре френския крал преди Руан. Просто трябваше.

Долавяше заповедите, които се крещяха в далечината, тънки звуци, носени от вятъра. Вражеските пиконосци спряха и централната кавалерия дръпна юздите. Двете армии се изправиха една срещу друга, френската почти пет пъти по-голяма от неговата, същинско море от желязо и щитове. Уилям се прекръсти, когато редовете от стрелци на арбалет тръгнаха напред. Каква благословия, че нямаха обхвата на собствените му стрелци. За да приближат достатъчно, че да могат да убиват, те трябваше да влязат в обсега на тиковите лъкове. Неговите стрелци, в свободни туники и клинове, бяха в приповдигнато настроение, докато ги чакаха да сторят точно това.

Последните двеста ярда бяха известни сред французите под името „дяволската ръка“. Уилям бе чул този термин преди години и сега пак се сети за него, докато стрелците с арбалети вървяха напред с оръжието на рамо, все още твърде далеч, за да достигнат позициите на англичаните. Не можеха да тичат, защото заедно със себе си бутаха и полевите укрития на колела. Онези, които се втурваха напред, бяха плащали за това в миналите битки. Затова трябваше да ходят последната една осма миля, съзнавайки твърде добре, че са в обхвата на английските стрелци.

Уилям вдигна ръка и рязко я свали. В отговор хиляди стрели литнаха във въздуха като една, после отново и отново. Нито за миг не беше загубил страхопочитанието си към точността на тези мъже, които бяха тренирали своя занаят в продължение на двайсет години. Знаеше, че бронираните му рицари ги презираха и гледаха на тях като на мъже, които убиват като страхливци. Въпреки това тези стрелци отдаваха точно толкова от живота си, за да изградят уменията и силата си, колкото всеки друг професионален войник. Предимно уелсци и англичани, тук-там някой друг шотландец и ирландец, те можеха да се прицелят и да повалят врага от четиристотин ярда. Нямаше други като тях на света и Уилям почувства прилив на радост, когато стрелците с арбалети започнаха да падат.

Дървените укрития защитиха мнозина от враговете и колоните им все повече приближаваха. Дългите лъкове стреляха над дървените укрития, а после стрелите падаха върху скупчените мъже зад тях, стотина стрели наведнъж, които пробиваха претъпканите редици. Уилям чуваше писъци и видя, че по френската кавалерия минава трепетна вълна. Там бяха горди маже, рицари и благородници, които с ненавист гледаха как омразните английски стрелци създават хаос в редовете им.

— Нека да стрелят — прошепна под носа си Уилям. И преди беше виждал това — как обзети от безумие рицари се мъчат да се изправят срещу дъжда от стрели. Те познаваха страха от летящите и съскащи остриета — и бяха маже, които реагират на страха с гняв.

— Моля ви се, Исусе и свети Себастиян — прошепна отново той, — нека да стрелят.

Дяволската ръка бе премината и стрелците с арбалети бяха успели да придвижат дървените укрития достатъчно близо, за да се групират и отвърнат на удара. За първи пат въздухът се изпълни с черни болтове, не по-дълги от човешки пръст, но сеещи смърт. В английските редици щитовете се вдигнаха и се доближиха един до друг. Звукът на удрящото желязо наподобяваше градушка, бучащо дрънчене, болтовете попадаха в пролуките и мъжете падаха с викове.

Уилям вдигна и собствения си щит, макар да знаеше, че металните болтове няма да пробият бронята му, освен ако някой не извади страхотен късмет. Беше виждал битки, където размяната на болтове и стрели продължаваше цели дни, преди армиите да се срещнат, но се надяваше на високото самочувствие на французите заради далеч по-голямата им численост. Убеден беше, че вече се чуват гласове за внезапна атака, умоляващи френския крал да ги пусне да хванат изненадващо неговите стрелци. Точно това беше планирал той.

Бели стрели с гъши пера стърчаха като постелка от някакъв странен плевел по френските дървени укрития. Стрелците с арбалети бяха пострадали, защото им липсваха точност и мощ. Стотици бяха повалени или пък куцукаха обратно през собствените си редици с ужасни рани по телата. Уилям видя как нова вълна от нетърпение мина през редиците на френските рицари, готови за атака, а конете им удряха с копита и пръхтяха.

Той изрече заповедта, която бяха обсъдили с барон Алтън. Предадоха я на стрелците, които, предвидимо, не я харесаха. Неколцина се изплюха на земята в негова посока, но той не обръщаше внимание на реакцията спрямо тактиката му, стига да се подчиняваха.

И когато следващата серия железни болтове полетяха към тях, стотици стрелци паднаха на земята, все едно са били улучени. Ликуващ вик до небесата се изтръгна от стрелците с арбалети и центърът им отговори със същото. Сърцето на Уилям щеше да изскочи, като видя как рицарите пришпорват конете си и тръгват напред, пренебрегвайки всички заповеди да спрат на място, в радостта си да видят английските стрелци разбити. Те имаха огромно числено преимущество и се биеха с краля си на бойното поле, решени да го впечатлят и да си извоюват име.

Уилям чакаше, докато те прииждаха, чакаше, а сърцето му биеше лудо, докато накрая те съвсем се забравиха и влязоха в обсега на стрелците му. Независимо от скептичното си отношение английските стрелци се наслаждаваха на заблудата, като изпратиха тук-там по някоя случайна стрела, сякаш голямата буря е стихнала до почти тих ветрец.

— Чакай! Задръж! — изрева Уилям.

Легналите на земята мъже се хилеха като идиоти, виждаше ги. Лицето на барон Алтън имаше диво изражение с изцъклени очи, докато следеше с четири очи Уилям за следващата команда.

— Горе! Стрелци горе! — изкрещя Уилям.

Гледаше как „мъртвите“ наскачаха и заредиха нови стрели в лъковете. Вече беше късно французите да се връщат обратно. Не можеха да спрат. Рицарите бяха подминали дървените укрития, профучаваха край тях в желанието си да приближат и да убият врага. Бяха погълнали собствената си позиция за стрелба с арбалет точно както се бе случило едно време в Креси. Уилям стисна юмрук в желязната ръкавица и металът и кожата проскърцаха.

Нападащите рицари се бяха втренчили напред в масата войници току пред лицата им. Въоръжените до зъби мъже вдигнаха оръжието и присмехулно ги подканяха с жестове да дойдат. С пронизителен пукот стотици стрели литнаха от фалангата и сразиха французите с ужасяващото си бучене.

Първите няколко реда паднаха, сринаха се заедно с най-близките воини и коне, които получаваха стрела след стрела. Като че ли някой бе прокарал черно въже по протежение на пустеещ път, като френските рицари бяха онези, чието гърло първо се прерязваше в него. Умираха на купчини, докато надигащите се маси от ранени мъже и труповете принудиха атаката да спре в безизходица.

Уилям даде команда и целият център на армията му тръгна срещу враговете. Той яздеше редом с пешаците с мечове и брадви, вдигнали оръжия, за да убиват, докато тичаха с все сили напред. Стигнаха до редиците на мъртъвците за сто удара на сърцето, прескачаха все още ритащите коне и се врязваха в рицарите на кон зад тях. И през цялото време стрелите съскаха над главите им, убиваха хора, които дори не успяваха да видят какво ги е ударило.

Уилям наблюдаваше как група яки английски воини с брадви си пробиваха път с размах през дузина французи, като ги сваляха с удари от седлата. Голямото преимущество на коня е скоростта и подвижността му, но редовете се бяха сгъстили и френските рицари едва можеха да се движат, за да отвърнат.

Той видя как захвърлят с яд копия и вадят мечове да посичат, докато ревящите английски касапи убиваха наляво и надясно, проправяйки си път все по-дълбоко във френските редици. Ликуваше, като гледаше какви поражения причиняват, но от височината на собственото си седло той виждаше по-надалеч от мъжете на земята. И като се загледа, сърцето му потъна. Бруталната атака не беше докоснала сърцето на френската армия. Тя се придвижваше и прегрупираше под нова команда, за да ги обгърне и да ги удари отстрани. Бяха толкова много! Триумфалният му замисъл и внезапната атака вече изглеждаха не по-опасни от дребно сбиване.

Обърна се към вестоносците до себе си.

— Открийте барон Алтън и му предайте поздравленията ми. Кажете му, че ще бъда благодарен, ако рицарската ни конница попречи на вражеските коне да ни ударят по фланга.

Един от тях се затича и времето сякаш застина за Уилям, докато хората му сечаха и убиваха вместо него. Зачака Алтън да реагира. Френската кавалерия най-сетне се отдръпваше от невъзможното стълкновение в центъра. Уилям вече виждаше как нови дружини от пиконосци се отправят с твърда стъпка към мястото, където бушуваше битката. Беше впечатляваща маневра, извършена по спешност, и предполагаше, че командата за нея е дошла направо от краля, единствения човек на бойното поле, който имаше власт да заповяда на рицарите си да се оттеглят.

Английските мечоносци се втурнаха напред, убивайки всеки, до когото успяваха да стигнат. Вече бяха навлезли твърде навътре, за да имат подкрепа от стрелците, и единствено това накара Уилям да се разколебае. Въоръжените му войници бяха пробили навътре в дълга собствена колона, преследвайки врага. Те бяха не само изложени по фланговете, но имаше и реална опасност да ги откъснат. Погледна пак в далечината и поклати глава при вида на многочислената част от армията им, която все още не беше влязла в бой. Таил бе безпочвената надежда, че ще се стигне до хаотично отстъпление, че френската армия ще се свие сама в себе си в ужас от внезапната атака. Не се беше случило така и му беше ясно, че трябва да отстъпят. Но тежката кавалерия на Алтън напираше по фланговете, а щом погледна назад, видя как стотици стрелци се промъкват напред, където все още можеха да причинят разруха, мъчейки се да не изостават от менящите се позиции на фронта.

Уилям започна да се поти. Все още го превъзхождаха значително по численост, но армията му се движеше напред с добра скорост срещу дружините на вражеските пиконосци. Бе почти невъзможно да нападаш с кавалерия тези жестоки оръжия, но пък въоръжените с брадви и мечове части щяха буквално да ги покосят, като се примъкнат покрай външните точки и после всеят хаос у необучените мъже, които държаха дългите оръжия. Знаеше, че скоро ще трябва да се отдръпне, но не още, още не…

Редиците от пиконосци насочиха надолу тежките железни глави и тръгнаха в самостоятелна атака, редица от остър метал и топуркащи нозе, срещу която беше ужасяващо да застанеш. Английските войници приготвиха щитовете си — знаеха, че трябва да отблъснат най-близкия връх на пика с острието, а после да намушкат със силен прав удар онзи, който го държеше. Беше трудна задача за изпълнение с разтуптяно сърце и ръце, хлъзгави от пот и кръв. Мнозина губеха сръчността си и ги пронизваха както тичащите зад тях мъже, така и онези, които ги задържаха. Стотици други промушваха копията и ги забучваха, но те също биваха погълнати, загубили равновесие под напора на атаката. Уилям изруга на глас, извика на воините си да се прикрият и да престроят редовете си. После обърна коня си и измина стотина крачки навътре, преди пак да се обърне с лице към врага. Те все прииждаха, ревяха превъзбудено независимо от загубите.

— Стрелци! — изкрещя Уилям, като се молеше на Бога да успеят да го чуят над шумотевицата на битката.

Чу зад гърба си съскането на летящи стрели и в редиците на пиконосците започнаха да се появяват дупки. Тези воини имаха нужда от двете си ръце, за да балансират тежките пръти. Селяните не носеха щитове, а връхните им дрехи от варена кожа не бяха никаква защита срещу стрелите, които ги пронизваха. Атаката на пехотинците замря, щом тиковите лъкове започнаха да изстрелват залп след залп.

Независимо от кръвопролитното нападение видът на омразните им стрелци подтикваше френските пиконосци да продължават напред. Застанали в редица на разстояние един от друг и облечени в просто кафяво платно като фермери, стрелците бяха чудовищата от множество приказки и трагедии. Редиците на пиките настъпваха в отчаяно усилие да достигнат онези, дето хладнокръвно убиваха приятелите им. Само това знаеха те — единствената слабост на стрелеца. Щом можеш да се втурнеш към него, значи можеш и да го убиеш.

Уилям отново бе принуден да отстъпи. Мечоносците му се върнаха с него, докато воините с пиките преобразуваха редиците си и изоставиха назад мъртъвците си. Стъпка по стъпка английските сили загубиха земята, която бяха спечелили в първата атака, докато накрая се озоваха в първоначалната си позиция. Там се застопориха, застанаха с вдигнати мечове и щитове, задъхани и чакащи.

Някои от стрелците не бяха достатъчно бързи, за да се оттеглят с тях, и изчезнаха в движещата се вълна от хора и бесове. Все пак около осемстотин се върнаха до собствените си дървени щикове и колове. И пак се обърнаха с кървясали очи срещу пиконосците.

Тази серия от стрели обаче не се издигна в небето. Пиконосците продължаваха да нападат, стрелите пробождаха с къси, раздиращи удари, пресичаха бойните викове и покосяваха мъжете на колене. В редиците зееха огромни празнини, пиките падаха или се насочваха хаотично към небето. Целият фронт на французите се опита да забави темпото, вместо да се хвърли в тази убийствена сеч. Задните редици се сгъстиха, пиките заприличаха на гъстите игли на таралеж, гора от дърво и метал.

Пиконосците постепенно спираха окървавени, а стрелците с лъковете грабваха нови стрели от колчаните и стреляха, докато кръв потичаше от ръцете им, а раменете и гърбовете им се късаха от болка при всеки опън на тетивата. Насочено срещу правостоящия враг, това бе дивашка касапница срещу правостоящия враг, която им носеше огромна наслада.

Френските дружини най-сетне отстъпиха, след като не успяха да се придвижат по-близо. Хукнаха назад, обърнаха гръб и се понесоха, сякаш на краката им пораснаха криле, подтиквани от обзелия ги ужас. Зад тях стрелците ликуваха радостно и виеха като вълци.

Уилям изпита огромно задоволство, което продължи само докато направи преглед на силите си. Беше загубил огромен брой хора още при първите сблъсъци, може би шестстотин или малко повече. Изведнъж му прилоша и затвори очи. Пред него френските рицари отново масово нападаха и кралят им дори беше изпратил малки групички напред, за да нагласят полевите укрития в по-добра позиция. Стрелците му отвърнаха с десетина момчета, които хукнаха да събират стрели, изтръгвайки ги от земята на големи купчини. Докато Уилям ги наблюдаваше, един самотен стрелец с арбалет внимателно се прицели и повали едно от момчетата, когато се връщаше обратно. То падна и стрелите му се разпиляха като бяло крило на земята. Английските стрелци гневно се разкрещяха.

Французите пак се готвеха да нападат, сигурен беше. Виждаше над осемхилядна вражеска армия, която досега не се беше включила в днешната битка. Неговите войници бяха причинили кървави опустошения, но платиха висока цена, а враговете просто бяха твърде много, все още бодри и готови да нападат.

— Започва втора атака, Алтън! — изрева Уилям през полето.

В това време конят му изпухтя и падна на колене, като почти го катурна през главата си. В тежкото си снаряжение той слезе бавно и тромаво. Откри две кървави дупки в гърдите на коня си, улучен от арбалетни болтове. Забеляза капчици кръв около муцуната му и разстроен потупа мощния му врат, вече търсейки с очи друг жребец, който да възседне.

— Един кон тук! — извика и търпеливо зачака, докато вестоносците му намерят някое от резервните животни и му го доведат. Така за първи път тази сутрин той съзря бойното поле от височината на войниците си и лицето му посърна, като видя колко широк е все още флангът на врага пред него. Французите имаха стряскащи загуби, може би две хиляди срещу само стотици от негова страна. При всякакви други обстоятелства победата щеше да е негова. Въпреки това кралят им си беше жив и здрав и сигурно още повече бе побеснял и се бе наточил.

— Още една атака — промърмори Уилям, докато му помагаха да се качи на коня. Насаме със собствените си мисли знаеше, че след това със сигурност трябва да се оттегли. Ще каже на оцелелите стрелци да тичат към мостовете, докато рицарите и въоръжените мъже се бият в тила. Толкова можеше да стори, каза си, за да запази малко от честта си. Дотогава трябваше да оцелее в още една масирана атака на врага, който бе усетил слабостта им.

— Готови, стрелци! — изрева.

Малцина от арбалетните стрелци бяха оцелели в сражението около дървените укрития. Ако французите искаха победа в този ден, нека, по дяволите, се изправят с лице срещу стрелците с тикови лъкове, които така ненавиждаха. Уилям свали шлема си с усилие — искаше да диша и да вижда ясно. Те настъпваха и стрелците вече държаха лъковете си в очакване. Заради тези хора той пазеше искрица надежда, единствено заради тях.