Кон Игълдън
Буревестник (11)

9.

Пътят водеше до малък хълм, който се издигаше насред горичка от чепати дъбове. От идеалното си за бракониер място, изкачен до половината на близкото възвишение, в храсталаците, Томас Удчърч виждаше къде дърветата хвърлят сянка по сивите камъни, разпръснати наоколо. Беше перфектно място за засада, резултат от нареждането, което мрачните английски войници бяха получили — да полагат павета между градовете. Местните пътища се бяха оформяли естествено с течение на вековете. Те криволичеха покрай препятствията и заобикаляха старите хълмове и древните дъбове. Не и английските. Подобно на римляните преди тях, забравените вече безчет работници бяха строили пътищата си в права линия, изравяйки или пък изгаряйки всичко, което им е пречело.

Томас хлътна още по-надолу, както се бе присвил, и знаеше, че е практически невидим на склона в тъмнокафявите си вълнени дрехи и ловджийски кожи, а същевременно имаше чудесна видимост на мили наоколо. Билото на пътя може и да беше съвсем празно, но той бе забелязал пресни следи от копита до една порта тази сутрин и половин ден вече ги следваше. Следите от метални подкови предполагаха, че ездачите не са местни хора, малцина от които притежаваха дори и пони.

Томас имаше своите си подозрения за групата, която пресичаше земите му. Имаше и голям лък, обвит в омаслена кожа. Нямаше представа дали хората на барона знаеха, че е бил войник, преди да стане търговец на вълна. Все едно, ако се покажеха, някой щеше да умре. При тази мисъл пусна ръката си по протежение на лъка и го потупа. Още от детството му бяха внушавали, че на света има само три типа хора. Тези, които се бият: самите графове и рицарите им и армиите. Тези, които се молят: група, с която той не беше запознат добре, но към които според него спадаха най-малките братя от силните родове. И накрая — онези, които работят. Усмихна се на мисълта си. Той вече се бе причислявал към две от трите категории. Беше воювал и бе работил. Ако пък се случеше да изненада неколцина ездачи, дошли да нападат стадата му, можеше и да опита някоя друга отчаяна молитва, за да изпълни всички роли.

Легнал абсолютно неподвижен в шубраците, той беше нащрек за всяко движение. Но когато го видя, не си обърна рязко главата. Такава прибързаност можеше да му струва живота. Щом нещо отдясно помръдна, той плавно премести поглед. Сърцето му се сви, а очите му скочиха обратно към билото на хълма и тъмния тунел под дъбовете, който сега му се виждаше злокобен.

Синът му Роуан идваше пеша, подтичваше и въртеше глава, докато търсеше баща си. Въпросният баща изохка тихо, като видя, че момчето сляпо следва пътя към горичката.

Томас се изправи рязко и вдигна покрития лък над главата си, за да се покаже. Ниско долу Роуан го зърна и дори от разстояние виждаше, че се усмихва и сменя посоката, за да се изкачи на хълма.

Томас видя как в горичката се раздвижиха сенки. Стомахът му се сви от страх, когато из мрачината с пълен ход изскочи ездач. Още двама го следваха по петите и Томас за един мъчителен миг прецени разстоянието.

— Бягай! — изкрещя на сина си, сочейки обратно към хълма.

За негов ужас момчето спря и се втренчи в конниците, които с все сила се спускаха откъм горичката. Той видя, бяха с извадени мечове и ги държаха ниско, точно над ушите на конете си, насочени към сина му. За негово облекчение Роуан хукна с всичка сила, сякаш направо политна над неравната земя. Томас откри, че диша трудно. Момчето поне умееше да тича. То беше пораснало полудиво в имота и прекарваше повече време по хълмовете дори от баща си.

— Исусе, закриляй го — прошепна Томас.

Докато говореше, извади лъка от сърцевина и беловина на тисово дърво от кожения калъф и постави наконечници от кравешки рог на всеки край. Движенията бяха станали втора природа за него и същевременно наблюдаваше как Роуан се изкачва по стръмнината, а конниците ускоряват в галоп.

Шестима ездачи бяха излезли от горичката. Томас познаваше всички войници на барона и сигурно можеше да назове всеки мъж. В безмълвна концентрация нагласи тетивата и провери как се опъва, после разви меката кожа, която разкри колчан, пълен със стрели. Сам беше издялал всяка една от тях вкъщи вечер, като нарязваше перата, преди да ги залепи и завърже. Върховете им бяха изработени в собствената му ковачница в селото, остри като бръснач и с такава желязна кукичка, че да не могат да се извадят от плътта, без да разпорят човека.

Под него ездачите позабавиха ход, за да минат напряко през шубрака. Бяха забелязали самотния мъж, застанал високо на склона, но изпитваха сигурност от числеността и снаряжението си, затова се съсредоточиха само върху изкачващото се момче. Томас се озъби — не беше приятна гледка. От седемгодишна възраст насам той стреляше с лък в продължение на два часа всяка неделя след църковна служба. Местният им футболен отбор дори беше забранен, за да не изостават момчетата с упражненията по стрелба. Раменете на Томас бяха маса от твърд мускул и ако хората на барона го възприемаха като търговец на вълна, той нямаше нищо против това. Но преди всичко той беше английски стрелец. Пусна дългата каишка през едното си рамо, така че колчанът падна ниско, почти до коленете му. Стрелите се наклониха на една страна, за да може с минимално движение да ги вади. Два различни цвята конец му показваха какви видове има. Имаше механични върхове за дивеч, но половината от наличните бяха с фиксирани върхове. Томас прекрасно знаеше какво могат да причинят те със силата на един тисов лък зад тях. Избра една стрела с фиксиран връх и я нагласи на тетивата.

— Стръмна местност — прошепна си той, — пориви на вятъра от изток.

Изтеглянето беше тъй естествено движение за него, че нямаше нужда да гледа към стрелата. Вместо това наблюдаваше целта, ездачите, които се катереха нагоре по хълма и се опитваха да хванат сина му.

Първата стрела мина над главата на Роуан, плющейки във въздуха. Удари водача им право в гърдите, а Томас вече бе заредил следващата. Като много по-млад бе стоял сред редици от стрелци, изригващи хиляди стрели по лавината от френски войници, докато тя се сринеше. Днес беше сам, но тялото му още помнеше. Пращаше стрела след стрела с безмилостна точност, изстрелваше ги във въздуха със злост.

Ездачите отзад може да са помислили, че първият просто е паднал, когато конят му се препъна, Томас не знаеше със сигурност. Един след друг идваха. Роуан най-сетне се сети да свърне настрани от пътя на стрелите и Томас им позволи да приближат. Следващата му стрела се заби високо във врата на един от конете, което го накара да се изправи на задни крака и да изцвили от болка.

Чуваше тежкото дишане на Роуан, докато се приближаваше към него, и застана с ръце върху коленете, загледан в приближаващите ездачи. Младежът бе ококорил очи. Беше виждал преди как Томас убива животни, но онези бяха премерени изстрели в тишината на лова. Никога не бе виждал баща си да пуска стрела след стрела, сякаш това не представлява нищо за него.

Стрелите се забиваха в мъжете със звук, все едно някой тупаше дебел килим. Двама се бяха свлекли. Ездачите се задавяха и крещяха, а през това време Томас едва дишаше, почувствал старата пареща болка в гърба. Доста години минаха, откакто последно беше стрелял с гняв, но навикът все още действаше при нужда. Нагласяше и дърпаше само за няколко мига, безупречен и безмилостен. Четирима от конниците бяха паднали, два коня се лутаха с охлабени поводи, след като бяха загубили ездачите си. Последните двама най-сетне разбраха, че е глупаво да продължават, и крещяха уплашени към онези, които умираха на земята.

Изведнъж Томас се впусна напред. Двайсет скоростни крачки го приближиха на разстояние, откъдето не би могъл да пропусне. Пръстите му уловиха още три останали стрели в колчана. Бърз поглед към конците му показа, че са с два фиксирани върха и един механичен. Изстреля две и държеше последната готова.

И шестимата мъже на барона бяха повалени от конете. Четирима лежаха, без да мърдат или мигат, с пера, стърчащи от гърдите. Последните двама стенеха в агония и се мъчеха да се надигнат. Беше пуснал всичко на всичко единайсет стрели. Изпълни го гордост, като погледна към свлечената маса от мъже и оръжие, която беше свалил на земята, макар че започваше да се замисля над последствията.

— Не гледай — подвикна той през рамо, — това е грозна работа.

И се обърна, за да е сигурен, че синът му гледа към долината.

— Отправи взор към хълмовете, момче, нали така?

Роуан кимна, макар че погледна веднага щом баща му тръгна сред мъжете. На шестнайсет, беше дълбоко впечатлен от проявата на сила, която наблюдаваше досега. За първи път разбра защо баща му го караше да се упражнява, докато пръстите му се подуеха и придобиеха виолетов оттенък, а мускулите на гърба и раменете му се превърнеха в ленти от горещи въжета. Роуан потрепери, щом баща му извади тежък нож и предпазливо се отправи към двамата все още живи. И двамата бяха поразени от стрели с механични върхове. Единият бе свалил шлема си и се виждаше медночервената му брада, цялата подгизнала от кръвта, която се стичаше от отворената му уста.

— Ще увиснеш заради това — едва прошепна мъжът.

Томас го изгледа кръвнишки.

— Намираш се на моя земя, Едуин Бенет. И това беше моят син, дето го преследвахте като диво животно.

Мъжът се опита да отвърне, но Томас се пресегна и го сграбчи за дългата, мазна коса. Не обръщаше внимание на облечената в желязна ръкавица ръка, която го стискаше, и преряза гърлото на мъжа, като го побутна настрани, преди да тръгне към другия.

От всички тях последният беше най-леко ранен. Една от стрелите на Томас стърчеше гордо от доспехите му, но високо, на място, където раната обезвреждаше само рамото.

— Мир, Удчърч! Милост, човече. Мир!

— Никаква милост за теб — мрачно рече Томас и приближи.

Мъжът тромаво скочи на крака и вдигна нож в лявата си ръка, разсичайки въздуха с него, докато се мъчеше да се задържи на крака.

Томас го последва, вървеше по петите, докато онзи падаше и ставаше в последен опит да се отдалечи. Някъде около кръста от доспехите му се стичаше кръв, а лицето му беше пребледняло, отчаяно. Страхът му даваше бързина, а Томас беше изтощен. Той изруга тихо и посегна към последната си стрела. Мъжът видя движението му и хукна.

Стрелата го улучи под размаханата ръка, от такава близост иглата на фиксирания връх проби през сегментите на ризницата, като че ли бяха от мека вълна. Мъжът падна и Томас го гледа, докато той спря да мърда.

Чу зад себе си пращенето на клонки. Синът му приближаваше, за да застане до рамото му.

— Какво ще правиш сега? — попита Роуан.

През целия си живот той бе познавал баща си като приветлив мъж, търпелив и честен търговец, който купуваше и продаваше бали вълна в града и направи цяло състояние от това. Сега, облечен в кафявите дрехи, с лявата му китка, овързана в кожа, и с голям лък в ръката, баща му представляваше застрашителна гледка. Вятърът се усили и под погледа на сина си Томас затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато ги отвори, гневът почти го беше напуснал.

— Ще си освободя стрелите, ако мога. И ще погреба телата. Тичай обратно вкъщи и ми доведи Джеймисън и Уилбър… а също и Крисчън. Кажи им да донесат лопати.

Той погледна замислено към конете. Беше улучил единия и трепна, като видя как животното стоеше и хрупаше трева със забита високо във врата му стрела. Бялото на очите му се показваше. Конят знаеше, че е ранен, и огромните му хълбоци се тресяха от болка, от която кафявата му плът се гърчеше на вълнички. Томас поклати глава. Можеше да скрие телата на мъжете, но съвсем различно нещо бяха конете. За миг го поблазни идеята да доведе на място някой касапин, но щяха да са нужни пет-шест момчета и три-четири каруци, за да отнесат месото. Нямаше начин баронът да не чуе за това в някой момент. Конете бяха ценна стока и не вярваше да има пазар във Франция, който да вземе шест тренирани животни, без това да стигне до неприятелски уши.

— Господи, наистина не знам какво да правя, Роуан. Мога да ги скрия в конюшните, но ако баронът тръгне да ги търси, ще излезе, че аз съм виновен. Ще ме изправи пред магистрата, а пък онзи му е твърде добър приятел, за да чуе аз какво му казвам.

Той дълго остана замислен, а през това време вятърът се засили и сиви облаци се надвесиха над главите им.

— Хвани ми го този, момчето ми. Не искам да тръгне обратно за конюшнята си, за да търси храна. Внимателно, да не го уплашиш. Тази нощ ще ги скрием в старата плевня. Познавам един човек, който би могъл да намери изход от това положение, ако успея да се свържа с него. Дери Бруър може би ще успее да ме отърве от въжето.

Той видя как по лицето на Роуан се изписа облекчение, после момчето хукна надолу по хълма, като тихо подвикваше на отделилия се кон. Животното вдигна глава и го изгледа с наострени уши, после пак се захвана да пасе, без да му обръща внимание.

— Как се забърках във всичко това? — промърмори Томас.

Той подозираше, че барон Стрейндж дори не е истински благородник, или поне такъв слух се носеше. Говореше се нещо за някаква титла, останала неизползвана, и за женската страна от семейството, но той никога не бе успял да подреди подробностите от това твърдение. Все едно, Стрейндж нямаше да загърби преднамереното убийство на шестима от войниците си, независимо на чия земя са били или пък какви пакости са замисляли. Пререканията между съседните имоти тлееха от месеци, още от момента, в който хората на барона заградиха едно пасище, което по право принадлежеше на Томас. Поне той така виждаше нещата. Мъжете на барона разправяха различна история.

В началото всичко беше на дребно, като неговите слуги и тези на барона си разменяха по някой удар, когато се засичаха в града. Преди месец нещата тръгнаха на зле, след като извадиха едното око на един от хората на Томас. Неколцина приятели на пострадалия тръгнаха да търсят възмездие още същата нощ и подпалиха плевнята на барона, като убиха и няколко уелски овце на полето. Томас ги нашиба с камшик заради това, но от тази нощ нататък конфликтът прерасна в необявена война. Беше предупредил хората си никога да не пътуват сами — и после видя тези следи, дето минаваха през земите му, и стори точно онова, което ги предупреждаваше да не правят. Наруга се, какъв глупак.

Роуан се върна с два коня, като ги потупваше по вратовете.

— Какви големи, силни момчета. Може би да задържим един?

— Абсурд. Не бива да ги намират при нас. Една или две нощи представляват достатъчен риск. Ще те чакам да се върнеш с момчетата. Може да свършим, преди да се стъмни, ако дъждът не се усили.

Осени го една мисъл и той вдигна очи.

— А ти защо излезе? Нали знаеше, че ще съм навън до вечерта.

— О, довечера в града има събрание. Нещо, свързано с французите. Мама ме изпрати да ти съобщя, за да не го изпуснеш. Каза, че е важно.

— Господи! — възкликна Томас с горчивина. — Как да се върна навреме за това и същевременно да изчистя тая мърша тук? Исусе, някои дни, кълна се…

— Можеш да спънеш конете или да им завържеш заедно юздите. Аз ще доведе Джеймисън и Уилбър, и Крисчън. Мога да заровя телата с момчетата, докато ти си на събранието.

Томас се вгледа в сина си и забеляза колко голям мъж е станал той през последната година. Усмихна се въпреки раздразнението, изпита гордост, която разпръсна черните облаци над главата му.

— Добре, ти свърши това. Ако видиш още някого на кон, бягай, все едно дяволът те гони, ясно ли е? Ако хората на барона дойдат да търсят загубените си другари, не искам да те хванат. Достатъчно ли съм ясен?

— Разбира се. — Роуан още изглеждаше малко пребледнял след всичко, на което стана свидетел, но беше решен да не се огъва пред погледа на баща си. Наблюдаваше как Томас прибра кожения калъф на лъка си и с големи крачки се запъти към града.

Дъждът се усили, обливаше Роуан, както бе застанал на открития хълм. Капките сякаш бучаха по разстлалата се отпред земя и той се огледа нещастно, осъзнавайки, че е сам с шестима мъртъвци. Започна да прибира конете, като се мъчеше да не поглежда към бледите, изцъклени лица, които бавно потъваха в шубрака, сякаш под собствената си тежест.

 

 

Залата миришеше на мокра вълна, въздухът беше натежал. В по-нормални времена това бе мястото за търговия за десетки земевладелци. Тук те носеха своите торби с омаслени кожи, за да ги оценят и прегледат поотделно експерти от Лондон и Париж, преди да се определят цените за всеки сезон на стригане. Блеещите овце бяха за фермерите дар от Бога, вълната, която произвеждаха, бе не по-малко ценна от месото, правеха дори сирене от овчето мляко, макар че то беше популярно само в някои части на Южна Франция. Последно по поръчка произведоха предишния месец, в началото на лятото. Може би защото имаха злато в джобовете, мъжете, дошли тук, бяха във войнствено настроение, гневът и изумлението им ясно се виждаха. В сумрака те бяха придърпали дървените пейки на мястото, където обикновено правеха загражденията си за пазар. Дискусията вече се водеше на висок глас, когато Томас влезе тихичко, с чиста, твърда риза, от която го сърбеше поради хвърлената през деня пот.

Познаваше всеки мъж тук, някои по-добре от другите. Онзи, който наричаше себе си барон Стрейндж, говореше на останалите, когато Томас прошепна поздрав на един от съседите и прие място на предните редове. Усети погледа на барона върху себе си, докато се настаняваше, но просто седеше и слушаше известно време, преценявайки настроението в залата. Почувства как нова пот избива по кожата му в нажежената вече атмосфера. Тук бяха наблъскани толкова човешки тела, колкото и в пазарен ден, и той се размърда от неудобство. Винаги бе мразел да го притискат. Една от радостите на живота му беше, че може да ходи свободно и сам-самичък из хълмовете на собствената си земя.

— Ако някой има по-добра информация, да излезе и да я съобщи — казваше в този момент баронът.

Томас вдигна глава, щом почувства, че погледът на барона се отмести. Пак си е намазал с мазнина косата, каза си той, така черните, блестящи къдрици обрамчваха лицето му, сурово и брулено от вятъра и слънцето. Все едно дали с основание или не, той наистина имаше вид на благородник. Томас виждаше изпъкналите мускули по врата му и как дясното му рамо играе, когато направи жест с ръка — наследство от десетилетия упражнения с тежкия меч. Барон Стрейндж съвсем не беше слабосилен и проявяваше видима арогантност. Въпреки това на Томас винаги му се бе струвало, че това е само фасада, че в този мъж има фалшива нотка. Ако сега преживееха кризата, зарече се да плати, за да проверят архивите в Лондон. Чу, че се говорело нещо за основаването на благороднически архив, като всички семейни документи от цялата страна да се съберат на едно място. Щеше да е скъпо, но искаше да знае дали той не блъфира и ощетява по-добри мъже от него или пък наистина има право на претенции върху титлата. Тя му придаваше по-голямо влияние при техните събрания на изселници и обясняваше защо точно той бе изправен отпред, за да говори на групата, и защо те го слушаха.

— В обичайни времена — продължи Стрейндж — наемам неколцина мъже, за да ми събират вести срещу малко заплащане. В Анжу всички те замлъкнаха. Последното, което чух, е, че френският крал лично прави обиколка в долината на Лоара. И нали всички видяхме изгонените семейства да преминават през Мен! Сега из тези градове се суетят разни чиновници с черни дрехи, които ни казват да си стягаме багажа и да се местим. Чуйте ме, ние сме купени и продадени от собствените си херцози.

Из залата се надигна вълна на недоволство и баронът вдигна ръка, за да го усмири.

— Не твърдя, че крал Хенри е наясно с това. В двора му има хора с висока позиция, които може да са се уговорили, които може да са извършили измяна без знанието на краля.

Шумът нарасна в ропот и баронът извиси глас.

— Е, какво друго да го наречем освен измяна, когато на английските земевладелци им крадат земята изпод краката? Аз купих правата на имота си с добри намерения, джентълмени. Плащам си десятъка на хората на краля всяка година. Половината от вас тук са били войници, които са имали здравия разум да използват войнишките си награди, за да закупят земя и овце. Нашата земя, джентълмени! Така ли безропотно ще предадете правото си на имот на някой сипаничав френски войник? Земя и собственост, за която сте лели пот и кръв стотици пъти?

В отговор се надигна гневен рев и Томас се огледа замислено около себе си. Стрейндж знаеше как да дърпа конците, но истината беше малко по-сложна. Всъщност собственик на земята беше крал Хенри — от най-малкото селце в Англия и Уелс до половината Франция. Неговите графове и барони управляваха огромни земи, събираха десятък и данъци и в замяна снабдяваха краля с войници. Истината може да беше заседнала в гърлото на всички мъже тук, но ако оставеха настрана самохвалството, всички те бяха под властта на краля.

Томас уморено разтри основата на носа си. Той не участваше в политиката на Мен, предпочиташе да прекарва времето си във владението си и да идва в града само заради пазара и продоволствието. Беше чул за чиновниците, нароили се във всеки пазарен град, с техните предупреждения и заплахи за изселване. Както другите, така и той изпитваше бавно тлеещ гняв към онези лордове, които очевидно го бяха предали, докато той работеше за семейството си. Още преди седмици чу слуховете за Анжу и, изглежда, всички се бяха потвърдили.

— Те може да дойдат тук преди Коледа, джентълмени — заяви барон Стрейндж, когато шумът позаглъхна. — Ако е вярно, че цената на този мир са били Анжу и Мен, ние ще се присъединим към изселените семейства по пътищата до края на годината — той злостно изпука кокалчетата си, като че искаше да стисне нечие гърло между пръстите си, та да го смаже. — Ние или си тръгваме от всичко, което сме построили тук, или го защитаваме. Сега аз ще ви кажа за себе си — ще защитавам моята земя. Аз имам…

Трябваше да спре, след като от пейките, където седяха фермерите и земевладелците, се изтръгна рев на съгласие.

— Имам в семейството шейсет и осем мъже, които ми работят на полето: стари войници, които ще ме подкрепят. Мога да добавя и две дузини конници и имам средства да купя още от английска Нормандия. Ако съберете златото си заедно с моето, може би ще можем да наемем въоръжени мъже, които да дойдат на юг и да ни подпомогнат.

Тази идея причини затишие сред тълпата, докато всеки обмисляше дали да си даде златото, спечелено с толкова усилия, за кауза, която може вече да е загубена.

Томас стана на крака и барон Стрейндж се намръщи.

— Ще говориш ли, Удчърч? Мислех, че се държиш настрана от нас останалите.

— Аз имам земя, бароне, както и ти. Имам правото да говоря.

Чудеше се как ли ще реагира баронът, когато разбере, че има шестима въоръжени мъже по-малко, отколкото си мисли. Не за първи път Томас съжали за направеното по-рано през деня.

Доста непохватно баронът направи жест с ръка и Томас излезе напред и се обърна с лице към хората. Колкото и да обичаше самотата, беше опознал англичаните, уелсците и шотландците в тази зала и мнозина се провикнаха да го поздравят.

— Благодаря — рече той. — Сега, през последната седмица, чух повече слухове, отколкото през цялата година досега, и ми е нужно да знам каква част от тях са истина. Ако французите настъпват на север тази година, къде е нашата армия да им размаже главите и да ги върне вкъщи? Тези твърдения за мир са просто вятър. Защо го няма Йорк тук или пък Съмърсет, или Съфолк? Имаме трима високопоставени благородници във Франция, които могат да пращат мъже да се бият, а не съм видял и следа от тях. Изпратили ли сме вестоносци до Нормандия? Някой от вас?

— Аз пратих — отговори вместо тях Стрейндж. Устата се сгърчи при спомена. — Нямам отговор от херцог Йорк, нито дума. Изоставили са ни да се защитаваме сами.

Той щеше да продължи, но Томас заговори отново, дълбокият му, бавен глас се разнесе над групата. Вече бе взел решението си. Неприятно му беше, че подкрепя барона, но нямаше избор, поне не за него. Всичко, което имаше, беше в тази земя. Ако изостави владението си, той и семейството му ще трябва да просят по улиците на Портсмут или Лондон.

— Ще изпратя момичетата си обратно в Англия, докато преценим добре какви неприятности ни очакват. Предлагам на всички ви да сторите същото, ако все още имате там роднини. Дори и да нямате, сигурно разполагате с пари, за да ги настаните в някоя странноприемница в Нормандия или в Англия. Не можем да мислим трезво, ако трябва да защитаваме жени.

— Присъединяваш се към мен, тъй ли? — попита баронът. — Ще оставиш настрана споровете между нас и ще застанеш до мен?

— Исусе, бароне, аз тъкмо щях да те помоля да застанеш до мен — рече Томас с усмивка, която играеше по крайчеца на устата му. Мъжете в залата се засмяха, а баронът почервеня. — Все едно как, но няма да оставя фермата си, толкова мога да ти кажа. Ще добавя моето злато към твоето, за да купим войници, но ще ни трябват също един-двама ветерани. Най-добре да вземем някой калѐн в битките лорд, за да превърнем името му в знаме за нашия малък бунт — тази дума потисна смеха. Томас ги огледа всичките и видя стабилни фермери с груби, червени от работа ръце.

— Какво ли ще бъде, ако френската армия дойде да блъска по вратите ни. О, виждал съм англичани да поразяват и по-големи френски сили. И в живота си съм виждал гърбовете на не един или двама французи да бягат от мен — той поспря, за да утихне смехът. — Но не можем да задържим земята с това, което имаме. Всичко, което можем да сторим, е да ги накараме да платят за нея.

— Какво? — не можа да повярва баронът. — Говориш за поражение, преди борбата дори да е започнала.

— Говоря както го виждам — сви рамене Томас. — За мен няма значение. Аз пак ще стоя и ще пращам стрелите си по тях, когато дойдат. Ще се бия, дори да съм сам. Нямам друг избор освен един, както и да го погледна. Но знаете ли, преди да стана фермер, бях стрелец — при това английски стрелец. Ние не бягаме само защото шансовете са против нас — той спря и се замисли. — Може би ако ги задържим, ако ги отблъснем, тогава английските лордове ще трябва да ни поддържат. Познавам един човек, който ще ми каже направо дали имаме шанс, дали ще дойде помощ от север. На него му се чува думата при самия крал и той ще ни каже каквото имаме нужда да знаем.

— Кой е? — попита Стрейндж. Беше свикнал той да е приближеният или поне да твърди, че е такъв. Томас Удчърч имал приятели, близки до краля, това много го раздразни.

— Няма да знаеш името му, бароне, а и той не би искал да го използвам. Преди години двамата с него се бихме рамо до рамо. Той ще ми каже истината, защото ми е задължен.

— Запази си тайните тогава, Удчърч. Ще ми донесеш новини, ако се свържеш с него, нали?

— Да. Дай ми най-много месец. Ако дотогава не го намеря, то ще е, защото няма да има желание да го намирам, и ще бъдем сами.

Барон Стрейндж задъвка долната си устна, докато слушаше. Не харесваше Томас Удчърч, никак дори. Имаше нещо в начина, по който му се усмихваше, когато чуеше титлата му, което го ядосваше, като че ли нещо лазеше по гръбнака му. Въпреки това знаеше, че може да вярва на думите му.

— И аз ще пратя писма до онези, които познавам — отвърна баронът. — Всеки от вас, който има приятели в армията, трябва да стори същото. Ще се съберем тук точно след месец и дотогава ще знаем къде стоим.

Томас усети как една ръка го тупва по рамото. Обърна се и видя пред себе си лицето на стария Бърнард, един от малцината там, когото можеше да нарече приятел.

— Ще пийнеш ли едно с нас, момче? Страшно съм пресъхнал след цялата тая говорилня, пък макар да не бях аз онзи, който говори.

Томас се усмихна иронично. Харесваше стария стрелец, въпреки че имаше опасност няколко пинта бира да означават, че ще седи да слуша за кой ли път историята за Аженкур. Би предпочел да извърви осемте мили път до вкъщи, но се спря, преди да откаже. Повечето от мъжете щяха да си наквасят гърлата, преди да тръгнат. А знаеше, че може да му се наложи да ги моли да се бият за него, преди да е изминала годината или пък следващата пролет. Нямаше да му навреди, ако чуе какво имат да кажат.

— Ще дойда, Бърн — отвърна той.

Удоволствието на стареца при този отговор до някаква степен прокуди мрачното му настроение.

— Много се радвам, че е така, приятелю. Те трябва да те видят сега. Тези момчета имат нужда от водач, а Стрейндж не е подходящият мъж за това, не го виждам като такъв. Не, момче. Те се нуждаят от стрелец с чувство към земята. Дай да изпием по две-три и ще ти кажа какво имам предвид.

Томас се остави групата да го поведе към близката кръчма. Изпрати безмълвна молитва да успее да открие бързо Дери Бруър — и той да отговори на стария приятел.